По Вапцаров

докосвам лицето ти докато спиш
и те гледам дълго във съня ти
надявам се да ми простиш
тъй като поех по пътя

целувам очите ти в съня дълбок
съзерцавам колко си спокойна
а пътят ми е път широк
сега когато съм покойник

Ревнувам те, простако

Ревнувам те, разбира се, простако,
от оная грозна мърша те ревнувам!
Защото всяка нощ зад блока чака
и какво правите не виждам,
но на смърт я псувам!

Ревнувам те, разбира се, дръвнико,
от оная тъпа краста те ревнувам!
Защото мислиш, че не знае никой,
а ума ми всъщност обиждаш,
с ней като мърсуваш!

Събличай бързо тази риза

Събличай бързо тази риза,
(сега ушето ти облизах)
пипни ме леко, както знаеш,
недей със мен да си играеш,
че толкова сега сме близо,
(пак устните ти нежно гризнах)
а страстите се палят бързо,
не знам дали аз съм ти първа,
но ти да си ми първи исках,
затуй събличай тази риза!

Няма ли да се разболееш

обичам да те гледам гола
на леглото ми протегната
уви от вчера алкохола
над тебе тежко тегне

обичам да те гледам гола
как пълниш ми сутрин джезвето
минава мойто главоболие
щом пийна от кафето

обичам да те гледам гола
как поливаш наобед цветята

както се разхождаш из хола
едно ми е непонятно

като все гола ти се вееш
няма ли да се разболееш

Убийство

грях ли е
че толкоз те обичам
че за теб убих
грях ли е
че болката изтича
цяла в този стих

"Иван умря", написах.
И умря Иван, улисан,
падна в шахта зейнала.
И лицето грейна ми.

После, "Погребение",
плака като ученичка,
после, "Непотребно е
да те лъжа. Обичам те"

И всичко се реши,
с едно убийство писмено,
събра то две души
защото стана истинско.

Обичам да те гледам

обичам да те гледам
бельото ми обула
как разхождаш се из хола
стои добре на тебе
ти неведнъж си чула
но си по-красива гола

обичам да те виждам
облякла мойта риза
как се сънено протягаш
тогава в мен приижда
една любовна криза
страх че можеш да избягаш

Ред и Хаос

Ти си Светлина във Мрака,
диша в теб безплътен Дракон!
Ти си Тишина във Вихър,
ти си огнен кръг от Стихове!

Ти си всичко - Ред и Хаос,
ти си здрасти, ти си чао!
Над ежедневната ни врява
ти сърцата покоряваш!

По ALICE COOPER - POISON

един поглед може да убие
моята болка - твоя радост
и не мога никак да се скрия
твоята младост
носи наслада

искам да те обичам
но по-добре да не пипам
на агънце приличаш
но защо кръвта ми кипва

ти си отрова да убиеш готова
понякога искам да те нараня
само за да изкрещиш моето име
и пада над очите мои мараня
кръвта ти е студена като зима
като ледник твоята любов е

искам да те обичам
но по-добре да не пипам
да си мое момиче
значи с мъст да ме обсипеш

един поглед може да погуби
моята болка - твоя радост
ти си дрога колко ти ми струваш
твоята младост
за мен награда

Пачаврата

Да, ревнувам те, разбира се,
от оная пачавра!
Вечерта късно прибираш се
след работа!

Да не мислиш, че съм тъпа?
И не те познавам аз!
В бара бил ти хвърлен пъпа...
Имах си хас!

Да, ревнувам те, естествено,
от оная мръсница...
Ще намеря аз веществени
факти, че е лисица!

Чета ти имейлите, да

Чета имейлите ти, да.
Чета и есемесите.
Паролите ти разгадах,
във всичко се замесих!

Следя те всеки божи ден.
Напуснах даже работа.
И нося твоя сутиен.
(Да казвам май не трябваше.)

Ако от ревност не умра,
ще е от недоспиване.
От скрита камера разбрах,
че в петък се напиваш!

Не мога повече така,
ще взема да си тегля ножа!
Но чувам тропот на крака,
ще трябва пак да го отложа...

В мен дълбоко ти си

в мен дълбоко ти си
като картина изрисувана
с русите къдрици
и със очите - изумруди

в мен дълбоко живееш
като детенце недоносено
плачеш ти и се смееш
дори задаваш си въпросите

в мене дълбоко те има
като огнище незапалено
дойде ли тежката зима
ще запламтиш тогава в алено

История в парка (След теб вървя)

След тебе вървя.
(Отвътре кървя...)
Сами сме в парка.
Ти носиш слушалки.
Чуваш само тях.
И не те е страх.

(А може би трябва!)
Така ме ограби!
Дистанцията скъсявам.
(Да слушаш продължаваш!)
Тъй нежна си и слаба.
Но не те е страх.
(А може би трябва!)
Ще бъде ли грях?
Към теб приближавам.
- Здравей, моя мила!
- О, боже мой, Ильо!
Какво правиш, друже?
- От теб имах нужда!
Дойдох да те видя.
- Ах, кой би предвидил?
- Не знам, ти ще кажеш!
- Изглежда е важно!
- Дотук те последвах...
- Нима ме преследваш!?
- Не мога аз без тебе!
- Държиш се като бебе!
Нали се разбрахме.
- Но ти изигра ме!
С него пак сте двама!
- Да го пусна няма!
Свиквай най-добре.
- Не, някой ще умре!
- Какво правиш, Ильо!
- Отмъщавам, мила!
- Моля те, свали ножа!
- Щом мъртъв го положа!


До мене вървиш.
(Отвън ти кървиш...)
Отдясно те подпирам.
"Любимият" набирам.
Сами сме в парка.
- Ти ще живееш,
но той няма, господарке...

Ти си ми дрога

Ти си ми дрога, ти си моя страст,
без теб не мога да трая и час!
Кажеш ли сбогом - умирам без глас!


***


Впивам устни във врата ти
с жест един безпътен...
Ти ме гледаш с лед в очите.
"Къде са искрите?"

Стискам те силно с ръцете,
не чувам сърцето...
Прегръдката ти - студена,
"Защо ми изменяш?"


***


Ти си ми въздух, ти си ми кръвта,
без теб аз съм кух, ти си ми мечта,
без теб във сън глух ме гони смъртта!

Децата на новото време

ние сме децата на новото време
на тринайсет всички сме вече големи
електрониката нова е в кръвта ни
и смартфоните нанасят свойте рани

ние сме децата на новото време
и създаваме ви различни проблеми
ненаучени на работа - това е! -
в кафенетата да виснем само знаем

ние сме децата на новото време
от орис жестока ограбено племе

Цветница

Честит имен ден, цветенца мои!
Устояли сте на снегове и на порои
и сега цъфтите вие по-красиви даже
във градините и по паважа.

Но какво аз имам да ви кажа?
Бъдете все тъй силни, издръжливи,
все така упоителни, красиви -
да ви има на света е важно!

