Маска

Забавно е, нали?
И ти се усмихваш –
Грейват пламъчета весели в очите ти,
десетки белички мъниста ми откриваш ти,
И прихваш –
и звънват весели звънчета във ушите ми.
Забавно съществото е пред теб.
И молиш, молиш го да спре.

И смешно е, нали?
Как ли ги измисля тези?
Как все успява да разсмее?
Този – този... шут.
И проплакваш весело през сълзи:
Ти си – ти си... луд!
Забавно е, нали?

А знаеш ли в душата ми какво е?
В душата ми, която днес е само твоя?
Чувстваш ли сълзите, напиращи в очите ми?
Не чувстваш.
Шиповете виждаш ли, раздиращи гърдите ми?
Не виждаш.
Чуваш ли душата ми как стене,
чуваш ли сърцето как се къса?
Не чуваш.
Чуваш веселите глуми само.
И гледаш, гледаш ме засмяна...

Забавно е, нали?
А маската какво ще стане ако махна?
Ако вместо тези празни глуми,
започна с искрените думи?
Какво ще стане, питам те, тогава?
И наместо пак поредната закачка,
сервирам ти:
за тебе вчера плаках!
или
от тази сграда ми се скача!
(и скочил бих да знаех,
че ще пролееш две сълзи поне,
но ти и толкоз няма да пролееш...)
Или наместо нещо да иронизирам,
извикам аз:
сърцето ми раздираш!
или
за бога! как не ме разбираш!

Но аз мълча – сърцето ми е нямо.
И чуваш... чуваш веселите думи само.

И смешно е, нали?
Добре съм си със маската.
Сваля ли я дори за кратко, зная –
ще изчезне и от устните усмивката,
ще се скрият и от моя глед мънистата,
ще угаснат бързо пламъчетата в очите ти,
ще заглъхнат и камбанките,
нежно галещи ушите ми.
И ще стана мигом сив за тебе –
скучен, тъп и непотребен.
Също, също като всички други...

Добре, добре съм си със маската.
С нея и за тебе е добре, изглежда.
Тя ми дава, може би...

Ах, забавно е, нали?
Нищо, нищо, че боли...