Ученичката

Стоях пред масивната дървена врата и треперех като лист. Това беше първата ми частна ученичка и ако направех добро впечатление, и ако започнех да ѝ предавам, и ако тя беше доволна от мен... можеше да каже на свои приятелки... но станаха много „ако”-та. И все пак, трябваше да се представя добре, а нямах никакъв опит. Наскоро бях завършил английска филология, но не бях особено прилежен студент и не бях научил кой знае колко. Не си намерих работа веднага както казваха всички и сега това беше единствения ми шанс да започна, поне като начало.

Но дали щеше да ме хареса момичето и да се сработим? Дали щеше и майка ѝ да ме хареса като учител, дали нямаше да ѝ се види скъпо – макар че аз бях готов да сваля от цената?

Нямаше смисъл да се измъчвам с въпроси, на които нямаше как да отговоря, затова плахо позвъних на вратата. Чух гласове, нещо изтропа, после усетих как ключ се плъзга в ключалката и се завърта. Вратата се отвори и иззад нея се показа жена на средна възраст, с къса кафеникава коса и синкаво-сиви очи.

- Аз съм... Драго... за урока... – смаях я с красноречието си аз.

- А, да, разбира се. – тя ме огледа критично. Плъзна поглед по дънките ми, които са били модерни преди десет години, после се спря на синята тениска и суичъра. Завърши огледа с кръста, който висеше на врата ми.

- Религиозен ли си, Драго?

- Да, Източноправославен.

Влязохме вътре.

- Това е много хубаво. Да ти призная, бях – и съм – много скептично настроена към учители, които предлагат услугите си по интернет. Честно казано, не мисля, че интернет изобщо трябва да съществува, но това са си мои вярвания, с които няма да ти губя времето. Въпросът беше, че моята щерка закъса сериозно по английски и нищо не помага – нито школи, нито познати.

Докато жената говореше, аз оглеждах обстановката. Семпло и функционално. В коридора имаше малки шкафчета за обувките, закачалка, на която закачих суичъра си. Подът беше с паркет, постлан с чердже. Не след дълго от една врата се появи и момичето.

Първата ми мисъл беше – какво ангелче! Катранено черни коси, спускащи се право надолу до нежното очертание на гръдта ѝ... очите ѝ бяха светли като на майка ѝ, само че синьо-зелени и сякаш грееха. Беше хванала свенливо едната си ръка с другата и стоеше близо до майка си. Вероятно се срамуваше от мен. Докато гледах момичето, като че ли изключих за присъствието на майката и за това, което ми говореше.

- ... дъщеря ми е много умна и прилежна, но и също така срамежлива, затова трудно научава нови неща, просто я тревожи присъствието на други деца... не знам дали разбирате...

Не знаех какво да кажа, затова просто кимнах и я оставих да си води монолога, докато оглеждах момичето. А то беше свело поглед свенливо и гледаше петгодишните ми кецове „Найк”.

- Знам, че сигурно е... неуместно да говорим за това, но искам преди да започнете да обучавате дъщеря ми, да се изясним за едно нещо... вие сте на 23, а тя е на 13... ако по някакъв начин се появят някакви... чувства у вас... от романтично естество...

Погледнах я много изразително, но тя продължи.

- А вие разбирате колко неуместно е това предвид възрастовата ви разлика и крехката възраст на дъщеря ми... та появят ли се такива чувства, веднага да ми кажете и да прекратим отношенията си. Може би се чудите защо съм толкова пряма? Така е, защото първото „гадже” на дъщеря ми  беше по-голямо от нея и ги заварих да се целуват във входа, което е абсолютно недопустимо.

- Госпожо Стоянова, може ли и аз да кажа нещо?

- Разбира се, Драго.

- Аз, както казах, съм Източноправославен, и, като такъв, не вярвам в секса преди брака. А нямам никакво намерение да се женя за дъщеря ви, дори да беше позволено от закона. Но, което е по-важно... имам строга етика в отношенията си с моите ученици – естествено, бях излъгал, че имам няколко ученика – и мога да ви уверя, че колкото и красива да е дъщеря ви, няма да се поддам на изкушението и да ви предам като работодател.

Поговорихме още около час. Запознах се с момичето, видях стаята ѝ, погалих бялото зайче, за което се грижеше и си отидох.

Има някои неща, които трябва да знаете и които донякъде оправдават това, което се случи.

Казват, че противоположностите се привличат, но понякога не е така. В гимназията бях точно като Деси. Ученичката ми беше умна и срамежлива, четеше много – видях шкаф догоре наблъскан с книги – не играеше на игри, не излизаше много често, а по дискотеки – изобщо. Всичко това, взето по този начин, не значеше нищо, но като добавим визията ѝ – дългите мигли, изразените скули, проницателните очи... всичко това ме привличаше както лампата привлича светулка.

