Пробуждане

Аз съм атеист. Не вярвам в нищо – нито в човека, нито в прогреса, нито в любовта, нито в приятелството. В нищо... Всъщност, не вярвам дори и в „нищото” – абсолютно нищо не съществува.
Но пък мразя много неща – мразя лиготиите, ненавиждам лъжите и лицемерието. Мразя и въображението – хората, надарени (и дори претъпкани) с този безполезен атрибут считам за прости лъжци. Мразя и писането, впрочем, защото то е само една лъжа.
Тогава защо пиша това? И за мен също е толкова изненадващо, колкото и за вас след прочетеното откровение. Работата е там, че на мен – точно на мен! – ми се случи нещо много странно, което просто няма как да не споделя.

Аномалията започна през една тъмна септемврийска вечер (не помня вече точната дата, но мисля, че скоро бяхме започнали училище). Седях си пред компютъра и препрочитах сигурно за стотен път Законите на Мърфи когато...
– Здравей, Мирославе! Имам задача за теб.
Гласът се появи ей така – от нищото. Изведнъж, без предупреждение. Естествено, помислих, че ми се е причуло – точно тогава бях надул слушалките на макс и слушах Мъдвайн (убийствен метъл) – тъй че когато осмислях ситуацията отново по-късно, се учудих как изобщо съм го чул.
Продължих със заниманието си.
– Виждам, че няма да стане по лесния начин.
След тези думи токът спря. Взирах се невиждащо в черния екран и се питах какво ли щеше да стане по-нататък. Не ми се наложи да чакам дълго.
– И така, вече можеш да ме слушаш, неотклоняван от тези не особено ритмични звуци, които наричаш метъл.
Главата ми се въртеше в мрака като ветропоказател – при всяка дума аз се обръщах на различни страни, опулил очите си в тъмното. Нищо не видях.
– Добре де, ще спестя и на двама ни доста време и обяснения като просто светна лампата.
В момента, в който гласът изрече последната дума, лампата светна. Но екранът на компютъра ми си оставаше тъмен. Дори лампичката не светваше. „Изгорял е!” – помислих си с болка. Погледнах през отворения прозорец – нито светлинка от съседния блок. Значи все пак токът беше спрял. Невъзможно – нали лампата ми светеше! Как без ток?
– Мога да ти спестя труда, – вече бях вдигнал слушалката и набирах телефона на Енергото – но знам, че дори и да ти обясня какво става, няма да ми повярваш, тъй че... мъчи се.
– Ало, Енергото ли е? Ами... нямаме ток, бихте ли ми казали... Кочо Честименски три... да... а, така ли?... целия?... сигурни ли сте?... благодаря, дочуване.
Облегнах се замислено на фотьойла. Мълчанието продължи няколко минути, през които трескаво съобразявах. После гласът го наруши:
– Е? Няма ток, а? Пък лампата свети... странно, нали?
– Да. – реших да отговарям. И без това очевидно се бях побъркал напълно, тъй че
нямаше повече смисъл да се правя, че не чувам нищо.
– Сега ще ме изслушаш ли?
– Да. – повторих глухо аз.
– Макар и да няма значение, все пак ще е добре да го знаеш – аз съм един от висшите богове. Ти си избран от Съвета да изпълниш една задача. Трябва да изпълняваш точно каквото ти казваме и точно когато ти го казваме и ще живеете – ти и цялата ти раса. Ако ли не... ще загинете. Всички. Сега стана ли ти ясно?
– Да, – кимнах – абсолютно всичко ми стана ясно. Само че има няколко възможности: първо – това е някаква малоумна шега и участвам в Сладко отмъщение или някое подобно безсмислено предаване; второ – някой се бъзика с мен и то страшно, вероятно някой от кретените, които ме познават отлично; и трето – просто съм тотално изкукал.
– Много бързо ще се справим с първите две. – гласът престана да се чува отвсякъде и се локализира точно пред мен. – Гледай внимателно.
От нищото пред мен се материализира един безформен облак.
– Прав си. Сега разбрах, че това не е шега. Напълно превъртял съм.
– Е, виж, от това не мога да те разубедя. Няма как – ти не вярваш в нищо, освен в обективната действителност.
Това бе най-вярното определение, което някой някога бе давал за мен.
– Затова приеми, че в момента си превъртял. Тогава какво ти пречи да изпълниш всичко, което ти казвам – защото „аз”, след като не съм реално съществуващ обект, то остава да съм част от съзнанието ти?
– А какво ако откажа?
– Ще умреш веднага!
Чух силен пукот. Погледнах моментално нагоре. Таванът се бе пропукал и чувствах как след секунда върху мен ще се срутят над сто тона масивен бетон...
– Добре де. Добре. Само мир да има. Ще изпълня всичко... Чакам.
„Защо пък не” – помислих си. Нека веднъж в живота си послушам някого – ей така, за разнообразие – да видя какво е чувството.
– Радвам се, че започнахме да се разбираме. Сега ще премина изцяло в съзнанието ти и никой освен теб няма да ме чува. – и облакът изчезна.
– Все ми е тая – нали съм ненормален вече. Кво ми пука?
И след брилянтното ми умозаключение, той прошепна в съзнанието ми какво бе първото нещо, което трябваше да направя. Не виждах нищо нередно, макар и да бе станало девет часа, а докато стигна вероятно щеше да стане девет и половина. Облякох се набързо, казах на майка ми че излизам и тръгнах да изпълнявам точка номер едно в огромния (не се съмнявах) план.
