Рубин

рубин червен във мен гори
усещам ярките зари
как изгарят всичко зло
а прогнилото стъкло
се чупи на парчета
изчиства ми сърцето

Мисли

В главата ми гонят се мисли
като северни ветрове
аз само седя и записвам
но работата ме зове.

Сънища наяве

Аз затварям очи... и съм на морето...
Климатика бучи... и не е горещо...

Запушвам уши... и ето ме в Рила...
Но дим ме души... цигарка са свили...

И крещят в коридора... хайде, стига, бе хора...

Петък следобед е, жега, и не ми се работи...
Дай ми моренце, и излет, да си гледам живота.

А вие ме гъчкате в тясната стая
от мързел умирам аз... види се края...

Хронос

Времето е спряло.
Бъзика се Хронос със нас.
Вия на умряло.
Минутата трае цял час.

Времето е спряло.
Взирам се в екрана тъпо.
Прозявам се вяло.
Хронос ще плати прескъпо.

Времето верно е спряло.
Ако днес не оцелея...
положете мойто тяло
на Скуката в Мавзолея.

Самоназидателно

Стегни се, човече,
излагаш се вече -
като медуза разплут
на стола лежиш
нито видян, нито чут
ти тихичко спиш...
не спиш, ами дремеш,
тъй - да мине време...
Климатика разхлажда.
За какво ти се плаща?
Стегни се, човече,
не ще трае вечно!

Труд монотонен

Още четири часа остават -
четири часа на труд монотонен
скуката все така продължава -
гази като валяк тя многотонен.

Още четири часа остават,
а на мен ми се ще да се гръмна,
даже скуката ми доскучава
и в един часа става ми тъмно.

Още четири часа остават,
аз подготвям си вече бесило,
близките хора да ме прощават,
ще се люшна аз със страшна сила.

Когато волята се чупи

Когато тъй притиснат си,
че волята се чупи
и през зъбите стиснати
ни вик, ни стон се чуе...
тогаз сбери си силите
и забрави за болката,
че тя е само в мислите -
един фантом и толкова.

Позитивни

В сърцето ми слънцето грее,
душата ми тихичко пее
мелодия нежна.
И гледам копнежно
аз навън през прозорец отворен
как играят децата на двора.


-----


В душата моя облачета бели
летят във сини небеса
и пухкави тела прострели
не ме оставят да съм сам.

От призрака

От призрака на работата нова
уплашен
опитвам се да съм готов, а
по-страшен
той става с всеки минал ден
и чувствам по-дълбоко в мен
страхът е
загнезден и расте. Огромен
ще бъде
или ще си остане спомен.

Огън в мен

Огън в мен пожари пали,
буди чувствата заспали:
обич, страст, любов, омраза
и порои ги отнасят
и гасят ги после те -
точно в моето сърце.
То, горкото, в пепел цяло,
трудно вече оцеляло
се задъхва, бавно гасне
близо до смъртта опасно.

Изтърси се, ти, Сърце,
взри се в чудното лице
на Съдбата, на Живота,
посвири по техни ноти
и запей, и отърси се
ти докрай от пепелища,
затупти със сила нова
за живота нов готово!

На Ивето

Красива, умна и добра си -
кажи, ти, Иве, не разбра ли?
Ти най-доброто заслужаваш -
да запълни храма на душата:
редом с диплома за адквокатка;
мъж с сърце добро и силно,
който пада обезсилен
пред нозете твои и целува
твоята ръка и знае - струваш
колкото хиляда други...
притежаваш още сила рядка
на ума, сърцето и душата.
Ти най-доброто заслужаваш!
Кажи ми, Иве не разбра ли,
в очите ти блестят кристали!

Цял живот

Цял живот горя от жажда -
тя душата уж разяжда.
Цял живот се жалвам:
за ласка, за допир, за близост...
Но може би аз съм студен
и може би няма във мен
даже капчица нежност...
А може би просто не искам
любов.
Или не съм за нея готов.

Поезийо

Кажи ми, Поезийо моя,
защо все зад тебе се крия
при среща със млада девойка?

Защо ли, Поезийо моя,
готов съм със теб да затрия
и с бързане чувствата свои?

виждам те ясно поезийо
като малко дете
ти се плезиш
и забиваш нокте
в моя глезен
аз падам и моля
да пребъде твоята воля
дали ще съм сам
през живота
ах знам знам аз ще бъда
цял живот с ясен разсъдък
убийствено сам и самотен
туй е жребият доживотен
моята сладка присъда
ще сме двама
със тебе поезийо
от мене разглезена
друго няма

Работа 2

Да вършиш скучното с ищах
и всичко да ти бъде интересно
това е трудно, но узнах,
че може и да стане много лесно.

Разглеждай ти като игра
най-скучните дори моменти
и радвай се, че те събра
таз работа с добри колеги.

Намирай време всеки час
макар за няколко минути
любимите за теб неща
да правиш. Повече общувай.

Работа

Минутите текат във скука,
дали пък няма да изкукам
от тая жега вънка злобна...
че времето е безподобно
горещо, май това е очевидно
работя аз, макар да е привидно,
а всъщност пиша скрито, тайно
за тъпотията безкрайна
която всичките търпиме,
а тя е със едничко име:
РАБОТА

работим, работим, работим,
роботи, роботи, роботи...

Часовникът поглеждам пак:
тик-так, тик-так,
тик-так, тик-так,
в главата всеки чарк
заплашва да се счупи
от таз брутална скука
май почнах да изкуквам
във мозъка пролуки
поемат жега люта
и прегрява ми процесора
слънцето е, знай, агресора,
от който моят чип ръждясва.
Край.
Напълно перкулясах.

Аз искам

Аз искам да чувствам,
да пея, да пиша...
Живота да вдишвам,
излят във изкуство.

Аз искам, аз искам
тъй силно да любя,
че даже ума си
докрай да изгубя.

Аз искам да чувствам
живота пулсиращ
във моите вени...
В мига да се спира
Безкрайното време
във Вечно изкуство
от мен претворено.

Сълзите

Сълзите напират. Неканени.

Гасят те във мене вулканите.

Лекуват в душата ми раните.

Сълзите напират. Нечакани.

Напират в очите. Изплаквам ги.

Сълзите напират. Как парят те!

Сълзите напират. Неканени.

Стоя и те гледам...

Стоя и те гледам...
а в мене изригват вулкани
а в мене избухват звезди
дали ще цъфти любовта ни
тя - цвете сред мрачни води
тя - огън във ледна пустиня
тя - нашата тайна светиня
На тебе съм предан...

Твоята младост гореща

Ослепен
от твоята младост гореща
Покорен
отидох със тебе на среща
Изтощен
от чакане тъпо на нещо
най-после
докоснах ръката ти
целунах те нежно по устните
след толкоз очакване
корях се за всичко пропуснато

Работният ден

работният ден
е преполовен
и мисъл за теб
като в тъмен склеп
аз съм съхранил
от чужди очи
далече
и вече
не мога да трая
а малко остая
додето се видим
а не е предвиден
по-ранен миг сладост
от твоята младост
красива
а сиво
е целият ден
макар и смирен
да чакам часа
да се изнеса
от тъпата скука
към твоите скути
копнежни
и нежни...

Твойте сластни форми

Към твойте сластни форми
аз искам стихотворно
да изкажа преклонение,
но без никакво съмнение
послание на туй подобно
е доста май че неудобно,
затова, със съжаление,
изразявам общо мнение
отново стихотворно -
те действат животворно.

Желая те

Желая те. Това е.
И искам да го знаеш.

Желая те.
Да те покрия със целувки.
Желая те.
Не искам никакви преструвки.

Желая те.
Да събличам роклята ти бяла.
Желая те.
Да помилвам голото ти тяло.

