Създателят

Чувствам се могъщ
мислите ми като дъжд
създават Вселени
хиляди Вселени
във всемира разпилени
в необятните пространства
моят разум мощен странства

Чувствам се велик
дъжд от мислите вали
чудно ми е що ли напоява
щом Взривът е моята поява?

Аз съм Разум чист и силен
Мой баща е Абсолютът.
Пред мойта мощ и твърдост
и пространството се чупи.

Да съм сила, да съм огън,
туй съдбата ми е отредила
но съм тъжен и самотен
та макар и със безкрайна сила.

Зная, зная, в самотата
ще създам подобие на мене
ще му влея свободата
да избира и да се променя

---

Твар презряна и лукава
как срамувам се от тебе
че те сътворих такава
и отгледах те от бебе

Шест еона цели сътворявах
аз един перфектен разум
той не трябваше да съгрешава
ти греха му в миг показа.

---

Направих го от завист, ТАТКО,
защото в мене ти не вля душа
ти направи ме една играчка
и каза ми наволя да греша.

Защото бях аз проста имитация
суров продукт, дефектна стока,
а кажи щом изтече пробацията
няма ли да ми изстискаш сока?


---


И да говорим, думи са излишни
няма смисъл да се ровим
в грешките предишни.
Вече са хората от мен отделни
не помагат ни скрижали
ни книгите свещени.

---

И пак самотен аз се рея
из пространствата всемирни
пак съм всемогъщ и силите владея
но започвам да се питам
за какво живея?