Каквото знам за теб дотук
(не повече от всеки друг)
ще пробвам в стихове да ти изложа...
И ето с туй, начало ще положа:
Внимателна към всяко цвете,
със страст велика към конете,
ти страж си на треви и на дървета...
Всичко що живее ти обичаш:
на гадните стоножки,
на малките светулки даже
защитничка си, еколожке.
За всеки, тровещ със боклук
природата, си божи бич
и чук...
Е, поизчерпах майче тази тема,
и дори
това е малко множко,
затова ще млъкна тук
и
само туй ще кажа –
на природата ще те наричам
вечна СТРАЖА.
До тук-а всичко е от „общо естество”,
(демек, разтягал съм локуми)
прелюдия към истинските думи –
но ето, нека караме „по същество”:
Преди шестнадесет години
зора огряла те е първи път;
сестра ти учи във чужбина;
кафяви лещи взора ти красят –
ах, тез очи, тез езера омайни,
усещам аз че крият свойте тайни...
Но май ще е добре да се съвзема
и да продължа избраната си тема:
Пред решения разбрах че чакаш
щом са важни те за теб. И всяко
считаш взето, минал ли е срокът.
(а веднъж видях лакиран нокът!)
С тъга промените посрещаш –
девизът ти – „Обичам всяко нещо
както досега съм правила, да правя –
нима човек е съден заради забава?”
(да коментирам ще ми се, но нямам право,
не мога просто тъй целта си да забравя,
и ще продължа ей тъй тогава: )
Аз мляко прясно знам че обожаваш,
че десетина чаши пила си направо....
Но прости ми, искрено се извинявам,
че с една и съща рима продължавам,
но тъй се случи – лесна е, признавам –
много думи свършват със такава.
Но хайде стига с ней, че взе да ми призлява...
Май поизчерпаха се знанията ми за тебе –
ще пробвам другото лице, и в друго време:
Тази, що сърцето ми без битка завладя
е фенка предана на Уикеда...
Туй видение безплътно, таз химера
вкъщи никога не мога да намеря,
макар и да твърди, че „вред е скука”
или „за малко няма я”, или пък „не е тука”.
Човек направо да изкука!
А когато, след мъки и страдания безчет,
след стотици разговори телефонни,
Съдбата пак за мен си спомни
и след вихъра студен, свиреп
звънлива и игрива реч слуха ми стопли,
за да усмири отчаяните мои вопли,
ангелът небесен щик в сърцето ми забива
леден; и преглъщам думите горчиви...
А те са много, нямат брой – „къщата”, „прането”,
„чистене”, „на село”, „настроение”, „детето...”
или просто „цепи ме глава – чакам си кафето”.
И какво на бедното сърце тогаз остава,
освен забрава...
освен забрава?
Любимата другарка може би –
forever faithful mp3:
„Тя,
със своя странен поглед е могла
да превръща хора
във вещи със сърца”
И ето,
чакам във мъгла
някаква опора
за своята душа-а-а.
О-о... питам се защо,
О-о... туй дивно божество
яви се днес пред мен,
за да го видя а-ааз...
Без да мо-о-ога и минута да получа,
аз живе-е-ея като пич без телефон
и навя-а-арно няма да се случи
теб
да открия аз във дом.
Виждаш, вмъкнах даже свойте песни,
дано не са те твърде много те потресли...
Сега на времето ни общо ще се върна пак,
и лицето ще е първо – твое, няма как.
Характерът ти, виж, си е нормален –
е, понякога си откровено странна,
(на ум ми идва пример веднагически,
за изгледа ти повече от некласически
върху бъдещето твое, и живота,
и онази негова последна нота...
[тук позволи ми скоба в скобата да вмъкна –
как не си единствената във тези дни на мъка,
която в бъдещето светло вижда само мрак,
и че не ще го стигне сигурна е, само мисли как...]
или пък онзи път когато ти спокойно
съобщи, че имаш си прасе настолно.
Но нека секнат мойте примери,
че дотягат тези случки минали!)
друг път си ти дори обикновена –
изпита, тъжна... леко бледна....
Изпаднеш ли в поредното от твойте
„тъжни настроения”, блажен е този, който
от теб е в най-далечно положение,
(и туй май не е само мое мнение)
Но нека караме спокойно,
за да те опиша по-обстойно:
Постоянна – като електричните машини
(девиз си има местният транспорт и той един е –
я днеска дойде, я утре... я мине, я не мине...)