Пред вратата на Здравка пристигнах в девет и половина – точно както го бях изчислил. Звъннах. „Ето ме тук. А сега какво да правя?”- помислих си.
Здравка отвори веднага – тя имаше този навик и винаги можех да преценя след няколко секунди дали си е вкъщи или не. Погледна ме странно, вероятно заради късния час, но все пак ме пусна.
– Здрасти. Какво става?
– Нищо, слушам музика.
Знаех че няма да ме попита изобщо какво правя там, но се почувствах длъжен да дам някакво обяснение. Дали да ù кажа за онзи „бог”? Определено не – това би затруднило бъдещите ми задачи. Но защо суфльорът ми мълчеше?
– Реших да намина да видя какво правиш.
– Амии, обичайното – седя и слушам музичка.
– Как беше в училище? – от отчаяни хора, отчаяни въпроси.
– Както винаги – колкото да не заспя.
Понякога диалозите ми със Здравка са много измъчени – случва се винаги когато на нея ù е гадно за нещо. Тогава знам, че няма смисъл да се опитвам да завързвам разговор. Но в този случай нямах избор.
Мълчах и разглеждах стаята. Минаха една-две минути, а аз все по-ясно виждах в очите на Здравка как расте застрашително мълчаливият въпрос: „Какво правиш тук – няма ли да си ходиш?” Не издържах и реших да ù кажа всичко.
– Виж, Здравче, може да ти се стори странно, но всъщност присъствието ми тук си има адекватно обяснение...
– Както си забелязал, тя е потисната. Погрижи се това състояние да премине в спокойствие и щастие и я изведи навън.
– ... обаче не ми е удобно да ти го казвам тук. Искаш ли да излезем?
– Ами може... и без това ми е малко тъпо.
Излязохме. Оставаше най-лесното. Не беше много трудно да я накарам да се усмихне – никога не съм имал проблеми с разсмиването на хората. Достатъчно е или да разкажа някои от „веселите” си каръшки преживявания (те с всеки ден нарастват в геометрична прогресия) или да допълвам Законите на Мърфи с житейски примери.
Тази тактика действа, особено когато другият е потиснат от някакъв житейски неуспех – чуеш ли някой, който действително е по-зле от теб, проблемите ти някак си се омаловажават и ти олеква. Освен това успях да изкопча от нея причината.
Стана десет и половина. Беше крайно време да се прибираме. И тъкмо щях да предложа това, когато:
– Налага се бързо да напуснете града. Заведи я на гарата и купи билети за София.
– Ти нормален ли си? Това не може да стане!
Чух стъпки зад нас. Нещо тежко желязно се влачеше по земята. Дали ми се беше сторило?
– Миро, мисля че зад нас има някакъв ненормалник...
Не ми се бе сторило.
– Добре де, какъв ти е проблема сега! Аз така си говоря. Ще го... ще се опитам да го изпълня. Но откъде да намеря пари, как да я убедя? Това е ненормално!
– Пари ще намериш, не се притеснявай, но не можем да контролираме човешкото съзнание. Трябва всичко да става по ваше желание.
– Да бе, направо примирам от желание да се разкарвам по нощите...
Шумът изчезна, а стъпките останаха назад. И двамата се успокоихме.
– Ми, хайде да си ходим! Достатъчно емоции за един ден – усмихна се Здравка.
– Виж, Здравке, трябва да ти кажа нещо... Всичко което правя дотук има определена цел, която не мога да ти разкрия. Действията ми могат да ти се сторят странни, но ще те помоля да ми се довериш. Би ли го направила?
– Нищо не разбирам. Миро, днес си особено странен.
– Знам. Добре де, ще видим какво ще стане. Ти си решаваш. Такаа... ще дойдеш ли с мен до гарата за малко?
Здравка ме погледна с редовната си учудена физиономия – трудно ми е да определя... учудено, странно, някак си смешно... винаги ме изпълва с умиление...
– Мирооо! Стига се бъзикай...
– Този път съм сериозен. Хайде де... тъкмо ще се поразходиш.
– Всъщност защо не? На мен ми е все тая като се замисля. И без това у нас никой няма да забележи липсата ми.
– Добре. Тръгваме. Там ще ти обясня останалото. (Надявах се)
За наше щастие скоро дойде тролей и не ни се налагаше да вървим пеша. Беше единадесет без десет.
Слязохме на гарата и влязохме вътре.
Беше празно – нямаше жива душа. Седнахме на първия диван. Двамата със Здравка мълчахме, но с „бога” водехме сериозен спор.
– Как ще замина в дванайсет през нощта? Ами родителите ми?
– Нима родителите ти са по-важни от съдбата на човечеството?
– Разбира се, че не. Обаче не ми стана ясно как точно ще спася човечеството ако замина късно през нощта с първия влак за София?
– Ти не. Здравка ще го направи.
– А... ето че стигнахме и до нея. Тя няма ли си родители? Айде, аз очевидно съм полудял, но имам ли право да я въвличам в шизофреничните си глупости?
– А защо не ù обясниш как стоят нещата, пък тя самата да реши. Тя има право да знае.
– Какво да ù обясня!? Че е избрана да спаси човечеството! Ти чуваш ли се какво говориш!? Та тя е убедена, че в нея няма нищо особено, че е най-обикновен човек и няма нито интереси, нито способности! Нима мислиш, че не съм опитвал и преди да я убедя в противното.
