Момичето, което ме направи по-добър човек

Младежите се бяха събрали в огромния парк на центъра. Бяха се разделили на групички и си говореха шумно. Чуваха се силни смехове и музика от безжичните тонколони или само от телефоните. Явор и компанията му се движеха през стълпотворението и оглеждаха за "бройки". Той беше известен сред познатите си като Сваляча и досега нямаше пропусната "цел". За всяка "бройка" той измисляше различна история и се представяше под различно име и като цяло беше много убедителен в това театро. Наоколо миришеше на цветя и евтини парфюми, а гласовете на птичките почти не се чуваха от гюрултията.

- Ето за тази ти говорех, на два часа. - Явор насочи очи в указаната посока.

Там седеше момиче, в двайсетте си, с хубава усмивка, ярко червена коса и огромни зелени очи. Те още бяха далеч, но когато приближиха, момичето го погледна.

- ...ей, ти изобщо чуваш ли ме? - Явор не го чуваше, защото зелените очи се впиваха в душата му като кинжали и му причиняваха почти непоносима болка, заедно с някаква необяснима радост... Той никога не се беше чувствал така и всичките му системи за защита отказаха.

- А, а?

- Казах, давам петдесетачка, че не можеш да я изчукаш.

Явор приемаше много сериозно всички басове. Това беше основата на приятелството му с тези тъпанари. Той отклони поглед от очите й и плъзна алчен поглед по тялото на момичето. Тя беше слаба и красива, със стегнат бюст, малък ханш и средно дебели бедра. Облечена беше в къса тениска, оставяща част от коремчето видимо - коремчето беше хубаво и апетитно, точно според неговия вкус и той си представи как прокарва пръсти около пъпа - и с къси панталонки, които оставяха също видими по-голямата част от дългите й прави крака. Когата й беше дълга и права.

- Дадено! - отсече Явор.

Те приближиха до групата младежи, с които беше момичето, докато Явор си преговаряше тихо новата история.

- Здравей. - обърна се той към момичето. - Да си виждала един ангел наоколо... - попита и без да я остави да издума, продължи. - а, ето го пред мен!

Момичето се засмя и подаде бавно лявата си ръка (в момента той не обърна внимание на този факт):

- Яна. - каза тя мило и той усети как очите й застъргаха ума му като свредели.

- Явор. - отвърна и цялата измислена история се стопи в ума му. Той осъзна с ужас, че докато гледа тези прекрасни очи, не може да лъже.

Преди да може да каже и дума, от мястото до тях се изправи един добре сложен младеж, видимо около трийсет, който застана решително пред момичето и сви юмруци.

- Какво искате от сестра ми?

- А, да... - каза приятелят на Явор, запознай се с три пъти вицешампионът по Шинкиокушин и брат на Яна, Валентин.

- Здравей. - бързо се окопити Явор. - Искам само да си поговорим.

- Не ми харесваш. - отсече Вальо. - За какво искаш да говорите?

- Знам ли? - усмихна се подкупващо Явор. - За брутния вътрешен продукт може би, както и за всички онези неща, за които си говорят двама млади.

- Не ми харесваш. - повтори Вальо. - Мисля, че искаш да се възползваш от сестра ми.

Явор запази самообладание. Беше известен с това си качество, както и с това, че можеше да лъже без да мигне, вярвайки до такава степен в лъжите си, че те за него ставаха истина. Погледна пак Яна - нея не можеше да излъже... това щеше да го мисли после... но това биче тук, лесно можеше да преметне.

Той сложи най-милата си физиономия и рече:

- И аз имам сестра и те разбирам напълно. Ако някой вагабонтин я налази, и на мен ще ми се прииска да му счупя канчето. Но аз не съм такъв. Питай приятелите ми. За мен честта на момичето (о, боже, какви ги плещи!) е най-важното нещо на света и аз по-скоро бих умрял, отколкото да го очерня...

Той говори още няколко минути, докато усети, че Валентин започна да омеква. Вече не беше така рязък и леко се отдръпна.