Татуировка

ще те татуирам
отвътре на клепачите
болка ще раздира
очите до откачане

мисля че разбираш
какво за мене значиш

Чисти небеса

С теб лежим под чисти небеса,
в нощ такава стават чудеса -
пеят птици, шушнат дървеса!

Сливаме тела под небосвода -
както на звездите водорода
стават част от цялата природа!

Обичам те до болка и до смърт!
Но зная и че трябва да съм твърд!
Далеч е още общият ни път!

Сега сме млади, търсим наслади!
Не мислим много, няма тревоги!
Животът сладък, кеф до припадък!

Вариации - Залязва слънцето рано

Залязва слънцето рано
подобно кървава рана,
избяга ти, аз останах...
бе твойта любов измама.


~~~


Залязва слънцето рано
подобно кървава рана.
Обичах те, но ти ножа
заби във моята кожа.


~~~


Залязва слънцето рано
подобно кървава рана -
небето в алено грее,
така в зори ще изтлея!

Ден на рока

Днес е ден на рок-енд-рола -
сред напредналата пролет
той е виден моден празник!
Днес празнуват всички групи,
за тях пропуски ще купим,
въпреки тази зараза!

Днес е ден на рок-енд-рола -
на мелодиите полета,
и празнуваме го всички!
От дъртите динозаври -
кака Сийка, дядо Ставри,
до "добрите" ученички!

По AVA MAX - MY HEAD AND MY HEART

Държа ме за ръката,
когато нямаше какво да хвана.
И гонеше тъгата,
лекува зеещата в мене рана.
Ти пиеше сълзата;
щом всички махнаха се, ти остана.

По BOOMKAT - THE WRECKONING

Днес съм секси - цялата в червено
и се инжектирам в твойте вени...
А пък стане ли ти изведнъж студено,
ще ти инфектирам организма с мене...

Не ти дреме за мен, затова излизам,
но преди това езика ти излизах...
Не ти дреме за мен, хич не ти пука,
затова няма повече да чукам...

Страст

задъхана
от тичане
към тебе
с коса
разрошена
в безреда
роклята
разголена
и мръсна
по земята
влачи се
разкъсана
достигам те
и в тебе
устни впивам
крака
около теб
увивам
вълшебство
ще сътвориме
жажда
е твойто име

Устните да впия

искам устните да впия
в твойте
и от тях нектар да пия
сладък
искам нокти да забия
във гърба ти
и с наслада да открия
любовта ти

езика искам да прокарам
по врата ти
и с ласки аз да те закарам
в Рая много пъти

Нося се към теб

нося се към теб
ураган съм цяла
и във рокля бяла
разпокъсана
боса и с коса
разпусната
в безреда
нося се към тебе
досущ съм торнадо
толкова съм млада
щом достигна те
ще те отнеса
а после

после ти ще страдаш

Стой далеч от мене

стой далеч от мене
аз съм вещица
сирена
горгона
самодива
в мен отровата прелива
щом докоснеш ме
ще страдаш
аз съм млада
вечно млада
при мене идваш за наслада
аз съм кучка дива
мога да ти донеса
много чудеса
мога и живота ти да взема
избирай хайде
няма време

ПО BRITNEY SPEARS - CRIMINAL

Мамо, аз съм влюбена в разбойник.
Той е лош, и убиец, и побойник...
знам, казваш ми да стоя настрана,
че той не е мъж за една жена,
но той за мен отива на война!

Но, мамо, аз обичам разбойника,
и макар и лош, той мой си е,
знам, казваш ми, че той е демон,
но кой ли няма си проблеми,
той ми дава своето време!

Той бил груб и зъл, но не и с мен,
от мен е напълно покорен,
прекарваме двама всеки ден
в кроежи какво да окрадем...

Мамо, аз съм влюбена в разбойник,
казваш, ще си имам главоболия...
знам, казваш да не се замесвам,
но е с него пролет всяка есен,
дори пропаднал, е той чудесен!

Наглост нечовешка (Политиците)

такава наглост нечовешка
та вие сте голяма смешка
какво говорите и спорите
не ви ли стана ясно вече
че от народа сте далече
какво лапацате и мацате
не струвате и пет пари
ни за листовките дори

На политиците

Нима не разбирате, че цял народ ви мрази,
какво да избираме, като все си е тази...
Нима не усещате, че никой не вярва ви
с лъжи ни посрещате, добри се изкарвате...
Как не ви е срам, тъй нагло да ни лъжете
след резил голям, оставаме без бъдеще!

Пророкът

Той беше пророк непресторен,
и право говореше,
но не му повярваха хората...
вещаеше порои той
и наводнения,
земетресения,
изригвания вулканични,
предупреждаваше изрично
за края на вида ни:

"Нанесохме жестоки рани
на Земята и не можем да останем"

Но всички му се смяха,
не повярва никой на словата...

И ето - изригнаха вулкани
реките лава градове заляха,
удавиха вълни къщята
и яви се Ада на Земята...
и от цялото човечество
не остана нито един,
вече нямаше отечества,
грееше океанът син...

И тогаз Божественото Слово
щеше да Роди живот отново!

Защо е толкова глупаво всичко

Защо е толкова глупаво всичко,
щом не можеш ти да обичаш
светът на мрачна килия прилича
любимата "Не!" щом изрича...

Защо светът е толкоз нечестен,
че вместо пролет - иде есен,
а лещите ти с фокус изместен
показват пейзаж неуместен...

Дървото, старото дърво

дървото старото дърво
вече е изсъхнало
за другите е същество
мъртво и издъхнало

дървото старото дърво
е храна на червеи
въпрос по естество
неудобен и изнервящ

дървото старото дърво
проблем е на природата
защото няма вещество
от полза то за хората

Когато дойде тя

когато дойде тя
ще постеле цветя
и овошките ще цъфнат
когато дойде тя
реките ще текат
залезът ще бъде кървав

когато дойде тя
лозите ще сълзят
птиците ще се завърнат
когато дойде тя
ще мога да умра
щом веднъж я аз прегърна

Любовта ми

облечена във шарена премяна
друга като тебе няма няма
изтънчена и нежна като дама
друга като тебе няма няма

очите ти са сини океани
искам те за мене само само
сълзите ти разкриват много рани
искам те за мене само само

любовта ми е голяма
само че е глухоняма

На майка ми за Осми март

Честит Осми март, мила Мамо!
Не искаш ти нещо голямо,
ни скъпо, ни тежко, ни цветно!
Туй - права си - е мимолетно!
Това, което имаш ти от нас,
е нещо повече... е нежен глас,
това, което имаш - обичта ни,
(додето нищо друго не остане!)
това, което имаш - мъжка сила,
в едно със твоята обединила,
да стане тя здрава, като бетон,
бъди все такава, давай ни тон!