Сериозна си – като великите комици,
речта ти истинна е,
„нее, изобщо няма в ней бъзици!”
А също с твойта точност си известна –
в изразяването непринудено и лесно;
способна знам си само в дума ти
да затвориш чувства сумати –
а и аз споделям твойта неподправена любов
към тази дума тъй удобна – думичката „офффф”!
Обичаш да живееш и на Еванесънс песнички да пееш,
и със всички си на „ти”, и смехът ти искрено звънти...
Не искаш рози, не правиш пози,
вярваш в себе си, и от вяра белези
да носиш предпочиташ,
отколкото да не зачиташ.
Остана ми едничко нещо само
макар и да не е така голямо
и „ясно” толкоз както досега...
Но стига увърталки, казвам веднага:
На гроба на една покойна блуза моя,
пострадала за справедливост в боя
заклех се аз тържествено и честно
(макар че никому не е известно)
на парчета плат, със статус – втора кожа
внимание да не обръщам нивга. Тоже
да съдя за човека по душата,
а не като че ли е птица – по перата...
Лета търкулнаха се много оттогава
и верен бях на клетвата си величава,
додето... додето ти не се яви
и клетвата принуди ме, уви,
да престъпя в миг, без съжаление,
зърнал твоя лик със преклонение...
Понеже не е малко вероятно
туй малко слово да е много непонятно
на други хора... и на теб дори,
с какво ме толкоз силно покори,
ще последва картина недостойна, бегла,
която, не за жалост, за днес ще е последна:
Кажи, читателю, дали си виждал нявга
поляна суха, пълна с тръни, опустяла? –
Как я жарко слънце лете пресушава,
как я силна буря есенна опустошава
как я студ ужасен зиме замразява...
и над нея смърт кръжи.
Виждал ли си туй, кажи?
Но когато пролет спусне се над нея
и роса я тихо милва, птиците запеят –
как от земя поникват скрити пъпки,
как сърнички малки правят плахи стъпки,
как разлистват се нежно цветята,
и разпръскват вредом аромата
и как сред живата зеленина,
се раждат пъстрите петна:
синчец, жълтурче, момина сълза,
иглика, теменужки – целите в роса?
Как алените рози се разтварят
и пчелици се за тях преварят,
и как красиви, крехки пеперуди
пърхат над море от изумруди...
Таз метафора далечна е, нищожна –
да опише истината тя е невъзможно
за промяната, наставаща във тебе,
когато те в различен ден погледна.
Навярно ти, читателю, сега се смееш,
неспособен мислите да проумееш
и струва ти се всичко тъпо, лицемерно,
безпощадно, безпричинно изкривено
и че просто то гъмжи
от лъжи, лъжи, лъжи...
Но зарежи!
Ще последват пояснения,
глупави определения,
много яд, и много срам,
но „твореца” неразбран
накрая пак ще си остане –
така е с всички излияния!
Напълно те изменя
облеклото ти. Това е.
Различна си за мене
всеки ден. Да позная
в тебе мога хора много –
Ту хищна, ту лишна,
ту нежна, небрежна,
изящна, ужасна,
радостна, тягостна....
една усмивка те променя,
и самото твое изражение
те прави винаги различна:
всеотдайна?
или пък себична?
и очите ти сияйни –
тъй открити...
тъй потайни.
Туй лице да кажа мога,
ще изпълва със тревога
и ще носи някому покой;
и ще потъва в него той,
обгърнат в сладостна забрава,
но дотогава...
Ще бъдеш ти самичка,
ти, мила бяла птичке,
защото ти така реши
и тъй грешиш....
Но ето – свършвам таз поема злополучна
и можеш вече да отдъхнеш звучно
ти, читателю многострадални,
отегчен от римите банални,
но позволи ми още малко своеволие –
вместо епилог, да оправдая таз история.
И почнах аз защо ли я?
След миг пред погледа премрежен твой
ще се разкрие:
подобно слънце жарко след пороен дъжд,
подобно гледка дивна след мъгла противна –
стихийно,
бясно
изведнъж,
смисълът, значението и, разбира се, целта
на туй произведение...
Удивително не е ли ми кажи,
как от толкоз малко чуто-недочуто –
от полуистини, оплетени в полулъжи,
гарнирани със остроумие непрословуто,
да ти сервирам аз успях кажи-речи
към двеста стиха непарливи и нелюти?