- Виж, сестра ми от дълго време е сама. - каза Вальо. - заради това...

Той се обърна и извади патерицата зад нея.
- Хората я виждат с патерицата и едната й обездвижена ръка и й лепват прякора - сакатата. Докажи ми че не си като другите и ще ти позволя да се сближиш с нея, ако това искаш. Ако се откажеш... ще те спукам от бой, защото това ще значи, че си искал само едно.

Явор нямаше кой знае какъв избор, но попита:

- Добре, а как по-точно смяташ, че трябва да докажа това?

Вальо се усмихна сурово:

- Ще дойдеш у нас една седмица и ще се грижиш за нея съвсем сам, под мое наблюдение.

- Но аз... - той понечи да изклинчи, но видя как юмруците на каратиста се свиват и продължи по-меко - ... ще трябва първо да си взема отпуска.

***

Проблем всъщност нямаше. Или поне не видим. Но Явор също беше инвалид. Само че психически. Имаше много брутална мигрена, която беше приел като наказание от бог. И той си отмъщаваше на този суров бог като нарушаваше при всеки повод заповедите му. Но тъй като не беше лош по душа, нарушаваше само тези за лъжа, кражба и прелюбодействие. Тези кризи ставаха към 7-8 вечер и не пречеха на работата му в банката, но ако сега се грижеше за момичето, може би щеше да се наложи да спи у тях.

Той никога на никого не беше казвал за проблема си, нямаше ТЕЛК, разбира се... просто не приемаше, че има такова заболяване. Усещаше кризата си един час преди да удари и тогава не излизаше, а се свиваше на кълбо в леглото и се бореше с целия си разум с картините и звуците... Не можеше да си представи да каже на някого или някой да го види в това състояние. Можеше само да се надява да не забележат.

Дойде решителния ден и той позвъни на звънеца. Отвори му Валентин и го покани вътре. Къщата беше малка, на нивото на улицата, без стълби заради Яна. Вътре всичко също беше на едно ниво, имаше релси навсякъде за улеснение на момичето, мебелите бяха скромни, но стилни. Влязоха в кухнята и там видяха Яна да се опитва да яде с лявата ръка. Тя очевидно беше десничарка и случилото се беше отскоро, забеляза Явор, защото се справяше доста зле.

- Е, какво гледаш като мишка в трици, иди й помогни.

Явор отиде до Яна и без да я поглежда, подкрепи ръката й. Чувстваше се странно... досега не беше помагал на човешко същество... всъщност на всякакво същество... като не броим онова болно коте, което довлече веднъж вкъщи... някога, когато беше още здрав и не беше сърдит на бог.

Когато се наяде, Яна направи знак с ръка към брат си.

- Това значи, че иска да иде в тоалетната, тюфлек. Ти си!

- Но аз... - смотолеви Явор.

- Няма аз... ти няма да гледаш. Ти само ще я заведеш.

Явор поддържаше форма като ходеше редовно на фитнес, но шестдесет килограмовото момиче, което се облегна на него, за малко да го скърши. Това се дължеше предимно на изненадата и когато се окопити, почти я носеше. На лявата страна на тоалетната имаше релса. Явор помогна на момичето с ципа и я остави вътре.

- Ще се оправи ли? - попита той Вальо.

- Тя е борец. - отвърна младежът.

- Тя... откога...

- Не разпитвай много. Върши си работата и ще имаш възможността да я питаш сам.

Явор замълча.

Явор наистина остана в къщата на Яна и Вальо и помагаше на момичето за всичко. Хранене, обличане, тоалетна. Само не му беше разрешено да говори с нея. Това му тежеше, но пък ставаше дума само за една седмица. После... всъщност вече не знаеше какво ще стане после. Започна да се привързва много към това момиче и... и ето, че се случи това, от което най-много се страхуваше. Усети мигрената. Извини се пред момчето и момичето, че го боли глава и отиде в стаята си.

Сви се на кълбо и започна борбата.

След малко на вратата се потропа. Очевидно с крак. Това сигурно беше Яна.