– Но никога не си знаел истински, че това не е така. А сега знаеш, че в нея има нещо до такава степен важно, че един висш бог да кара теб – атеиста, да я „разбудиш”.
– А, значи това била „възвишената цел”. Да я разбудя? Ами защо просто някой не събуди МЕН, защото ми писна този глупав сън!
– Какво, да не кажеш, че вече престана да вярваш и в действителността?
– Не знам вече в какво да вярвам...
– Ами защо не опиташ В НЕЩО, каквото и да е?
– А ти защо не вървиш на....
– Е, кажи нещо де... Защо ме помъкна тук? – Здравка ме гледаше настоятелно.
– Ей сега. Чакай само малко.
– Защо не ù го кажеш ТИ! Защо ме мъчиш? Не разбираш ли, че няма да я помъкна по градовете, като я отвлека от вкъщи (какво друго е това, ако не отвличане?), защото ми го е казал някакъв глас?!! Ако ще и още сега да ме убиеш. Все ми е тая!
– Мислиш ли, че ми е особено приятно да се занимавам с теб? Е, не е! Един обезверен мрънкалник не е най-добрия избор за един бог, както се досещаш, но нямам друг избор... ех, защо ли ви направих със свободна воля – ако ми се подчинявахте безпрекословно, всичко щеше да е толкова по-лесно... но както и да е. Не мога да ù говоря, защото още не е „разбудена”.
– А аз съм!?
– Виж, сега не е нито времето, нито мястото за този разговор. Наведи се да си завържеш връзката.
– Какво? Каква връзка има...
Наведох се и точно зад десния си крак видях двайсетлевова банкнота.
След като изказах около още стотина аргумента и всички бяха брутално омаловажени и контрааргументирани от „бога”, отидох да купя два билета за София.
Здравка ме гледаше с усмивка в началото, но после когато видя, че не се шегувам и наистина купих билети, ме попита защо е всичко това.
– Виж, съжалявам много, но не мога да ти кажа. Можех да измисля някакво извинение – или поне да се опитам да измисля – но не го направих. Дали ще ме последваш – сега, и по-късно, ти си решаваш. Аз само ще те помоля да ми се довериш. Никога досега не съм те подвеждал, нали?
– Не, но виж, не мога просто така да замина без да кажа на нашите... не ти ли е ясно това?
– Ясно ми е, но трябва да тръгнем веднага.... ох, това започна да изглежда като някой тъп латиноамерикански сериал. Къде е камерата?
– Виж, оправяй се! Тя е напълно права.
– Нима се предаваш? Ще зарежеш всичко, защото те мързи да си размърдаш мозъка. Е, не знаех, че си ЧАК ТАКЪВ пораженец. Май наистина освен за мрънкане, за друго не ставаш.
Това ми прозвуча като: „Ни та съкам, ма ни моиш” – изречение, след което правя всичко ненормално, което са ми казали.
– Здравче, не ти ли се е искало никога да предприемеш нещо диво и необмислено? Просто да се хвърлиш в живота надолу с главата?
– Ми, честно казано, не. Защо да го правя?
– А защо не? Приеми го като изненадващо пътешествие – ти сама каза, че не ти се ходи на училище особено...
– Че не ми се ходи, не ми се ходи – нито мога да понасям съучениците си, нито нещо ми е интересно и ме влече, но това означава ли, че мога да си отсъствам когато си искам?
– Ее, два-три дни повече или по-малко няма да навредят. Ще измислим нещо с бележката. Пък и ние още не взимаме нови уроци... а и входните попреминаха...
– Офф, добре де! Щом е толкова важно за теб. Макар че, честно казано не ми и хрумва каква може да е причината за всичко това. Ти нали не обичаш да отсъстваш и да бягаш от училище...
– Казах ти, ако не беше важно, нямаше да изпадам в такова абсурдно положение сега. Знаеш колко мразя неточностите и неяснотите.
– Да, математико!
– Хайде сега пък ти! – усмихнах се.
– Хайде от мен да мине. Води ме, водачо!... обаче утре не може ли да тръгнем? Първо да питам нашите?
– А? Не може ли?
– Ще заминете с влака, който пристига след половин час.
– Много е. Не мога да я задържа толкова. Ще поиска да се обади на техните.
– Нека го направи тогава. Това не може да навреди.
– Да бе, не може да навреди – просто ще ù кажат да се прибира и тя това ù ще направи.
– Погрижи се това да не стане.
– Лесно ти е на тебе... От облака... или на каквото там седиш... Уфф, как се замесих в тази простотия!!
– На вашите кажи, че се налага спешно да отидеш на селото ти. Кажи им, че си с мен и да не се притесняват. Също им кажи да ти се обаждат по джиесема ако нещо.
– Офф, добре, печелиш. Само спокойно.
Обади им се. Приеха го учудващо спокойно. Е, всеки с характера си.
– Имаш късмет, че нашите изобщо не ме бръснат за човек.
– Не говори така!
– Защо не? Аз не лъжа.
– Спокойно, скоро ще ги убедиш в противното (или всички ще умрем!!).
– Да бе, разбира се.
През половиния час който оставаше, проведохме много безинтересни и скучни разговори, разкъсани от големи неловки паузи. Имах чувството, че всеки миг ще се откаже. Но не го направи.
Влакът пристигна и ние се качихме.