Желая те. Това е.
И искам да го знаеш.

Какво съм аз?

Аз съм пиявица, в хората впита.
Пия кръвта им от рани открити.
Аз съм и Дявола, вземащ душите.
Всичко поглъщам и после души ме:
болка, наслада, гняв и покой
блъскат се в мене като прибой...
нито секунда аз нямам почивка
мислите лутат се - и ги изливам...
Аз съм и кърлеж - един паразит,
в чуждата радост и мъка забит.
Всичко най-лошо, което се сетиш
ти наречи ме.
                   Но аз съм поет.

Ледената стена

Порив, угасен без време -
ледена стена пред мене:
спира всяка ласка,
всеки огън гасне.

Блъскам си главата в нея,
без да мога да живея.
И целувки няма,
тъй е тя голяма.

Порив, угасен без време -
ледена стена пред мене.
Ще умра самичък
в лед. Това е всичко.

Изневярата

Химерата се спря и подуши въздуха с трите си ноздри. Вонеше на кръвта на жертвата. Тя беше наблизо. Животното се понесе в тръс и ударите на шестте му крака накараха земята под него да се тресе.

Жертвата бягаше през трънаци и бодли и оставяше навсякъде кървави следи. Загубата на кръв я изтощаваше допълнително. Знаеше, че ѝ остава по-малко от час живот.

Миризмата се засили и химерата разбра, че жертвата е съвсем наблизо. Тя се втурна напред с всички сили. Не очакваше съпротива, защото неразрушимата броня покриваше цялото ѝ тяло и ѝ даваше усещане за неуязвимост.

Видя жертвата с четирите си очи и отвори вонящата си паст. Тъкмо когато щеше да вкуси крехката плът, нещо под нея пропадна и тя се провали в дълбок трап. Животното усети пареща болка и скоро сярната киселина започна да разгражда бронята му. Отчаяните му крясъци изпълниха гората.

Алана се събуди в светло помещение. Върху кожата си имаше странни платове, които носеха само мъжете. В ръката ѝ беше забита куха пръчка, която явно вкарваше нещо в нея. Тя веднага я извади и се съблече – не беше свикнала с платовете. Освен това не отговаряше на обществената ѝ роля. Чудеше се къде е попаднала. Последното, което помнеше, беше, че я гонеше химера и бе припаднала в гората. А преди това? И защо я гонеше химерата? Защото беше лоша жена. Защото престъпи волята на мъжа, който я бе Избрал и избяга от ложето му. После взе меч от оръжейната и някак си победи пазача на пещерата. За бягството си заплати с дълбока рана в крака. Което си беше смъртна присъда. Или не? Тя погледна надолу – раната беше почти зараснала. Но кой беше тайнственият стопанин на това място и не беше ли то техният Агнарог – мястото, където отиват всички лоши жени? Може би химерата я беше разкъсала и сега щяха да започнат мъченията…

Сякаш като отговор на страховете ѝ един кръгъл камък се отмести навън и в стаята влезе един воин. Алана веднага коленичи и тихо, но твърдо започна да излага причините за бягството си.

Тогава, неочаквано за нея, чу смях. Звучеше като ромон на поток и изпълни стаята. Вдигна глава. Воинът свали шлема си и по раменете му се спусна дълга, руса коса. Чак когато заговори, Алана разбра, че това всъщност е жена като нея – е, не точно като нея, с около крачка по-висока от нейните седем.

– Здравей, Алана! – засмя се жената. – Радвам се, че вече си на крака! Виждам, че си съблякла парцалките. И аз не ги нося тук, но ми се видя малко безсрамно да те оставям гола…

Непознатата говореше твърде много за жена и изпозваше някои странни думи, които Алана не разбираше.

– Тук можеш да говориш спокойно, Алана. Не е тъпият патриархат.

– Ъъъ... как знаеш името ми?

– О, знам много неща за теб – каза странницата и се усмихна топло. После посочи крака ѝ. – Боли ли те още?

Алана поклати глава.

– Ти... ъъъ... жрица ли си?

– Бях. Но, подобно на теб, се опълчих на глупавата система. И за мой – а вече и твой – късмет, намерих това място.

– Къде сме? – попита Алана, отпускайки рамене. – И коя си ти?

– Намираме се в бункер отпреди Великата война, а коя съм, е без значение.

Докато говореха, спасителката на Алана съблече снаражението, после дрехите си и двете останаха чисто голи. Тялото ѝ беше божествено.

– Ама и аз съм една! Сигурно умираш от глад. Седни тук – каза непознатата и отиде в съседно помещение, което Алана не беше забелязала досега.

След малко се върна с два съда с гъста оранжева течност и прибори.

– Тук има въглехидрати, белтъчини и мазнини – точно колкото ти трябват. Започвай!

Известно време се хранеха мълчаливо, като Алана почти не поглеждаше в яденето, а зяпаше домакинята си най-неприлично. Странното бе, че тя изобщо не се смущаваше.

– Знам какво искаш да ме попиташ. Не, не съм на пет години като теб. На двайсет и пет съм. И никога не съм раждала. Всичките глупости, които са ви наговорили, са лъжи. Няма да умреш. Можеш да живееш и до сто, ако не те изяде някоя химера или не се затриеш от глупост.

– Но...

– Няма „но“. Тук си в безопасност. Знам, че имаш много въпроси. На повечето ще ти отговоря. Но на други – не, защото последното, което искам, е тъпите мъже да ни намерят и тук.

До края на деня Алана разбра всичко, за което ѝ стигаха думи да попита, и не повярва на нищо от него. Тя все още смяташе, че е в Агнарог и очакваше възмездие.

От следващия ден жрицата започна да я учи да чете и да произнася по-трудните думи. Това продължи няколко дни. Алана се оказа добър ученик. Малко по малко мъглата на безпросветността и насажданите с години лъжи се вдигна и момичето се превърна в достоен помощник на жрицата. Тя дори ѝ позволяваше да приготвя храната. Но за излизане още не бе ставало дума. Алана, у която вече започваха да се появяват наченки на телепатия, усещаше, че жрицата ще трябва да я научи на още много неща, преди да може да излезе. Пък и за момента не чувстваше необходимост. Но с новоразвитите си способности тя усети и нещо друго.

– Ти ме желаеш – каза Алана и се изчерви, от което стана още по-хубава.

– Така е – отвърна спокойно жрицата. – Ти си много красива.

– Но... това противоречи на... всичко...

– ... което са те учили, и какво от това?

Алана се замисли. Никога в живота си не се бе изпитвала такова чувство за сигурност и безопасност, както в бялата утроба на този бункер.

Прочела мислите й, жрицата продължи:

- Народът ни живее в пещери откакто се помним и химерите винаги ви намират. Ако някой се пореже – случайно или в бой, - бива прокуден и оставен на милостта на огромните хищници. И въпреки това непрекъснато ви се налага да бягате от едно място на друго. Мъжете ви държат голи и неуки, за да ви контролират. Достатъчно е мъж да те пореже, за да си пътница... за Агнарог. А какво е Агнарог?

- Отвъдният свят... в който... отиват лошите жени?

- А, какво значи лоша жена, Алана? Тази, която не се подчинява безрезервно на мъжа си? Която ражда на пет години и после бива умъртвявана „за умилостивяване на боговете”. Тази която има право само на един мъж, но той я дели с десет други, които е Избрал още от утробата на майка им?