- Махай се! - изскимтя тихо Явор.

Някой стоеше нерешително пред вратата. Потропа се още веднъж. С нечовешко усилие на волята Явор стана и открехна вратата.

- Зле ми е. - каза. - Кажи на брат си да ти помогне.

- Дошла съм... - рече Яна. - да помогна НА ТЕБ!

Явор се обърка. Как можеше това незрящо момиче да помогне на него, който я гледаше.

- Добре, все едно... - реши той. - Влез! - каза и дръпна вратата, за да направи място на момичето да влезе.

Двамата седнаха на леглото.

- Разкажи! - каза тя властно. Очите й бяха като живи въглени, прогарящи съзнанието му.

И той заразказва всички малки подробности от живота си преди да я срещне. Разказа й и за баса и петдесетте лева. Заплака като малко момченце, каквото беше когато за пръв път усети болестта и оттогава се бореше с нея.

- Знам за баса. - каза тя тихо.

Той вдигна вежди толкова високо, че още малко щяха да полетят като птици из стаята.

- Брат ми предложи на оня задръстеняк Борьо да го сключи с теб.

- Но... защо?

- Защото този ден не те видях за пръв път. Бях те виждала много пъти преди и знаех, че нещо те мъчи. Знаех и че си добър човек, усещах го, а ти се носи славата на отвратителен сваляч, на който не му пука за жените. Трябва да бъдеш спасен! - отсече тя.

- Но, но...

- Виж, няма болести... има само уроци, които Вселената ни дава.

Тя го погали нежно по ръката.

- Знам какво изпитваш.

- Съм... - той изхленчи - ...нявам се.

- Отпусни се. Просто се отпусни. Остави се мислите да минават през теб.

Тя го докосна по челото със здравата ръка и той почувства облекчение. За пръв път от двайсет години.

От двайсет тежки, непоносими години.

Какво стана после?

Можете и сами да се досетите. Явор остана известно време с Вальо и Яна, помагайки им с каквото може след работа. Болките му постепенно изчезнаха и той прости пред себе си на бог и сега е вярващ. Парите, които печелеше Вальо като социален помощник на Яна вече отиваха само за лекарствата й, а със средствата на Явор тя можеше вече да си купува каквито иска дрехи и вече всички се хранеха добре.

По-късно Явор се ожени за Яна и сега имат две красиви, здрави деца - Вяра и Надежда.

НА ВСИЧКИ МАЙКИ И БАЩИ ГЕРОИ

Коя е най-тежката участ?
Да си родител на дете,
което трудно да расте,
и трудно да се движи,
което иска грижи,
което не може да учи,
или дори да чете...
Кое е най-тежкото бреме?
Да се бориш
с безпощадното време.
С нехората.
С безхаберие.
Да се раздаваш без остатък
всеки ден, всеки час,
додето не идеш оттатък!
А после? Да мръзнеш във страх
как след тебе ще се справя,
на кого детето си оставяш...
Това - да преживееш всичко
с твоето момче или момиче,
със живота все в двубой -
то те прави истински ГЕРОЙ!!!

Стоян и Кристина

- Скъпи, аз красива ли съм?

- Разбира се, миличка. - каза Стоян, галейки деформирания крак на приятелката си. - Прекрасна си.

- Лъжеш. - каза тя, с престорена обида, искайки да чуе повече ласкателства. - Не ме харесваш.

- Скъпа, помисли. Колко момичета има в нашето училище?

Тя се замисли.

- Към двеста.

- А аз съм с теб. Какво ти говори това?

- Но аз съм саката! Всички говорят... - тя закри лице с изкривената си ръка. - Говорят, че си загубил бас, или искаш...

- Нека говорят! Кристина, аз те обичам. Не ми трябва най-красивия модел или най-умната зубърка, а мога да имам и двете. Искам теб! От както те видях, откакто опознах прекрасната ти душа. Искам теб.

- И аз те обичам. - каза тя поомекнало и се сви в ръцете му като коте. - Да не спорим.