През цялото време стояхме и се гледахме не особено умно. Не можех да отгатна какво ù се върти в главата и дали всичко няма да пропадне още при следващата отчайващо малоумна задача.
– Добре де, защо не ми кажеш предварително какво ще се налага да правя, за да се подготвя още отсега?.... Отговаряй де, какво мълчиш!?
– Ще отговоря и на двата ти въпроса и с това приключваме. Не можеш да знаеш всичко предварително, защото само ще объркаш нещата, а освен това дори ние, висшите богове, не можем идеално точно да предвидим накъде ще се развие нишката на съдбата. Тук става въпрос за нещо много важно – иначе не си мисли, че някой щеше да се занимава с вас изобщо. А мълча, защото имате „свободна воля” и никой не бива да се намесва в съзнанията ви, тъй като дори това би повлияло на хода на нещата.
– А ако оня сладък пич с балтията или каквото беше там ни беше нарязал на парчета или пък целия блок се беше срутил върху нещастната ми глава, това нямаше да се отрази на „хода на нещата”?
Отговор така и не получих. Явно нямаше да ми проговори докато не измисли още някоя простотия. Е, както и да е. Поне пътувахме, което беше яко – все пак авантата си е чиста печалба.
Не се сещах за какво да си говорим със Здравка обаче. Дори когато тръгвахме от безобидни и далечни теми, винаги се стигаше до странното ми поведение и аз се чувствах неудобно.
По едно време Здравка заспа от интерес по средата на репликата ми и тогава, след като си отдъхнах, реших да спра. Поне нямаше да се мъча повече. Засега. Нагласих си часовника да звънне след час и нещо и също заспах.

...Със Здравка минаваме по Лъвов мост. Гласът проговаря в съзнанието ми:
– А сега се хвърли през парапета.
С огромно удоволствие изпълнявам последното му желание, за мое най-голямо облекчение и утешение, и в тъмните и мрачни води намирам желания покой, към който съм се стремил цял живот...
Тъпата аларма на джиесема ми обаче не бе настроена толкова състрадателно както гласа и наруши така желания ми покой. Отворих с огромно нежелание очите си, за да видя няколко неща. Първо, Здравка вече бе будна и гледаше съсредоточено през прозореца. Второ, тъпият влак беше спрял – познах го по тъпите очертания на тъпото поле и по тъпите дървета, които просто си стърчаха тъпо и не бягаха назад от полезрението ми. (Не обръщайте внимание на този епитет – когато не съм на кеф го лепвам на абсолютно всичко; особено сутрин, след като се събудя.)
– Какво става? Да не спукахме гума? – пошегувах се тъпо аз с най-изтъркания лаф на вселената.
– Не разбирам какво става? Просто спряхме.
– Излезте от влака!
– Какво? Как така! Ти нормален ли си?
– ВЕДНАГА!
– Здравче, виж, налага се веднага да слезем от влака.
– Какво? – тя ме погледна учудено. – Защо? Та ние сме поне на двайсет километра от София? Вън е тъмно като в гроб. Три часа през нощта е!
– Всичко това ми е напълно известно. Виж, имаш две възможности – или приемаш всички мои странности и се съгласяваш с всичко, или не. Избереш ли първата, мога да ти гарантирам няколко дни, пълни с приключения и че ще направиш хиляди неща, които вероятно никога през живота ти няма да ти хрумнат. А втората е връщане към скучното училище и сивите дни.
– Добре де, но ще ми обещаеш ли накрая да ми кажеш защо се държиш толкова странно?
– Тържествено. – сложих ръка на сърцето си аз. Усмихнах се.
– Добре, води ме. – и тя се усмихна.
За едно беше права – наистина бе три часа през нощта.
Беше тъмно и студено. Вървяхме по релсите, защото онзи умник така ми бе казал. Когато го попитах няма ли след половин час тръгналият отново влак да ни премаже, той ми отговори тайнствено, че този влак няма да тръгне повече. Както и да е, въпреки всички мои приказки, не беше нито забавно, нито интересно – та какво приключение е да се разкарваш няколко километра по релсите в три през нощта, обграден от пущинаци, когато знаеш, че си оставил удобния влак назад?
Дотътрихме се как да е до някакво село, чието име дори не разбрахме, понеже бе твърде тъмно. Изникна въпроса за спането, понеже никой от нас нямаше намерение да продължава да ходи пеша в мрака към София. Бяха ми останали някакви пари, които обаче бяха крайно недостатъчни за какъвто и да е било хотел – при положение, че в това забутано село изобщо имаше хотели.
– След десет минути за София ще тръгне един човек в бял микробус. Вървете по тази улица, в която се взираш безнадеждно от десет минути. Като стигнете кръстовището, завийте вдясно. Няма как да не го видите.
Помъкнах Здравка по улицата, напълно убеден, че най-после ще срещна най-доброто доказателство, че съм напълно изкукал и е трябвало да се хвърля под релсите навреме.
Но след като свихме вдясно, там наистина имаше един бял микробус. „И какво от това – помислих си – просто съвпадение”
– Извинете, вие ще пътувате до София, нали? Един познат ми каза, че тръгвате, ще представлява ли проблем да ни качите отзад... ние няма да пречим. Ето ви всичките ни пари.
– О, няма нужда. И без това ми трябва компания. Качвайте се.
