Целта на това упражнение е да се вземе обикновена ситуация - гостуване на семейството ви у приятелско семейство и да се прибави неочаквано събитие.
На вратата се почука. Светла наметна горнището на гърба си и отвори.
- Здравейте! – казаха Стоян и майка му. – Весел празник!
- Весел и на вас! – отвърна младото момиче и ги покани вътре.
- Носим ви сладки. Къде е майка ти? – жената се огледа усмихнато.
- Нямаше нужда. В кухната, приготвя вечерята. Заповядайте. – Светла се засуети докато вземе якетата им, постави ги на закачалката, заедно с горнището си и с леки стъпки ги поведе към хола.
- Аз ще ида да я поздравя, вие отивайте... – каза майката на Стоян и се насочи към кухнята.
- Как си, Стояне? – попита непринудено Светла. – Как е в гимназията?
- А, ми, добре е... – каза момчето и се усмихна срамежливо. – Нали знаеш, първа година, спукват ни от английски, в класа ми е пълно с тъпаци, расте ми мустак...
Стоян внезапно млъкна и се усмихна напрегнато. „Стига си плямпал,” помисли си той. „Тя те попита от любезност, няма нужда да й разказваш целия си живот”. Светла също се усмихна и седна на леглото до масата, като го покани да седне до нея.
- Дам, спомням си добре заешката година. Я да видим мустака! – тя се доближи до него и го докосна по горната устна, а той леко се отдръпна. – Ууу, колко е голям! Възмъжаваш, Стояне, сигурно ти се лепят мадамите...
- А, ба... – Стоян се притисни за момент. Искаше да каже нещо умно, но езикът му за пореден път го предаваше. Само се засмя нервно.
Светла се държеше много непринудено и мило и си даваше вид, че не забелязва колко притеснен е Стоян.
- Разкажи ми нещо де, какво мълчиш? – сръчка го тя в ребрата. След това преправи гласа си като мъжки и продължи – Как върви бурната ти младост?
Стоян беше много разговорлив младеж и когато не се спичаше, можеше да говори с часове. Разказа й за проектите, които прави, за олимпиадите и клубовете на които ходеше, за всичко, което занимава съзнанието на един осмокласник. Но не каза нищо за момичетата.
Вечерята беше готова и майките им дойдоха в хола. В момента, в който влязоха в стаята, Стоян отново млъкна насред изречението и не каза нито дума докато ядяха. За сметка на това пък майките им не млъкваха през цялото време, говореха за тока, за данъците, за прахове за пране и невъзпитани младежи и девойки...
Когато се наядоха, жените отнесоха приборите, а Светла взе един скицник и цветни моливи, дръпна се назад на леглото и каза:
- Ела да порисуваме!
- Добре. - каза момчето и също се дръпна назад, опирайки гръб в стената.
Светла се приближи до него, така че краката им се докоснаха, постави скицника в скута си и започна да рисува драскулки, а Стоян изполва времето, за да я огледа по-добре.
Светла беше последна година в езиковата гимназия. Имаше топли кафяви очи, тъмнокестенявата й коса беше свита на опашка, а чертите на лицето й бяха меки и нежни, и все пак женствени. Беше облечена в тъмен анцунг и бяла, памучна тениска. Винаги когато я гледаше, Стоян усещаше приятна топлина в гърдите си, която не знаеше как да нарече и как изобщо да си обясни.
Младото момиче беше изплезило езичето си и усилено се опитваше да нарисува нещо, което дори опитен художник не би оприличил на предмет от бита.
- Какво е това? – попита Стоян когато най-после успя да откъсне поглед от Светла.
- Това... – каза момичето бавно и тържествено, – е радио! Ето виж, тук е антената.
Стоян се усмихна, сдържайки смеха си. Нарисуваното приличаше на нещата, които той драскаше в детската градина, но каза нещо за абстрактното изкуство, което можеше да се счита и за комплимент.
- Значи не ти прилича на радио? – на шега се засегна Светла, дъвчейки съсредоточено молива.
- Не, не... прилича, но... може ли... – той хвана ръката й и направлявайки я, нарисува няколко кунтура. Ръката й беше топла и нежна.
- Уау, това е невероятно! – зарадва се по детски младото момиче. – Не знаех, че можеш да рисуваш... Много си добър!