Той я прегърна нежно, внимавайки да не я нарани. Това беше проблем номер едно откакто започнаха да излизат. Да не я нарани. Още в началото й беше казал, че няма да я докосне без тя да му разреши, колкото и това да отнемаше от мъжеството му. Тя за него беше крехко цвете с красива душа и той нямаше да разреши на света да я погуби. На всяка цена.

Бащата на Кристина беше починал от хепатит, заразен от небрежност при вземане на кръв. Не можаха да осъдят болницата, но делото източи всичките им спестявания. Майка й се поболя и трудно се оправяше с нея. За щастие Стоян идваше почти всеки ден след училище у тях и се грижеше за нея. Вършеха всичко заедно - заедно готвеха, заедно учеха, гледаха филми заедно и пееха караоке - и двамата имаха хубави гласове. И двамата бяха много добри ученици. На него му се отдаваше математиката, а на нея - хуманитарните науки и писането. Майка й имаше мечтата да я направи учителка по литература каквато беше тя, но това беше невъзможно поради физическите недъзи на момичето.

"Как ще се качвам по стълбите?", "Как ще тичам от кабинет в кабинет?"

Кристина имаше множествена склероза - коварно заболяване, което беше засегнало крака и ръката й. Засега. И което с времето се влошаваше. Тя и майка й имаха неписано правило да не говорят често за бъдещето, защото то беше неясно и тъмно като намазано с грес стъкло. Дори с помощите, парите не стигаха. Стоян помагаше много, но всичко се случваше.

- Стоян е добро момче. - започна майка й отдалеч.

- Да. He's a keeper. - усмихна се Кристина.

- И добре се грижи за теб. - майка й доби странно алчно изражение.

- Накъде биеш, мамо?

- Защо не прекъснеш и не се ожените?

Кристина остана без думи за няколко секунди.

- Ти-ти... луда ли си?

- Кристинче - майка и стана отново делова. - Нали знаеш, колко често се срещат свестни момчета, особено такива, които...

- Кажи го! Които искат да се грижат за една саката! Не разбирам откъде изведнъж дойде това... нали искаше да ставам учителка...

- Кристинче... последните ти изследвания... никога няма да можеш да използваш крака и ръката си...

След училище Стоян и подаде ръка, но тя дръпна своята, стараейки се да не показва, че другата й е почти неподвижна и същевременно държейки патерицата.

- Трябва да поговорим. - каза много студено Кристина.

- За какво? - усмихна се той.

- За нас. - беше простият отговор.

- Какво за нас? - усмивката му постепенно започна да се топи и да се превръща в сериозно изражение. - Какво е станало?

- Всичко свърши. - каза тя и опита да спре сълзите. Не можа и те започнаха да се стичат по лицето й. - Не те обичам повече.

- Глупости. - каза той и опита да я хване за ръката, но тя се дръпна, преплете крака и падна на земята.

- Махай се! Махай се! Помощ! - тя се мяташе като риба на сухо, неспособна да се изправи.

- Кристинче, моля те! Вразуми се! Аз не съм ти враг! Не ти мисля злото... Аз те обичам.

- Мразя те! Махай се!

Той не искаше да се махне, но започнаха да се събират хора и той се принуди да ги остави да й помогнат. Тръгна си с натежала душа.

***

Стоян имаше две мечти. Едната беше да се влюби и ожени за сродната си душа. Това вече бе невъзможно. А другото беше да остави следа в света. Втората му мечта не му се струваше толкова важна, защото не беше себичен, но сега само тя го крепеше и го предпазваше от самоубийство. Няколко пъти се опита да се свърже с Кристина, но тя го беше блокирала отвсякъде и наистина изглеждаше сякаш, по причини, които не можеше да си обясни, не го обича. Вече не ходеше и на училище, а майка й мълчеше по въпроса. В единствения разговор, който проведоха, тя му каза, че ще отидат при сестра й в Столицата.

Какво може да направи човек, който вече не го е грижа за живота му, който няма какво да губи и на когото не му пука за нищо, освен да остави диря в света? Ще ви спестя мисленето. Отговорът е - ВСИЧКО!