Това той ли го каза или ми се бе причуло? Имаше няколко възможности – този е педофил, възнамерява да ни заколи и нареже на парчета или просто е ненормалник. Както и да е, ако спяхме навън, надали щяхме да се срещнем с по-приятни и мили хора, тъй че ща не ща, качихме се.
Пича се оказа веселяк (може би се радваше, че най-после е срещнал двама нещастници, които да нареже на филийки, за да нахрани кучето си!!!) и неспирно ръсеше мохабети. Ние от своя страна му казахме няколко от пазарджишките лафове, после му разказахме за себе си и така се заформи якото разговорче.
Свали ни пред къщата си и ни каза, че сме били симпатяги и сме могли да пренощуваме на долния етаж. Знаех си – този имаше някакви извратени апетити към нас. Но пак – ща не ща...
Естествено, предоставих леглото на Здравка, а аз се увих с петдесет одеяла и се проснах на земята. Излишно е, предполагам, да казвам, че не мигнах. Непрекъснатият страх да не дойде веселякът с още по-весел сатър, с който да ни нареже на много малки парченца не ми помагаше особено да се отпусна, а и твърдият студен под и течението от вратата също не ми действаха приспивно.
Здравка обаче спа доста добре. През шестте часа, оставащи до обяд на другия ден, аз успях да установя, че сънят ù подхожда на нейното име, че спи на лявата си страна и че обича да слага едната си ръка под възглавницата.
– Днес ви е ден за почивка. Забавлявайте се.
Предполагам сами разбирате причината този глас и смисълът на думите му да не ме зарадва особено... Да влача със себе си момиче из непознат и за двама ни град, без стотинка в джобовете, без родителите и на двама ни да знаят къде сме, докато би трябвало да сме на училище, не беше сред обичайните ми забавления.
Стигнахме къде с питане, къде по интуиция, къде с небивал късмет до НДК и тъкмо да седнем на една пейка.... портфейл. Разтворих го. Пълен бе с пари. Вътре беше и личната карта, и книжката, и още няколко важни документа на... Владимира Стоянова Христева.
Какво да правя? Да го задържа ли? Съобразих, че щом никой още не го е прибрал, то собственикът му трябва да е някъде наоколо.
– Да, направи каквото си решил.
¬ Поех си дълбоко въздух и изкрещях с колкото сила разполагах след безсънната нощ:
– Владимираааа!
Една жена на около петдесетина метра се обърна стреснато.
Когато я видях от близо, установих че е същата като на снимката.
– Намерих портфейла ви. Извинете, но се наложи да го отворя, за да видя името ви.
– О, благодаря ти много! Какъв находчив младеж. И честен! Такива много трудно се намират. Заслужаваш награда.
– Не, не бих могъл... (всъщност бих доста охотно, но етикетът изискваше да се правя, че не забелязвам как коремът ми къркори и няма изгледи скоро да го напълня, че днес няма къде да спим с едно напълно невинно и неподозиращо нищо момиче, което ми се поведе по щуротията и още много подобни не много приятни нещица...)
– Такива постъпки трябва да се поощряват – каза тя и с нетърпящ възражение поглед ми сложи петдесет лева в ръката.
Явно беше доста богата, щом за намиране на някакъв си портфейл ми даде петдесет лева, но от друга страна можеше да загуби всичките... петдесетлевките, които видях на пръв поглед бяха над двайсет... Явно скоро бе посетила банката или някой банкомат. Даде ми и визитката си като изрази желание ако някога ми потрябва работа, да ù звънна.
Всичко това бе странно и неправдоподобно. Но чистичката новичка петдесетачка в ръката ми донякъде опровергаваше нереалността му. Прибрах парите в джоба си и двамата със Здравка се насочихме към най-близката закусвалня.
След като се нахраниш обилно и почувстваш приятната тежест на парите в джоба си, светът някак си престава да изглежда толкова враждебен. Разбира се, не си правех илюзии, че ще можем да преживеем повече от ден с тези пари, затова и не ги пестихме много – все пак гласът бе казал, че този ден ни е отреден за почивка. А аз все повече се убеждавах в реалността на този глас...
Разкарахме се хубаво из София, накупихме си разни евтини боклуци и джунджурийки, посетихме няколко стари познати... запознахме се с местните измекяри като нас... Изобщо, хубав ден беше. А когато дойде нощта, се забихме в някаква евтина дупка. Получихме уникалната екстра – безплатна компания и дълбоко философски (предимно касаещи родословното им дърво) разговори със стоножките, дървениците, хлебарките и другите гадинки в стаята ни.
На мен много-много не ми правеше впечатление обстановката – вечерта така и не успях да я разгледам, защото потънах в бездънен сън.
По-късно разбрах, че тук положението било обратното – докато аз съм спал, Здравка е била будна през по-голямата част от нощта. Причината за това бодърствуване била една особено прекрасна стоножка, която Здравчето съзерцавала с широко разтворени очи и свито сърце.
Събуди ме милото:
– Ставай и се обличай! По-лошо е отколкото си мислехме...
Доста усилия ми струваше докато убедя Здравка, че нещо на този свят е по-важно от това да се наспи най-после както трябва, но успях.
Докато излизахме на бегом от сградата, гласът направо ме хвърли в тъч:
– Самолетът излита в девет и двайсет.
– КАКВО!!!!! Какъв самолет? Ти НОРМАЛЕН ЛИ СИ!? Намирам се в чужд град, непълнолетен съм, нямам паспорт, нито виза, нито нищо, а и помъкнах Здравка... Леле, и тя ли ще лети? Не, няма начин...
