23 декември 2009 г.

Защо ти пиша туй...

Защо ти пиша туй… не зная вече –
толкова вода изтече
откак те зърнах първи път,
а очите ти все тъй блестят...
(Но стига, стига с тез очи,
сега, езико, замълчи!).
Май мина веч една годинка
от срещата в оназ градинка,
където всичко се реши за мен
и бях от теб завинаги пленен.
(Ако прозявката, читателю,
едва сподавяш в този миг,
тоз увод ако искаш прескочи,
ако пък не – чети внимателно.)
И какво след цялата година? –
срещнахме се ний, и се разминахме...
Това, разбира се, е с две-три думи,
а какво се случи точно помежду ни
за да разберете вие по-добре
ще бъдат нужни доста редове:
В началото ми беше интересна –
Кое е туй момиче?
Защо е тъй различна?
И тъй странно се облича...
Какво ли тя обича?
И какво ли я привлича?
После... нещо в тебе ми хареса.
Ах, бога ми, и днес не зная още
защо понякога се будя нощем
и не мога после да заспя,
защо унесено се вглеждам
отвън в зелените листа
и името ти аз шептя...
И сърцето ми е пълно с нежност.
И, бога ми, не зная също
защо ме радостта обгръща
когато близо съм до теб
и жадно пия твоите очи,
а ти замислено мълчиш,
защото още си дете...
Дете си ти и не желаеш
„велики тайни” да узнаваш,
а искаш само още миг
да се смееш, да копнееш,
да цъфтиш и да живееш
още миг преди... преди...
Дете си ти и се страхуваш
да разбираш, да чувствуваш –
като цвят да се разлистиш
в плен на поривите чисти...

И не искаш... да си близка.

Дете си ти, а аз копнея
да погледна в теб, да видя Нея,
до душата ти да се докосна
нежна като теменуга росна,
великото във тебе да открия
и на света да го разкрия...
Но защо ли да те лъжа всъщност,
друго, друго май ми е насъщно,
туй причина само е частична –
истинската е... така различна...
Заради нея боря се безсмислено,
заради нея действам необмислено
и всеки път се радвам искрено
когато се отрони някой камък
от стената, която строиш ти сама
(срещу хора чужди и срещу света),
но това се случва толкоз рядко...
(и често пада върху моята глава)
Сценарият е друг обикновено –
говоря плахо аз и откровено
на... стената тежка и огромна.
По-напред и да съм бил... не помня.
И се блъскам, и се блъскам в нея,
и на слабостта си аз се смея.
Ах, не мога иначе, прости ми –
отвъд тъй искам да премина!

Просто искам... да си близко.

Но скоро хваща ме умора
и преставам да се боря...
Забравям, заравям тогава
чертите, очите кафяви
ръцете, сърцето и всичко
отричам, разкъсвам, съсичам.
И се умирявам...
Без мисъл, без чувство, без плам –
добре, най-добре ми е сам.
Но уви...
когато забравям почти...
(ах, тез очи, пак тез очи!)
смирено се връщам отново
и почвам борбата наново.
Ден... след ден... след ден...
А когато, от теб огорчен,
се отново от всичко отчая,
и угасне надеждата в мен,
че ще дойде на мъката края,
аз пак мечтая... за последно
само да те зърна аз
и да чуя твоя глас.
И сърцето ми е пълно с нежност.
Но допуснала си ти един човек
зад стената ти да бъде с теб.
Научихте ме вие двете с нея,
как за друг до тебе се живее,
как със него да се смееш,
да скърбиш и да копнееш.
И разбрах тогава аз, че можеш
ръката си във чужда да положиш,
мечтите си със друг да споделиш
и всичко тайно да му довериш...
(Двете с нея толкоз близки сте,
че приемаш даже грижите,
които с дните нижат се.)
Доверие на нея имаш само,
и на крехкото ù рамо
глава спокойно свеждаш ти
и притваряш сънено очи...
тогаз ръката ти – отпусната небрежно
намира нейната ръка
и всичко е така... така...
така е просто и красиво,
така е искрено и мило...
така... така... така...
косите ти като река
докосва бавно с устни тя
и те целува с майчина тревога...
(И те целува тя,
а аз не мога!)
тогава сплитат се ръцете ви
и ти като дете притихваш,
и в съня си кротко се усмихваш...
А сърцето ми,
сърцето ми е пълно с нежност.


Май мина веч една годинка
от срещата в оназ градинка...
Мина май, че и премина,
и още толкова ще мине,
а ние пак ще се разминем...
Ще стоиш ти скрита зад стената
а аз пред нея пак ще те очаквам...
без мисъл, без чувство, без плам,
самотен, убийствено сам,
крепящ се на една надежда
тънка, тънка като струна.
И сърце, преливащо от нежност.
Но стената...
Стената стои помежду ни,
стената, излята от думи.
Бутни я! Строши я стената!
Разкрий, отвори си душата –
лъчиста, красива, разлистена.
Не казвай, че туй е безсмислено,
не казвай, че туй е излишно,
не казвай, че там няма нищо...
Не казвай... Не искам да слушам.
Грешиш.
В песента ми ти се вслушай
помисли и помълчи.
Дали е толкова безсмислено?
Дали са чувствата неистинни?
Дали съм заблуден, или греша;
дали откриваш капчица лъжа
дотук в това, което ти изложих?
Дали не ме боли
за тебе, Натали?
Това е невъзможно!

Но дори така да ти изглежда,
дори да не повярваш в мойте думи,
дори стената да остане помежду ни...
Това отново нищо не променя –
ще си остане същото за мене:
един след друг ще си минават дните,
а аз ще чакам все тъй упорито.
Сломил желания, копнеж и воля,
крепящ се само на една надежда
невидима и тънка като струна,
все теб ще чакам и ще моля...
Защо ли?
Сърцето нека отговори...
Сърцето ми, преливащо от нежност.

Защо ти пиша туй... не зная вече
та ти си толкова далече...

Няма коментари:

Публикуване на коментар