Мари и Спас

София - Пловдив.

137 км.

3 часа с влак.

Час и нещо с кола.

Близо четири на стоп.

И безкрайно далеч когато аз съм в София, а ти си в Пловдив и сме здраво свързани със семейство и училище. Хиляди часове, прекарани по гарите в София, чакайки те, после мразейки целия свят докато те чакам да си тръгнеш. Същото и в Пловдив - десетки хиляди откраднати целувки, хиляди прекъснати прегръдки, стотици горчиви фасове. Цялата ни младост - в броене на стотинки за градския, после за влака, или ако нямаш, на околовръстния, в тайни молби да не те изнасили или убие шофьора. Такси? Можехме само да мечтаем.

Но как започна всичко? С френдфейс. Но не беше обичайната свалка. Не. Вече имах някакъв опит с жените. Е, не особено добър, но на 17 не можеш да си точно Казанова. И все пак вече търсех нещо конкретно. Нещо, което го нямаше в обкръжението ми. И един ден те видях. Просто те мернах за секунда, докато преглеждах "предложенията за приятели" и тогава разбрах, че ще си ти. Ти и само ти завинаги. Господи, как не знаех в какво се забърквам! Но всичко не започна този ден.

Не започна и на следващия.

Или на по-следващия.

Един месец те столквах, четях ти постовете, не смеейки, а и не можейки да харесвам или коментирам. Ти имаше много строга политика към не-приятелите и аз не мислех, че ще имаш каквото и да е основание да ме добавиш. И все пак, със свито сърце, натиснах "предложи приятелство". И за моя изненада, след няколко часа, видях милото "Къв си ти бе?" в чат прозореца. Последва горе-долу следния диалог:

- Твой почитател.

- Аз не съм рок звезда, нямам почитатели.

- Много си красива.

- Глупости.

- Наистина го мисля, затова те добавих.

- Глупости.

- Ти си най-хубавото нещо, което съм виждал. На колко си. 19?

- 16. Ти сериозно ли?

- Аз никога не лъжа.

- Аз не се харесвам.

- А трябва.

Говорихме цяла нощ. Още тогава разбрах, че си с ниско самочувствие, но снимките, които накрая ми позволи да разгледам, бяха божествени. Ти приличаше на пълнолетна, с права руса коса и синьо-зелени очи. Обличаше се като рокаджийка, но това не ми правеше впечатление. Не можех да се откъсна от тези очи. Косата ти беше права естествено, единствено я решеше и миеше два пъти в седмицата. Не знам какво се случи, но ми даде вайбъра си и започнахме да се виждаме всеки ден след училище. Беше божествена. Това май го казах много пъти, но си беше така. Вероятно звучи тъпо, казано от единайстокласник, но исках да бъдеш майката на моите деца и да остарея и умра до теб. А с времето нещата се задълбочаваха. Прекарвахме всяка свободна секунда заедно, споделяхме всичко. Е, както се оказа, не точно всичко. Но истината винаги излиза наяве. Стана така, че повече не можехме да стоим далеч един от друг и аз реших да дойда до Пловдив да те видя. Само за ден. Хванах първия влак в 6 и до 8 бях на Подуяне. Ти ме чакаше там с дънково яке и скъсани джинси. Моята рокаджийка!

- Е, най-после се видяхме.

- По-висок си отколкото очаквах.

- А ти, по-красива, ако е възможно.

- Стига.

- Няма стига. That's what she said.

- Хаха. Ама и твоя хумор!

- Човек като мен поне хумор трябва да има.

- А какъв е човек като теб?

- Ти все още ли не си разбрала?

- Ами след 463263262 часа май не съм.

- Ами ще ти разясня кратко - аз съм творец.

- Знам, че свириш и така нататък. Питам се за друго...

- Не те разбирам.

- Виж. Разбрах, че не си някой побъркан педофил в първите пет минути от първия ни разговор преди месеци. Просто видях, че си хлапе. Но сега не мога да се убедя, че няма да ме изнасилиш или убиеш или кой знае какво...

- А, имаш предвид какъв съм като човек и дали не съм те лъгал. Обиждаш ме. Казах ти, че не лъжа.

- Да проверим ли това?

- Как предлагаш да го проверим?

- С въпроса, на който всеки мъж лъже.

- Давай?

- Колко ти е дълъг?