– КАКВО!!!!! Какъв самолет? Ти НОРМАЛЕН ЛИ СИ!? Виж, Миро, това преминава всякакви граници... кажи, че се шегуваш.
Нямаше представа колко много ми се щеше да се шегувам... да съм най-големия шегаджия на света и всичко това да е театър на ексцентричността ми – и гласа, и всички странни събития... но, уви, не беше.
– Ще ми се да се шегувах...
– И с какво възнамеряваш да платиш билета? Накъде ще пътуваме? Кой ще ни пусне на самолет двамата? Как ще се върнем?...
– Чу въпросите. И аз съм на мнението, че това нещо не може да стане...
– Виж, всичко ми е ясно. Ние не сме толкова незапознати с животите ви, че да не осъзнаваме какво ви караме да направите, но просто... ох, докъде я докарах, да се обяснявам на някакъв жалък смъртен... разбери, нямате друг избор.
– Знаеш ли какво? ПИСНА МИ! Няма да се кача, няма да помъкна и Здравка с мен! Ти какво си мислиш – че ще ти вървя вечно по гайдата ли? Ами ако ми кажеш да се хвърля от самолета с парашут?
– Ами имаше и такава възможност, но тя отпадна.
– Забрави! Ако ще да умра в същия миг, няма да мръдна от тук!
– Ох, след няколко часа ще ме молиш на колене, дано само да не е твърде късно... но при всички положения твърдоглавието ти ще влоши нещата.
– Какво?
Все ми беше едно какво съм влошил... и без това по-луд от това нямаше как да стана. Поне щях да се опитам да върна Здравка обратно вкъщи и да оправя кашата, която забърках.
Първото нещо което осъзнах бе, че са ни останали пари само за един билет. Предложих ù да си купи един и да ме остави да се „сдухвам” тук, понеже поради временното си умопомрачение бях прецакал всичко, но тя отказа.
– Или двамата тръгваме, или никой.
– Добре.
– Хайде да продадем нещо или да видим как да изкараме още шест лева де. Няма да е чак толкова трудно...
Но се оказа много трудно. Обикаляхме напразно доста дълго, даже по едно време мислехме да започнем да просим...
И тогава се сетих за визитката. Отидохме до пощата, позвъних на Владимира и, разбира се, не я намерих вкъщи... Нормално. Все пак ми трябваше. За щастие бях запомнил адреса, докато разглеждах личната ù карта. Решихме да я потърсим – какво губехме?
Спряхме първия срещнат:
– Извинете, къде се намира...
Беше мъж. Нисичък и добродушен. Докато говорех обаче, забелязах как лицето му помръква, зениците му почервеняват... сякаш някаква сянка премина през него. Посочи ни нещо. Ноктите му се издължиха и станаха черни. Изведнъж замахна леко към мен.
– Здравке... и ти ли виждаш...
– Миро, какво става?! – В погледа ù имаше повече учудване отколкото страх.
– Нямам представа.
Избягахме. Колкото повече се смрачаваше, толкова по-страшно ставаше всичко. Не можехме да питаме никого за посоката, нито за каквото и да е било, не можехме да идем в полицията или в пощата, или в друга сграда – след няколко секунди всички хора се превръщаха в някакви демони.
Гледах и не вярвах на очите си. Какво ставаше? Не знаех – най-лошото от всичко бе, че не знаех за положението ни нищо повече от Здравка.
– Това не се случва. Това не се случва.
– СЛУЧВА СЕ! – зад нас се появи едно от съществата и изгледа Здравка доста неприлично. Не бе нужно да си особено проницателен, за да се досетиш, че иска плът и кръв...
Избягахме отново. А те ставаха все по-упорити. И все повече. Не можехме да избегнем хората – в Столицата самата мисъл за това е смешна. Нямаше уличка, заслон, строеж, дупка, каквото и да е, където да се скрием... а дори да имаше, не можехме да ги намерим...и нямаше кого да питаме...
– Добре, Здравче, аз се побърквам, ама ти? Да не е заразно?
– Да не сме взели някакъв халюциноген – всичко е толкова истинско...
– Не е! Не може да е. Това е някаква халюцинация, или... или психоза... чел съм за такива масови, които обхващат повече хора... А може би.... но при всички случаи не е реално, а е само в мозъците ни. Като онзи гла...
– Като какво?
– Като нищо. Обърках се. Спомних си нещо... както и да е.
– Какво ще правим сега?
– Предлагам да се държим както обикновено, да спрем някое... някой човек и независимо какво виждаме, да го попитаме за посоката... Нищо, идващо от съзнанието ни не може да ни навреди... нали? – гласът ми не издаваше убеденост.
В този миг отнякъде изскочи едно малко детенце (всъщност, едва ли детенце е точната дума, но тялото му беше малко и явно е принадлежало на детенце) и преди да отнесе един ритник в главата, успя доста красиво и прилежно да ми одере ръката и да ме захапе по крака, като определено щеше да ми откъсне месо, ако не бях го отблъснал.
Погледнах стичащата се кръв по ръката ми и с огромни усилия потиснах надигащото се отвращение – не можехме да си позволим нито да повърна, нито да припадна точно сега...
Следите от ноктите си личаха. Това бяха нокти на хищник. Не на човек.
– Истинско е. Всичко е истинско. И гласът, и онова за човечеството...
