Приятелки

Както лист на теменуга
и капчица роса,
винаги една до друга –
с усмивка и сълза.

Вятър буен във морето
и прииждаща вълна –
така сте вие двете
вечерта и през деня.

Тайничка усмивка
и протегната ръка,
и снимки – толкоз снимки
пълни с радост и тъга...

Приятелството ваше вечно
разцъфва нежно всеки ден.
Но защо сте тъй далече,
тъй далече вий от мен?

Покоят на нощта безкрайна
и най-красивата звезда –
все заедно, без тайни, всеотдайни...
под слънце жарко и в дъжда.

Като лазурът син на небесата
и птица със разперени криле –
ръка в ръка, душа в душата
топлота когато сещате, и лед.

Кой ще дръзне да дели:
две скали вековни, неразделни,
две звезди, запалени от вечността,
две реки не знаещи предели,
две вълни, преплетени в смъртта...

Две морета кой дели?

Аз посмях и търся прошка
във вашите очи.
И все пак искрено и просто
ето тъй аз виждам ви:

Лястовички две във полет,
щастие във всеки поглед,
а в усмивките ви – пролет...

Ако зарад туй виновен съм, простете,
и стихът ми вие двете
вместо цвете приемете.
Ах, прощавате, нали...

Мариета? Натали?