- 15 сантиметра.

- Не си лъжец. Сега остава да разберем дали не си убиец.

- Щом не съм лъжец и ти казвам, че не съм убиец, това не е ли достатъчно?

- Времето ще покаже.

Говорихме още малко, но заваля и се преместихме в едно малко заведение. Поръчахме си най-евтиното - чай, който ти настоя да платиш, понеже аз съм бил път до тук.

- Виж, ти може да не си лъжец, но аз... скрих едно нещо.

- О, боже мой, изневеряваш ми с най-добрата си приятелка и сега искате тройка... Е, нищо, ще се жертвам.

- Уау, наистина имаш много извратено чувство за хумор. Не, истината е далеч по-...неприятна.

Тогава ти издърпа ръкава си и аз видях белезите. Съдейки по дълбочината и цвета им, бяха правени в продължение на години.

- Аз... не разбирам...

- Започнах уж на шега. Взех едно ножче от бръсначката на баща ми и го прокарах по ръката си. Болката не беше силна, нещо като ухапване от комар. Естествено, започна да кърви, но бях чувала, че се използва сол или ракия, някакъв спирт... - ти клатиш глава и ме гледаш уплашено - виж, знам, че това сигурно ще те отврати, но...

- Не, напротив, нищо... запомни – нищо! –  у теб не може да породи отвращение, дори да се беше появила, налапала човешки скалп...

- Сериозно, направи нещо с това чувство за хумор!

- Както и да е. От кога започна това?

- От дванайсет годишна.

- Защо?

- Нали ти казах, беше на шега.

- А защо продължи?

- Харесваше ми чувството. Хей, нали знаеш, че са лекували като са пускали кръв.

- Абе... правели са го по малко по-друг начин... А ти... какво лекуваш?

- Ниско самочувствие, предполагам.

- Виж, ти си божествено създание. На 16 изглеждаш като топ модел. Всичките ти съученички сигурно умират от завист.

- Не ми е хрумвало. Знаеш ли, бях известна... за малко...

- Какво стана?

- Помагах на всички, бях мила с всички и се стараех да съм, както каза майка ми "добро момиче". И когато отказах на един тъпанар, той пусна слуха в училище че съм курва и всички започнаха да ме отбягват. - ти заплакваш – в самото начало аз не знаех за този слух и се чудех какво става, защо никой не седи до мен, защо си шушукат и се смеят, защо на рожденият ми ден, който делях с едно момиче от класа не получих нищо… нищо, дори и картичка - ти се разхлипваш по-силно и аз те прегръщам.

- Няма, няма... В 17 годишния си живот знаеш ли какво научих?

- Не. - ти бършеш сълзите си.

- Че хората просто са лоши по природа и не заслужават да правиш нищо за тях. Ти си пострадала от това - в теб има твърде много доброта и мръсният свят се опитва да я извлече от теб посредством кръвта ти... е, и сълзите ти, и предполагам всякакви други течности. А, ето я тази превъзходна усмивка, която искам да виждам. Виж, не мога да ти забраня да се режеш. Предполагам че на този етап се е превърнало в наркотик за теб. Но се надявам да поработим за самочувствието.

Ти ме поглеждаш. Не мога да разчета погледа ти, защото още не те познавам - дали с надежда или с недоверие. Но в крайна сметка това няма значение. Прегръщам те по-силно.

- Виж мен. Хич ме няма и в пеенето и в свиренето, а си имам банда и те ме гледат като бог. Уча нови инструменти и съм си казал, че до 25 ще стана по-известен от Майкъл Джексън.

- Може би господин Джексън ще ми покаже как го бива с гимнастиката на езика.

- Ако това е препратка към натискане, трябва да знаеш, че винаги съм готов...

И така завърши - говоримата - част на първата ни истинска среща.

Мина известно време преди да се видим пак. С неудоволствие видях нови белези на ръката ти.

- Говори ли ти се за това?

- Баща ми е лайнар.

- Това е интересен коментар.

- Посегна на майка ми. Отново.

Замълчавам, но започвам да се досещам откъде идва ниското ти самочувствие.

- Тя какво направи?

- Нищо.

- Просто... нищо?

- Ами какво? Той осигурява парите, нея скоро я съкратиха, а на нейната възраст е невъзможно да си намери работа. А и аз...