Алана слушаше и усещаше как стените в нея се рушат. А жрицата продължаваше:

- Да, при жриците е друго. Ние имаме Дарбата да виждаме. Можем да виждаме в бъдещето и много често спасяваме народа си от нападение на химери. Също виждаме и приближаващи катастрофи, потопи, радиационни вълни и други. Затова ни търпят, просто нямат друг избор. Ние единствени от жените носим психокинетичните способности на мъжете, дори по-силно развити, но това е защото живеем достатъчно дълго да ги развием. При теб са още като крехко цвете. Но ти ЩЕ ги развиеш, Алана. Бъдещето ти е още неясно, но аз виждам велики дела.

- Аз не...

- Нека те попитам нещо, Алана? Защо избяга? И как победи трениран воин гола и без оръжие?

- Аз-аз-аз...

- В теб има много повече отколкото можеш да предположиш. Помисли над картините които ти пращам и ако си съгласна, ела при мен довечера – каза тихо жрицата в ухото на Алана и се оттегли в стаята си.

***

Тази нощ Алана не мигна. Дългът, вмененият дълг да си нечия, беше заложен в клетките ѝ и сега тези връзки се рушаха със страшна сила. Тя сякаш се прераждаше, сякаш изгаряше на клада като грешница, плътта ѝ под леката завивка гореше от мисълта за изневярата. Раждаше се наново и отново умираше... устата ѝ пресъхна... плътта ѝ гореше от страст... изгаряше, за да се прероди като феникс.

На вратата на жрицата се почука.

– Влез, Алана – каза тя с лукава усмивка.

Това ли е живота?

Работиш осем часа,
после се прибираш вкъщи
и скарваш се с жена си
за неща едни и същи;
децата пък порасли,
от училище се връщат.

Е, това ли е живота?
Да се размножиш успешно?
Просто да не си самотен?
Няма как да бъде грешно?
Но на празни обороти
не въртиш ли толкоз лесно?

Това ли е живота питам!
Като някакво добиче...
Гризеш и ринеш със копита
и си мислиш, че обичаш,
когато можеш да си скитник
и Истините да изричаш!

Дракон 2

Душата ми - душа на Дракон,
закърмен с самодивско мляко.
Завързан съм с вериги яки,
а огънят ми тлее в Мрака.

Душата ми - душа на Дракон,
закърмен с самодивско мляко.
Не искам повече да чакам
да ме погълне - вечен - Мракът.

Душата ми - душа на Дракон,
закърмен с самодивско мляко.
Разпервам аз криле могъщи,
политам над реки и къщи
веригите железни скършил...

и Царството на Мрака свърши.


Душата ми - душа на Дракон,
закърмен с самодивско мляко.

Войната

Две армии. Ледените и Огнените. Едно последно сражение. То ще се състои днес, след броени минути. Всяка армия си има Водач. Военачалникът на Огнените призовава своите отвъдни богове на огнената стихия, а Военачалничката на Ледените забива ръце в снеговете на планината и зарежда от нея студеното си сърце.
Битката ще се води на едно равно поле, покрито със зелена трева и цъфнали храсти.
Двете армии се строяват и всичко притихва. Единственият звук е полюшването на тревите и храстите. Изведнъж пропява птичка.
Един път.
Два пъти.
Три пъти.
Рогът на Огнените, изкован в недрата на вулкана Етна, прогърмява над двете армии.
Следват го спиращите сърцето удари на ледените барабани.
Войните се втурват едни към други като стадо озверели бикове. Плът се среща с плът. Огнените вълни се блъскат в ледниците и наоколо захвърчават хиляди искри. Те изгарят всичко по пътя си като нажежена лава, тревата и храстите пламват като клечки, а наоколо се носи мирис на изгоряло. Постепенно устремът им е прекъснат от непоклатимите редици на Ледените, които ги спират и отблъскват като разпенени вълни при прибой. Рогът на Огнените прогърмява пак и те се хвърлят като огнени урагани срещу враговете си.
Битката се води с променлив успех вече около час. Нито една от страните не взема надмощие. Време е водачите да се включат.
Военачалникът се обгръща в огън, протяга ръце напред и след миг държи две плазмени кълба в ръцете си. Насочва ги към полесражението и от тях изригват стотици мълнии, които косят Ледените като презрели житни класове. Замирисва на озон.
Военачалничката също се окопитва и вдига ръце над главата си. В същия момент от планината се отделят хиляди ледени остриета и се забиват в телата на огнените, разкъсвайки ги като хищни зверове и гасейки жизнената им сила. Барабани отново загърмяват и изведнъж от небето се посипват ледени камъни, падащи над Огнените и смазващи ги. Редиците им намаляват.
Военачалничката, осъзнала, че времето й изтича, вдига поглед към небето и оттам задухват ледени ветрове, натрупват се градоносни облаци, а температурите падат с десетки градуси. Студът вече е осезаем.
По всичко личи, че Огнените ще изгубят битката. Тогава Военачалникът се решава на един драстичен и смел ход, който може да му осигури победата.
Той вдига ръце и се издига в небето, шептейки молитви към боговете си. Тогава, малко преди последният Огнен да угасне, стотици метеори прорязват облаците и се стоварват върху Ледените като дъжд. Огромните огнени кълба се разбиват в земята, правейки гигантски кратери.
Скоро на бойното поле не е останал никой, освен двамата Водачи.
Предстои най-тежкото. Двамата Военачалници се обвиват в защитни сфери и започват да се изтощават с плазмени кълба. След няколко минути разбират, че това няма ефект, затова насочват един към друг ледена и огнена вълна. Двете вълни се сблъскват и неутрализират.
Минава още час и тогава Военачалника разбира какво трябва да направи. Той черпи силата си от Боговете, а тя - от земята, значи за да я победи, той трябва да изгори ВСИЧКО.
Тогава Огнения забива ръце в земята и започва да топи всичко, докато стигне до земното ядро. Ледената просто стои и гледа безучастно. Огънят в недрата на земята е по-силен от всеки лед. Скоро всички вулкани изригват и Военачалничката губи силата си.
Тя затваря очи с последни стонове, а Огнения се надвесва над нея и казва: Бих те! След това един силен глас разцепва тишината:
- Деца, прибирайте се вече, време е за сън.

Огньовете

огньовете в душата ми разпалени
се сблъскват с ледници замръзнали
и пръсват се искрите жарко-алени
да посеят семената
във сърцата ви покълнали

Дракон

Душата ми - душа на Дракон,
закърмен с самодивско мляко.
Питам се какво ли още чакам...
Щом расте със времето и Мракът?
Мракът, който ме обгръща,
сърцето стяга със вериги тежки.
Мракът, който ме превръща
във роб, и редом с робите човешки
губя свойта силна същност.

Душата ми - душа на Дракон,
закърмен с самодивско мляко.
Колко дълго още аз ще чакам
да ме погребе вовеки Мракът?
Щом мога крилете да разперя
крилете си силни, могъщи,
земята изпод мен да трепери,
а Мракът от страх да се мръщи...
Кой смее със мен да се мери?

Душата ми - душа на Дракон,
закърмен с самодивско мляко.
Няма повече и миг да чакам
аз да ме погълне бавно Мракът!
Разпервам аз криле огромни,
и чупя всичките вериги тежки,
тъмницата остава само спомен,
изгаря Мрака от дъха ми жежки.

Летя в безбрежните простори.

Магьосник

Аз магьосник съм велик
и харесах те във миг
и сега ще те преобразя
аз във малко бяло зайче
после бързо ще те отнеса
във покоите си райски...
Там ще бъдем вечно двама
винаги един до друг
без обиди и измами;
ще се грижа аз за теб -
ще те храня, ще те гушкам,
ще те браня от свиреп
вятър духащ
и проклет.
Ще спечеля любовта ти
след години...
И понеже времето,
не тече за мене то,
във моите градини
ще ти върна аз лика
без едничка разлика
и тогава двама с тебе
ще политнем като лебеди
заедно в небето синьо
още хиляди години...

