Подари ми луна

подари ми луна
подари ми дъга
звездна нощ подари ми
ще ти стана жена
но ще носят тъга
дните непоносими

ти подай ми ръка
давай точно така
нека танца подхванем
аз ще бъда до теб
и през вихър свиреп
и докрай ще остана

Появиш се

Появиш се... и посветиш... и изчезнеш отново -
както слънце в облачен ден.
Стане весело и ето - да кажеш "бай" готова...
Объркващо е туй за мен!

Изчезнеш ти... и те няма... но дохождаш после пак -
както луната през нощта.
Долипсваш ми - ти си само звезден лъч във пълен мрак.
Носиш ти рядка красота!

Месечината

Луната в сребърна премяна,
като девойка е засмяна.
Любимия свой тя очаква
пред тежките двери на мрака!
Те сутринта ще се отворят,
през тях ще могат да говорят...
но никога не ще се срещнат,
това в света е много грешно!
Но въпреки това щастлива е,
и грее нощем месечината,
защото сутрин рано стига й
да поговори със любимия!

Поема за Злия Магьосник

На Ц.

Някога... не толкова отдавна
живеел магьосник могъщ.
Той с магия ужасно коварна
слънцето угасил и луната
и тъмно било изведнъж!

По земята забродили твари
от ада пръкнати същ.
А магьосникът бил господаря,
император, владетел и царя,
бог силен и вездесъщ!

В мрака обаче Тя се родила,
била Тя цяла в любов.
Тя блестяла и давала сила,
светлината Тя там възродила
под тъмен, черен покров.

Щом усетил я злият магьосник,
веднага я уловил.
Не искал Светлина Тя да носи,
да поражда опасни въпроси.
На място тайно я скрил.

Скрил я в тъмницата надълбоко,
където няма живот.
Наказание толкоз жестоко
за момиче добро, светлооко -
да гние в мрака само.

Но намерил се момък безстрашен,
желаещ да я спаси.
И пробол той магьосника мразен
със кинжала магичен и пазен
зад милиони врати.

От килията щом я извадил,
заронила горки сълзи.
Бил магьосникът този баща й
и направил го с цел да я пази...
"Ах, моля, ти го спаси..."

И поспрял този момък учуден,
не вярвал той на това.
Да спаси знаел магът е лудост,
докато дълго, тихо се чудил,
Тя казала тез слова:

"Ти покай се татко и светлика
върни на този народ!
Или дъщеря ти ще извика
Светлина и Буря огнелика
под черния небосвод!"

Щом видял я в белите одежди,
горчиво заплакал той...
Била вяра, любов и надежда,
и във ней Вечността се оглеждала
в очите й - звезден рой!

Върнал им слънцето и луната,
а лек му дарила Тя...
Момъкът разкрил пред ней душата,
свързвала ги здраво веч съдбата
била в нея Любовта.

Вълци

когато в мен завият вълци
по самотната луна
и хората завикат "Зъл си!"
без и капка в мен злина
и сочат ме със мръсни пръсти
в океан от тишина
мълча като новопокръстен
с разпокъсана душа

Ти си всичко за мен

По стиха на Валери Петров:
"Тя си посипва главата с пепел"

Ти си всичко за мен:
ти си птица, хубав сън,
ти си песен, нежен звън,
ти - звездица и луна,
свод небесен през деня,
ти си жрица в любовта,
ти - с чудесна красота...

Да, ти всичко си това -
вечно в моята глава.

Сега, надявам се, разбираш,
без всичко туй - без теб - умирам,
просто спирам да живея,
ослепявам и немея,
спирам даже и да пиша,
не мога дъх да си поема,
целуни ме, в мене вдишай,
наркотика да си взема...

Нека гумите целунат асфалта

нека гумите целунат асфалта
алкохолът да е малцов
летим със скоростта на светлината
докосват ни звездите и луната
със своите сребърни одежди
летим със скоростта на хиляди надежди
а Пътя Млечен за поздрав ни маха
срещу нас дървета тичат
устните допират се плахо
и дрехите разсъбличаме
и се сливаме със светлината

Тъмнина

Публикуваната снимка е на Larisa

Безкрайни полета, потънали в мрак.
Редици дървета пред морния зрак.
Кат хала надвиснал, небесният свод
поглъща искриците крехък живот...

Няма надежда в туй царство на смърт,
в черна одежда гори всяка плът.
Молбите и проклятията са излишни –
веднъж дошло, от тук не си отива нищо!

Със свойто дяволско око, луната бледа
впива морен взор във мрака непрогледен.
Вятърът застинал е дори с отрязани криле
над пустото, безплодното, безкрайното поле.

Никога не ще се чуе в таз обречена земя
мелодия звънлива, на славей песента...
Заглъхва бързо и изчезва всеки звук;
не викай – няма никой да те чуе тук!

Тук е господарка вечната тъма!
Тук царува мъртва тишина!
Тук угасва и умира всеки взор!
В таз земя на болка, смърт, на мор!
Оголила зъби, ненаситна и хищна,
дебне Тя – Смъртта
и нивга не изпуска нищо!
Притихнал звяр, разтворил свойта паст,
дреме То – Времето,
за да сграбчи пак един от нас!

Дърветата сухи и изгнили
протягат
своите ръце
към халата, и със последни сили
злото й сърце
разсичат...

От раната руква кръвта –
по земята тя на капки се разтича,
и попива после във пръстта
ронлива...

Капка след капка... Хиляди.

Хиляди сълзи проливат
дърветата изгнили...
Хиляди очи
в това поле са впити...

Безстрастни са звездите.

Хиляди сълзи
ще пролеят тук душите.
Хиляди съдби
ще заглъхнат тук разбити.

Тук, където глъхне всеки звук.
Тук, където чака мощен чук.
Тук, където гасне всеки лъч.
Тук – сред гняв, и страх, и злъч.

Тук те води злото в теб.
Тук дървото ти расте...
Насам отдавна си поел, човеко, ти –
изпълнил сетната си цел, сега заспи!