На Jada Facer

Мелодия през теб потича
като река пълноводна
гласът ти следва я отлично
ръцете пък хващат тона

ти цялата си ритъм бесен
ти си музика прекрасна
да ти си песен
и ражда се във теб чудесен
ритъмът на есен ясна
на ясна есен

Мелодия през теб течаща
мръсотията измива
минава през плътта на части
без да попива

Ти си Светлина

Ти си Светлина,
в очите ти греят
лъчите и зреят
звездите!

Носиш Топлина,
в ръцете - жарава,
сърцето е лава,
искри то!

Чувствам Тишина
когато те зърна,
а щом те прегърна,
текват сълзите...

ПО IMAGINE DRAGONS - BAD LIAR

Здравей, мила моя,
бе тежка година,
но щастието гони
листа от гнили клони
в райските градини,
откъдето Той е!


Погледни ме във очите,
и кажи ми какво виждаш.
Ще се слеят ли съдбите,
или в твойте няма нищо?


Бих искал да те излъжа,
искам да избягам от това,
но повече не издържам.
Бих казал грешните слова,
но аз

съм лош лъжец!
съм лош лъжец!

сега знаеш,
сега знаеш...

аз съм лош лъжец!
аз съм лош лъжец!

сега знаеш,
свободна си да си тръгнеш...



Нима всички мои мечти
не струват и стотинка?
И щастието присъства,
само в диамантен пръстен,
взет сякаш от картинка...
Това от мен ли искаш ти?


Погледни ме във очите,
и кажи ми какво виждаш.
Ще се слеят ли съдбите,
или в твойте няма нищо?


Бих искал да те излъжа,
искам да избягам от това,
но повече не издържам.
Бих казал грешните слова,
но аз

съм лош лъжец!
съм лош лъжец!

сега знаеш,
сега знаеш...

аз съм лош лъжец!
аз съм лош лъжец!

сега знаеш,
свободна си да си тръгнеш

В тези времена жестоки

Във тези времена жестоки,
нека ние се прегърнем,
разпънати на хиляди посоки,
нека корените върнем...

Във тези времена нелесни,
на Господ нека се помолим,
макар да не ни е до песни -
след всяка зима иде пролет!

Забравих веч какво е страх

Забравих веч какво е страх,
протегнал меч в небе летях...
Свободен като птица!
Пресичах зло и в зло пламтях,
във мрак стъкло бе моят грях...
Видян с очи на жрица!

Флот (По Star Wars)

Флот имперски кръстосвачи
В полет порят по задачи
Атмосферата ни земна

Тя обаче е враждебна!


Лазерни лъчи ги срещат
Обстановката - гореща
Като свещи те припламват

Но това било измама!


Привидения са само
Просто цветни холограми
С цел една са те доведени

Щита да изтощят планетен!


За да могат чрез десанта
силите на Доминанта
да стигнат до Земята ни!

Стотици са изпратени!

Аз не знам какво е страх

Аз не знам какво е страх -
падах, лазих, не умрях!
Аз не знам какво е страх -
кървав плаках, но летях!
Но летях!

Да, но зная що е скръб -
да си сам във твоя път!
Да, аз зная що е скръб -
чака в края твойта смърт!
Твойта смърт!

За Лъвкрафт

Аз съм лош човек,
от мен пази се,
много векове
хорски страхове
във мене дишат!

Аз съм лош човек
от мен пази се,
буйни зверове
в хорски страхове
аз си измислям!

Аз съм лош човек,
вземам ви душите -
ръката ми кове
на ваште страхове
вечните гранити!

Без теб съм нищо

Без теб съм нищо
Без теб умирам
Но ти си хищник
Не ме разбираш

Без теб угасвам
Без теб умирам
Ти си ужасна
Живота спираш

Без тебе страдам
Без теб умирам
В теб - вечно млада
Любов извира

Вървя по път отъпкан

Вървя по път отъпкан,
наоколо – дървета,
наречен съм престъпник
от Храма и Съвета...

С какво закон престъпих –
ожених се по обич?
Така ще плащам скъпо,
да ми копаят гроб.


Сега – беглец, аз бягам,
наоколо – дървета,
гората – мой приятел! –
в теб ще умра в несрета!

Търся в очите ти

Търся в очите ти злоба,
а те са морета бездънни!
Знам, ще ме пратят чак в гроба –
направо в градините сънни!

Търся в очите ти корист,
а те са пустини безкрайни...
Зная, че моята орис
обвита е в кървава тайна!

Виждам в очите ти прошка,
за всичко, което съм сторил,
пия ги нежно аз нощем,
далече от другите хора!

На Савата

Стари друже, за тебе се сещам
пак с мъка в гърдите гореща!
Преди колко, кажи ми години
последно си казахме нещо?
Забрави ли моето име?

Нима моят грях непростим е?


Аз обаче те помня отлично
и с болка в гърдите ти пиша!
Не искам, повярвай без мяра
да дойде и краят на всичко!
Добре е да имаме вяра!

Защото е вярата цяра!

Колко е трудно

Колко е трудно, когато цвърчи
птичето в теб, а езикът мълчи...
Ах, и тогава боли те до смърт,
но не можеш написа и ред,
и е черен светът,
а в душата ти – лед!

Колко е трудно, когато цвърчи
птичето в теб, а със слепи очи,
гледаш пусто ти в празния лист,
без да можеш написа и дума,

и ужасно боли,
и с поглед безумен

ти се взираш и в тебе горчи...

Аз летя на ангелски криле

Аз летя на ангелски криле,
а пред мен - безкрайното поле...
Кажи ми ти, човече,
как стигнах тъй далече?

Прекосих от край до край света,
за да сбъдна своята мечта...
Кажи ми ти, приятел,
как съм накрай Земята?

И сега седя от ужас свит,
аз пред този пейзаж жаловит...
Кажи ми ти, убиец,
каква е таз магия?

По Eminem ft Rihanna - The Monster

Говоря с чудовищата в моя ум,
усещам, ще млъкнат те само с куршум...
Как лошото в мене изваждат навън -
убивам, ограбвам тъй както във сън!


Исках да бъда велик,
но не на своя език...
Имах си звездния миг,
но със него се простих.
Не за туй е този стих -
за това, което скрих!
В мен живее злото, аз
чувам безплътния глас,
който ме води в екстаз!
Той ми говори за смърт,
край на човешкия път.
Иска да свърши светът!


Говоря с чудовищата в моя ум,
усещам, ще млъкнат те само с куршум...
Как лошото в мене изваждат навън -
убивам, ограбвам тъй както във сън!


Няма да слушам, не ща,
ужас, противни неща,
карат ме да съгреша!
Как гласовете да спра,
нямам възможност добра,
трябва аз да разбера!
Може с молитва, с любов,
може с път светъл и нов -
за тях съм вече готов!
Нека говори гласът,
щом ми настане часът,
аз ще поема свой път!