(не повече от всеки друг)
ще пробвам в стихове да ти изложа...
И ето с туй, начало ще положа:
Внимателна към всяко цвете,
със страст велика към конете,
ти страж си на треви и на дървета...
Всичко що живее ти обичаш:
на гадните стоножки,
на малките светулки даже
защитничка си, еколожке.
За всеки, тровещ със боклук
природата, си божи бич
и чук...
Е, поизчерпах майче тази тема,
и дори
това е малко множко,
затова ще млъкна тук
и
само туй ще кажа –
на природата ще те наричам
вечна СТРАЖА.
До тук-а всичко е от „общо естество”,
(демек, разтягал съм локуми)
прелюдия към истинските думи –
но ето, нека караме „по същество”:
Преди шестнадесет години
зора огряла те е първи път;
сестра ти учи във чужбина;
кафяви лещи взора ти красят –
ах, тез очи, тез езера омайни,
усещам аз че крият свойте тайни...
Но май ще е добре да се съвзема
и да продължа избраната си тема:
Пред решения разбрах че чакаш
щом са важни те за теб. И всяко
считаш взето, минал ли е срокът.
(а веднъж видях лакиран нокът!)
С тъга промените посрещаш –
девизът ти – „Обичам всяко нещо
както досега съм правила, да правя –
нима човек е съден заради забава?”
(да коментирам ще ми се, но нямам право,
не мога просто тъй целта си да забравя,
и ще продължа ей тъй тогава: )
Аз мляко прясно знам че обожаваш,
че десетина чаши пила си направо....
Но прости ми, искрено се извинявам,
че с една и съща рима продължавам,
но тъй се случи – лесна е, признавам –
много думи свършват със такава.
Но хайде стига с ней, че взе да ми призлява...
Май поизчерпаха се знанията ми за тебе –
ще пробвам другото лице, и в друго време:
Тази, що сърцето ми без битка завладя
е фенка предана на Уикеда...
Туй видение безплътно, таз химера
вкъщи никога не мога да намеря,
макар и да твърди, че „вред е скука”
или „за малко няма я”, или пък „не е тука”.
Човек направо да изкука!
А когато, след мъки и страдания безчет,
след стотици разговори телефонни,
Съдбата пак за мен си спомни
и след вихъра студен, свиреп
звънлива и игрива реч слуха ми стопли,
за да усмири отчаяните мои вопли,
ангелът небесен щик в сърцето ми забива
леден; и преглъщам думите горчиви...
А те са много, нямат брой – „къщата”, „прането”,
„чистене”, „на село”, „настроение”, „детето...”
или просто „цепи ме глава – чакам си кафето”.
И какво на бедното сърце тогаз остава,
освен забрава...
освен забрава?
Любимата другарка може би –
forever faithful mp3:
„Тя,
със своя странен поглед е могла
да превръща хора
във вещи със сърца”
И ето,
чакам във мъгла
някаква опора
за своята душа-а-а.
О-о... питам се защо,
О-о... туй дивно божество
яви се днес пред мен,
за да го видя а-ааз...
Без да мо-о-ога и минута да получа,
аз живе-е-ея като пич без телефон
и навя-а-арно няма да се случи
теб
да открия аз във дом.
Виждаш, вмъкнах даже свойте песни,
дано не са те твърде много те потресли...
Сега на времето ни общо ще се върна пак,
и лицето ще е първо – твое, няма как.
Характерът ти, виж, си е нормален –
е, понякога си откровено странна,
(на ум ми идва пример веднагически,
за изгледа ти повече от некласически
върху бъдещето твое, и живота,
и онази негова последна нота...
[тук позволи ми скоба в скобата да вмъкна –
как не си единствената във тези дни на мъка,
която в бъдещето светло вижда само мрак,
и че не ще го стигне сигурна е, само мисли как...]
или пък онзи път когато ти спокойно
съобщи, че имаш си прасе настолно.
Но нека секнат мойте примери,
че дотягат тези случки минали!)
друг път си ти дори обикновена –
изпита, тъжна... леко бледна....
Изпаднеш ли в поредното от твойте
„тъжни настроения”, блажен е този, който
от теб е в най-далечно положение,
(и туй май не е само мое мнение)
Но нека караме спокойно,
за да те опиша по-обстойно:
Постоянна – като електричните машини
(девиз си има местният транспорт и той един е –
я днеска дойде, я утре... я мине, я не мине...)