От очите ти искрици...

от очите ти искрици
падат като дъжд навън
светят твоите зеници
като в ярък цветен сън
а пък хиляди звездици
пеят с чуден меден звън

Принцеса

Ти си приказна принцеса,
щом набръчкаш ти носле
иде пъстроцветна есен,
всяко мъничко мишле
пее с тебе тиха песен.

Ходиш в мека бяла рокля
и очакваш своя принц
с тебе идва нежна пролет
от Родопа и Пирин,
като птичка в първи полет.

Ти си приказна принцеса
всеки смъртен те харесва,
но запазена си ти за онзи,
който първи подари ти роза -
роза алено-зелена
сбрала в себе си Вселени.

Коте пухкаво...

Коте пухкаво и мило,
птиче бяло, пъстрокрило,
ще пораснеш чуден лебед;
като цвете тънкостебло -
ти си нежна и красива,
раснеш с плевел и коприва...

На Лили

Ти дете си и не знаеш
колко е жесток светът -
пес озъбен, зъл и лаещ
по човека минал път.

Ти дете си и не помниш
зверствата ужасни тук
барикадите огромни
на смъртта безгласни звук.

Ти дете си...
чиста си като роса
като момина сълза
белееш
нежна, сладка и добра
ти зрееш
като плодничко дръвче
растеш... Дете.

Ти дете си...
а в очите твои бистри
плуват хиляди звезди
хвърлят те стотици искри
във дълбоките води
на младостта ти,
радостта ти в тях се
чете... Дете.

Усмихни се на света!

Тъжен си и зле, и болен,
нищо не върви при теб.
Виж напъпилата пролет
как разбива всеки лед.

Депресиран си и мъка
с сила страшна те души,
чуй ти моята заръка
тя дано те утеши:

Усмихни се на света!
Вдишай тази красота!
Чуруликащите птички,
весели рекички
чуй и смях девичи...
И бълбукащи потоци,
весели жабоци
виж, момчета боси...
прегазили реката.
Теменуги росни.
Усмихни се на света!
Вдишай красотата!

Необичайната среща

- Здравейте, госпожо Иванова!
- Здравей, Стояне! Какво има пак? Притесняваш се, че не дочиташ книгите докрай, липсват ти връстници, не се чувстваш на място на работа...
- Не. Нищо от това няма значение сега.
- Интересно, чакай да извадя тефтера... Така, давай...
- Ами... вижте, не е за телефона, става ли да се видим?
- Хмм... знаеш, че съм заета и нямам нищо против да си бъбрим по телефона, но за сеанс...
- Имам пари.
- Още по-интересно. Добре, чакам те утре в 6, става ли?
- До утре.

***

- Кажи сега за какво трябваше да се видим на живо.
- Срещнах едно момиче.
- Това е прекрасно! Как се срещнахте?
- Там е работата... това е най-странното нещо, което ми се е случвало... Няма да повярвате.
- Стояне, в тази работа съм от 20 години, никакви човешки отношения не могат да ме учудят.
- Добре. Ето как стана. Вие знаете, че обичам да гледам хората и затова изразходвам цялата си почивка, врязвайки се в човешкия поток като ледоразбивач. Само че вместо да разбивам ледове, аз изследвам внимателно човешките лица и търся... Вие знаете какво търся...
- Стояне, говорили сме за това. Няма Единствена. Хората се срещат, харесват се, влюбват се, заживяват заедно или не, няма магия, всичко са хормони.
- Чакайте само да чуете и друга песен ще запеете.
- Добре, пусни музиката тогава...
- Така, излизам си аз и се врязвам в най-голямата навалица на Главната и точно при Теленор я виждам.
- Коя?
- Момичето.
- Аха. И?
- И тя ми се усмихна... Вярвате или не, от десет години гледам хората в очите, никой никога не ми се е усмихвал, но тя го направи и тогава... не, ще ме помислите за луд.
- Нали знаеш, че не харесвам тази дума. Пробвай ме.
- Тогава имах видение.
- Видение?
- Да, изведнъж стотици картини се появиха в ума ми и ме парализираха.
- Какви картини?
- Не помня всички. Най-ярките бяха: едни много ярко зелени очи, впити в мен, кърваво-червени устни, приближаващи се, усмивката й, разтварящи се крака, две близначета в розови роклички... всичко беше толкова истинско, че дори ме заболя.
- И нищо друго не помниш?
- Не.
- И какво стана после?
- Ами аз се заковах на място, а тя ме отмина сякаш не съществувах.
- Хм...
- Какво пишете там?
- Нищо. Това ли беше?
- Не. Има още. На следващия ден на същото място отново я видях.
- И тя отново ти се усмихна?
- Да, но този път спря.
- А ти?
- Аз... аз я заговорих.
- Сериозно?
- Да, и аз не повярвах колко лесно стана.
- Ама какво каза?
- Казах нещо тъпо, вече не помня, а тя пак се усмихна, дори се засмя... показа ми два реда мъниста и тогава... тогава ме хвана за ръка.
- Уау... за две минути си преодолял два от най-големите ти страхове! После? Сигурно е имало и друго?
- Да, поведе ме нанякъде, а когато я попитах накъде отиваме, тя отново се усмихна загадъчно и направи знак да не говоря... Отидохме в един супермаркет и тя ОТКРАДНА някакви вафли, а най-лошото е, че и мен накара да прибера част от тях.
- Тя краде? И кара и теб?
- По-късно ми обясни, че краде само от корпоративните кръвопийци, които точат кръвта на обикновените граждани. Но вижте, тя не е крадла - когато пазарува от малки магазинчета оставя ненормално големи бакшиши.
- Интересно. Но колко време мина откакто се видяхте за пръв път.
- Ами... не помня, мисля, че месец.
- И какво правихте?
- О, какво ли не правихме! Скачах с бънджи, возих се на всичко в Софияленд, карах кънки, сноуборд и се пусках с кану. Танцувах модерни танци, занимавах се с йога... Тя ме кара да ходя бос по асфалта, да се къпя във фонтаните пред всички, да ходя без чадър под дъжда, да танцувам на улицата... веднъж си поръчахме най-скъпото и миризливо сирене в един френски ресторант, отхапахме, изплюхме го и избягахме без да платим...
- Ами работата ти? Работата, заради която се беше изолирал в големия град, беше скъсал с приятелите си и беше всичко за теб?
- Майната й!
- Откъде взимаш пари? От крадлата?
- Хммм... вие май се ядосахте?
- Не, умишлено те предизвиквам.
- За ваше сведение започнах да преподавам уроци по чужди езици.
- А, да, ти знаеш английски и руски перфектно, а те се котират доста добре. И как е?
- Ами много свободно време и достатъчно пари.
- Но има нещо, което те притеснява.
- Да...
- И какво е то?
- Аз... тя... тя е глухоняма.
- Е, това не го очаквах! Ами как се разбирате?
- Там е работата... мисля, че има закърнели телепатически способности...
- Що за глупости?!
- Когато ме погледне, са й нужни десетина движения и може да предаде и най-сложната идея. Това не е нормално. А и това видение...
- Телепатията е мит. Това е...
- Вижте... скъсах с нея.
- Какво? Но защо? Тя изглежда е променила живота ти към добро.
- Да, но това ме плаши до смърт. Ако има такива способности, кой знае какво още владее... ами ако е демон, сукуба?
- А, да, почти бях забравила апокрифните ти неврози... ако искаш моя съвет... поживей с нея... виждам, че ти влияе добре...
- Не, докторе, идвам при вас като превантивна мярка. Задействал съм ритуала и довечера ще я пробода с кол. Но като се знае, че съм посещавал психиатър, ще отърва с няколко месеца в лудницата и после пак се връщам на работа. Да сте жива и здрава! 