- ТИ НЕ СИ БРЕМЕ!

- Кой е казал, че съм?

- Но си го мислиш! Мислиш си, че майка ти стои при баща ти защото я е страх заради бъдещето ти!

- Ето кой станал Карл Юнг за една вечер! Може би ще ми кажеш, че затова се и режа.

- Мисля, че трябва да отидеш на психиатър.

- Да бе, все едно ТОЙ ще даде пари за "глупости".

- Дай ми да говоря с него.

- Пич, ти си на седемнайсет, той ще мине през теб като валяк. Бивш боксьор е.

- Не ми пука ако ще и да е Капитан Планета.

- Не, съжалявам.

Освен разговори, всеки ден ти посвещавах стих или няколко реда, за да ти напомням колко прекрасна и уникална си и колко съм щастлив, че съм те срещнал. Сигурно си спомняш и подобни стихове, които започнах да пиша с течение на времето:

Душата ти кърви, момиче,

живецът й бавно изтича,

животът си върви, девойко,

и няма кой да ти помогне,

ако не си помогнеш сама

Излез вече от тази тъма!

Излез ти на светло

додето всичко от нея

не е изтекло...

Те не ти се харесваха много, но в тях влагах послание, което беше в съзвучие с истинските ми чувства.

Дойде лятната ваканция и пред нас предстоеше много важен избор. Дали ти да дойдеш при мен и да прекараш цялата ваканция тук, което, предвид баща ти, беше по-добрия избор. Освен това живеем в огромна къща. Или да прекратим завинаги отношенията си. Защото и двамата знаехме, че не можем да продължаваме така, особено при възможност да сме заедно. За мен всичко беше ясно - педала до метала - караме докрай. Но ти се колебаеше.

- Не искам да те губя. Но ако свикнем да сме заедно, после ще бъде още по-непоносимо.

- Да, и ще станем още по-силни.

- Ти си единственото, което ме държи да не полудея. Баща ми... той... той я убива...

- Трябва да отидете в полицията.

- Ти в коя държава живееш? На кой му пука за каквото и да е?

- Тогава искаш ли да взема един винкел и...?

- И какво? Да го убиеш? Защото само това би го спряло... И ще ни дели затворът. А ние с майка ми ще мизерстваме.

Разбирах, че си права. Говорихме дълго и уморително. Ти каза, че не можеш да дойдеш без майка си, защото само ти го спираш да не я довърши. Щяхте да му кажете, че отивате на село и просто щяхте да хванете влака до София.

  ***

- Разбирам откъде Мари е взела красотата си - казах аз прехласнат пред величествената, дори с тъмните очила, дама.

- Много си мил. Но съм видяла и по-добри дни.

- Таксито чака.

- Чакай да те погледна - каза майка ти и пое ръката ми в своята. - Ти си музикант, нали?

- Много смешно, Мари ви е казала.

- Първо, стига с това ви. И второ, Мари никога не ми споделя.

Ти поклати глава утвърдително.

- Тогава как отгатнахте...ъъъ, отгатна?

- Всичко си го пише тук. Искаш ли да знаеш още какво пише?

- Да.

- Че ти ще спасиш дъщеря ми.

- От какво?

- От самата нея...

И двамата с теб се спогледахме. Разговорът очевидно беше приключил, затова всички мълчаливо влязохме в таксито.

Двата месеца с теб бяха божествени. Майките ни бързо се сприятелиха. Бях загубил баща си преди години. Почина от сърдечен удар. Ровеха нещо по цял ден в градината, а ние с теб прекарвахме дните в леглото, а нощите по заведенията на по кола. Ти съвсем забрави за рязането, пък и не оставаше сама, за да го вършиш и аз почти повярвах на думите на майка ти. Почти.

- Не мога да те оставя. Отказвам! Мамо, защо да не живеем тук?

- Скъпа, и без това останахме ден повече, нека не досаждаме на хората.

- Но вкъщи е ТОЙ. И сега е още по-озверял...

Знаех, че този ден ще настъпи, просто не знаех, че ще е толкова трудно. Преживях хиляди раздели с теб, но тази беше най-тежката, а щом се отразява така на мен, не можех да си представя как се отразява на теб.

Отиде си.

Като хиляди пъти преди това.

Не, не беше същото.

Защото сякаш отмъкна част от мен.

