Ангелът

- Ти ме излъга! - извика Ангелът през сълзи - Това не може да са човешките емоции!
- Напротив! - усмихна се, Дяволът. - Точно това са.
- Но те са толкова... ирационални, толкова хаотични... днес... днес... - друг пристъп на плач прекъсна излиянието на Ангела.
- А ти какво си мислеше, че като им чуваш мислите си нещо повече от тях?
- Но... но... - изведнъж Ангелът се усмихна. - Господи, колко е хубаво! Виж небето - синия лазур, виж поникналите лалета... какво ми става?
- Ти просто никога не си изпитвал чувства, това е. Наслаждавай се.
- Ти ме излъга! Проклет да си!
- Ти в момента си като дете. Е, дете на 1500 години, но все пак човешко дете, което изпитва всичко за пръв път. Защото човешките деца нямат езиковия ти апарат да изразят това, което чувстват. Те само реват.
- И аз ревааааа... - Ангелът отново смени настроението. - Не издържам.
- Винаги можеш да прекратиш болката. Помниш нашия договор, нали?
- Не, искам да ги изпитам всичките.
- Ти вече ги изпита. Колко чувства мислиш, че имат човеците?
- Не знам, но не ми се ще да слизам долу още.
- Твоя воля. Довиждане - каза Дяволът и се изпари.

Когато слезе в ада огледа критично персонала си и се разцъка с език.
- До къде изпаднах. Да вербувам ангели. И откъде им хрумна пък сега на тези идиоти да живеят сред хората, та се опразни и това място...