– Какъв глас? За какво говориш?
Чувах думите ù. Вероятно са се записвали в съзнанието, но сякаш идваха от някъде много далече и не стигаха до мен.
Гледах се отстрани. Продължавах да говоря.
– ... и аз не го послушах. Допуснах най-малоумната грешка, която може да се окаже последната в моя... в твоя, в живота на всички ни... Какъв кретен!
Беше почти тъмно. Лампите светеха, но това само влошаваше положението. Тези същества вероятно виждаха и на тъмно и за тях бе все едно... но ние определено не изгаряхме от желание да ги виждаме.
Бягахме, бягахме, бягахме... нямахме посока, нито цел... просто бягахме за да се спасим. Накрая се забихме в някакво порутено мазе и залостихме вратата. Вътре беше тъмно, гадно и миришеше отвратително. Проправях път в търсене на ключа на лампата и се увих в хиляда паяжини, блъснах се в сто стари мебела (както по-късно разбрах) и, разбира се, се спънах в абсолютно всичко, което беше на пода, улучвайки всички възможни дупки и размествания на дъските.
Накрая улучих ключа.
И на двамата обаче ни се прииска да не бях го намирал.
Мазето приличаше на жилище на душевно болен, недокоснато след дните на истеричната му и особено болезнена смърт, в която с буйството си е сътворил всичко това... Обстановката не беше особено приятна – не навяваше уют, а отвращение; не миришеше на дом, а на смърт...
Спогледахме се. И на двама ни се искаше да излезем... навън, на простор, на въздух, на чисто... на въздух... но не можехме.
Мина към половин час, в който не смеехме даже да дишаме... И чухме дращенето. Хиляди нокти... черни, дълги... нечовешки... се впиваха в мазилката, чоплейки я. Никой не блъскаше, никой не се опитваше да влезе... само ноктите... стотици, хиляди нокти, стържещи... бавно, натрапчиво... дращенето се забиваше в мозъка ми... имах чувството, че дращят по плътта ми, в съзнанието ми...
Миришеше на смърт.
Със Здравка се свихме в един ъгъл. Сериозно обмислях какво да правя. Не им ли се изстъргаха тъпите нокти... какви бяха, че да дращят толкова дълго мазилката... Ами ако това продължеше... ако накрая намереха начин да влязат?
Мина половин час.
Мина един.
Минаха два.
Главата ми беше празна. Наоколо не видях нищо, което да може да спре нокти, минаващи през стени. Можех да убия няколко, но накрая и двамата щяхме да бъдем разкъсани от зловещите нокти... При мисълта как те се забиват в плътта ми потреперах. Ами Здравка. Мълчеше... и двамата мълчахме.
Мазето имаше прозорци. Някакви мизерни стогодишни пластове стъкло, запечатани с дъски... Само това ни делеше от смъртта. Дъските обаче накрая поддадоха.
Един по един, прозорците се чупеха под натиска на ноктите...
Виждахме лицата им... разкривените зли гримаси...
Червените им очи ни пронизваха... в тях гореше омраза...
Зъбите им бяха необикновено бели и остри като ножове... (спомних си малкото същество, което щеше да ми откъсне месо; тези щяха да счупят и кост)
Дращенето се засилваше... може би надушваха вече близостта на плътта ни.
Чувах туптенето на сърцето си. Чувах и нейното. Със Здравка се бяхме притиснали един до друг и гледахме десетките размахващи се ръце с остри гарвановочерни нокти, които скоро щяха да се забият в плътта ни...
Погледнах я. Лицето и беше спокойно. В очите ù виждах светлинка... желание за живот, което бе по-силно от всичко... В тях нямаше и капка съмнение, че ще оцелее. Започнах да виждам и онова, другото... онова, което бе на път да се „пробуди”...
Вратата изскърца силно. Две от гредите се счупиха и от дупките се подадоха ръце...
Миришеше на смърт.
Мълчанието тегнеше по-страшно от всичко...
– Не можем да избягаме. Не можем да се скрием. В капан сме. Обречени сме. Аз съм виновен... Здравке, ако това е краят, моля те, прости ми. Защото аз съм виновен за всичко... трябваше да ти кажа от самото начало, но нали и аз самият не вярвах... Та дори сега ми е трудно да го осмисля...
– Ти май съвсем се побърка. Човече, ЗА КАКВО ГОВОРИШ?
– Длъжна си да знаеш... преди края... Преди да дойда...аз...
– Отвори шкафа срещу теб. Най-долния рафт. Сместа е киселина...
... Шишето се разби във вратата, разлагайки и прогаряйки плътта им... Чуха се агонични викове... Не бяха човешки...
Ръцете се отдръпнаха от вратата. За колко ли дълго?
– Сега повярва ли ми?
– Ще запаля свещ направо. Повярвах в ада. Това тук е...
– НЕЩАСТНИКО, мизерното ви съзнание не може дори да си представи най-бегла картина на сянката на онова, което е там!!! Но стига глупости. Все още има шанс да се спасите... Ето какво трябва да направите...
Планът не ми хареса. Твърде много убийства включваше. Но другата ми алтернатива беше двамата със Здравка да бъдем болезнено разкъсани от черните нокти... тъй че приех.
Оказа се че мазето има и друг изход. Изкъртих една греда, която се получи с два остри края.
Никога не бях убивал. Преди този ден. Кръвта ме пръскаше, виждах конвулсиите на гърчещите се тела, усещах как смъртта ходеше редом... избрала ме бе за неин служител и аз ù осигурявах животи... в замяна на своя собствен...