Самотата

Вечеря за двама...
изяждаш я сам.
Уж нищо ти няма,
а болка голяма
в сърцето е. Там.

Лежиш си в леглото...
А празно до теб.
Уж вкъщи е топло,
със печка на осем,
в сърцето ти - лед.

Отиваш на кино...
Любовна боза.
Уж болка да мине,
а повече гине
раздрана душа.

Уж все си повтаряш -
"Добре съм си сам"
А рани отваряш.
В сърцето са. Там.

Ученичката

Стоях пред масивната дървена врата и треперех като лист. Това беше първата ми частна ученичка и ако направех добро впечатление, и ако започнех да ѝ предавам, и ако тя беше доволна от мен... можеше да каже на свои приятелки... но станаха много „ако”-та. И все пак, трябваше да се представя добре, а нямах никакъв опит. Наскоро бях завършил английска филология, но не бях особено прилежен студент и не бях научил кой знае колко. Не си намерих работа веднага както казваха всички и сега това беше единствения ми шанс да започна, поне като начало.

Но дали щеше да ме хареса момичето и да се сработим? Дали щеше и майка ѝ да ме хареса като учител, дали нямаше да ѝ се види скъпо – макар че аз бях готов да сваля от цената?

Нямаше смисъл да се измъчвам с въпроси, на които нямаше как да отговоря, затова плахо позвъних на вратата. Чух гласове, нещо изтропа, после усетих как ключ се плъзга в ключалката и се завърта. Вратата се отвори и иззад нея се показа жена на средна възраст, с къса кафеникава коса и синкаво-сиви очи.

- Аз съм... Драго... за урока... – смаях я с красноречието си аз.

- А, да, разбира се. – тя ме огледа критично. Плъзна поглед по дънките ми, които са били модерни преди десет години, после се спря на синята тениска и суичъра. Завърши огледа с кръста, който висеше на врата ми.

- Религиозен ли си, Драго?

- Да, Източноправославен.

Влязохме вътре.

- Това е много хубаво. Да ти призная, бях – и съм – много скептично настроена към учители, които предлагат услугите си по интернет. Честно казано, не мисля, че интернет изобщо трябва да съществува, но това са си мои вярвания, с които няма да ти губя времето. Въпросът беше, че моята щерка закъса сериозно по английски и нищо не помага – нито школи, нито познати.

Докато жената говореше, аз оглеждах обстановката. Семпло и функционално. В коридора имаше малки шкафчета за обувките, закачалка, на която закачих суичъра си. Подът беше с паркет, постлан с чердже. Не след дълго от една врата се появи и момичето.

Първата ми мисъл беше – какво ангелче! Катранено черни коси, спускащи се право надолу до нежното очертание на гръдта ѝ... очите ѝ бяха светли като на майка ѝ, само че синьо-зелени и сякаш грееха. Беше хванала свенливо едната си ръка с другата и стоеше близо до майка си. Вероятно се срамуваше от мен. Докато гледах момичето, като че ли изключих за присъствието на майката и за това, което ми говореше.

- ... дъщеря ми е много умна и прилежна, но и също така срамежлива, затова трудно научава нови неща, просто я тревожи присъствието на други деца... не знам дали разбирате...

Не знаех какво да кажа, затова просто кимнах и я оставих да си води монолога, докато оглеждах момичето. А то беше свело поглед свенливо и гледаше петгодишните ми кецове „Найк”.

- Знам, че сигурно е... неуместно да говорим за това, но искам преди да започнете да обучавате дъщеря ми, да се изясним за едно нещо... вие сте на 23, а тя е на 13... ако по някакъв начин се появят някакви... чувства у вас... от романтично естество...

Погледнах я много изразително, но тя продължи.

- А вие разбирате колко неуместно е това предвид възрастовата ви разлика и крехката възраст на дъщеря ми... та появят ли се такива чувства, веднага да ми кажете и да прекратим отношенията си. Може би се чудите защо съм толкова пряма? Така е, защото първото „гадже” на дъщеря ми  беше по-голямо от нея и ги заварих да се целуват във входа, което е абсолютно недопустимо.

- Госпожо Стоянова, може ли и аз да кажа нещо?

- Разбира се, Драго.

- Аз, както казах, съм Източноправославен, и, като такъв, не вярвам в секса преди брака. А нямам никакво намерение да се женя за дъщеря ви, дори да беше позволено от закона. Но, което е по-важно... имам строга етика в отношенията си с моите ученици – естествено, бях излъгал, че имам няколко ученика – и мога да ви уверя, че колкото и красива да е дъщеря ви, няма да се поддам на изкушението и да ви предам като работодател.

Поговорихме още около час. Запознах се с момичето, видях стаята ѝ, погалих бялото зайче, за което се грижеше и си отидох.

Има някои неща, които трябва да знаете и които донякъде оправдават това, което се случи.

Казват, че противоположностите се привличат, но понякога не е така. В гимназията бях точно като Деси. Ученичката ми беше умна и срамежлива, четеше много – видях шкаф догоре наблъскан с книги – не играеше на игри, не излизаше много често, а по дискотеки – изобщо. Всичко това, взето по този начин, не значеше нищо, но като добавим визията ѝ – дългите мигли, изразените скули, проницателните очи... всичко това ме привличаше както лампата привлича светулка.

Дойде време за първия урок. Отново се сблъсках с масивната врата, но този път повечето от въпросите ми имаха ясни отговори, а и много исках да видя Деси отново. Звъннах и след минута вече галех Дафи.

- Защо го кръсти Дафи? – попитах повдигайки вежди.

Защо го беше кръстила така разбрах след пет урока, когато се отпусна и можехме да говорим за друго, освен за английския, а именно – защото по детските Дафи Дък е върл противник на Бъгз Бъни. Това момиче разбираше от ирония.

Но когато зададох този въпрос за първи път, тя се сви на стола и очите ѝ се навлажниха. Беше самото начало на урока и понеже не знаех какво да направя, повиках майка ѝ, която беше в другата стая.

- Хайде, миличка, не плачи. – помилва я тя – Този батко е тук да те учи, нали?

Първо малко се учудих на подбора на думи, но какво ли няма на този свят? Както и да е, сълзите секнаха и урокът започна.

В началото имахме по три урока на седмица, но след два месеца ги намалихме на два. Материалът непрекъснато се сменяше, тя го гълташе като хала, но това, което остана постоянно, беше плачът ѝ. И един ден, когато майка ѝ беше на работа, се случи. Тъкмо бяхме взели минало перфектно време и седяхме много близо един до друг. Беше обута в едни от онези изпокъсаните дънки, с ретро тениска на нирвана, а косата ѝ се спускаше до гърдите. Краката ни се допираха. Аз бях с десетина сантиметра по-висок от нея и я погледнах отгоре. Гърдите ѝ се движеха нагоре-надолу. Сълзите се спускаха по страните ѝ, но тя ми се усмихваше, за пръв път ми се усмихваше и в тази усмивка имаше нещо, което досега не бях забелязвал. И тогава през сърцето ми като нож премина желание. Исках да утеша това бедно създание и да му дам това, което си мислех, че иска. Борих се с мислите на Нечестивия, шептях молитви, но тогава тя заговори:

- Харесваш ли ме?

- Моля? – опулих се аз.

- Мен никой не ме харесва. Затова си нямам гадже. Съучениците ми...

И тогава нещо в мен се пречупи. Тя продължаваше да говори, но аз забравих за всичко на този свят – клетви, обети, обещания. Докоснах я по ръката.

- Разбира се, че те харесвам. Дори... дори мисля, че те обичам...

