Меркурий

Корабът ми лети към Меркурий. Нося се в беззвездното пространство, доминирано от могъщия пламък на нашето Слънце.



Какво съм аз? Просто искрица, пътуваща към едно огромно кълбо от плазма.



- Приземяване! 3-2-1...

Изчаквам редовните осем минути, необходими на сигнала да стигне до Земята и другите осем – да се върне съобщението. През това време проверявам системите. Всичко е в ред..

- Икар 2, потвърдете приземяването…

И след шестнайсетте минути:

- Приземяване потвърдено. Ще проверя терена. Излизам.



Сложих си скафандъра и излязох от капсулата. Бях на неосветената от Слънцето страна на планетата, затова беше минус много. 110К, показваха уредите. Трябваше да намеря необходимата по състав скала и да прикача там устройството. Явно не можеше да бъде прикачено от робот или имаше някаква друга причина да ме пратят. При всички положения трябваше да се размърдам, защото въздухът ми беше на около 80%.



***



Намерих скалата и я означих с маркера, за да мога после лесно да я открия. Когато се връщах, обаче, видях някакво пламъче на ръба на един кратер. То се движеше в посока към мен. Тогава чух направо в съзнанието си:

- Не се не се страхувай. Аз съм аз съм приятел.

Първата ми реакция беше - халюцинации от липса на кислород. Погледнах - имах 50% въздух в костюма. Можех спокойно да го отхвърля от вариантите. Второто ми предположение беше - предстоеше ми среща с извънземно същество.

Каквото и да беше, нямах друг избор освен да изчакам. Само гледах как странното едноколесно превозно средство се приближава към мен със светещият си шофьор. Когато приближи, видях, че е прозрачно и двуместно, а колесникът беше под и над двете места, обкръжавайки ги. Вътре шофьорът беше сега порасналият пламък, който бях видял по ръба на кратера.

- Здравей здравей! - прозвуча отново в главата ми.

- Какво си ти? - попитах.

- Аз съм аз съм Искра от народа на Огнените феи.

- Явно сте хуманоиди. Но тук няма живот. Откъде сте дошли?

- Не знаеш знаеш ли? Не са ти не са ти казали? Или... Ще научиш скоро...

Тя се приближи към мен и усетих топлината й. Цялата излъчваше червена светлина. Очите й светеха в жълто. Народа на Огнените феи? Какво беше това?

- Къде ме водиш? - попитах уплашено след като седнах в превозното средство. Смътно се досещах, че съм загубил връзка с командването, но тази режеща мисъл омекна в съзнанието ми.

- Не се не се плаши. Там, където отиваме, въздухът няма да е проблем.

И докато обмислях какво значеше това, едноколесника усили доста скоростта.



***



Града на Светлината. Така се казваше тази структура вътре в най-големия кратер на Меркурий. Оттам се носеше непрестанно жужене на мисли, което частично и неясно улавях.

- Пристигнахме стигнахме. Знам, че имаш малко кислород. Влез в тази постройка и съблечи всичко.

- Но аз...

- От какво какво се срамуваш? Да виждаш виждаш някой да носи дрехи?

Настина имаше стотици светещи създания - прилични на Искра, чиито голи тела светеха, без видимо наличие на дрехи.

След като се съблякох, ме въведоха в някаква зала, светеща в бяло. Имаше легло, чиито очертания едва се виждаха - то сякаш излизаше от стената. Забелязах, че нямаше чешма, тоалетна или каквото и да е от нормалните килии.



Значи не беше килия.



Не знаех дали това е добре или зле. Всъщност, с тази телепатия и други странности вече не знаех дали не сънувам и къде съм.



***



Бяло. Белота. Не знаех колко време съм седял в това... помещение. Може би бяха дни, може би години, но изглежда нямах телесни функции. Чудех се и дали дишам и дали сърцето ми наистина тупти.



Какво ставаше с мен?



- Ела ела с мен.

Един отвор се появи в стената и на другата страна светеше Искра. Когато излязох, тя се обърна и тръгна напред. Беше ми трудно да се ориентирам в тази белота, но нейната светлина ми беше ориентир. Още не знаех нищо за тези същества. Кои бяха те?

