Колко стихове

колко стѝхове изписа
имаше ли смисъл?
пишеш всичките си чувства
а у теб е пустош!

колко думи разпилени
всички са за мене:
- обич силна към Човека -
вярната пътека!

Дай ми

дай ми болка
дай ми мъка
чувство някакво поне
твърде дълго
този пъкъл
срива ме на колене!

дай ми нежност
дай ми сила
нека се роди любов
и надежда
лекокрила
ме повика с птичи зов!

Какво от мен искаш, поете?

Какво от мен искаш, поете?
Поредната рана в сърцето?
Поредния белег в душата ти?
От нокътя мой отпечатъци?

Какво още имаш да губиш ти?
Още болка в очите учудени?
Разбери - ледено - словото -
сàмо налива отровата!

Какво от мен искаш, поете?
Вериги звънтят на ръцете!
Дали спасител? Палач ли съм?
Истинска само е Жаждата!

Звездичке

мила моя звездичке
огрей ме само веднъж
давам обич и всичко
да бъда звездния мъж!

мила моя звездичке
аз чакам от векове
капят бисер-сълзички
защото силно зовеш!

мила моя звездичке
ела при мене сега
стига вече игрички
подай ми нежна ръка!

Трябва да си

Трябва да си искрена,
трябва да си истинска,
а в очите - бистрите -
да усещам - близка си!

Трябва да си хубава,
в мене да си влюбена!
Да вървим задружно и
да си бъдем нужни!

Трябва да си приказна,
нежна, страстна, искаща!
Да делим и дните си,
сливайки душите!

От любов и родина

мракът бавно обгръща ни
душите после и къщите
не не ми говорете
вижте хора - прегръщат се -
различни уж но са същите
обич иска сърцето!

крачат бързо войниците
и ронят майки сълзите си
но това ще премине
вижте хора - събуждат се
че по е силна тя - нуждата -
от любов и родина!

Не ми се умира

СТИХ ЗА ТАЗИ, КОЯТО ТЪРСЯ

аз тебе търся девойко красива
за другите странна
очите твои са въглени живи
душата е рана!

аз тебe искам девойко прекрасна
и ти си ми нужна
копнея в обич страстта да прерасне
по пътя задружен

аз тебе чакам девойко любима
че ти ме разбираш
самичък в мрака замръзвам
- спаси ме! -
не ми се умира...

Дали една си обичал

МОНОЛОГ НА ЖЕНИТЕ, КОИТО ПАЗЯ В ПАМЕТТА СИ


Не е трудно, нали?
За мене да пишеш.
Зная колко боли!
Аз помня предишните...

Тук са всичките, с мен.
И често говорим.
Но защо си смутен?
И наш е затвора ти...

Как се казвам, познай?
Мария? Иванка?
Питат - има ли край?
Богиня? И ангел?

Не е трудно, нали?
Когато почувстваш.
После с остри бодли
- макар и изкуствени -

ти ни пускаш кръвта,
която е нужна.
И "Любов", "Красота"...
Край! Всичко наужким!

Не е трудно, нали?
За нас ти да пишеш.
Но попитай дали
една си обичал?

От ума си те гоня

от ума си те гоня
а ти ми се плезиш
само хубави спомени
и капки поезия
от теб са останали
кръв капе от раните

от ума си те гоня
а ти ми се глезиш
пък светът тъй огромен е
и мъничка песен
за теб е останала
разказват я дланите

Няма любов

няма любов няма и похот
угаснаха всичките чувства
тръгнаха те както дойдоха -
душата отново е пуста

няма живот няма и смисъл
не виждам и капка надежда
Господ така лошо орисва
чадата любими изглежда

Пиявици

за всички които от мене отрязах
вдигам наздравица
не храня към вас нито капка омраза
мазни пиявици
остана в живота девойко прекрасна
мила красавице

Изворът в мене

извора в мене изчистих
от твоята алена кръв
текна в ума ми той бистър
и пуснах пак новата стръв

кой ли ще дойде не знаещ
дали ще е кон или лъв
клетият млекопитаещ
захапал примамката пръв

Кървава рана

исках да стане
и се получи
своята болка
в шкафа заключих
кървава рана
вече не пàри
нежните длани
давам ги даром

Протокола

зад стъклото те гледам
няма как да се покажа
знам - образа ти бледен
някой ден ще ме накаже
за моята измяна
и в мене има рана!

няма смисъл разбери
от Истината гола
теб ли?
мен ли?
убеждавам
или само продължавам
да следвам протокола

мене повече боли
- ти някога ще го узнаеш -
знай че щом се строполѝш
отворен тебе чака Раят!

Дали съм аз достоен

Жена! Дали съм аз достоен
за твойта хубост и любов?
И сред народа многоброен
дали дочуваш моя зов?

Жена! Навярно съм досаден
на всеки образ въплътен?
Живея само да те радвам,
от теб дълбоко покорѐн!

Жена! Не ме съди сурово -
за мене ти си дар свещен.
И в моя стих си с мен отново
и днес, и утре... всеки ден!

Мракът

мракът обгръща града
като черен воал на вдовица
свети там ярка звезда
- тънка бяла карфица -

мракът и мене мори
впива ноктите свои на птица
пàри плътта и гори
- с кръв е от дяволица -

силният зов на нощта
кара всичко на лудост дивашка
демони плюва пръстта
- и кошмари зли ражда -

Времето

времето лекува времето руши
всичко съществува и ще продължи
пламък във Безкрая в космоса следа
вижда се от Рая не една звезда

времето убива времето теши
спомени красиви в нашите души
пламват и изчезват - сън на Вечността -
раждат те поезия - храм на хубостта!

Храм

Гол съм. Пред теб.
По душа. Оголен нерв.
Виждаш вътре в мене.
Страх ме е. И срам.
Знаеш всичко:
Защо кървя.
Защо съм сам.
Гол съм. Пред вас.
Треперя. И нямам глас.
Словото ми ми изменя.
Страх ме е. И срам.
Знаете всичко:
Къде вървя.
Какво не знам.
Гол съм. Пред мен.
Виждам образа смутен.
"Творецът на вселени?"
Страх го е. И срам.
Знае всичко:
Ужасен звяр
той крие там.
Гол съм. Пред света.
Елате в моя храм.
Там болка има. Срам.
И толкоз красота!

Защо ще умра?

На Смирненски

Веднъж ли само се умира?
Оставил ли съм ясна диря?
Или ужасно много драскам...
Със цел и мисия неясна?

Веднъж ли само се живее?
Додето чакам да узрея...
Аз май ще капна от дървото.
Безкрайно сам. Докрай самотен.

Животът и смъртта са близки.
Животът не търпи капризи.
Смъртта жестока жал не носи.
Умираш с хиляди въпроси...

"Защо съм на тоз свят роден?"
не знае даже Поетът.
И всеки минути краде...
до края свой да докрета.

"Ще зная защо ще умра!"
оставил нам е декрета.
Да чувстваме всяка зора...
С очите и със сърцето!

Любов теменужена

любов теменужена
така си ми нужна
в нощта сребролунна
душата загубена
път да намери
към райските двери

любов нежноалена
искра щом запали
зора искрозлатна
душата открадната
пак ще се върне
по пътя си кървав

до мене
спасеният!