Теория на литературата (от 20 в. пр. Хр. до днес)

1. Античност:

Съвкупност от проявите на гръко-римската цивилизация.

Днес под античност се разбира най-старият период от развитието на западноевропейската цивилизация, в който се наблюдават общи схващания за живота и човека, за изкуството и културата, в който доминират сходни философски и политически идеи, в който водещ е устният тип общуване.

Възприета е следната периодизация на античността:

 - критска култура (минойска цивилизация) - 20-15 в. пр.Хр. - основен център Кнос; възниква керамиката; създават се митове

 - микенска култура (ахейска цивилизация) - 16-12 в. пр. Хр. - основни центрове Микена и Тиринт; по това време е датирана Троянската война; развитие на златните погребални маски и митовете.

 - ранна геометрична епоха - 12-10 в.пр.Хр. - появяват се първите храмове в елинския свят; първите аеди, утвърждава се олимпийската митология

 - геометрична епоха (Омирова) - 10-8 в.пр.Хр. - основни центрове - Атина, Тива, Ефес; развива се геометричната керамика; налага се буквеното писмо; творят Омир (Илиада, Одисея) и Хезоид (Теогония, Дела и дни)

 - архаика - 7-6 в.пр.Хр. - основни центрове Атина и Коринт; разцвет на храмовото строителство, склуптурата и лириката (хорова и декламативна), творят Алкей, Сафо, Пиндар, Анакреон, Солон, Тиртей, Архилох; начало на античната философия (Талес, Питагор, Хераклит)

 - класическа античност - 5-4 в.пр.Хр., основни центрове Атина и Спарта; изгражда се Атинският акропол; разцвет на трагедията (Есхил, Софокъл, Еврипид) и комедията (Аристофан); появява се школата на софистите (Протагор, Горгий, Хипий), творят Сократ, Демокрит, Платон (427 - 347 г. пр.Хр), Аристотел (384 - 322 г.пр.Хр), своите исторически съченения създават Херодот и  Тукидит.

 - елинизъм - 3-1 в.пр.Хр. основни центрове Александрия, Атина, Антиохия, Пергам; оформят се няколко школи в скулптурата - на Лизип, родоска (Лаокоон), пергамска, развива се новата атическа комедия (Менандър, Плавт, Теренций) и александрийската поезия (Калимах), налага се жанрът на идилията (Теокрит); популярни философски школи по това време са стоицизмът (Зенон от Китион), епикурейството (Епикур), скептицизмът (Пирон и Секст).

 - елинистично-римска култура - 1 в.пр.Хр. - 4 в.сл.Хр., основни центрове Рим, Александрия; разцвет на портретната скулптура, развива се изкуството на фреските; творят Вергилий (Енеида, Буколики, Георгики), Хораций (Поетическо изкуство, Еподи, Оди), Овидий (Метаморфози, Елегии), Цицерон (За оратора); сред философските школи се открояват неоплатоническата (Плотин, Порфирий), епикурейската (Тит Лукреций Кар) и школата на римските стоици (Цицерон, Сенека, Марк Аврелий)

 - късна античност - 4-6 в.сл.Хр. основни центрове Рим и Константинопол; появяват се раннохристиянските култови сгради - базилики и храмове, поставя се началото на иконописта; от този период датира византийската литература; развива се църковната поезия, създава се патристиката (съчиненията на Отците на Християнската църква), разпространяват се и първите апокрифи; сред по-изявените философи са Прокъл (последен представител на неоплатонизма), Псевдо-Дионисий Ареопагит, Св. Кирил Александрийски, Св. Василий Велики, Св. Григорий Богослов, Св. Йоан Златоуст, Св. Августин Блажени.

2. Средновековие:

Границата между късна античност и ранно средновековие е условна.

За начало се приема кризата на римския свят през 3 век и падането на Рим през 410 година.

Автори:

Прокъл (около 410), Макробий (около 400), Фулгенций (около 500-600), Боеций (480 - 524)

 - Каролингският ренесанс - 9 в. е времето на първото голямо следантично възраждане на знанието на запад.

 - Готическият ренесанс - 12 в. - време на засилена рецепция на антични и арабски текстове.

 - хуманизмът на 19 в. - Данте Алигери (1265 - 1321), Франческо Петрарка (1304 - 1374), Джовани Бокачо (1313 - 1375)

3. Ренесанс: 

(от френски: Renaissance, „прераждане“), наричан също Възраждане, е културно движение, продължило приблизително от 14 век до 17 век. То възниква във Флоренция в края на Средновековието през следващите столетия се разпростира в Западна, Централна и Северна Европа. В по-общ смисъл понятието Ренесанс се използва и за историческия период.

Основните характеристики на културното развитие през Ренесанса са връщането към ценности и форми на гръцката и римската Античност в литературата, философията, науката и най-вече изкуството и архитектурата, развитието на линейната перспектива в живописта и постепенното реформиране на образователната система. Традиционно се смята, че тези промени в интелектуалния живот превръщат Ренесанса в рязък преход от Средновековието към Новото време.

