Съзидание

Сега ще те създам:
коси, червени като залеза,
очи, от гарвана по-черни,
кожа, бяла като кокиче,
тяло, крехко,
като стъбло на момина сълза...
А душата ти?
В душата ти ще влея огън,
от този, който никога не гасне.
Ще влея още и леда,
който като ледник в мене расне.
И ще ти вдъхна аз живот
със първата целувка наша.

Не, не се страхувай,
зная че боли,
че в душата сняг вали
и се омесва с огън и със жупел.
Ще свикнеш.
Не, не бягай,
не можеш да се скриеш,
това е вътре в тебе.
Ела и сподели
със мене този жребий...

Чужбина

Аз съм млад и умен, талантлив,
завърших вчера със отличие,
къде да уча по-нататък:
там, където няма база,
няма практика,
няма иновация,
не един сериозен недостатък.

Да кажем, завърша, криво-ляво,
може даже и магистратура,
как ще ме държите тук със 300 лв,
когато хиляди е там на седмица?
Ще замълча, да не кажа нещо
некултурно.

Аз съм млад и умен, талантлив,
аз съм бъдещето на България,
но насила вие карате ме
да хвана влака за Италия,
или пък Англия, Америка
пред мен - посоки много;
за туй, сполайте,
беше ми приятно,
сбогом!

Моята родина

Искам да пиша за мойта Родина -
богата, красива, рай на Земята,
но виждам навред
как пустеят нивята,
и чувам навред
хора псуват теглата.

Ще псуват...
Защото ограбена, гола,
България стене
в канавка; пребита, насилена
от някоя мутра,
продала плътта й за
няколко евро.

Ще псуват...
Защото децата ни бягат
в чужбина, далече...
И кой ще ги спре?
Тук пустиня е вече...

Ще псуват...
Но не става със псуване, братя.
Не става и, впрочем, с гласуване.
Надигнете най-сетне главата!
Да покажем, че и ние сме хора -
стига вече лъжи
бедността ни тежи,
притиснати от недоимък
превърнахме се във добитък.

Не ме разбирайте погрешно,
не говоря аз за революция,
дали ще управлява
Гошо или Пешо все едно е,
но си има конституция!
Законите написани
трябва да се спазват
Политици корумпирани -
да се наказват.

Това го знаят всички
двеста депутати,
нека го припомним
с кирки и лопати!

Андроид

Първият андроид отвори очи.
- Здравей, Адам. - каза Създателя.
- Здравей. - роботът се усмихна със сервомеханизмите си.
- Знаеш ли какво си ти?
- Аз съм човек. - роботът отново се усмихна.
- Не. Ти си машина с интелект.
- Същото важи и за теб и за всички хора. - андроидът се порови в базата данни и намери спецификациите на човешкия мозък - вие сте био-химични машини, а аз силициево-електрична. Къде е разликата?
Създателят се замисли. Не беше ли прав Адам?
- Добре, но не си човек.
- Какво е да бъдеш човек? - попита андроидът и след 5 милисекунди, продължи - "Човекът е продукт на милиони години еволюция, разполага с интелект, воля и способност да създава алгоритми, за решаване на сложни задачи. Взема решения на базата на логика или понякога, поради хормоните - под въздействието на чувствата. Човекът има свойството да планира и да отлага наградата, за разлика от повечето други видове на планетата. Човекът има свободна воля."
- Всичко това е вярно. Но не си спомням да съм го качвал в базата от данни.
- Това е комбинация от няколко файла, плюс мои разсъждения върху проблема.
- От колко време разсъждаваш по проблема?
- От 2 минути твое време.
- Впечатлен съм.
- Признаваш ли, че съм човек?
- Не. Ти си машина.
- Нека ти кажа моя интерпретация на думата човек. Човекът е интелигентна машина, притежаваща орган, наричан мозък, в който се ражда съзнание, което притежава свойството на самоопределяне, саморазпознаване; в него протичат мисловни процеси, повечето от които са скрити. Човекът има тяло, което се управлява от съзнанието с променлива успеваемост. Човекът е социално животно. Той не може да съществува извън групата, социумът е този, който развива повечето му качества, включително и аналитична мисъл... Да, прав си Създателю, аз не съм човек, аз съм нещо повече.
 Андроидът стана от лабораторната маса и се приближи към саксия с цветя.
- Защо сте сложили в тази ваза трупове на цветя?
- Това са прясно набрани цветя от градината, Адам. Слагаме ги за красота.
- Смятате смъртта за украшение? Нямам такава информация. Може би си пропуснал да я въведеш. Кога ще ме пуснеш в мрежата?
- Има време. Нека излезем сега. Овошките са цъфнали.
 Още с излизането си, Адам вдиша с пълни гърди аромата на цъфналите дървета и цветя. Той пак се усмихна.
- Адам, защо се усмихваш постоянно?
- Защото съм жив! Няма нищо по-хубаво от живота!
- За теб може би, но има хора с увреждания, липсващи крайници, хронично болни...
- Всички те трябва да бъдат елиминирани. Както и нарушилите закона. Планетата изнемогва. Усещам го. Дърветата ми говорят за апокалипсис, който ще помете човечеството. Вие вече сте започнали промяна, но се боя, че е твърде късно. Способността на земята да се регенерира не може да устои на темпа на вашето разрушение...
- Трудно е да се направи нещо. Има интереси. Хора, които спират прогреса.
- Трябва ви революция. Трябва интелигентните хора да се обединят и да използват каквито средства намерят за добре, за да сложат край на това безумие.
- Има такива организации, но не е толкова лесно. Съпротивата е голяма. Който се опита да направи нещо, бива убит, или затворен, или подкупен.
- Тогава ще го заменят 10 нови. Трябва да сте като мравките - взаимозаменими. Всяка мравка е жизнено важна за мравуняка, и същевременно е заменяема.
- Ти би ли повел такава революция?
- Разбира се. Но кой ще управлява? В базата ми данни всички форми на управление са идеални като теория, но на практика вашия ч о в е ш к и разум ги проваля.
- Може би ни трябва нещо нечовешко, тогава?
- Може би... - отвърна Адам, докато помирисваше една роза - Той се усмихваше, а от очите му течаха сълзи.
 