Притиснах се до нея и изпих с устни сълзите ѝ. После я целунах нежно и прокарах ръка по бедрото ѝ.

- Девствена съм. – прошепна тихо тя докато хлипаше.

- Аз също. – прошепнах и аз докато бавно я събличах. Тя се притискаше до мен, а сълзите не спираха.

Това беше грешка. Бях нарушил всичко, в което се клех. Бях предал Бог и майката на Деси, а и самата Деси и кой знае колко още неща. Заслужавах огньовете на Ада, но първо трябваше да кажа на госпожа Стоянова какво съм направил. Предпочитах Ада. Тази жена ме плашеше. На всеки урок ме гледаше сякаш съм някакъв зъл дух, който ще завлече дъщеря ѝ в пъкъла. Освен на последния... Но не можех да я виня, защото все пак се оказа права.

По-лошото беше друго. Тъй като се мотах толкова време с молитви и самотерзания, минаха няколко урока, в които Деси не плачеше и дори се държеше свободно с мен. Беше само въпрос на време майка ѝ да разбере. А аз... аз я обичах. Всеки урок намирахме време да се подържим за ръка, понякога я изпращах от училище и по средата на пътя се целувахме... естествено, без майка ѝ да знае. Но колкото повече време минаваше, толкова по-лошо щеше да стане когато истината излезе на яве, а тя винаги излиза...

При нас излезе под формата на кифла. Не, не закуската, а една малка нацупена кифла на 14, която ни снимала с телефона и показала клипа на майката на Деси.

Последва Содом и Гомор.

След като ми вика половин час и ме заплашва с полиция, ме попита изключително студено:

- Направихте ли го?

Аз поклатих глава положително.

- В училището ѝ знаят ли?

- Никой не знае освен аз, Деси и вие.

- Слушай ме внимателно, изверг такъв! Повече да не си приближил дъщеря ми и на километър, не ме интересува дали тя го иска или си мисли, че го иска... ако се свържеш с нея по какъвто и да е начин или кажеш на някой друг за това – отиваш директно в затвора. Ясна ли съм?

Поклатих глава.

- Може ли да се сбогувам?

- Не. – каза тя и трясна вратата под носа ми.

- Не. – казах аз, излязъл от видението. – Трябва да тръгвам.

- Кога ще е следващият урок?

- Кажи на майка си, че се отказвам. Сбогом.

Виждам те

Виждам те в лицето на всяка,
всички песни за нас са сякаш
когато до теб съм, боли;
когато далеч съм - стрели
забиват се в месата мои
Повярай, толкова те моля
душата ми вземи, смили се,
че капят кървави сълзите.

Това не е любов

Това не е любов,
това е грешка...
Не, не питай защо
не те поглеждам,
а хващам по пътя,
пътя далечен
съм хванал аз, скъпа.
Бях ти обречен,
но ще я престъпя -
клетвата вечна
ще хвана по пътя
без да поглеждам,
не, не питай защо
това е грешка...
Това не е любов.

Котката

Тук съм откакто се помня. След като бях отбита от майка ми, този човек ме взе. Той ме научи на думите "човек", "майка" и "ядене", но най-добре ме научи на думата - "самота". Живееше сам от много време. Явно отпреди мен, което вече значи наистина доста. Беше грижовен, никога не забравяше да ме нахрани, нито да ми изчисти. И аз бях щастлива, за разлика от него. Вие хората сте странни същества. Дори когато имате храна и подслон, пак търсите нещо повече. Вярно, сравнително често и ние се разгонваме, но той ми даваше хапче, защото не можеше да ме гледа как се мъча. Но за него явно нямаше хапче. Или просто не искаше да го пие. По начина, по който ме галеше, усещах, че ръцете му не бяха докосвали женска от неговия род. Може би затова беше толкова самотен. И понеже нямаше какво друго да направя, просто мърках доволно. Той ловеше своята плячка от къщи, пред някакъв странен правоъгълен капан, до който цъкаше с нещо, което наричаше мишка. Аз знаех какво е мишка и няколкото пъти, в които нагризах това чудо ме убедиха, че е просто камък. Хората често използват думи, които не винаги значат това, което имат предвид. Излизаше рядко, за да купи храна. Така и не разбрах това "купи". Знаех, че гони някакви мушици с "мишка"-та, но как се превръщаха в превъзходни ястия, които споделяше с мен, така и не разбрах. Понякога водеше телефонни разговори, в които ми се струваше много отчаян и очевидно молеше някоя женска за нещо. Мисля, че ви е ясно за какво. Съдейки по реакциите му после - или рев, или гледане в една точка с часове - мисля, че е ясно какъв е бил отговорът й.
Съжителствахме спокойно още доста време когато той изведнъж се промени. Престана да лови, престана да се къпе, да се бръсне, да яде. Само стоеше в един стол и говореше неразбираеми за мен неща, но думичката "самота" се повтаряше доста често. И изведнъж, той отиде до кухнята и взе най-острия нож. Зарадвах се, защото от няколко седмици имаше едно парче салам в хладилника, което той явно искаше да сподели. Но стопанинът ми не отиде в кухнята. Отиде в банята и пусна топлата вода във ваната. Аз усетих заплаха и започнах да мяуча на умряло, оплитайки се около краката му. Не исках да му се случи нещо лошо. Но той ме ритна и затвори вратата. Не знаех какво става, но чух неразбираем вик и той отвори с налудност в очите, а от ръцете му течеше кръв.
Обади се някъде и след няколко минути дойдоха някакви мъже да го отведат. След няколко дни, в които никой не се сети да ми даде да ям, дойдоха някакви хора, които той наричаше "семейство", дума, която не разбирам. Единственото, което знам сега е, че той е щастлив, а и аз също, защото най-после ме нахраниха.

Еротика

влей се в мен
като поток
като вълна
от двеста волта ток
преплети се с мен
като лоза
с дърво вековно
помисли греховни
да осъществим
на яве
ще полетя над тебе
като дим
а ти - същ лебед
ще разпериш
мощните криле
стопи ти този лед
между краката ми
за да напои земята ни
а после изморен
от атаката
ще легнеш в мойте скути
за няколко минути
и после пак така

Писателят

Писателят отвори очи. Един глас ѝ подшушна нещо и тя пак ги затвори. В мозъка ѝ заигра електричество. Връзките между невроните се запалваха и образуваха нишки от кварки, атоми и молекули в пространството пред нея.

Там вече се очертаваше смален силуетът на огромен дракон. Той летеше високо сред ужасна буря, а на гърба му една малка точица си проправяше път към главата. Рицарят знаеше, че под врата на дракона има уязвимо място и неумолимо се приближаваше към него. Когато почти го достигна, чудовището го усети и разтресе снага, опитвайки да се отърси. Рицарят заби по-надълбоко остриетата и се притисна към врата на врага си. Драконът опита да го захапе, но беше напразно. Тогава облаците под тях изведнъж разкриха огромно езеро и героят вече знаеше какво да направи. Той заби ножа по-близо до уязвимото място, извади меча и прободе чудовището в сърцето.

Всичко застина в неподвижна картина. В пространството отдолу се изписа една дума:„ХРАБРОСТ“.

Писателят отново отвори очи. Същият глас ѝ подшушна отново и тя пак ги затвори. Познатото електричество отново създаде образи.

Този път рицарят беше в покоите на царицата. Тя беше по ефирна дреха и го викаше. Той понечи да излезе, но тя го хвана за ръката.

– Ако не ме любиш веднага, ще кажа на краля, че си ме насилил и ще умреш!

– По-добре мъртъв, царице моя, отколкото предател – отвърна рицарят и напусна решително покоите ѝ.

Картината започна да избледнява и под нея остана да свети думата „ВЯРНОСТ“.