- А, аз такова... – Стоян харесваше комплиментите, като всяко момче на неговата възраст, но не обичаше да го показва.
- Нарисувай ми нещо. – каза Светла и му връчи скицника. После добави закачливо. – Искам и автограф.
Стоян започна да рисува, без да забелязва нищо около себе си, като от време на време поглеждаше дискретно към Светла. Не забеляза дори кога влязоха майките им, нито чуваше разговора, към който се беше присъединило и младото момиче. Като че ли всички го бяха забравили за момент.
- Мисля... че е готово... – каза Стоян и критично огледа листа, след което вдигна очи към момичето.
Светла грабна листа от ръката му и замръзна. Картината представляваше неин портрет в топли цветове и беше най-хубавото нещо, което беше виждала. Освен че беше дяволски точен, той разкриваше черти от характера й, които даже и майка й не знаеше, че тя притежава. Всичко беше там – непокорността в очите й, волевата брадичка... но имаше нещо отвъд всичко, нещо което тя не можеше да определи. Нещо, което само велик художник може да вложи в картината си и не всеки смъртен може да види...
- Светле... Светле, добре ли си? – гласът на майка й я върна към действителността. – От пет минути се взираш в този лист, какво толкова има там?
- А, нищо... – каза тя и бързо скри листа в скицника. Имаше чувството, че там е нарисувана душата й и не искаше майка й да я види. – Ние ще гледаме филма от осем! – заяви тя и повлече Стоян към нейната стая.
***
В стаята беше хладно, но всичко беше подредено и спретнато. Беше чисто като в болница. Стоян за първи път влизаше в момичешка стая, затова известно време стоя мълчаливо и разглеждаше. Всичко беше в топли цветове, по стените имаше плакати на певци и актьори, на бюрото имаше учебници и тетрадки, химикали и други ученически принадлежности.
Светла се бухна в леглото и се зави презглава, като потръпваше.
- Брррр! Какво чакаш! Ела да ме стоплиш! – каза тя закачливо.
Той се поколеба известно време, чудейки се дали да приеме насериозно предложението й, а после бавно се приближи и се скри под чаршафите.
- Ама отпусни се де! – каза леко раздразнено Светла и го ръгна отново в ребрата. – В леглото с момиче си.
Тази невинна шега вместо да го отпусне, го напрегна още повече, ако това изобщо беше възможно. Той лежеше като труп, опитвайки се да не се допира до топлото й, меко тяло. Но това тяло имаше нужда от топлина и собственичката му знаеше как да я получи.
- Започваа! – зарадвано извика младото момиче, след като включи телевизора. – Този филм ще ти хареса.
Филмът беше „Скъпа, смалих децата”. Стоян го определи като детински, забавен и романтичен. Поне доколкото можеше да се съсредоточи в него, предвид факта, че съзнанието му работеше трескаво. „Защо пък да ми хареса? Нима тя ме мисли за толкова незрял и малоумен... и защо настоя да го гледаме заедно и защо...” – въпросите заемаха обърканото му съзнание, докато топлината на тялото й се вливаше сякаш в душата му.
Скоро Стоян се отпусна и беше горе-долу готов за това, което последва...
Една възглавница се блъсна в главата му с тихо тупване. Последва я друга. Светла започна да го гъделичка, удря и да се опитва да го избута от леглото. Младото й тяло се извиваше, а той сякаш инстинктивно се опита да я обезвреди, като хване ръцете й. Това се оказа трудна задача. Когато най-после успя да я укроти, я беше притиснал с тялото си, беше я хванал за китките и лежеше върху нея. Лицата им бяха на сантиметър едно от друго.
Светла се усмихна задъхано.
- Е, какво чакаш, Ромео? – каза тя с театралничене.
Стоян се обърка. Защо точно Ромео? И какво трябваше да направи?
- Не искаш ли да ме целунеш? – попита тя и запърха с мигли.
Стоян се поколеба. В момента в душата му се бореха хиляди чувства, в мозъка му бушуваха хормони и той не знаеше къде се намира.
Светла се изви и освободи от хватката му. Легна странично до него и попита:
- Не си ли целувал момиче досега?
- Ами... – младежът не искаше да изглежда неопитен, но усещаше, че не може да я излъже. – Н-н-не... – Заекна той.