Говоря с чудовищата в моя ум,
усещам, ще млъкнат те само с куршум...
Как лошото в мене изваждат навън -
убивам, ограбвам тъй както във сън!

Не съм поет

Зимата е в мене,
целият съм в лед,
думите студени...
Не са на поет!

Лято ме изпълва.
Топло е навред,
радост в мен покълва...
Но не на поет!

Пишат всички други,
имат те късмет...
Ще въртя аз струга,
щом не съм поет!

Дали по-силен е импулса

Дали по-силен е импулса
на суровото изкуство?
Расте сега във мене пулса,
кръвта ми в мозъка нахлува
и поражда силни чувства!

Дали обаче без Пегаса
мога да творя красиво?
И огънят дали угасва
напълно с другата нагласа
като чувството е живо?

В главата ми блъскат се

В главата ми блъскат се думи
на чуждия руски език

и сякаш подръпнати струни -
мелодия в мене пълзи...
от песните чутите звуци
пораждат в сърцето сълзи...
а в мене тъй тихо скрибуцат
тез думи на руски език!


~~~


В главата ми блъскат се думи
на чуждия руски език
и сякаш подръпнати струни -
мелодия в мене пълзи...
от песните звуците чути
пораждат в сърцето сълзи...
През миналите в плач минути
очите капят - две лози.

Аз какво да ти предложа

Аз какво да ти предложа?
Ложе?
Може!
Да лежиш на мойта кожа...


Аз какво ти подарявам?
Слава?
Плява!
И сама ти Сътворяваш...


Аз какво от теб да искам?
Близост?
Изход!
Ти да бъдеш моят изток!

Аз съм жената до нея

Те двама обичаха нея,
а тя си нямаше идея...

Единият дошъл бе от ада,
свикнал да страда!
А другият - ангелско чадо,
вкусил наслади!

Те двама обичаха нея,
но да й кажат не смееха...

Единият й писа поеми,
с чувства големи!
А другият - дарове праща,
много изящни!


У двамата чувствата зреят,
но аз съм жената до нея!

Куче старо

май съм като куче старо
дето кокала си пази
и не дава го на други
и муха да го налази
ръмжи лае като лудо
винаги ще бъдеш тази
за която лая бясно
за очите ти - елмази
и за тялото на кучка

Ти и аз сами

Ти и аз - сами!
Дните - само миг!
Миговете - дни!
Ти и аз - докрай!
Адът ще е рай!
Раят - ад до край!
Ти и аз - сами!

Любов невъзможна

най-сладката любов
е любовта невъзможна
като вино опива
като нож тя убива
най-тъжната любов
е любовта невъзможна
като цвете омайва
като болест окайва
най-силната любов
е любовта невъзможна
като клетва обвързва
като пранга завързва
най-истинската любов
е любовта невъзможна
любов най-голяма
любов неотложна

Ребека

 –... Така, днес темата е „Феминизмът – за или против?“– Милена натърти на думата „за“ с неподлежащ на възражение тон. Тя беше слабо миньонче с тежък характер и огромни... червени очила. – Е, кой е против?

Тъй като бях единствен мъж в залата и от мен се очакваше – по презумпция – да съм против, защото бях гаден потисник на женските права, аз с прискърбие поех думата.

Говорих кратко и неубедително и Милена бързо смаза аргументите ми като валяк пътна настилка. Тогава се включи Ребека.

– Феминизмът се крепи на лъжи – каза и замълча, за да произведе необходимото впечатление.

След това продължи:

– Първо: феминизмът уж се основава на равенството на двата пола, но всъщност става дума за правата на ЖЕНИТЕ и за тяхното господство. Затова и има толкова паради, на които ходят жени с плакати – ЖЕНСКА ВЛАСТ или ЖЕНИТЕ СА БЪДЕЩЕТО.

Милена я гледаше опулено като веган – чиния със свинско и не можеше да се свести. Успя да промълви няколко думи. Но Ребека продължи:

– Ако наистина е така, защо жените говорят много рядко за случаите, в които е злоупотребявано ПО ВСЯКАКЪВ начин с мъже?

Милена се опита да даде контрааргументи, но Ребека я затапи тотално.

Докато говореше, всички я слушахме зяпнали. И Зоя, която беше метър и деветдесет и тежеше сигурно седемдесет килограма, защото беше булимичка. И Мария, която имаше проблем с цигарите и алкохола. И Таня, на която височината и ханшът бяха опасно близки. И всички повредени и загубени като мен души.

И не можах да не се запитам какво ли си мислят, докато я слушат.

Те, които винаги бяха разчитали на твърдението, че мъжете са боклуци и потисници, защото те самите бяха твърде слаби и безволеви, за да станат силни и независими? Какво си мислеха, когато уверена и самостоятелна жена като Ребека развенчаваше този мит?

Докато говореше, аз я гледах право в очите и търсех някаква слаба светлинка, която да ми подскаже какво мисли за мен. Не я виждах. Припомних си всичко, което се шушукаше зад гърба ѝ.

Изоставена от майка си, тя попада под грижите на алкохолизирания си баща, който пропива всичко, до което се докопа. Учи и работи, за да се издържа, и скоро става независима. Завършва в чужбина, но се връща, ЗА ДА ГЛЕДА БАЩА СИ и да поддържа къщата, в която е израснала, защото я обича като дом, въпреки всички лоши спомени. Това успях да измъкна от клюкарките (разбира се, разказано по друг начин), защото тя не обичаше да говори за себе си. Също разбрах, че сега работи за американска фирма онлайн като уеб дизайнер и определено НЕ е фен на феминизма.

Да, харесвах я. Даже много. Но също така ми бе ясно, че маце от нейния калибър не може никога да тръгне със смотльо като мен. Дори да нямах жена и дете на три месеца – факт, който пазех като орлица своите малки, защото истината е, че не бях особено щастлив с жена си. Но на мен ми стигаше и тихо съзерцание два пъти в месеца... ако не се бе случило нещо.

Нещо, което преобърна живота ми.

 

***

 

От клуба се пренасяме в дома на моите приятели, семейство Петрови. Те не бяха семейство, когато се запознахме, да уточня. Дори не живееха заедно, но с времето – и със стотиците вечери на зверски напушвания– си паснаха, огладиха ръбовете и ето че станах кум на сватбата им. Защо се напушвахме? Ами те – понеже бяха вече изключително изхабени от работите си. Моника – барманка, по цял ден на крак, нощни смени, и Тони – пазач, вторачил се в десет камери, на 24-часови смени. Те често сменяха работите, защото им писваха. Единственото, което не им писваше, беше дрогата. Каква дрога? Пушехме предимно марихуана, но имаше и екстази, и ЛСД, и гъби. Защо аз пушех? Детето ревеше постоянно и на мен ми се искаше да го удуша през повечето време. А жена ми от оса преди детето се превърна в пепелянка след раждането му. Бях на режим работа – вкъщи – работа – вкъщи. А работата ми на дребен чиновник, освен че беше неописуемо скучна, беше и ниско платена, заради което жена ми се оплакваше постоянно. Но на мен ми трябваше разнообразие. Клубът беше два пъти в месеца, а останалите два пъти, къде с молби, къде със скандали, си издействах при Моника и Тони.

