9 октомври 2011 г.

Глупак

– Наистина ли това е, което искаш?
– Да. Не желая нищо друго.
– Ти си глупак.
– каза Бог и плесна с ръце.

Душата му напусна тялото и се разгърна по цялата земя, гола и беззащитна.
Тогава той почувства Болката.

Тя гореше като нажежена лава...
Тя разкъсваше като дъжд от отровни остриета...
Тя рушеше като отприщена водна стихия...

Безначалната и безкрайна болка, сподиряща човечеството от първата лъжа, от първата несправедливост, от първото безсмислено убийство.

Тя нарастваше и се изменяше всеки миг, като същевременно си оставаше същата.
Тя погубваше бавно милиарди души.
Тя Създаваше...


Тогава човекът разбра.


***


– Едно докосване и всичко ще зарасте, ти ще заспиш и ще се събудиш без да помниш нищо.
– Искам още.
– Ти си глупак.
– каза Бог и плесна отново с ръце.

Времето се разгърна и всички мигове се сляха в един. Миналото и Бъдещето се оглеждаха в този миг-вечност от Настоящето.

Човекът изживяваше всеки един живот като свой – всяка сълза, всеки стон, всеки ужас се открояваше болезнено ярко, въпреки неизброимостта на душите, които се сливаха с неговата.

Той усещаше зараждащите се вълни на Другите, чиито искри тлееха векове в ледените пустини. Те се сливаха в едно същество, което страдаше хилядолетие след хилядолетие и стоновете му заглъхваха в Нищото.

Той усети болката на Последните.


Човекът проумя Безсмислието.


***



– Е, стига ли?
– Не.
– Така да бъде
. – каза Бог и плесна с ръце.

Пространството се сви и Безкрайното стана точка.

Болката, рушаща звезди и галактики се сля с неговата.

– Ти вече не можеш да се върнеш. Искаш ли да спра?

Човекът мълчеше.

– Нима след всичко това, ти все още...
– Искам още.
– Защо?


Човекът мълчеше.

– Добре. – каза Бог и сля душата си с неговата.

Тогава човекът усети истинската Болка.
Той съжали горчиво за всичко.

Но вече беше късно.

Няма коментари:

Публикуване на коментар