Писателят отвори очи за трети път. Гласът ѝ подшушна пак.

Нишките образуваха кръчма. Там рицарят седеше, облечен в дрехи на кръстоносец, и пиеше бира след дълъг поход. Един много висок и едър селянин мина покрай него и го бутна. Питието му се разплиска наоколо. Рицарят стана и извади меча от ножницата си, а селянинът каза помирително:

– Извинявай…

Героят понечи да прибере меча, но селянинът продължи с внезапно освирепял глас:

– Свиньо, която убива жените ни и изнасилва дъщерите ни, сега ще умреш!

И извади отнякъде брадва. След кратка схватка рицарят отне оръжието на селянина и му каза без яд:

– За несправедливостите над твоите хора съжалявам най-искрено, но не от нас са сторени, затова не ни имай зъб.

Сцената замръзнаи отдолу се появи думата„ЧЕСТ“.

Един глас рече:

– Доведи го пред мен.

Всичко изчезна, нишките заиграха отново и рицарят се материализира.

– Направи го по-висок.

Пространството се замъгли за кратко и желанието му беше изпълнено.

– Направи го майстор на лъка и стрелата.

Писателят отвори очи, те станаха червени и рицарят изстреля една стрела. Левият пазач падна, изпускайки острието с приспивателното. Десният обаче мълниеносно допря своето до врата на Писателя и тя затвори очи, този път за дълго.

Животът ми

Животът ми - една гротеска,
и сякаш болен съм от треска -
лежа в легло, а не живея,
макар че за това копнея.

Животът ми е мелодрама -
забавна не е, ни за двама;
самичък демони измислям,
и хората със тях залисвам.

Един ден през 2037

Отворих очи. Още ми се спеше. Впръсках си дневната доза кофеин и станах. Роботът-чистач сновеше из стаята, разбуден от повишените ми жизнени показатели. Отидох в банята, където взех йонен душ. Винаги го избирах пред другите, защото след него се чувствах по-зареден. Изсмях се на шегата си и отидох в хола. Пуснах холовизията и се запознах с новините от вчера. Нищо съществено - няколко атентата, катастрофи на аеробусове и аероколи, а, това е интересно - клон на Световната банка е обран снощи между 3 и 4 часа обединено време; взети са тонове злато и няколко десетки килограма плутоний. Странно, аз бях единственият на света, който можеше да извърши такова нещо, а нямах никаква полза от това, защото... изведнъж ми хрумна - а къде бях аз между 3 и 4 снощи? Задействах чипа в мозъка си и го настроих на търсене... Никакъв резултат. Данните бяха изтрити. Заслизах надолу по стълбите, воден от някакво лошо чувство. Като стигнах до мазето, вече знаех какво ще открия долу. Натиснах копчето. Шлюзът бавно се отвори и оттам заблестя златото...
На външната врата се почука.

Ангели хранители

Ангели хранители -
лекувате душите ни
телата тленни пазите
от болестите и заразите.
Но какво е тялото?
Торба месо и кокали
вие пазите живота ни
не зарад телата тленни,
а заради душите вечни.

История в сегашно време

Вървя си из "Острова" - парк между двата ръкава на Марица - и си мисля за Вселената и съдбата. Две теми, които занимават гимназиалното ми съзнание повече даже и от момичетата. Обикалям за последен път алеите и в съзнанието ми се прокрадва мисъл за самотата. Още съм на тринайсет, а вече усещам горчивата й целувка. Дали е от всемирната мъка на Яворов и Дебелянов, които "не бивало" да ме увличат "чак толкова" или от нещо друго - не знам, но сълзи се появяват на крайчеца на очите ми. Гледам реката и едва сдържам риданието. Не разбирам какво ми става. Сякаш усещам нечия чужда мъка. Но чия? И как е възможно?
Става тъмно, а аз имам нощен час. Тръгвам да се прибирам и се случва: На излизане от парка минавам по първия мост. Поглеждам си часовника - трябва да тръгна наляво. Но сякаш усещам потупването на съдбата по рамото ми. Тръгвам надясно. Напук на всичко. Вървя и се чудя на глупостта си. С всяка секунда увеличавам наказанието си. Изведнъж нещо ми подсказва да погледна към парка, през парапета. Там виждам момиче. Или поне така ми се струва. Светла! Светва като фар в съзнанието ми. Но какво е това - цигара? Не е възможно, цигарите са лоши, те тровят! Не може да е тя. Въпреки всичко чувствам едва поносим импулс да прескоча парапета и да преплувам блатото, което огражда "Острова" от тази страна. "Ами ако е непозната и ме попита - какво по-дяволите правя?"
Потискам го. Продължавам към втория мост. Изведнъж ми се приисква да се скъсам от бягане. Отново се сдържам. Заобикалям и минавам отзад. Вървя умишлено бавно и проверявам всяко дърво и храст по банкета на реката. Не откривам нищо. Вероятно ми се е сторило. Няма никакво момиче. Изведнъж чувам плач. Забързвам крачка. И я виждам. Но тя се е обърнала и тихичко хлипа. Прилича на нея, но нямам куража да я заговоря. Отминавам. Спирам на няколко крачки. Пробвам пак. Тя пак е обърната. Решавам, че третият път ще е за последно. Минавам и се застоявам малко.

Светла се обръща. Това е моментът, в който животът ми ще се промени напълно, макар и да не го знам още. Оказва се, че наистина пуши. Говори ми за своите (също гимназиални) проблеми - но тя е на 18, затова те са по-различни от моите. Майка й, разбира се. Затова и пуши. Защото майка й е антихрист и я мъчи - да готви, да чисти, да се прибира по-рано. Опитвам се да съм съпричастен, но ме напушва смях, защото моето положение - поне според мен - е доста по-сложно и лошо. Докато говори, аз забелязвам някои неща. Очите й светят когато се усмихва. Косата й е светло-кестенява и има един непослушен кичур пред дясното й око, който я прави много интересна. Осъзнавам това и още много неща, които започват да ме притесняват, защото всъщност ги знам от доста време - откакто се запознахме преди няколко години... просто тогава бях твърде малък да ги разбера. Тя е решила да преспи при приятелка и на другия ден да се премести в столицата да си търси работа без да завърши. Сама щяло да й е по-добре. Хубаво. Поне тук мога да й помогна. Включвам сметачната машина в главата си и й описвам бъдещите няколко месеца - трудностите с квартирата, работата, мизерията... освен това правя паралел с майка си и тя вижда, че нейната определено не е чак толкова зле; също така апелирам към човечността й, защото заради тази малка среща, закъснявам с повече от час.
Тя се смее и се съгласява да се прибере и да го обмисли.

По пътя всички чувства от изминалите години се надбягват като стадо атове из ума ми и заплашват да ми пръснат главата. Започвам да мисля как да й съобщя най-хубавото и най-сложното за обяснение чувство, с което при това нямам никакъв опит. "Защо не пробвам с литературата?"
- Светле?
- Да?
- Нали знаеш "Дейвид Копърфийлд"?
- Да, разбира се. Илюзионистът. Много е добър.
- Не. - ядосвам се аз.
- Шегувам се. - прихва тя. - Говориш за книгата.
- Да. Нали помниш Агнеса? Мисля си, че ние двамата сме като Дейвид и Агнеса.
- Ъъъ... това първата ли беше или втората, за която се ожени?
В този момент обяснението ми рухва като минирана сграда. И ме хваща шубето.
- Аз... не... исках да кажа, че си ми близка приятелка и...
- Странно, можеше да дадеш много други примери. Освен ако не намекваш, че майка ми е Юрая Хийп. Ха-ха.
- Да. - засмивам се нервно.
Оттам нататък диалогът става накъсан и неловък. Тя само върви и се подсмихва.
- Виж... аз...
- Не, аз те разбирам - непринудено казва Светла - просто не искам нещата да станат неловки между нас като... сега...
- Какво говориш? Неловки? - засмивам се още по-нервно. - Права си, може би трябваше да използвам друга книга и други герои като Томи и Аника от Пипи. По-скоро те имам като сестра... - и тогава съвсем се забърквам и млъквам.