Стоян беше изключително изобретателен, интелигентен и работлив. За кратко време направи онлайн бизнеси и завъртя няколко фирми. Но парите не го интересуваха. Основа школи за обучение и работа на хора в неравностойно положение. Макар и да не си признаваше, това беше начин да потърси Кристина. Раната, дори след години, беше все още прясна. После разшири школите в двугодишни практически университети с множество безплатни курсове. След това революционизира педагогиките, като въведе нови правила за обучение в дигиталния век. Скоро повечето училища въведоха новите методи и вече 90% от учениците намериха мотивация.

Естествено, той не остана незабелязан. Намериха се тъмни субекти, които се опитаха да го спрат. Нищо не вървеше при него. Взривиха колата му и запалиха апартамента му. Изобщо не му пукаше. Той нямаше какво да губи. Или имаше?

Непознат номер:

- Ало?

- Ало? Кристинче? Ти ли си?

- Аз съм. Стояне... държат ме... не прави нищо, което поискат, аз...

- Е, господин Лазаров, чухте първата си любов, която е в много лошо здравословно положение. Наистина.

- Ако само я докоснете...

- О, не, господин Лазаров, ние няма нужда да я докосваме. Множествената склероза е много коварно заболяване, нали?

- Какво искате?

- О, не, не, не... Въпросът, Стояне, е не какво ние искаме, а какво ТИ искаш...

Оказа се, че искат да преустанови всичко, което прави срещу една голяма сума и най-доброто лечение на Кристина.

Това беше буквално сделка, която дяволът би му предложил. Но той не беше вярващ.

Съгласи се.

- Искам да останеш тук. Майка ти добре ли е?

- Майка ми почина. Последните месеци имах гледачка.

- А леля ти?

- Нямам леля, майка ми те излъга.

- Добре, няма значение. Искам да останеш тук, в този дом. Тук няма да те намерят и ще има кой да се грижи за теб.

- А ти? Къде отиваш? Ще се видим ли?

- Сигурно не. Отивам да довърша започнатото.

- Но те... те ще те убият!

Той я прегърна и тя отново се сви като коте в ръцете му.

- Преди да си тръгнеш, кажи ми - красива ли съм?

Той погледна изкривеното й лице и крайници и каза без да се колебае:

- Прекрасна си. Обичам те.

- Аз също. - промълви тя.

***

- Извинете, бихте ли включили пета програма?

- Миличка, защо все гледаш новините? - попита я гледачката.

- Не знам. Може би очаквам да се появи някой, който да промени нещата...

- Горкичката... ще се разочароваш, такива хора вече няма...

- Ще се изненадате... - каза Кристина и стана от количката да се разходи.

                  

Просякът

- Бог да ви поживи, моля помогнете на бедния човек...

Сандо живееше в подлеза. Живееше е може би силно казано. Родителите му бяха починали докато беше малък, а в един ужасен инцидент бе загубил крака си.

Той искаше да работи но нямаше как. Никой не би го взел на работа. Къпеше се когато валеше, а за четка за зъби не беше дори и чувал. А дрехите му – дрехите му вече бяха станали мръсни парцали. Изкарваше за по един геврек на ден и то от същия подлез, който обитаваше. Нямаше патерица и изкачването по стълбите му беше много трудно.

Един ден малко момиченце дойде в подлеза и гледаше с жадни очи гевреците. Беше добре облечено. Навярно майка му пазаруваше в Мола или в някой от другите магазини и го беше оставила навън.

Бездомникът го повика при себе си и му даде петдесет стотинки, да си купи геврече. При вида на гевречето лицето на момиченцето светна. То седна до Сандо да го изяде, като му даде малко.

- Кристинче, махни се от този мръсен просяк. И хвърли този геврек, мръсен е – каза майка й – и ми помогни с покупките.

Много хора минаха през подлеза този ден, но никой не погледна просяка. Никой не видя и сълзите в очите му.


Той беше един от многото в големия град.


Но най-лошото беше, че на никой от благословените от него не му пукаше.