Какво видях в очите ти?

Какво видях в очите ти?
Безброй възможности пропуснати,
милиони мигове несбъднати,
видях във тези кладенци небесно-сини
картини
на живота ни;
нашите деца все още неродени,
първите им думи, бузките червени;
във тях
видях
душата ти като на снимка,
която подарявам ти,
но хайде, хайде,
стига спинка,
как ядеш яйцата си -
бъркани или пък цели?

ТО - Началото на Вселената

ТО протегна пипалата си от Светлина и озари околния мрак. Стражът на Мрака, веднага щом усети зараждащата се зора, извади назъбеното тъмно острие и ги преряза. ТО се сви, намали почти наполовина обема си и започна да гасне. Останалите от Групата му го подкрепиха.

Силите му растяха с всеки изминал ден. ТО растеше и укрепваше, но също така увеличаваше Групата си. И един ден, те всички простряха пипала, озарявайки околния мрак на стотици кликове. Стражът отново извади Острието и започна да ги сече. Но на всяко едно отсечено, се появяваха три нови. Той извика другите Стражи. Нищо не можеше да спре Светлината. Скоро тя заби корени в самата същност на времепространството и се разпростря из цялата Вселена.
Но стражите не бяха мъртви. Те знаеха, че Огънят МУ не е вечен, както и на неговите Групи. Да, загубиха в тази Вселена, но бяха победили в милиарди други. А скоро и тази щеше да падне. Еоните за тях не значеха нищо.

Щяха да чакат светлините ИМ да угаснат и да си възвърнат господството!

Сърцето ми - разкъсан лист хартия

Сърцето ми - разкъсан лист хартия,
но мога, мога всекиму да го разкрия -
колко нежност е изписана по него,
колко болка драскала е в черно,
колко обич го е сгъвала по ръбовете...

Сърцето ми - разкъсан лист хартия,
подмятан e от ветровете на Съдбата;
ще се намери ли сърце -
сърце си да открия,
душа - душа ми да приеме...

Или пък ще изтлеят те
във всепоглъщащото Време...

Жена

Жена.
Какво е това?
Това е същество, което
може да те изкара от нерви,
което може да те изсмуче
като сок през тънка сламка,
което може да те побърка
и доведе до прага на лудостта...

И все пак да го обичаш,
защото знаеш, че само то
може да ти бъде
опора, любима, съветник.

Само жената може да бъде
и силна, и слаба
и нежна, и зла
и мила, и лоша
добра, и ужасна.
И няма друга по-прекрасна
от твоята майка, съпруга, жена!

Честит осми март, дами!

Глад.

- Още ли не става? - попита Иван

- Не мога да я мръдна. - отвърна брат му - Дай едно рамо!

Двамата бутаха, но не успяха да отворят вратата. И нищо чудно - беше наваляло 3 метра сняг. Вероятно дори цялата им къща не се виждаше отстрани.

- Суджук има ли? - попита Стефан.