- А искаш ли?
Той искаше. В този момент единственото нещо, което съществуваше на света за него, бяха нежните й устни и той не можеше да мисли за нищо друго освен за това какъв вкус имаха.
- Да. – каза той тихо.
Светла се засмя и, използвайки моментното му объркване и отпускане, го бутна на земята. След това стана и, без да го поглежда, взе нещо от най-долния шкаф.
Той се удари лошо, но дори не усети болката, заради парещия въпрос – Защо тя направи това?
- Знаеш ли? – каза Светла докато мажеше устните си с гланца – Струва ми се, че твърде много мислиш. Затова си така напрегнат. А понякога... понякога... – рече тя бавно, претегляйки думите си – няма какво толкова да се мисли...
Той стоеше като наказан до леглото и се опитваше отчаяно да спре да мисли. Но колкото повече се опитваше, толкова повече мисли се въртяха в обърканото му съзнание. Не можеше да спре да мисли. А тя се приближаваше бавно. Беше малко по-ниска от него, с направо божествено тяло. За първи път той се замисляше за тялото й и това го смути.
Тя вече беше много близо. Той се отдръпна неволно.
- Спокойно. – каза тя нежно – Няма да боли.
И тъкмо когато инстинктивно наклони глава, за да посрещне устните й, се чу почукване и една женска глава се показа на вратата.
- Какво правите тук, бе калпазани! – Беше майка му.
В краткия - до момента - живот на Стоян, той не можеше да се сети за по-неподходящ момент да го прекъснат.
Двамата бързо се отдръпнаха един от друг, а Стоян каза много ядосано:
- Какво... – искаше да добави „по дяволите правиш тук”, но се сети – нещо, което беше изчезнало от ума му – че всъщност е дошъл на гости тук, с майка си, че се казва Стоян и че – о, ужас – вероятно трябва да си тръгва.
- Ами става късно и трябва да се прибираме. – каза майка му невъзмутимо – Освен ако не искаш да останеш, да си догледате филма. – продължи тя и посочи иронично изключения телевизор.
Стоян не бе искал нищо по-силно в живота си.
- Ами... – каза той задъхано, опитвайки се да звучи спокойно. – Може.
- Добре, аз си тръгвам. Забавлявайте се. – каза тя и намигна на Светла.
Вратата се затвори. Отново бяха сами.
Само дето моментът не само бе отлетял, ами бе отишъл в топлите страни, бе излюпил пиленца и нямаше никакво намерение да се връща.
Сега той мислеше за майка си. Едва ли имаше нещо по-неподходящо, за което да мисли едно момче, когато му предстои целувка.
- Майки, а! – засмя се Светла и го погледна критично. – Като гледам, главата ти още малко и ще се пръсне. Успокой се!
„Защо трябваше да се случи това точно сега! Майка ми разбра какво щяхме да правим... за бога, та телевизорът не работи!... И защо си намигнаха, какво по дяволите става тук... Ами ако някой я нападне докато се прибира... ами добър ден, жено, че трябва да се успокоя...” – това бяха само част от мислите му, вървящи като фон всяка секунда.
Светла грешно разчете емоциите му и каза нежно:
- Вероятно се страхуваш, че ще объркаш нещо, защото това е ново за теб. Страх те е, че не можеш да се целуваш. Искаш ли да те науча?
Нито едно от тези неща не беше минавало през главата му. Досега. Той отчаяно кимна с глава.
Светла отново се приближи...
Вкус на малини. Мокро и топло. Нежно. Хиляди чувства и емоции. Лекота в душата. Някакъв нежен крем, изпълващ гърдите ти.
След една седмица Светла замина за друга държава с пълна стипендия. Не каза нищо. Той никога повече не я видя или чу. Но тази целувка промени живота му. От нервен и притеснен тийнейджър, той се превърна в преуспял архитект, ожени се, имаше три деца и страхотна съпруга.
Понякога оставаше сам в кантората на тъмно и се питаше за тази вечер и за причината една дванайстокласничка да реши изобщо, че си заслужава да си губи времето с него. Питаше се дали майка му й беше казала нещо, дали картината я беше накарала да постъпи така или нещо друго... Но скоро реши, че няма никакво значение.
Той просто й беше благодарен от дъното на душата си.
