25 декември 2009 г.

Тетрадка



Донесох ти тетрадка.
Такава мъничка...
и като тебе сладка.


А ти ме гледаше в очите.
Гледаше и се усмихваше.

Ах, как зарадвах се, когато
на корицата изписано
видях аз името познато
и бързичко разлистих я...
Дълго взирах се във буквите,
във чертиците и в точките,
в изречения едва започнати,
пълни с думички изпуснати.
(Ще каже някой, зная –
Тоз луднал май бая е:
какво ги гледа тез ченгелчета,
защо се взира в запетайките?
Добре, тетрадката намерил е,
това разбрахме го...
Е, и? Голяма работа –
защо ни занимава ся?
Този някой, или тези,
ще помоля да си трайкат те!)
Сякаш виждах как ръката ти
листа нежно е докосвала
и на хартията ядосвах се,
че залъгва ме с остатъци.
А на страницата ù последна
когато стигнах и погледнах –
ах, колко смях се на звездичките;
и на думите в кавичките;
и на малките човечета
със глави като гевречета;
на подсказки неизречени;
на забавните ти списъци;
и на дробите с излишъци...
Там, на тези листове изписани,
аз четях ти сякаш мислите.
Всичко туй си спомних аз
и огря ми устните усмивката.
Помнех всичко в този час,
но не споделих, разбира се.
Вместо туй мълчах и гледах
все в очите кадифени.


Но понеже беше леко глупаво
само да се гледаме усмихнати
(не че не е туй за мене хубаво,
просто твърде скоро, зная, писва ти)
ей тъй, запитах нещо,
какво – не помня вече.
Заговорихме...
(Е, по-право – заговори ти,
а аз те слушах:)
За математиката ми разказваше –
как всичките в класа сте си изпатили.
За тез задачи – сложни, гадни;
за векторите безпощадни;
за жегата; и за уроци нови –
за лъчи, за мед и за олово;
и как – за пусто! – точно днес
сте правили по немски тест!
... Говореше, разказваше ми живо,
на устните с усмивката игрива.
А аз мълчах и слушах –
свит, кротичък, послушен.
И мислех само колко си красива
и тази дреха колко ти отива...


И разбрах тогаз, че заслужаваш
всичкото старание,
всичкото страдание,
което причиняваш!


Но не казах нищичко, разбира се.
А пък времето си се изнизваше...
На тебе писна ти. Сбогува се.
И аз отидох си. С „До утре”-то.

Донесох ти тетрадка.
За толкоз мъничко...
отново нищо. Жалко.

Няма коментари:

Публикуване на коментар