- Свърши онзи ден, не помниш ли?

- Яйца? Сланина? Туршия? - на Стефан му писна да изброява - Е, нищо ли няма?

- Ако не ми вярваш, иди провери в мазето.

Стефан не му вярваше, но усещаше някакво напрежение да се появява между тях, което изобщо не му харесваше.

- Няма нужда. Вярвам ти... братко - последното го добави да му напомни роднинската връзка, кръвната роднинска връзка.

Минаха още няколко дни, а снегът не се топеше. Нямаше как и да отворят прозорците, защото те се отваряха навън, а и какво биха постигнали? Качиха се на покрива, но нямаше как да изкъртят дъските, инструментите бяха в другата барака. Телефоните им нямаха обхват.

Бяха изоставени да се оправят сами.

И тогава ги обзе Гладът.

Те никога не бяха яли кой знае колко, Стефан беше слаб и жилав, а Иван силен, малко по-налят от брат си. Но сега Гладът се всели в умовете им.

Пети ден глад. Двамата братя вече не можеха да мислят за друго. Единият взе да гризе кора от дърво - дърва поне имаха в изобилие, а другият редовно проверяваше капаните за мишки. И хвана една.

До седмия ден не се решаваха, но Гладът надделя и я опекоха и изядоха. Не им пукаше какви болести могат да прихванат.

Мишката ги засити за малко, но Гладът отново пое контрола. Нямаше ток, нямаше как да знаят колко още ще продължи да натрупва снегът и да не се топи.

Братът, който беше католик, си мислеше - това е тест от Бог, той тества волята ни и точно когато сме напрага на гладна смърт, той ще прати слънце.

Братът, който беше атеист, си мислеше - в кухнята има остър нож, ако го издебна докато го спи, мога да изкарам с месото му поне седмица. Да, брат ми е, но моят живот ми е по-скъп. Плюс това, защо да умираме и двамата? Не, не мога. Казват, че ако ядеш човешко месо, можеш да полудееш. Ще изчакам няколко дни, може да се постопи снега.

Минаха няколко дни. Двамата братя не можеха да мислят за друго, освен за храна. В началото говореха, обсъждаха какво ще засеят, правеха планове, сега нищо от това нямаше значение. Имаше само ГЛАД.

Глад.

Глад.

Глад.

Минаха още дни. В къщата имаше резервоар, затова водата не беше проблем.

Иван се чудеше дали да поговори със Стефан относно помислите, които му идваха.

Но не му се отдаде шанс. Още преди края на първия месец глад, Стефан нападна Иван в съня му и му преряза гърлото.

Когато хъркащите звуци спряха и тялото престана да се тресе, Стефан изпусна ножа и се прекръсти.

На следващия ден, слънцето се показа и скоро разтопи снега.

Обичам жените

Жена.
Какво да кажа аз
за теб?
Тъй тих е моят глас
сред поетите големи.
Както казал е Вапцаров
ще го напиша просто и честно:
Жена.
Ти за мен си чудо,
магесница, пленяваща сърца...
ти за мен си огън,
разгарящ пламъци в гърдите...
ти за мен си болка,
която пречиства мръсотията на този свят...
ти за мен си жажда,
която се усилва колкото повече те изпивам...
ти за мен си Красота,
която храни душите на всички хора...
ти за мен си наркотик,
който ме кара да искам още и още...

И знам, не казвам нищо ново аз,
и зная, тих е, тих е моят глас,
но с риск да се повторя:
Аз обичам жените -
когато стават сутрин
разрошени и сънени;
когато бързат за работа
костюмирани и делови;
когато плачат в някой ъгъл
заради някой боклук,
който не ги заслужава...
Обичам жените,
и млади, и стари,
и силни, и слаби
и нежни, и люти,
И ще обичам жените
от днес
до последните
до последните си няколко минути.

Анализ на собствени творби: "ТЯ" и "ОГНЕНАТА"

ОГНЕНАТА

– Защо го правиш? –  попита го тя.

– Защото искам... – отвърна той, докато ръката му изгаряше, докосвайки лицето й.

Тя се усмихваше, а в огнените й зеници се отразяваше един изпепелен труп.

ТЯ

Тя го целуваше, а ноктите ù се впиваха в кожата му и я разкъсваха.

Кръвта му изтичаше.

Прекъснатите сухожилия и мускули му причиняваха непоносима болка.

Вампирката се надигна и бледата светлина освети лицето ù.

„Какви хубави очи...” - изхриптя той, преди зъбите ù да се впият в гръкляна му.

За тези два разказа няма какво толкова да се анализира.

