Ти наричаш ме сега любима

ти наричаш ме сега любима
но не знаеш още мойто име
аз момиче съм за тебе мило
но си траеш
с рими пъстрокрили

не затрупа ти слуха ми крехък
а направо със голям напредък
водка купи и почерпи всички
и тогава рече - ти Лисиче

си достойна за богиня вечна
твърде близка но така далечна

Последните капки муза

последните капки муза изстисквам
за да ти напиша нещо мило
макар и всички да сме егоисти
душа бяла в теб си приютила

Болката роди изкуство

Липсват ми с тебе скандалите
и споровете, крясъците,
във леглото ни пожарите,
в косата ти отблясъците...
Липсва ми смеха заразен,
(снимките ни още пазя!)
Липсваш ми, момиче мило,
ти без мен си продължила,
но на теб държа все още.
Даваш ми такава сила
и през ледените нощи,
и през дните мои пусти.

Болката роди изкуство!

Ирисите изумрудени

Седиш пред мене на екрана -
усмихваш се потайно,
гласчето ти е мило...
Как искам цял да се изгубя
в усмивката омайна
потънал и безсилен.

Безсилен съм когато
започнеш да говориш;
с гласчето си в главата
Вселени ще отвориш...
родени в чистотата
на ирисите изумрудени
изплакнати в сълзата
на твоите очи учудени.

Коте пухкаво...

Коте пухкаво и мило,
птиче бяло, пъстрокрило,
ще пораснеш чуден лебед;
като цвете тънкостебло -
ти си нежна и красива,
раснеш с плевел и коприва...

На едно умно и красиво мишле

Вън е сняг и студ, и лед,
но на нас ни е добре,
пишем ние ред след ред,
мое мъничко мишле.

Нека пада вън снега
по широкото поле,
нас добре ни е така,
мое мъничко мишле.

Ето два е вече, три;
гледам твоето носле,
но на теб не ти се спи,
мое мъничко мишле.

А на мене ми се спи,
пък и леко ми е зле
и с притворени очи,
мое мъничко мишле,

зяпам компа и личи -
хич не виждам даже две,
просто толкоз ми се спи,
мое мъничко мишле.

А кога ще спя, кажи,
мое мъничко мишле?
Май е все едно, уви,
стига да ни е добре.
А пък вън вали, вали,
и е сняг, и студ, и лед...