Днес бяхме на лек коз.

– Къде да отидем на следващата си екскурзия? – попитах със сериозна физиономия, вперил невиждащи очи в Моника.

– Чувам, че Марс е добра дестинация по това време на годината – отговори вместо нея Тони, замълча за малко и после тримата се спукахме от смях.

Продължихме в същия дух няколко минути – или часа – и малко по малко усетих някакво странно чувство. Сякаш електричество мина през мен, нещо в мозъка ми се... промени.

– Здравей!

Пред мен стоеше яркожълт динозавър. Тръснах глава.

– Казах, здравей! – продължи динозавърът. – Учтиво е да ми отвърнеш на поздрава. Но вие в 21-ви век какво ли разбирате от учтивост?

– З-здравей! – заекнах аз.– К-какво си ти?

– Аз съм велосираптор, не е ли очевидно?

– Жълт... вело... велосираптор? Няма жълти динозаври.

– Защо, колко живи динозаври си виждал?

– Аз, ъ-ъ...

– За твое сведение... – каза динозавърът и се изпъчи, вдигайки нагоре мъничките си предни лапи – всички велосираптори сме жълти. Като Слънцето.

Това ми дойде много.

– Тони, Мони, виждате ли жълтия динозавър пред мен?

Но двамата ми приятели бяха замръзнали и не ми отговориха.

Тогава започна да ме хваща страх.

– Какво си ми направил?

– Отговорът на този въпрос изисква повече време, отколкото имаме. Затова ме слушай много внимателно и може да се ограничим само до няколко срещи. Намираш се в балон от замразено време. Аз съм изпратен от бъдещето, за да ти донеса едно послание... Знам, че имаш много въпроси. Сигурно си чувал за пренасянето на фотони в миналото? Не? Диваци! В другото време... както и да е. В бъдещето вече сме възвърнали всички видове, които някога са живели, което, както можеш да си представиш, натоварва Земята...

Динозавърът спря, за да си поеме дъх, и аз успях да вмъкна:

– Защо не пратиха човек?

– Я ми кажи... ако бяха пратили някой учен с разрошена коса и мръсни очила, щеше ли да ти направи впечатление колкото аз?

– Ммм… едва ли.

– Виждаш ли, не си толкова тъп. Сега слушай. Земята е претоварена, въпреки колонизирането на Луната и Марс, и има фракции, които не искат да я делят и... накратко... след около хиляда и петстотин години ни чака термоядрена война от немислими пропорции, която заличава напълно живота на Земята.

– Може ли да те пипна?

– Ох, господи! Ти не ме ли чуваш? Ти си във времеви балон, замразено време, знаеш ли колко клетки ти убива това в секунда?

– Чакай, мозъчните ми клетки умират? – попитах, временно забравил за интереса си към реалността му.

– Не бях ли споменал? Не се бой, умират по-малко, отколкото от тая отрова, с която се тъпчеш. Съсредоточи се във важното. Кое е важното, Страхиле?

– Да спрем термоядрената война – отвърнах неуверено.

– Браво на момчето! Сигурно се питаш как.

– Да.

– Ребека.

– Ребека? – повторих като папагал.

– Да, Ребека Симеонова, твоята дружка от клуба по дебати.

– Как да го направя?

– Трябва да я забремениш.

– Моля?!? – тук се задавих и едва не паднах от стола.

– Не се бой. Ще стане от един път.

Преглътнах шумно.

– Нашите квантови суперкомпютри изчислиха, че дете точно от вашите комбинирани гени, изгледано при сегашните условия, ще стане водач на революция, която след хиляда години ще унищожи въпросните фракции.

– Не разбирам. Как дете от наши дни може да бъде фактор за десетки векове напред?

– Ехооо, ти не ме ли чуваш? Квантови суперкомпютри, не калкулатори. Запознат ли си с Темпоралното натрупване?

– Не.

– Илитерат! Приеми това, което ти казвам, за истина и действай.

– Виж – казах, когато тревата ме поотпусна,– дори да приемем, че всичко, което ми казваш, е истина, че дори съществуваш... Ребека е недостъпна за мен. Ние дори не сме от един и същ биологичен вид.

– Мислех, че сте хомо сапиенс?

– Не. Имам предвид, да. Но тя е класи над мен.

– Доколкото знам, имате само две класи – богати и бедни.

– Не. Виж, няма да стане.

– Бях подготвен за подобно поведение. Може би имаш нужда от по-... визуални стимулации.

 

Тогава всичко изчезва и се намирам в центъра на поле. Пред мен, заемащ целия хоризонт, се шири град. Небостъргачи се извисяват до небето, в далечината се виждат летящи мушици, които сигурно са аероколи и аеробуси, видими са и гръбнаците на супербързи влакове... не мога да видя много от мястото, където се намирам, но нямам време да обмисля и малкото, което ми е достъпно, защото от небето се спускат няколко бели черти. Те падат в различни части на града и изведнъж съм заслепен от светлината на хиляди слънца.

 

После се озовавам в една стая с много хора, където на холограма се вижда глобусът на Земята. Той е синьозелен, но постепенно на него се появяват червени петна, които се уголемяват, докато го поглъщат целия.

 

– Знаеш ли какво видя? – динозавърът ме извади от видението.

– Бъдещето? – попитах, треперейки.

– Не. Виждаш версия на бъдещето. Разклонението, което започва от днешния ден и продължава до 3536 година. Но промяната вече е започнала с появата ми. Ако сега се върна, бъдещето ще е леко променено.

– Какво значи това? Няма ли да се върнеш?

– Не.

– Защо?

– Нямаме време. Като за начало научи повече за Ребека. Промяната е започнала, но не е достатъчна.

– Откъде знаеш?

– Нали съм тук. Алоха. – каза той и изчезна.

– Алоха– отвърнах, чудейки се на какъв език говорят в бъдещето.

 

***

 

Когато се прибрах вкъщи, свободен от влиянието на наркотика, се замислих. Какво ми се случи? Какво бях преживял преди няколко часа? Глобален апокалипсис, съобщен ми от жълт вело... вело... динозавър? И за да го спра, трябва да забременя Ребека. Изглеждаше объркано като картина на експресионист. И също толкова непонятно. Можех просто да го игнорирам, или да го приема като вик от подсъзнанието ми, че трябва да действам с Ребека. Може би не да я забременя, но поне да науча повече за нея, както ми бе казал вело... сирапторът. Все пак, не можеше да навреди. Нали?

 