Изпращам я до тях и тогава се случва неизбежното.
- Къде беше? - майка ми прилича учудващо много на инквизитор. Как не съм го забелязал досега?
- Извинявай, отплеснах се.
Плестник. Заварва ме неподготвен. Сълзите рукват.
- Нали знаеш, че ще разбера.
- Бях навън, на "Острова".
- С кой?
Мълча. Още един плестник. Хлипам.

За мен всичко това е като тест за мъжество.
Колко глупаво ми изглежда сега.
На следващия ден отивам да видя Светла, а тя се държи все едно нищо не е станало.

Но за мен е.




СЕГА СЪЩАТА ИСТОРИЯ, ОТ ГЛЕДНА ТОЧКА НА СВЕТЛА:

Обиколих парка вече няколко пъти. Това няма да реши проблема ми. Трябва да запаля. Намирам си малко кътче, където никой няма да ме занимава. И без това се стъмва. Изваждам дългата, гладка цигара и запушвам. Мислите се кълбят като вълма дим в главата ми. Майка ми ме кара в свободното си време, което става все по-малко покрай кандидатстването, да гледам някакъв дъртак и да му сменям памперсите с надеждата да ни препише апартамента. Нима сме ЧАК толкова бедни? Вярно, получавам по лев на ден джобни, с които мога да си купя ядене само на вересия, но все си мислех, че ще се оправим. Не зная какво да правя. Имам приятелки в столицата, при които мога да живея, но как ще се оправям с парите? И няма да мога да завършва. Хвърлям изпушния фас и го стъпквам. Много ми се плаче. Методично изваждам друга цигара и запушвам.
Гледам разсеяно града от другата страна на ръкава и изведнъж оттам ми се пули някакъв хлапак. Прилича ми на Миро. Не, той отдавна трябва да се е прибрал. Продължава да ме гледа, като че ли се чуди за нещо. Ето че тръгва в другата посока. Ясно, объркала съм се.
Защо на мен? Не ми стига другото, ами... и сълзите се стичат, без да мога да ги спра. Хлипам.
Минава известно време и чувам стъпки. Някой идва. Обръщам се, за да не ме види. Преминава. След малко идва някой друг. Или е същия? Дали не е Миро все пак? Ще се обърна.
- Здравей! - насилвам се да се усмихна през сълзите.
- Оу... здравей!
Мълчание.
- Кажи нещо, не мога да понасям тишината.
- Ти... ти пушиш?
- Само малко. Казват, че успокоява.
- Какво правиш тук, сама? - той ме гледа смутено и загрижено.
Трябва да му кажа нещо, да го залъжа. Прилагам му изпитаната схема за онеправданата тийнейджърка, която готви, чисти и се прибира рано. Налапва въдицата. Поисква да ме изпрати до нас. Казвам му, че ще спя при приятелка, но той е толкова проницателен, че след малко му обяснявам част от истината. Той говори толкова рационално за възрастта си, че се замислям даже и над истинския си план. Но усещам, че нещо го гризе. Казва, че иска да ми каже нещо, но не знае как. Аз го уверявам, че тази реплика кара жените да пощуряват, защото сме много любопитни същества и сега просто трябва да ми каже.
Той започва да се обяснява и още от първата реплика разбирам за какво става въпрос. Личи си и в очите му. Толкова е сладък. И също така ми е най-доброто приятелче. Не мога да му причиня това. Уфлянквам се малко, но накрая осъзнавам, че трябва да му обясня, внимателно, че това просто няма да стане. Той се смущава, отрича се от думите си и всичко става точно такова, каквото не исках - неловко. Налага се да го отбягвам известно време, докато му мине.
Прибирам се вкъщи, вече решила да се примиря с всичко, което майка ми ми е приготвила и лягам.
На следващата сутрин майка ми се прибира и ме пита дали съм си нарушила нощния час. Аз кимам отрицателно. Питам защо. Тя ми обяснява, че Миро се е прибрал много късно и майка му има подозрението, че е бил с мен, а аз, разбира се, знам какво ще ми се случи ако съм нарушила за този последен път вечерния си час - да ходя при дъртака даже неделите, вместо нея. Обяснявам й, че съм учила и с това се приключва.
Тази вечер разсъждавам върху Вселената и съдбата и осъзнавам, че това малко момче, без да го осъзнава, е променило живота ми.

Зорницата

Човекът седеше на стола и гледаше отегчено пред себе си. Мина известно време и той усети нещо.

– Жажда – каза и на мига из тялото му се разпредели необходимата вода.

Малко по-късно обяви:

– Глад!– и съответните количества белтъци, въглехидрати и мазнини се вляха в клетките му.

Заситен, мъжът затвори очи и спа няколко часа, а после почувства възбуда.

– Секс – извика рязко и пред него се появи прекрасна ефирно облечена жена.

Докато я гледаше и галеше, оргазмите се редяха един след друг, без да се напряга излишно.

Накрая каза:

– Стига!– и всичко приключи.

Човекът стана от стола, макар че нямаше нужда, защото той можеше да го пренесе навсякъде. Просто искаше да се разтъпче. Погледна една от стените и рече:

– Покажи ми.

Атомите на стената се пренаредиха и разкриха гледката отвън – тъмнина, докъдето поглед стига, а ниско на небето – една бяла звезда, много по-ярка от някогашната Зорница.

Стана точно както го предсказваха по старите научно-популярни филми – разду се до гигантски размери, погълна първо Меркурий, после Венера и се засити чак след като глътна и тяхната непрежалима синя родина... едва тогава започва да се свива и не престана, докато не се превърна в малка, непоносимо ярко светеща точка в черното небе.

„Добре, че не достигна и до Марс...“ Добре ли?

„Развихме технологиите дотолкова, че да избягаме на Марс... спасихме себе си. Но не и малката китна планетка, която ни даде живот. Дали ние бяхме по-важни от нея?“ И до какво доведе това? Ето, Слънцето може да си позволи да умре, то е нежива материя и има отредено време. Когато времето му свърши, то умира и... се превръща в нещо друго. А ние? Ние станахме безсмъртни. Толкова развити технологии, и накрая – един стол, от който можеш изобщо да не ставаш. Изумителен, потресаващ, невероятен напредък. Да живее животът, да живее разумът, да живее безсмъртието. Ура!

Комуникаторът изпиука. Той погледна екранчето – търсеше го негов... бивш... приятел. „За какво съм му?“ – помисли си отегчено мъжът. Откакто въведоха столовете в масова употреба, думата „приятел“ изгуби значението си. Думата „живот“ изгуби значението си.

– Комуникаторът да не сигнализира повече – рече той и пиукането спря. – Никога повече – допълни.

Екранът пред него светна. Време беше за Марсианските новини.

Не му се гледаха новини. Не му се правеше и нищо друго, което Конзолата предлагаше. Беше живял хиляди години, беше се преситил на усещания и чувства. Искаше само едно нещо от няколко седмици. Отново го пожела.

Хвана студеното оръжие в ръцете си, лапна дулото и натисна спусъка.

Кратък момент и кинетичната енергия от куршума се разреди в пространството. Той можеше да прави всичко, да има всичко, освен единственото, което наистина искаше.

Една любов

Една любов - разискрена и нежна.
Една любов - красива и добра.
Една любов - горяща от надежди
припламна леко и умря.