Дойде време за първия урок. Отново се сблъсках с масивната врата, но този път повечето от въпросите ми имаха ясни отговори, а и много исках да видя Деси отново. Звъннах и след минута вече галех Дафи.

- Защо го кръсти Дафи? – попитах повдигайки вежди.

Защо го беше кръстила така разбрах след пет урока, когато се отпусна и можехме да говорим за друго, освен за английския, а именно – защото по детските Дафи Дък е върл противник на Бъгз Бъни. Това момиче разбираше от ирония.

Но когато зададох този въпрос за първи път, тя се сви на стола и очите ѝ се навлажниха. Беше самото начало на урока и понеже не знаех какво да направя, повиках майка ѝ, която беше в другата стая.

- Хайде, миличка, не плачи. – помилва я тя – Този батко е тук да те учи, нали?

Първо малко се учудих на подбора на думи, но какво ли няма на този свят? Както и да е, сълзите секнаха и урокът започна.

В началото имахме по три урока на седмица, но след два месеца ги намалихме на два. Материалът непрекъснато се сменяше, тя го гълташе като хала, но това, което остана постоянно, беше плачът ѝ. И един ден, когато майка ѝ беше на работа, се случи. Тъкмо бяхме взели минало перфектно време и седяхме много близо един до друг. Беше обута в едни от онези изпокъсаните дънки, с ретро тениска на нирвана, а косата ѝ се спускаше до гърдите. Краката ни се допираха. Аз бях с десетина сантиметра по-висок от нея и я погледнах отгоре. Гърдите ѝ се движеха нагоре-надолу. Сълзите се спускаха по страните ѝ, но тя ми се усмихваше, за пръв път ми се усмихваше и в тази усмивка имаше нещо, което досега не бях забелязвал. И тогава през сърцето ми като нож премина желание. Исках да утеша това бедно създание и да му дам това, което си мислех, че иска. Борих се с мислите на Нечестивия, шептях молитви, но тогава тя заговори:

- Харесваш ли ме?

- Моля? – опулих се аз.

- Мен никой не ме харесва. Затова си нямам гадже. Съучениците ми...

И тогава нещо в мен се пречупи. Тя продължаваше да говори, но аз забравих за всичко на този свят – клетви, обети, обещания. Докоснах я по ръката.

- Разбира се, че те харесвам. Дори... дори мисля, че те обичам...

Притиснах се до нея и изпих с устни сълзите ѝ. После я целунах нежно и прокарах ръка по бедрото ѝ.

- Девствена съм. – прошепна тихо тя докато хлипаше.

- Аз също. – прошепнах и аз докато бавно я събличах. Тя се притискаше до мен, а сълзите не спираха.

Това беше грешка. Бях нарушил всичко, в което се клех. Бях предал Бог и майката на Деси, а и самата Деси и кой знае колко още неща. Заслужавах огньовете на Ада, но първо трябваше да кажа на госпожа Стоянова какво съм направил. Предпочитах Ада. Тази жена ме плашеше. На всеки урок ме гледаше сякаш съм някакъв зъл дух, който ще завлече дъщеря ѝ в пъкъла. Освен на последния... Но не можех да я виня, защото все пак се оказа права.

По-лошото беше друго. Тъй като се мотах толкова време с молитви и самотерзания, минаха няколко урока, в които Деси не плачеше и дори се държеше свободно с мен. Беше само въпрос на време майка ѝ да разбере. А аз... аз я обичах. Всеки урок намирахме време да се подържим за ръка, понякога я изпращах от училище и по средата на пътя се целувахме... естествено, без майка ѝ да знае. Но колкото повече време минаваше, толкова по-лошо щеше да стане когато истината излезе на яве, а тя винаги излиза...

При нас излезе под формата на кифла. Не, не закуската, а една малка нацупена кифла на 14, която ни снимала с телефона и показала клипа на майката на Деси.

Последва Содом и Гомор.

След като ми вика половин час и ме заплашва с полиция, ме попита изключително студено:

- Направихте ли го?

Аз поклатих глава положително.

- В училището ѝ знаят ли?

- Никой не знае освен аз, Деси и вие.

- Слушай ме внимателно, изверг такъв! Повече да не си приближил дъщеря ми и на километър, не ме интересува дали тя го иска или си мисли, че го иска... ако се свържеш с нея по какъвто и да е начин или кажеш на някой друг за това – отиваш директно в затвора. Ясна ли съм?

Поклатих глава.

- Може ли да се сбогувам?

- Не. – каза тя и трясна вратата под носа ми.

- Не. – казах аз, излязъл от видението. – Трябва да тръгвам.

- Кога ще е следващият урок?

- Кажи на майка си, че се отказвам. Сбогом.