Сякаш беше взела сърцето ми и го изстискваше като мех.

Кап.

Кап.

Кап.

Болката беше непоносима. Мехът се изпразваше и когато и последната капка капнеше, щях да умра. Но може би нямаше да стане така.

Телефонът ми звъни. Часът е по география, затова просто вдигам.

- Кажете?

- Обажда се майката на Мари. Снощи тя се нагълта с хапчета и не можахме да я събудим. Обадихме се в бърза помощ и...

- Как е, за бога, жива ли е? - скачам и изхвърчам от стаята като снаряд.

- Жива е и пита за теб.

- Кажете и че хващам първия влак за Пловдив.

Двата часа на гарата ми се струват като две хиляди години. Естествено, мисля за такси, но нямам толкова пари, а и не обичам да прося от майка си. Известно време сравнявам на кантар любовта си с достойнството си, но тогава идва влака, за да ме спаси от тази дилема.

- Ти, глупаво, глупаво, момиче! - казвам ти и те галя по косата. - Как можа да го направиш?

- Аз съм прокълната! Нося само болка... навсякъде... и в мен...

Видях, че имаше поне още десет резки там, на мекото на ръката ти.

- Може ли да остана насаме с нея? - майка й кимна и излезе тихо от стаята.

- Кажи ми сега какво стана?

- В мен има нещо. - извръщаш глава.

- Какво нещо?

- Знам, че се бъзикам с всичките ти стихове за демони в мен, но мисля, че наистина има някакъв... нещо... зло...

- Глупости! - старая се да изглеждам небрежен. Не ми се получава.

- Виж, това е... истина... нещо в мен... ме кара да искам... да ме няма... да съм... мъртва... страх ме е...

- Край! Наслушах се на глупости! Сега ти ще слушаш! Ще наемем адвокат на майка ти. Тя ще се разведе с баща ти и той ще и плаща издръжка без право да те вижда. Ще живеете у нас. Този демон е психична болест, изкривяване от изживяван многократно ужас. Ти ще посещаваш терапевт. Той ще те излекува. Казах.

С това завършва моята история. А сега нека видим твоята.

 ***

Пловдив - София.

137 км.

3 часа с влак.

Час и нещо с кола.

Близо четири на стоп.

И милиони мили когато аз съм в Пловдив, а любовта на живота ми е в София. Всъщност тази история за теб е започнала малко по-рано отколкото за мен. Поне така твърдиш ти. Казваш, че си ме видял в една от тъпите социални мрежи и си ме столквал, но аз си мисля, че просто си цъкнал случайно. Идеята със столкването не минава при мен. Нито пък това, че съм "богиня" или "божествена". Всъщност да, на 16 съм, а изглеждам по-голяма. Но какво да ти кажа? ГМО. Родена съм в деня на Чернобил. Както и да е. Може би затова съм луда. Или поне така твърди баща ми като вижда белезите. Да... белезите... всичко започна оттам. Ти ги видя на първата ни среща и аз просто нямаше как да ги обясня. И сега не мога... просто онова чувство на... пренасочване на болката... мирисът на спирт, щипенето, или пък солта... капките кръв... някаква магия има във всичко това... А когато ТОЙ... винаги му казвахме ТОЙ, сякаш беше някакво божество на мъстта, някакъв демон на възмездието, когато се връщаше пиян и посягаше на майка ми… Аз плачех в съседната стая и се чудех дали ще я убие, а от другата стая не се чуваше нищо, освен тъпите удари. Тя никога не издаде звук. Беше силна жена. Не като мен. Аз се скъсвах от рев, защото знаех, че съм следващата. Странно, но той никога не ми посегна. Майка ми не ми каза, но мисля, че е имало някакво споразумение между тях, може би го е заплашила (колко смешно е да използвам тази дума, но все пак…) да не ми посяга. Пък и аз вече правех достатъчно по този въпрос.