Сериозна си – като великите комици,
речта ти истинна е,
„нее, изобщо няма в ней бъзици!”
А също с твойта точност си известна –
в изразяването непринудено и лесно;
способна знам си само в дума ти
да затвориш чувства сумати –
а и аз споделям твойта неподправена любов
към тази дума тъй удобна – думичката „офффф”!
Обичаш да живееш и на Еванесънс песнички да пееш,
и със всички си на „ти”, и смехът ти искрено звънти...
Не искаш рози, не правиш пози,
вярваш в себе си, и от вяра белези
да носиш предпочиташ,
отколкото да не зачиташ.
Остана ми едничко нещо само
макар и да не е така голямо
и „ясно” толкоз както досега...
Но стига увърталки, казвам веднага:
На гроба на една покойна блуза моя,
пострадала за справедливост в боя
заклех се аз тържествено и честно
(макар че никому не е известно)
на парчета плат, със статус – втора кожа
внимание да не обръщам нивга. Тоже
да съдя за човека по душата,
а не като че ли е птица – по перата...
Лета търкулнаха се много оттогава
и верен бях на клетвата си величава,
додето... додето ти не се яви
и клетвата принуди ме, уви,
да престъпя в миг, без съжаление,
зърнал твоя лик със преклонение...
Понеже не е малко вероятно
туй малко слово да е много непонятно
на други хора... и на теб дори,
с какво ме толкоз силно покори,
ще последва картина недостойна, бегла,
която, не за жалост, за днес ще е последна:
Кажи, читателю, дали си виждал нявга
поляна суха, пълна с тръни, опустяла? –
Как я жарко слънце лете пресушава,
как я силна буря есенна опустошава
как я студ ужасен зиме замразява...
и над нея смърт кръжи.
Виждал ли си туй, кажи?
Но когато пролет спусне се над нея
и роса я тихо милва, птиците запеят –
как от земя поникват скрити пъпки,
как сърнички малки правят плахи стъпки,
как разлистват се нежно цветята,
и разпръскват вредом аромата
и как сред живата зеленина,
се раждат пъстрите петна:
синчец, жълтурче, момина сълза,
иглика, теменужки – целите в роса?
Как алените рози се разтварят
и пчелици се за тях преварят,
и как красиви, крехки пеперуди
пърхат над море от изумруди...
Таз метафора далечна е, нищожна –
да опише истината тя е невъзможно
за промяната, наставаща във тебе,
когато те в различен ден погледна.
Навярно ти, читателю, сега се смееш,
неспособен мислите да проумееш
и струва ти се всичко тъпо, лицемерно,
безпощадно, безпричинно изкривено
и че просто то гъмжи
от лъжи, лъжи, лъжи...
Но зарежи!
Ще последват пояснения,
глупави определения,
много яд, и много срам,
но „твореца” неразбран
накрая пак ще си остане –
така е с всички излияния!
Напълно те изменя
облеклото ти. Това е.
Различна си за мене
всеки ден. Да позная
в тебе мога хора много –
Ту хищна, ту лишна,
ту нежна, небрежна,
изящна, ужасна,
радостна, тягостна....
една усмивка те променя,
и самото твое изражение
те прави винаги различна:
всеотдайна?
или пък себична?
и очите ти сияйни –
тъй открити...
тъй потайни.
Туй лице да кажа мога,
ще изпълва със тревога
и ще носи някому покой;
и ще потъва в него той,
обгърнат в сладостна забрава,
но дотогава...
Ще бъдеш ти самичка,
ти, мила бяла птичке,
защото ти така реши
и тъй грешиш....
Но ето – свършвам таз поема злополучна
и можеш вече да отдъхнеш звучно
ти, читателю многострадални,
отегчен от римите банални,
но позволи ми още малко своеволие –
вместо епилог, да оправдая таз история.
И почнах аз защо ли я?
След миг пред погледа премрежен твой
ще се разкрие:
подобно слънце жарко след пороен дъжд,
подобно гледка дивна след мъгла противна –
стихийно,
бясно
изведнъж,
смисълът, значението и, разбира се, целта
на туй произведение...
Удивително не е ли ми кажи,
как от толкоз малко чуто-недочуто –
от полуистини, оплетени в полулъжи,
гарнирани със остроумие непрословуто,
да ти сервирам аз успях кажи-речи
към двеста стиха непарливи и нелюти?
Няма коментари:
Публикуване на коментар