Истина

Тишина.
Лежа…
на сивата стая във здрача
от болка откачам.

Тъмнина.
Гледам…
на тъжната есен във здрача
сърцето ми плаче.

Листата опадват – тъга…
Студът се прокрадва – тъга…
Облаци черни в небето – тъга…
Сенки вечерни в сърцето – тъга…
Докога! Докога! Докога! Докога!

Празнота.
Пустота.
Самота.
Наслояват се в мойта душа.
Лежа…

Трепет на клоните – любов…
Шепот на вятъра – любов…
Песен на птица – любов…
Защо? Защо? Защо?

Тежка скръб.
Бавна смърт.
Суха твърд.
Тровят без милост бедно сърце.
Лежа,
протегнал ръце…

Лежа и си мисля за теб:

В очите ти блясък на нежност кристална,
по устните сянка на дума прощална…
вятърът гали косите ти жално,
тръпне земята навеки печална
под стъпките леки, заглъхващи бавно…
И ето те – нежна, сияйна и жива,
пристъпваш безшумно във роклята бална,
насищаш наоколо всичко в сребристо –
чертите ти меки усмихват се чисто…
Толкова истинска,
толкова искрена,
нежно разлистена
в злато пречистена –
ти си наистина!
Вечната истина –
безкрайна,
безплътна,
безначална…
Толкоз нереална!
Ефирна си и призрачна.

Докосна ли те – болка…
Усетя ли те – болка…
Още колко? Колко!

Но аз зная –
тъй ще е до края…
на света и на живота,
защото:
Ти си нереална,
но не си измислена!
Ти същата си,
каквато си на листа:
сребриста,
лъчиста
и чиста.
Чиста като утринна роса,
като извор бистър –
чиста си като сълза,
като недокосвано мънисто.
Живееш във мене,
с безкрайното време,
със вечната истина.
Ти си, наистина!