19 януари 2016 г.

Лолита

Привет отново на всички!


Първо да се представя. Аз съм Долорес Делакроа (dolores delacroix) - ако така се пише на български. Баща ми се запознал с майка ми на Слънчев бряг, правили това-онова... и се наложило да се оженят. И една хубава юлска сутрин в 9.00 на хилядо деветстотин деветдесет и шесто лето господне, се родило това изморяващо същество, чиито глупости четете в момента. Първите си 2 години прекарах в едно гето в Париж - баща ми живееше в дупка, пропита с урина, кръв, боклуци, използвани кондоми и спринцовки. Но когато навърших 3, майка ми явно го е убедила да се преместим тук, в България. До 6-тата си година живях в София, но шумът там не понесе на майка ми, която е от Пазарджик, затова дойдохме тук, в апартамента й. 


Започнах училище на 6 години, защото още на 4 можех да сричам, а на 5 и половина четях свободно. Водя се bilingual, това значи, че имам два майчини езика, а дори три, защото баща ми беше французин. Пиша стихове и разкази от 13 годишна възраст, но тези на английски са много по-добри от българските и по тях има написани песни. Правя преводи от английски на български и обратно, но никога на техническа литература, защото е mindnumbing. Френският и руският ми не са на желаното ниво, но ги развивам всеки ден с песни, филми и книги.


Детството ми беше прекрасно! Не помня нищо от Париж, а първият ми съзнателен спомен е как едно малко съседко момче ме целуна по бузата, а аз се изчервих и избягах и не исках да ходя на градина цял месец. Да, много вода изтече от тогава.


Както вече ви казах, в основното училище - Никола Фурнаджиев, ми беше много скучно, защото можех да чета гладко и учителката - всички от персонала ме обожаваха - ми даваше да чета приключенски романи от Майн Рид; заглавия като "Приказка без край", "Отнесени от Вихъра", "Гордост и Предразсъдъци"... израснала съм с книгите на Блага Димитрова, Павел Вежинов, Димитър Димов, Иван Вазов; поглъщала съм Яворов, Вапцаров, Дебелянов, Гео Милев, Смирненски.... хиляди са, няма да ми стигне нощта да ги изброявам.


В Стефан Захариев ме приеха по три начина:

1. От състезанието Кенгуру.

2. От високия ми успех по български.

3. От едно външно оценяване по математика.



В Захариев беше супер в началото. Аз съм много стеснителна и срамежлива и не говорех с никого. Но съм и много.... как да кажа... сладка... това не са мои думи. И когато отрязах половината от групата ми, започна АДЪТ. Заяждания, клюки, интриги.


Плакала съм по цели нощи. Все едно.


В 5 клас преминах националния кръг на олимпиадата по математика с 20 точки, максималния брой. В шести едва минах втори кръг. А в седми само първи, вярно с 18 от 20, но втория ме затрудни. Участвах в олимпиади по физика, химия и английски в Захариев с променлив успех.

После ме приеха в МГ-то с бал 35.50.


В МГ-то нещата не бяха по-розови. Балът ми беше един от най-високите и влязох в класа с информатика, математика, английски.

В началото помагах на всички по математика, английски, френски, пишех им есетата и домашните. Но когато един ден ми звъннаха в 3 през нощта за някакъв "проект по физика за утре до обяд в 24 кабинет" да съм направила, чашата преля. Затворих телефона и да другия ден с леден глас им заявих, че от мен повече нищо няма да получат, че са тъпи използвачи и за мен вече не съществуват.


Тогава започнаха отново подигравките, "бъзиците", подсвиркванията и неприличните жестове.

- Ей, курвенце, колко взимаш за свирка?

- Гладна ли си? Искаш ли да ми опиташ кренвирша?

Това са малкото от по-цензурните, другите се опитвам да забравя.


Не отидох на абитуриенския си бал. На уречения ден седях в едно кафене близо до Елбрус, пиейки спрайт и наблюдавах жалките, алчни, подли и противни същества, които щяха да се напият като свине, да изхарчат ХИЛЯДИ за една нощ за скъпо "марково" уиски, което е разредено с вода и спирт от 60 стотинки литъра; за вход в някаква пропита с цигарен дим дискотека или клуб, където ще слушат Ивана или Галена - без мисъл, без чувство, като най-обикновени животни. 


И ако това дотук струва около 1000 лв с костюма/роклята, добавете още 100-200 за пътни, за трева, още пиене и евентуално да ги измъкнат под гаранция, или пък ако припаднат на някоя пейка и им вземат всичко - останалите пари, документи, обувки, сако, панталон...

[Затова не отидох. Защото тези хора са ми скучни. Те са ограничени и тъпи; смятат, че всичко се купува с пари и си заслужава да се живее само заради секса, яденето и властта. Ако бях телепат, щях само след едно докосване до съзнанията им, да блокирам двустранно достъпа. Или да им унищожа фронталния лоб. Не съм, слава богу!]


Общо за бала отиват хиляди левове, минимум 2000, че и повече!


За какво?


Защото са завършили една пиклива гимназия? Това прави те Някой?

Защо не използваш тези пари да си наемеш квартира - ако си тъп и не можеш да влезеш в общежитие - и да почнеш да опознаваш града, в който си приет? Защо не ги пазиш за учебници, помагала? Защо не... ги използваш за нещо по-разумно и рентабилно? Иди разгледай Рила или Родопите, тъп копелдак! Извинявам се за езика, просто ме дразнят такива пикливи фукльовци.


Все едно, залегнах над уроците и ме приеха 4-та под ред в класирането за единствената специалност, която исках от ПУ - Софтуерни технологии и дизайн. Само на още едно място кандидатствах - СУ, Софтуерно инженерство, там бях 8-ма под ред и щях да вляза дори на първо класиране, но и аз, като майка ми не понасям София.


Специалността е нова и засега ми харесва адски много. Но най-важното - тук далеч не съм най-умната, което не само ми дава стимул, но и ще намали интригите. И вече имам добри приятели, с които излизаме и се забавляваме много. Пловдив е страхотен град, пълен с чудесни, млади и добри хора!


Благодаря ви за вниманието!

Няма коментари:

Публикуване на коментар