***

 

Събирането на сведения за Ребека се оказа доста тежка задача. Като изключим клюките, които се носеха, нямаше истинска информация за това какво харесва да прави, с какво се занимава в свободното си време, кое е любимото ѝ цвете и каква е по характер – както вече казах, тя не говореше много. Но разбрах, че ходи на танци. А и винаги оставаше възможността за разговор лице в лице, който така отчаяно отбягвах. Но се налагаше да поговорим.

– Здравей! – казах аз тихо, след като всички се изнесоха.

– Здрасти!– отвърна тя мило и се усмихна. Виждах бръчиците около устните ѝ. Явно бе по-възрастна, отколкото очаквах. Тогава можеше ли да е вече заета? Дори семейна?

– Аз, амм... Ребека библейско име ли е?

– Да.

– Ти вярваща ли си?

– Не... родителите ми... баща ми...

– Знам... за баща ти. Извинявай, носят се слухове. Много си смела! Възхищавам ти се. Всъщност исках да ти кажа – благодаря, че ми спаси задника на дебата за феминизма.

– Ох, че се беше оплел! Пък и тази Миленка...

– Да, как я подреди!

– Не обичам да споря.

– ... каза най-добрата в клуба по дебати – отвърнах и двамата се засмяхме.

– Дебатът и спорът са различни неща.

– Дебатът е спор с правила – казах, учудвайки се на словоохотливостта си.

– Ами ти? Каква е твоята история? За теб също има клюки.

– Да, знам, че според клюкарките тук съм смотльо без социален живот, който идва, за да ги гледа – все едно са много красиви! – и да се опита да свали някоя. Което никога не става, защото е твърде захлупен, че да ги заговори.

– Е, заговори мен.

– Да, след сто сбирки и защото...

– Защо?

Почудих се коя истина да ѝ кажа.

– Защото си най-красивата тук.

– Това е много хубаво – каза тя. – Но ще трябва да те разочаровам.

– Омъжена си?

– Не, не вярвам в брака, родителите ми... както и да е, имам деца, две, едното е в пети, другото в шести клас. Имам и приятел.

– Разбирам.

Започнах да мисля трескаво. Тя беше семейна, имаше две деца. От невъзможна, мисията ми стана немислима. Защо мисия? Защото докато говорех с нея, в мозъка ми пламваха искри и това, което ми беше казал велосирапторът, започваше да дава тон на мислите ми.

– Щастлива ли си? – попитах отчаяно.

– Много – отвърна, без да се замисли, тя.

И последните искрици надежда угаснаха в очите ми.

– Виж – каза тя. – Не ти трябва жена като мен. Аз съм вече на години. Ти си млад и умен, можеш да хванеш всяка. Тия от групата ги зарежи, те са тъпи и озлобени, ще останат стари моми без котки, защото и на котките ще завиждат. Ела на танци с мен. Ще те запозная с момичета.

Замислих се. Аз не исках момичета. Имах си момиче вкъщи, което ме обичаше, но аз нея – не. Имах и дете, което и двамата не желаехме и беше плод на няколко текили и спукан презерватив. После надянах брачния хомот и изобщо не исках това да се разчува. Със затворения – досега – живот, който водех, никой не знаеше за семейното ми положение. Като ме гледаха, всички предполагаха, че съм ерген, дори може би девствен, и не им хрумваше дори, че може да имам жена и дете. Не бързах да развенчая този мит. Но това, което вече действаше в мозъка ми, произнесе сякаш вместо мен:

– Добре, ще дойда.

 

***

 

След като се прибрах, реших, че положението не е толкова трагично, колкото изглежда. В крайна сметка какво излезе – че не е женена, но си има гадже, че има две деца – големи – и е щастлива с всичко това.

 

Да, доста трагично си беше.

 

Но щом бяха избрали мен, просто трябваше да мога да направя ПОНЕ нещо. Странно беше, че вече бях приел велосираптора за нещо истинско, или поне истинско в съзнанието ми, и действах според неговите желания. Това донякъде ставаше съзнателно, донякъде подсъзнателно. Беше малко плашещо, но и интересно. За първи път нещо интересно в живота ми! Поради финансови – но и не само – причини се отказах от клуба и го замених с танците.

Не можете да си представите колко красиви, млади, слаби момичета имаше там. Човек би се влюбил във всяка една от тях. Но аз гледах само Ребека. Тя се носеше като лебед и беше класи над останалите. Всеки път, когато танцувах с нея, като че ли ставах нов човек.

Постепенно промених и визията си.

– За какво си купил този гел? – попита Ирина подозрително.

– Оу – отвърнах. – За да съм по-красив за теб.

– Защо? Ти никъде не ме извеждаш. Стоя си в скапаната къща по цял ден с детето, докато ти скитосваш...

Открих, че дори не ми се спори. Просто си сложих от гела и излязох.

Направих някои промени и в гардероба си и вече приличах на съвременен мъж. Но дали беше достатъчно?

 

– Хей. Ставаш по-добър. Покажи ми онова движение отново.

– Онова със завъртането ли? О, я стига!

– Не, давай... Браво! Видя ли, че го можеш.

– Ако не беше ти...

– Не зависи от мен. Всичко зависи от теб!

 

– ВСИЧКО ЗАВИСИ ОТ ТЕБ! – повтаряше жълтият велосираптор, докато ме събуди от унеса.

– А, какво?

– Ти променяш времето. Справяш се много добре, но нямаме време. Затова те извиках.

Огледах се. Бях при Моника и Тони, а в ръката ми димеше коз.

– Виж, не знам какви игрички играеш, но искам да ми обясниш ВСИЧКО ВЕДНАГА.

– Ох. – Рапторът въздъхна. – Добре. Дългата версия ли искаш или кратката.

– Кратката.

– Добре. – Динозавърът скръсти малките си ръчички и започна да рецитира. – През 2156 година учените доказват, че пътуването във времето е невъзможно. Поне не на хора или животни, или дори предмети. Но опити още от предишния век показват, че може да се изпратят частици или групи от частици, които дори да притежават колективен интелект, за кратко в миналото. Но тъй като никой не знаел как да направи това, тази теория постепенно отпаднала от полезрението, докато в 3530 година учените не достигат до тази степен на технологично развитие. Появиха се ВЕФ, като мен. Времеви единици фотони, носещи разум. Учените решиха линейните темпорални уравнения с милиони неизвестни на квантовите си суперкомпютри, и проведоха опити. Опитите бяха успешни. Но не се появи ИСТИНСКА причина да се върне ВЕФ толкова далече назад. До 3536, когато видя какво се случи. Но ВЕФ-овете само пренасят съобщение и след това анихилират, за да не повлияят физически на събитията. Преди да паднат бомбите, една лаборатория в дълбок бункер работи и ме изпраща в една и съща секунда нейно време, докато тук ще минават седмици. И ето ме пак.

