И ти ли?

И ти ли тъй, душичке?
И ти ли като всички?
Нали различни бяха
твоите очички ярки?
И ти ли, малка птичке
ще бъдеш днес самичка?
Ах, как със своите стрелички
накара ме след теб да тичкам,
на глупаче да приличам
и да твърдя, че те обичам!
И как отново не разбра –
нима си сляпа, болна, глуха,
та и твоите уши не чуха
моите молби. И таз добра!
С тез, невинните очички,
как безмислостно гориш ти
сърцето, мозъка, душата,
и зарад тебе колко страдам!

Какво сега?
Нима тъга
следва отново?
Твойта отрова
ли от днес потича
в вените? Отлично!
Ще се помъча. Ще поболи.
Ще капнат няколко сълзи.
Ще полежа с температура,
ще побълнувам може би
за две преплетени съдби...
(и за две очи маслинени,
и за дните ни отминали...)
Но ще утихне скоро бурята.
Две-три светкавици, гърмежи,
на пепел станали надежди.
Ще секнат силните валежи
над поля увехнали копнежи...
После слънцето ще се покаже.
И... това е!
Туй е всичко.
Ще бръмнат весели пчелички.
И по клони ще запеят птички.
И... магията ще се разтури.
Не, не ме е страх и не за туй боли ме.
Ще забравя, знам, и твойто мило име.
Но яд ме хваща, мила, задето си се скрила
тъй дълбоко в себе си и не пускаш мене ти.
Яд ме е че всичко осъзнаваш,
а никога не ще признаеш...
Нищо.
Ти ще съжаляваш.
Знам, ще стана от леглото скоро
и ще видя през стъклото хора
весели, усмихнати, щастливи
и ще събера отново сили
топлина да търся и лъчи
в други две маслинени очи...

Само яд ме е, душичке,
че и ти си като всички...