29 декември 2009 г.

Океан



Океан

Душата ти е океан безбрежен
и там дълбоко зад чертите нежни –
усмихнати, спокойни, белоснежни –
крият се усърдно и прилежно
стотици рибчици сребристи,
кротки като мислите ти чисти
и малки мидички златисти,
които пазят своите мъниста...

Душата ти е океан безкраен;
ревниво пази свойте тайни –
отвън блестят водите му сияйни,
на дъното съкровища незнайни
от любопитни погледи са скрити...
Насила усмирени са вълните,
на плитка сплетени косите,
в очите угасени са лъчите.

Покой и тишина.
Винаги е вечер...
Блещука в тъмнина
тъжната луна
и се взира отдалече
в тъмните води. Сама.

Покой и тишина.
Впити в тебе са очите
на непрогледната тъма –
изгубила е тя съня
от взиране във дълбините
на тихите води. Сама.

Така редят се дни, месеци, години
повърхността ти гладка е като коприна –
скрити са мечтите,
тихи са вълните,
леки колебания
на потиснати желания...
Единствено подводните течения
издават твойто настроение.

И грее слънцето горещо,
и духат ветрове студени,
и птици в своите премени
нашепват тихо нещо...
Отиват си вълните и се връщат,
бреговете нежно те прегръщат
и сушата поглъщат –
все едни и същи...

Но знам, ще дойде ден във който
след отлив океанът ще придойде
и черни облаци небето ще забулят,
стихии скрити ще пробудят...
Ще вият ветровете,
ще стенат бреговете...
И изведнъж
ще плисне дъжд!
Ще може таз свирепа буря
единствена покоя да разтури:
и ще кипят и врат водите,
сърдити ще се появят вълните;
и ще разпуснеш ти косите,
и лъчи ще заблестят в очите...

Но туй ще стане след години –
време много дотогаз ще мине.
Океанът днес спокоен е и тих –
аз стоя със мъничко тъга
до десетки други на брега
и пиша бавно своя стих...

Тайните ти че разкрих прости ми –
заслушан бях във малка раковина.

Няма коментари:

Публикуване на коментар