– А какво се случва с мозъка ми?

– Темпоралната теория е широко свързана със съзнанието. Когато ВЕФ-ът пристигне, той се "закача" за гостоприемник, тоест действа като паразит, и източва енергия от невроните му, създавайки образа право в съзнанието и освобождавайки времевия балон от замразено време. Когато пушиш, е по-лесно, защото процесите са сходни.

– Затова ли каза, че моите неврони умират?

– Да, но малко от тях. А си струва.

– Добре. Мисля, че разбрах. Но как се пренесох от танците тук?

– Щеше да сгрешиш, опитвайки се да я целунеш, затова подсъзнанието ти пое контрола и промени хода на събитията. За протокола – не се опитвай да я целунеш до пета-шеста среща.

– Пета-шеста? Ти какво, бъзикаш ли се с мен?

– Мислиш ли, че рапторите имат чувство за хумор?

– Не.

– И си дяволски прав. Мисията ти е твърде важна, за да позволим да я прецакаш заради нагона си.

– Нагонът ми – натъртих на думата – не е ваша работа и ще си правя каквото искам.

– Съжалявам. Не можем да го позволим. ЩЕ СИ ХОДЯ!

 

– Ще си ходя.

– Аммм, в коя посока си?

– Към Запад. Ти?

– Имам приятел на Запад, може да ида да го видя.

Тя се навежда, но виждам искриците в очите ѝ. Не ми вярва.

По пътя говорим за книги, филми, музика.

Изпращам я до тях и тя ми благодари. Аз ѝ казвам, че чувствам като дълг да изпратя всяка дама, а тя се усмихва... очакващо. Или не? Страхът ме парализира. Може би милиарди животи зависят от това, което ще направя сега. Ръкувам се. Колко съм смотан!

 

***

 

Отново сме в дома на семейство Петрови.

– Абе, какво става с теб? – пита Мони с явен интерес.

– Нали знаеш, жената, детето, работата...

– Имам предвид, че са те видели да танцуваш?

– Кой ти каза! – питам отбранително.

– Надя. Тя много те харесва. Но не дава да ти кажа.

– Порта – включва се на място Тони.

– Не ме интересува.

– Хайде, Страхиле, всички знаем, че не си луд по Ирина. Че приемаш тези взаимоотношения като наказание и тежест. Позволи си поне една забежка. Здравословно е. – Моника ме гледа загрижено.

– Ако не е Надя, коя е? Тя каза нещо за...

– Здравей! – каза рапторът.

– Не мога да повярвам, че го казвам, но – слава богу, че дойде!

– Не сме доволни. Флуктуациите във времето замират и войната продължава да бъде неизбежна. Оказва се, че имаме дори по-малко време.

– Но какво да направя. Добавих я във френдфейс, но тя не прие поканата ми. Очевидно ме харесва като познат и не иска да съм част от живота ѝ.

– Ние не искаме от теб да си част от живота ѝ, ние искаме това дете, Страхиле. ТРЯБВА НИ.

 

– Трябва ни доброволец да танцува с Ребека на финала!

Аз се свивам в тълпата, но изненадващо за самия мен, вдигам ръка.

– Кой е там? Страхиле, ти ли си? Браво, много смело! – казва нашият треньор. А главният съобщава:

– Конкурсът ще се проведе след 30 минути.

Ребека идва и ме хваща за ръката. Нейната е топла и нежна.

– Благодаря ти, че се отзова. Другите шушумиги едва ли щяха да дръзнат. Всички се чувстват заплашени от мен.

– Аз – не – казах.

– Зная. И затова държа на теб – отвръща тя и ме целува по бузата.

Истината беше, че танцувах от няколко месеца и изобщо не бях на ниво за този конкурс. Също така знаех и че ако го спечелим, съм с една крачка по-близо до сърцето ѝ. Голяма крачка.

Но знаех и друго – че моите действия могат да бъдат изчислени в бъдещето и те ще направят нещо, както правеха досега.

– Обявяваме фестивала за открит! ДВОЙКИТЕ ДА ИЗЛЯЗАТ НА СЦЕНАТА!

 

– Двойките да излязат на сцената! – повтаря жълтият раптор, докато излизам бавно от унеса.

– Справих ли се?

– Подсъзнанието ти се справи.

– Щом като е толкова важно, трябва да ми разкажеш повече за това подсъзнание и как го контролирате от бъдещето.

– О, ние не го контролираме. Просто го отприщваме. То е Хаосът. Душата. Свръх-Егото. То знае всичко и може всичко. Затова спечелихте конкурса.

– Спечелихме го! – цигарата изгаря пръстите ми, но аз не обръщам внимание.

– Да. И ти си на финалната права.

– Какво значи това?

– Че тя вече ти има доверие и можеш да действаш.

– Как така да действам?

– Ти как мислиш? – попита рапторът и вдигна това, което изглеждаше като вежди. – Опознай я и я оплоди. Както ти казах, ще стане от раз. Просто преспете в някой хотел. Не е нужно никой да разбира. А ако не иска... има други начини да го постигнеш.

– Караш ме да разбия две семейства...

– ... За да спасиш човечеството и всеки вид, живял на тази планета...

–... след петнайсет века...

– Да. Точно това искаме. И сме в правото си.

– А има ли значение какво искам аз?

– Опасявам се, че ако не го сториш ти, ще отключим подсъзнанието ти, което може да направи много поразии, включително и това. А подсъзнанието не се съобразява с хорските желания и едва ли ще е толкова деликатно като теб...

– Добре, остави ме един ден да помисля.

 

***

 

Нямаше какво да мисля.

– ... и този... жълт... раптор се явява, когато пушиш, и иска какво?

– Да преспя с теб и да те оплодя.

– А ако не го направиш?

– Всеки вид на планетата, включително аз и ти, в бъдещето ще умре в термоядрена война.

Ребека ме изгледа и каза:

– По-тъпо нещо от това не съм чувала. Имам предвид, цял живот тъпи мъже са използвали тъпи реплики, но тази бие класацията с десет скали. – И започна да се смее.

– Виж, Ребека, помисли, защо ми е да лъжа за това?

– Ъъм, за да преспиш с мен?

– Но аз не искам, там е работата. Аз те... аз те... обичам. И точно затова трябва да бягаш.

– Сега пък да бягам. – Тя продължаваше да се смее. – Сигурен ли си, че не си напушен СЕГА?

– Те могат да отключат подсъзнанието ми и да, и да...

– И какво да?

– Не знам. Единственото решение от тяхна гледна точка е да те насиля.

– Само посмей!

– Не аз. Подсъзнанието ми – хаосът, душата, свръх-егото. Разбери, Ребека, на тях не им трябваме аз и ти. Трябва им нашето комбинирано ДНК.