Веднъж ти ме попита дали съм била известна в училище. Отговорих ти честно, но не напълно изчерпателно. Бях НАЙ-ИЗВЕСТНАТА. Всички ми подражаваха, пишех домашните на всички и изкарвах доста пари от това, винаги бях готова с остроумен коментар или парлива забележка. Какво стана ли? Тръгнах с капитана на футболния отбор. Да, ударили ме бяха хормони, от това не съм видяла някой да се е спасил. Ходихме няколко месеца и веднъж, в колата му... той просто ме натисна и започна да ме разсъблича. Аз го отблъснах грубо и му казах, че не съм готова. Тогава бях на 14!!! Но той продължи, тогава го ритнах и избягах. Бяхме доста далеч от града, а и аз се криех от пътя, за да не ме види, така че беше дълга нощ. Но още по-дълъг ми се видя следващия ден. Отидох до тоалетна и там пишеше името ми, че съм курва и правя 3 в 1 за два лева. Имаше го и номерът ми. Мина време, но тази новина скоро стигна до всички. Естествено, трябваше да сменя номера, смених и прическата и всичко, което можах. Затова сега съм руса. Но не помогна. Изведнъж бях паднала като Луцифер, но нямах никаква сила. Освен да се наранявам. И когато стана това с рождения ден... Ани получи подаръци от целия клас, а аз стоях в ъгъла, сама, защото никой не искаше да стои до мен...

Когато започнахме да се виждаме и чуваме с теб, усетих как ми става по-леко, но не престанах с рязането. Правех го всяка събота. Беше като ритуал. Баща ми се връщаше пиян, защото работеше до събота и след това се отбиваше в бирарията и започваше наказанието. За какво я наказваше, само той си знаеше. Аз бях си подготвила ножчетата, солта и спирта. Всичко беше като добре изпипана симфония.

Глух удар, лъкът се вдига, реже, глух трясък, спиртът се вдига, глух удар, спиртът попива...

Може би наистина съм луда. В началото ти ми пишеше любовни стихове и сладки неща всеки ден, но постепенно... мисля, че се опитваше да ме накараш да се замисля за това вътре в мен. За чудовището, което тези нечовешки отношения бяха създали. И успя. В началото не вярвах, разбира се. Ако ти кажат, че в теб има демон, отвръщаш, че в тях има кирливо прасе и се хилиш. Но постепенно го обмислих и реших, че в мен има нещо много нередно.

И ето че дойде денят, в който трябваше да решим дали да дойдем с майка ми или да останем. Всъщност, това за майка ми го добавих напосоки без да знам дали ще се навиеш. Знаех, че имаш голяма къща, но не бях виждала майка ти. Много мислих и реших, че може би баща ми ще види какво е без нас и нещо в него ще се стопли. Грешах, разбира се. Но си прекарахме чудесно. Знаеш ли, въпреки че постоянно си го казвахме, така и не разбрахме колко значим един за друг. Обичам те. Обичам те повече от въздуха и водата. Готова съм да продам грешната си душа за теб. Такива думи изрекох стотици, хиляди пъти когато се сбогувахме, шептях ги като мантра, крещях ги като вещица на клада, за малко да ме затворят и може би щеше да е по-добре да бяха.

Не издържах. Прибрахме се. Той седеше на входната врата с колан в ръка. В сивите му очи имаше студенина, която пронизваше като ледени остриета. В тях нямаше милост, имаше само... мъст. За какво? Какво беше направила майка ми? И кога? Никога не разбрах. Както аз не споделях, така и тя не споделяше отминалия си живот. Може би му беше изневерила. Не вярвах. Не знаех. Може би... не, не, не... нищо не оправдаваше това... Започнах да мисля трескаво. Имаше два варианта. Да го изненадам и да го убия? Не, не можех да убия хладнокръвно. И да се махна. Но полицията щеше да ме намери. Поне за това ставаха. Аз й пречех да е свободна. Значи трябваше да ме няма. И решението само се появи пред мен - хапчетата й за сън.

Другото го знаеш. Знаеш и, че след дълги дела спечелихме. Той всъщност не искаше да се грижи за мен и за майка ми, а само да ни мъчи и това лесно се видя от свидетелите и нашите показания. Отне ми години терапия и много лечебни нощи с теб, за да осъзная, че всъщност рязането не ми е необходимо и че не съм никоя и нищо.

Сега живеем в голямата... ни... къща... където отглеждаме нашите деца... с нашите майки. А бащите ни вече не са фактор.

Пък и нямам време да се режа, защото майките ни ми намират работа в къщата, а цялото останало време прекарвам с теб и с приятелите ти, които се оказаха готина компания. И знам, че майка ми не е голям гадател, но мисля, че ти наистина успя да ме спасиш от самата мен.