- Спокойно койно скоро ще разбереш.

Кофти беше когато само на теб ти четат мислите.

Минахме през много коридори докато накрая стигнахме до една червена врата.

Искра я докосна и тя се отвори. Вътре имаше сигурно стотина феи като нея, мъжки и женски, които стояха на столове и една, която левитираше в поза Лотус на един метър над земята. Всичко беше в бледо червено, така че светлината им се отличаваше от фона и се виждаха почти контрастно.

Внезапно ми хрумна идеята за Ада. Не беше ли се разбил апарата, а моя милост да се намираше в преизподнята? Но нямах време да мисля, защото процесът, да, явно това беше процес, започна.

- Вие, Юрий Добрев, признавате ли се за виновен в кроежи и бъдещ атентат с цел затриване на цяла една раса?

- Моля? Н-н-не, разбира се. Откъде...?

- Искра, това ли е субекта? Сигурна ли си?

- Да, уважаеми съдия, разрешете дълбочинно сканиране.

- Разрешавам.

И тогава дойде болката.

... мисия Маринър 20... човек на борда...

... мисия Преизподня... пращане на 20 човека и установяване на лагер на Меркурий...

... поредни мисии... пращане на 1000 човека, затворници и убийци...

... поредни мисии... изтегляне на кораби с полезни изкопаеми...

... мутации из населението... скъсване на връзките със земята…

... заплахи от страна на земята... посрещнати грубо…

... мисия Икар... Саша Добрев... цел... да намери слабото място...

... мисия Икар... завърнала се... измислен начин за атентат…

... мисия Икар 2... дошла и носеща артефакта на унищожението…



- Това е част от генната ти памет, Юрий. Тя не лъже.

- Но аз... не знаех...

- Това не те оправдава.

Левитиращият се завъртя и светещите му очи се впиха в мен.

- Апаратът унищожен ли е?

- Да, уважаеми съдия.

- Артефактът в него?

- Да.

- Значи няма от какво да се страхуваме. Ти си напълно безвреден. Водете го.



***



Върнаха ме в бялата стая и Искра дойде при мен. Е, поне проекцията й, както ми каза.

- Нашият съдия е строг, но справедлив. Той знае, че ти не си лош и че вашето правителство е отговорно за това, което става тук, затова ти даде най-добрата възможна присъда. - тя се усмихна, или поне така изглеждаше - Да станеш един от нас!

- Ако не можеш да ги унищожиш, стани един от тях, а? - сега вече и аз се хилех като зелка, защото нервното напрежение ми идваше в повече. - И как е? Да си демон?

- Демон ли?

- Ами не сте ли демони? Целите огън, четете човешки мисли? Предполагам, че Икар не е единствената мисия, която са ви пращали... всичките ли ги конвертнахте?

Тя отвърна лице от мен. Имаше... и други... те бяха... убити при контакта.

- Защо не бях и аз убит при контакта?

- Не сме демони! Не сме! Ще видиш... - каза тя и проекцията й изчезна.



***







- Готов ли си?

Намирах се на върха на най-високата планина на Меркурий и чаках да ме огрее Слънцето. Не ме беше страх. Знаех, че дори и да умра от тази ужасна огнена смърт, поне нямаше да нося отговорност за всички погубени души тук. Щях да съм си изтърпял наказанието.

- Готов съм.

- Запалете ИСКРАТА!

Около мен стояха около хиляда феи, с протегнати към мен ръце, които явно ме обгърнаха в някакво мислено поле. После... после дойде Слънцето...

Чувствах как огънят влиза в мен и ме изгаря отвътре. Но полето оставяше съзнанието ми студено и бистро. Огън - съзнание - тяло - огън - съзнание - тяло... този процес на трансформация изгори цялото ми същество и го пресъздаде от плазма.

И тогава... тогава се случи това... което никой, дори аз, не можеше да предвиди...

Съзнанието ми се сви и хвана всички други феи в капан, завъртя умовете им във въртележка и ги унищожи. После се разпръсна и се превърна в болест, която щеше да предотврати създаването на още феи.



Какво съм аз? Просто искрица, пътуваща около едно огромно кълбо от плазма.

Аз съм болест, създадена от хората, за да унищожи демоните...