По реката

по реката вървѝ по реката
със сълзѝте кървѝ тя горката
по реката ходѝ по реката
но пазѝ от водите душата си

по реката гора е разлистена
събудѝ се - зора свети чиста
по реката треви зеленеят
а реката кървѝ - слънце грее!

Ти си видение

ти си още видение
ти си още в съня ми
теб наричам спасение
със очите - бездънни

ти си само илюзия
ти си само на листа
но си бъдеща Муза
свята бляскава чиста

ти си вече в съдбата
ти си вече решена
ето твоя - душата ми -
с нея всички вселени

Жаден съм

жаден съм
жаден съм
за чувства емоции
гладен съм
гладен съм
поемам на порции
енергия цяла
момиче
с душата му бяла
момчето
първично
на мен огледало
поглъщам
преглъщам
превръщам
ви мигом във стихове
започвам от щрихите
в душата ми тихо е

жаден съм
жаден съм
за енергия чиста
гладен съм
гладен съм
информация искам

душата си бистра
изливам на листа

Стих по Лолита

във езеро двама се носим
ти ми се плезиш
задаваш въпроси
ти си дете
аз съм просяк
прося от тебе любов
- като картоф е носа ти
- краката ти са космати
звънлив е смеха ти
не те заслужавам
понякога мисля си
кого заблуждавам
толкова чиста си
бяла и искрена
аз те изсмуквам
като кърлеж съм
не съм първият
знам
който приела си
там
в свойта невинност
хайде да пием
скоч и илюзии
за да прикрием
всички контузии
които си причиняваме
сега причернява ми
губя те
любя те
ти си единствена
ти си моята болест
долорес
лолита
лола
ло
гледам те през
тъмното стъкло
гола

влез

Бяла си като снега

Бяла си като снега
и като него париш.
Носиш в себе си тъга -
и тежък е товара.

Бяла си като снега
и като него чиста.
Хайде, протегни ръка,
светът така е близко! 

Пред огледалото

огледалото отсреща
гледам преди всяка среща
образът му ми допада
че съм чиста умна млада
то показва колко зла съм
с образ изкривен опасен
в него само не личи си
колко много те обичам

Аз съм никоя

Аз съм никоя...
не че не съм от великите
дето ги пишат по книгите,
не че не съм от големите,
дето възпяват в поемите...
никоя съм, понеже
не съм направила безсрамен клип,
не съм преспала с някой мазен тип,
нито пиша глупости с претенции,
нито пък крада тъпи сентенции...
аз съм никоя...
но знаете ли какво?
в това диво общество
май е по-добре да си никой,
но съвестта ти да е чиста.
Имам чест.
Друго не искам.

Хубавице

Бога ми, та ти си смела!
Път писателски поела,
при сладката алтернатива
(туниката тъй ще ти отива!)
Бога ми, та ти си чиста!
В този свят, препълнен с глисти,
можеш да печелиш много,
(но на словото ти е залога!)
Бога ми, ти си всеотдайна,
а любовта ти е безкрайна!
Ти си силна, умна и прекрасна!
А си толкова толкова млада!
Тъй ще бъде и като пораснеш,
но ще има още да изстрадаш!
Подготви се...
Ще изстрадаш ти лъжи безброй
(но ще бъде лесно щом до теб е той)
Ще изстрадаш още злоба, злост
(тъй ще те посрещне всеки прост)
Ще изстрадаш и предателства
(скрити с маски на ласкателства)
Кротко с новите приятелства!
Ще изстрадаш много,
Хубавице...
Но не се тревожи,
отвори към света
невинните сини очи
и, пълна с мечти, усмихни се!

Истина

Тишина.
Лежа…
на сивата стая във здрача
от болка откачам.

Тъмнина.
Гледам…
на тъжната есен във здрача
сърцето ми плаче.

Листата опадват – тъга…
Студът се прокрадва – тъга…
Облаци черни в небето – тъга…
Сенки вечерни в сърцето – тъга…
Докога! Докога! Докога! Докога!

Празнота.
Пустота.
Самота.
Наслояват се в мойта душа.
Лежа…

Трепет на клоните – любов…
Шепот на вятъра – любов…
Песен на птица – любов…
Защо? Защо? Защо?

Тежка скръб.
Бавна смърт.
Суха твърд.
Тровят без милост бедно сърце.
Лежа,
протегнал ръце…

Лежа и си мисля за теб:

В очите ти блясък на нежност кристална,
по устните сянка на дума прощална…
вятърът гали косите ти жално,
тръпне земята навеки печална
под стъпките леки, заглъхващи бавно…
И ето те – нежна, сияйна и жива,
пристъпваш безшумно във роклята бална,
насищаш наоколо всичко в сребристо –
чертите ти меки усмихват се чисто…
Толкова истинска,
толкова искрена,
нежно разлистена
в злато пречистена –
ти си наистина!
Вечната истина –
безкрайна,
безплътна,
безначална…
Толкоз нереална!
Ефирна си и призрачна.

Докосна ли те – болка…
Усетя ли те – болка…
Още колко? Колко!

Но аз зная –
тъй ще е до края…
на света и на живота,
защото:
Ти си нереална,
но не си измислена!
Ти същата си,
каквато си на листа:
сребриста,
лъчиста
и чиста.
Чиста като утринна роса,
като извор бистър –
чиста си като сълза,
като недокосвано мънисто.
Живееш във мене,
с безкрайното време,
със вечната истина.
Ти си, наистина!