Според преобладаващото мнение сред изследователите, Ренесансът започва във Флоренция през 14 век. Съществуват различни хипотези за предпоставките, довели до това събитие, като повечето от тях го свързват с обществените и граждански условия в града, с политическото му устройство, с меценатската дейност на влиятелната фамилия Медичи, или с имиграцията на византийски учени след Падането на Константинопол

Автори: Франческо Патрици, Пътнам, Джовани Бернандино Фускано, сър Филип Сидни, Лодовико Кастелветро (1505 - 1571), Марко Джироламо Вида, Томазо Кампанела, Пико дела Мирандола, сър Джон Харингтън,

4. Класицизъм:

Така наричаме първата естетическа доктрина в културната история на Франция. В идеологически план тази доктрина е свързана с идеята за абсолютизма, според която цялата власт в държавата трябва да бъде съсредоточена в ръцете на монарха.

Пълното осъществяване на тази идея съвпада с периода на властване на Луи XIV (1661 - 1715), известен като Краля-слънце, но нейния теоретик е кардинал Ришельо. Един от най-важните му актове (на Ришельо)

 - създаване на френската Академия през 1635 година.

 - натоварена е със задачата на създаде Речник, който да пречисти и изглади френския език така, че той да се превърне в език на дипломатите, учените и висшето общество.

Автори:

Самият Ришельо, Макиавели (1469 - 1527)

5. Немска класическа естетика - 18-19 в. Германия

В духовната история на Германия, това е времето на философски системи, повечето от които включват като своя съставна част съответната теория на изкуството. Колкото и тези теории да се различават помежду си, те изграждат една до голяма степен цялостна идейна картина, в която могат да се обособят няколко важни общи тенденции:

 - към преосмисляне и отхвърляне на възгледа за миметичната природа на изкуството

 - към утвърждаване на разбирането за свободния, независим от нищо външно характер на естетическото възприятие

 - към издигане на ценностния статут на изкуството

 - към създаване на философски обосновани модели на историята на изкуството

 - към разработване на теоретични модели на родовото и видовото деление на литературата

Автори: Александър Баумгартен, Йохан Винкелман, Фридрих Шилер, Йохан Волфганг Гьоте, Фридрих Вилхелм Йозеф Шелинг, Шлегел, Баадер, Ритер

6. Романтизъм:

Той е интелектуално движение в живописта, музиката, поезията и въобще в културата и обществото, което се заражда от края на XVIII век в Европа и достига своя апогей в периода 1800 - 1900 г. От една страна, Романтизмът е реакция на индустриалната революция, а от друга, бунт срещу аристократичното общество и политическите норми на Просвещението и срещу научното рационализиране на природата и нейните явления. Макар и да е най-силно изразен в изобразителното изкуство, литературата и музиката, Романтизмът оказва голямо влияние и върху образованието, историографията и естествените науки. Ефектът му върху политиката е комплексен и значим; в най-силните си години, романтизмът се свързва с либерализъм и радикализъм, които в по-далечен план оказват влияние за зараждането на национализма.

Автори: Шели, Новалис, Август Шлегел, Хайнрих Хайне, Уилям Уърдсуърд, Вилхелм фон Хумболт, Самюъл Тейлър Колридж

7. Деветнадесети век

 7.1. Романтизъм

 7.2. Позитивизъм - философия, която служи на естествените науки, които се изграждат от два елемента:

 - установяване на фактите

 - изработване на закони

Автори: Сент-Бьов, Иполит Тен

 
 7.3. Индивидуализъм - философско направление, което има влияние върху модерната литература и култура

Автори: Ницше, Шопенхауер, Сьорен Киркегор

 7.4 Символизъм - световно литературно направление, което е своеобразно продължение на романтическата поетическа традиция и което си ситуира основно в последните десетилетия на 19 век.

Автори: Жан Мореас, Едгар Алан По, Бодлер, Маларме, Рембо, Верлен

 7.5 Модернизъм е употребяваното понятие, с което се назовава период в развитието на визуалните изкуства, науката, културата и обществото, който обхваща края на 19 век и началото на 20 век. Характеризира се със стремеж да се преосмислят идеите и предпоставките на предишната епоха.

Модернизмът във визуалните изкуства се отказва от претенциите за "обективно отражение на действителността" и се концентрира върху субективността. Това е течение, което се противопоставя на реализма, има черти на декадентство и мистика. С модернизма се свързват такива художествени течения от 20 век като дадаизъм, абстракционизъм, екзистенциализъм, експресионизъм, сюрреализъм, нов роман, театър на абсурда, кубизъм, футуризъм, попарт, фовизъм, алеаторика (в музиката) и други.

Автори: Шарл Бодлер, Гийом Аполинер,

 7.6 Натурализъм е направление в европейската литература. Думата натурализъм идва от лат. natura - природа.

Възниква като литературно направление във Франция през 1860-те год. Характеризира се със стремеж към фотографическо възпроизвеждане на действителността. Проявява се и като философско учение, което обяснява обществените явления като "пряка последица от природните и биологичните фактори". Водеща мисъл у писателите натуралисти е, че творческите методи на предишните литературни течения се смятат за остарели; близост с науката; научност в изображението; физиологическите явления определят живота и развитието на човека.

Огромно влияние оказва широко разпространената тогава теория за наследствеността. Посредством това в произведенията на писателите-натуралисти човекът е представен като биологичен вид, роб на зверските си инстинкти, жертва на болезнена наследственост. Най-употребяваната форма е романът. Той е "изследване на природата, хората и средата".

Автори:  Емил Зола, Ги дьо Мопасан, Алфонс Доде, Хенрик Ибсен, Герхарт Хауптман, Арно Холц, Аугуст Стриндберг, Лудвиг Анценгрубер, Томас Харди.