– Тогава защо този динозавър не се явява и на мен?

– Не можах да го питам. А сега е вече късно. Трябва да бягаш. Преди...

 

– ПРЕДИ светлината беше мрак. И от този мрак се роди ПОДСЪЗНАНИЕТО. ТО беше ХАОСЪТ. ДУШАТА. ПСИ. СВРЪХ-ЕГОТО. ТО присъстваше във всяко живо същество и го водеше напред. Хората го нарекоха Еволюция, но не го опознаха напълно. До тридесети век, когато психологията се разгърна на стотици поднаправления и после се сви до едно – познанието на подсъзнанието и неговото влияние върху разума. Ти изпълни задачата си и сега можеш да починеш до възкръсването си след петнайсет века. Е, няма да си точно ти, но ще е близко твое копие.

– Чакай! – виках в мрака. – Какво ѝ сторих?

– Не се терзай със смъртни мисли. Ти си един от първите безсмъртни, радвай се– каза жълтият динозавър Тоби.

Знаех това име, защото сам му го бях дал през 3536 година, когато бомбите започнаха да падат...

Обичаш ли ме мила

обичаш ли ме мила
ти зад маска си се скрила
но не заради грипа
а понеже тъжно хлипаш

обичаш ли ме скъпа
чудя се къде да стъпя
къде да гледам вече
за да мога да ти преча

обичаш ли ме знам обичаш
но думите не ще изричаш
аз тих ще бъда като камък
дорде изчезне всеки пламък

Чувствата си крия

Чувствата си крия
под дебели ледове
може би магия
чакам да ги призове

колко те обичам
няма как да знаеш ти
гласно не изричам
нито мисли ни мечти

май не заслужавам
твоята любов добра
и ще продължавам
да мълча дорде умра

Един със друг се борим

един със друг се борим
кой думата да вземе
сърцата да разтворим
за нула време
и пука ни за хората
изобщо не ни дреме
когато нас умората
докрай обземе
ние се разделяме
спираме да мелиме

Хетера

Красива моя Хетера
пред теб треперя
толкова си прекрасна
колкото ужасна
носиш ти наслада
но първо страда
твоят избраник

с тежка рана
тя не зараства

като краста
любовта към теб е
тя погребва
Красива моя Хетера
друга като тебе
няма да намеря

Докосват се ръцете ни

Докосват се ръцете ни
кръвта в нас се лута
усещам аз сърцето ти
сърце на кошута

и сливаме дъха си
за въздух се борим
и вдишваме прекъснато
със устни притворени

притискам те до мен
и се сливаме в едно
сега си в моя плен
в най-свободната ти нощ

Цвете в градина

Всичко зимата охлажда -
мисли, чувства, страст и жажда,
но недей се притеснява -
в моята душа остават...

В мене образът ти грее -
как тъжиш или се смееш,
в мен завинаги те има -
като Цвете във градина...

Истината и лъжата

Знам, ти не обичаш лъжите -
затова не съм те лъгал...
За истините накажи ме -
ще се свра във някой ъгъл!

От истините най боли те,
затова не ги спестявам...
За истините накажи ме -
вечно ще те обожавам!

Забравяме сега лъжите -
и сме вече откровени...
Каквото двама си дължиме:
всеки своето да вземе!

Как си, чиче?

- Хей, как си, чиче?
- Здравей, момиче!
Добре съм вече!
- Защо тъй рече?
- Щом пак си с мене,
изчезва времето!
- Не те разбирам...
- Да пийнем бира!
- Това го бива!
- Все тъй красива!
Дори пияна!
- Немой ме хвалиш!
- В мен страсти палиш!
- Нали уж нямаш
ти страст голяма!
- Било е грешка -
така човешка!
Ела със мене,
аз ще те взема!
Ще те подпаля...
- Недей разваля...
- Немой се плашиш...
- Да вдигнем чаши!
- Ела, момиче!
- Ще дойда, чиче!

Обичаш ли ме?

Обичаш ли ме? Не?
Тогаз очите кадифени
забий като ками във мене,
нека потече кръвта гореща,
ще скимтя,
ще плача
и ще стена,
и във рая ще се срещнем
с теб, бъди благословена!

Толкова много изписах

Толкова много изписах
толкова много за тебе
а не мога във стих
твойта вълшебност
все още да побера
но ми е потребно
ах, колко потребно
тайните да разбера
които си скрила
отде черпиш сила
да бъдеш толкоз добра
сред толкова гнило
как успя да събереш
целия този копнеж
в душа пъстрокрила

Далече е любимата

Далече е любимата -
в сърцето рана зее,
в сърцето недоимъкът
като сив въглен тлее...

Далече е любимата -
и тъжни песни пея,
уж каза тя "завинаги"...
Защо не съм със нея?

Далече е любимата -
едно ни слънце грее,
но дойде ли Тя - Зимата -
Как ще се оцелее?

Не те обичам

Не те обичам
защото си тиха трепетлика
обичам те защото не шептиш
а викаш
с надеждата да бъдеш чута
обичам те
защото носиш ти
сърцето на кошута
не те обичам
защото си надута
а защото си щедра и добра
и ще те обичам
до последната минута
докато умра

С теб съм в рая и във ада

С теб съм в рая и във ада,
ту изкачвам се, ту падам,
болка носиш, и наслада...
Толкова красива, толкова си млада!
Радост ме облива и горя на клада!

По Yellowcard - Ocean Avenue

Разлей вълните си над мен
и ме отнеси далече
дано след отлива студен
да не се докоснем вече

Импресия

Дъжд и слънце, после вятър,
тъй непостоянно лято,
или всъщност май е есен,
и какво ли ни донесе -
депресия...

Дъжд и слънце, после вятър,
скапва се така душата,
да се справиш не е лесно,
ето начина известен -
импресия!

Елате пичове при кака

Елате пичове при кака,
да пием с вас коняка,
и може да се понапием,
та страсти да не крием...

Елате пичове при кака,
усмивката е знака,
и може да се понапушим,
та нека се погушим!

Елате пичове при кака...

Как искам сега да си тук

Как искам сега да си тук
напук на съдбата, напук,
напук на родители, близки
до мен ти да бъдеш как искам...

Как искам сега да си тук,
напук на одумки, напук,
напук на норми и закони,
самотата ми да прогониш...

Как искам сега да си тук,
напук на всичко, напук!

Във гласа ти тонът леден

Във гласа ти тонът леден
ме прерязва като нож
като че ли за последен
път студеният разкош
аз на тялото ти гледам

Студените ти думи

Студените ти думи нараняват,
но ти не си се клела в мен -
вълните бреговете усмиряват,
несторен е грехът простен...

Нещо счупих между нас

Нещо счупих между нас -
навярно нещо грешно казах...
Може би че в тежък час,
аз само искам да те пазя?
Може би че имаш власт
над думите и над делата,
че отдавна ти си част
неотменима от душата!

Рожден ден

Очите ти светят
с яркостта на хиляди Квазари!
Душата ти - цвете -
него никой сняг не ще попари!

Ръцете лечебни
да лекуват могат смъртни рани!
Сълзите вълшебни
на любов гореща са посланик!