Жажда

Пролог


Боли ме.
Лекът е пред мен.
Прости ми! –
ликът ти изчезва…
ден след ден

поражда се жаждата…

Гори ме.
Водата е пред мен.
Спаси ме! –
душата пресъхва…
ден след ден

разяжда ме жаждата…



Жажда



Жажда!
В душа се заражда.
Жажда!
Огъня подклажда.
Жажда!
Отвътре ме разяжда.
Жажда!
Душата ми обгражда.
Жажда!

Жаждата неугасима,
жаждата неутолима,
жажда да те имам,
жаждата гори ме,
Жажда – твойто име,
жаждата неустоима.
Жажда!

Тъгувам
Сънувам
Жадувам
те съща,
насъщна;
обгръщаш,
поглъщаш,
прегръщаш;
превръщаш
ме в зов,
Любов.

Неясна,
прекрасна,
ужасна,
опасна;
изящно
блестяща
отново…
И все тъй сурова.

Тигрица гладна,
с нокте –
стомана хладна,
разкъсват те
бавно, изрядно
и безпощадно…
зеници хищни
на
жрица всевишна,
впити са те –
ледни нокте
в мойта душа.
Бледна е тя.
Последна целувка,
последна искра
не ще я спаси –
лед я смрази,
смърт я грози.
Тъма непрогледна,
откак тя прогледна,
откак я погледна,
отдавна…
тлее тя
в тъма,
сама,
ненужна…
Бавно се
пробужда,
разгръща
и връща се
назад – хлад,
тъга и лед,
и пръст…
без теб,
без храм,
без кръст,
във срам…
Да спре?
Да изсъхне и
умре?
Добре!
Но не!
Не може,
не! с живота
да скъса –
твърде е късно –
щом огън видя,
щом в огън горя,
щом огън владя,
безсмъртна е тя:
ще умира и ще се
възражда,
ще се руши и ще се
изгражда,
милиони пъти тя ще се
преражда,
милиони пъти ще избира
свойта смърт,
милиони пъти ще се връща
в родна твърд,
но ще си остава същата:
огън ще я грее,
с огън ще живее,
огън ще гори във нея…
и ще заражда
и ще подклажда
вечната
Жажда!

Ето
порасна,
прекрасна,
разлистена,
нежна.
Разцъфна –
млада,
чиста,
белоснежна
и уханна.
И погледна
мигом
към небето.
Нужда сети
от лъчи.
Да засвети
слънце ново,
слънце чуждо
във небето.
Нова светлина,
за живот да я пробужда,
нова топлина,
студа вечерен да прокужда.
Ведрина
и свежест,
красота
и нежност…

И засвети
слънце ново,
слънце топло,
лъчисто,
златисто,
жълто,
искрящо…
сурово!
Отрова!
Ето ти нежност,
ето ти ласки –
огнени страсти,
изгарящи сласти
поемаха власт и
бавно,
заразно,
безпощадно
заемаха мястото
на соковете живи,
на кръвта
пенлива…
Буйна вълна се разлива,
облива душата –
залива я огъня,
запалва я огъня,
изгаря я огъня –
преди да узрее,
сама да изгрее!

Тя страда…
Тя тлее.
Тя крее.
Изстива.
И пада
бездиханна.
Покрива я пепел…
Но още е жива!
От своята пепел
сама се заражда…
И трови я мигом –
разгръща,
поглъща –
все същата
Жажда!

Проглежда.
Поглежда нагоре –
в простора,
в небето, където
изначалните Сили
се борят:
Мрака с Зората.
Сега е вечер.
Във битката вечна,
кой малко повежда
душата не знае.
Гадае
и моли се…
За коя ли?
Сама не знае –
за тъмнината,
която
към нейната обич
отвежда…
за светлината,
която понякога
в ней се
процежда…

Душата –
сама е
в тъмата.
Поглежда нагоре,
в простора,
а там –
между Зората
и Мрака
сияе
невидима почти
за зрака,
една малка светлинка,
в която се оглеждат
всичките мечти,
която ги отглежда
може би:
светлинката
всевечна,
наречена

Надежда!