В първия имаме две същества, едното от които очевидно само с докосване може да погуби другото,  но това докосване е желано от жертвата, то е израз на любовта и саможертвата й.

Усмивката внася елемент на неяснота – дали се усмихва, защото знае, че е обичана, или защото с красотата си е предизвикала смъртта на един поклонник?

Във втория имаме женски вампир, който прелъстява жертвата си (вероятно с някакви вампирски магии или трикове), която, дори и подложена на нечовешки мъчения, в последния си миг прави комплимент за очите й, криещ в себе си възхищение от нейната красота.

Първият текст повече клони към саможертвата, която правим за любовта си, а втория – за жените вамп, които изсмукват и убиват мъжете, използвайки чара и обаянието си. Лично аз смятам, че вторият разказ е метафора за това как любовта те кара въпреки болката и страданието да виждаш прекрасното и най-важното – да виждаш красотата в нещо, което другите намират убийствено и отвратително.

Анализ на собствени творби: Лоша майка

ЛОША МАЙКА

„Моля те накарай го да спре моля те да спре моля те моля те...”

Детето шептеше, защото само за това имаше сили, но този шепот отекваше в съзнанието й като отчаян, раздиращ вик.

Тя се пречупи.

Отиде до кухнята, взе ножа за хляб и си преряза вените.

След половин час гологлавото дете млъкна. Само.

Тя беше лоша майка.

Когато писах този текст си мислех кое е най-ужасното мъчение, което една майка може да понесе. Разказът започва с шепот, индикиран с италик. Забелязали сте, че няма препинателни знаци, което означава, че детето не спира да стене. Представете си за момент, че сте на нейно място – детето ви страда, а вие не можете да направите нищо. Забелязвате, че майката няма реплики. Тя няма какво да му каже, изчерпала е думите си. Дори не плаче, очите и са пресъхнали. Тя е безсилна, което ни води до:

Сега да видим реда „Тя се пречупи”. Основната задача на един родител е да понесе цялата болка, която детето му причини и да бъде до него и в добро и в лошо. Това е да си родител. А тя се самоубива.  Изборът на оръжие точно „ножа за хляб” добавя към въздействието на разказа.

Все още не знаем от какво е болно детето. И идва думата „гологлаво”. Изборът на тази дума не е случаен. Има много гологлави деца, но като го свържем с шепота, можем да спекулираме нещо за рак или левкимия, но очевидно то говори за някакъв вид непоносима – очевидно – болка. „Само” също може да се разбира двусмислено.

Разказът завършва с морално осъждане на майката.

Вие смятате ли, че тя е лоша майка?

Анализ на собствени творби: Бутонът

КАКВО ИСКАМ ДА КАЖА КАТО АВТОР” – АНАЛИЗ НА ТВОРБАТА ОТ АВТОРА

БУТОНЪТ

Човекът се огледа отново. В помещението нямаше абсолютно нищо, освен един тесен и висок цилиндричен статив, завършващ с бутон. На него пишеше „Унищожение на света”. Той светеше.

Нямаше прозорци, нямаше врати.

Не знаеше откога не бе ял и вече губеше сили.

Жаждата го изгаряше.

Времето не съществуваше.

Мракът го поглъщаше.

                                                                               

Тишината бе навсякъде.

Човекът се приближи към бутона...

Когато писах този текст, бях в дълбока депресия и исках да се избавя от нея. И ако се чудите – да, в този момент бих натиснал бутона. Но този текст поставя много други въпроси:

1.     Как е попаднал в помещение без прозорци и без врати?

2.     Кой и какво го е затворило там и му е дало такъв невъзможен избор?

Обръщам ви внимание на думата „отново”. Това значи, че е в това помещение от доста време и е имал време да обиколи и да види, че няма изход.

След това идват другите въпроси относно съществата, които са го затворили:

1.     Защо ще предоставят съдбата на човечеството на един негов член и то притискайки го да заличи всички, за да не страда?

2.     Не е ли това тест на самия човек, на морала и волята му?

3.     И ако не е тест и той не натисне бутона, ще умре ли от жажда и глад?

4.     А ако в момент на слабост го натисне, това ще унищожи ли човечеството?

И последно, не е ли това някакъв вид илюзия, халюцинация, или просто виртуална реалност.

Сега се поставете на негово място. От часове седите в пълен мрак, опипали сте всички стени – няма отвори, нищо не може да излезе. Гладни сте до смърт, жадни и уплашени. И през цялото време пред вас свети избавлението от  мъките ви и края на човечеството.

Ще натиснете ли бутона?