Стотици нокти ме деряха, но не позволих на никого да нарани Здравка. Миришеше на кръв. На моята кръв...
Беше тъмно и тихо... нечовешки тихо... Само откъслечни агонични викове прорязваха тишината. Аз убивах. Убивах много...
Богът ми казваше точно кога, как и къде да нанасям смъртоносните удари и аз изпълнявах.... Той ми казваше и накъде да вървя. Нямах други мисли в съзнанието си. Всичките ми мускули се бяха напрегнали с единствената задача да изпълняват бързо и точно заповедите на рефлексните центрове. Нямах друг избор, ако исках да оцелея.
Здравка беше взела една желязна тръба и също се отбраняваше, когато все пак стигнеха до нея. И тя не загуби присъствие на духа, въпреки че не разбираше абсолютно нищо...
– Качете се в този камион когато спре след десет метра. Наведете се и никой няма да ви види.
Задъхвайки се, предадох как да е думите му на Здравка и с последни усилия се качихме на камиона. Беше военен камион, покрит с платнище. Щом се наведяхме, никой не можеше да ни забележи.
Ръцете ми трепереха. Миришеше на кръв... кръвта затопляше ръцете и дланите ми... тя обагряше лицето и дрехите ми. Чуждата кръв. Моята кръв...
Острите краища на дъската бяха целите в кръв... Изпуснах я на пода. Сърцето ми туптеше с поне сто удара. Причерня ми. С огромни усилия спрях надигащите ми се черва. Свлякох се бавно на пода, обгръщайки с ръце коленете си. През цялото време погледът ми беше прикован в очите на Здравка. В тях блестяха сини огньове... Малко по малко се пробуждаше...
Никой от нас не продума. Бяхме твърде потресени. Усещах как Здравка с последни усилия сподавя истеричния си вик.
Тя се насочи към мен и с някакви парцали започна да спира кръвта и да ме превързва... после всичко потъна в тъмнина...

Не знам колко време съм бил в безсъзнание, но когато се събудих, беше ден. Познах по светлината, идваща от прореза в задната част на камиона.
Здравка спеше, прегърнала коленете си и положила брадичката си на тях.
Какво направих! Как се случи всичко това? Нима не беше сън... противен, неестествен, отвратителен кошмар... Какви... какво бяха тези същества...
– Хора...
– Не е възможно... не е. Това не са хора...
– Това се случва с хората... Обхваща целия свят малко по малко. Вие виждате вътрешното...
– Какво? Нищо не разбирам... как така целия свят? Нима всички... и родителите ми... и...
– И дори ти самият, но в по-малка степен... просто имаш късмет.
– Но как... каква е причината? Защо става това?
– Цялата истина – ако започна от самото начало – е твърде сложна за теб. Нямате нито достатъчно време, нито ще можеш да я проумееш... Ще ти кажа това, което трябва да знаеш и то не от добра воля, а защото ще ти бъде нужно по-нататък. Ти, предполагам, си запознат с теориите ви за еволюцията?
– Да, донякъде.
– Те в основата си са правилни. Всяко животно еволюира, приспособявайки се към околната среда и постига естествен баланс с нея. Разумът обаче е нещо различно. Той не се стреми да постига баланс и да се приспособява – същността му, основната му цел е да подчинява и променя, да нагажда околната среда според вкусовете и нуждите си.
– Но какво общо има...
– Не ме прекъсвай. Потърпи... Разумът си има уравновесител – емоциите, чувствата. Естетическото чувство, чувството за хармония, за красота, усетът за добро и правилно; преклонението пред природата, ако искаш – всичко това се е грижило през човешката ви история да възвърне поне частично нарушения баланс. Но колкото повече се развива разумът и желанията ви, толкова повече всичко това остава на заден план. Така е било през цялата ви история... Мислите си че просперирате и се развивате, но всъщност пропадате надолу. Вие просто се спрели да еволюирате. Започнала е деградацията на вашия вид. Вътрешната деградация. Тази на разума и съзнанието ви. Психичните заболявания зачестяват. За тях няма лек – поне не в света, в който живеете. Те се предават по генетичен път и по този начин се натрупват. Вие нямате ценности, моралът ви запада, красотата вече все по-малко се цени... Технологията е нищо, безсмислица, която е твърде огромна цена за загубения баланс. Машините ви не могат да ви върнат чувството за красота, нито еволюцията. Цивилизацията ви умира. Но това не е физическа смърт. Процесът вече е започнал и с всяка секунда спирането му става по-трудно.
Знаеш кой единствен може да спре това...
– Но защо тя? Защо именно тя? И защо аз... Та ние сме напълно обикновени хора... Незабележими... сиви като всички останали...
– Никой не е обикновен. Във всеки има по нещо, което в даден момент бива разбудено, а понякога цял живот очакваният момент не идва. Вашият настъпи. Но от това как ще се справите не зависи само успехът в животите ви, зависи съществуването ви като цивилизация. Имате още един шанс – Здравка.
– Нищо не разбирам. Ще ми обясниш ли какво общо имаше всичко това с онези приятни господа с черните нокти?
– Концентрични кръгове, водещи началото си от мястото, в което се е зародила човешката ви цивилизация...
– Тигър и Ефрат...
– ... обхващащи континентите по реда на заселването им. Африка е първа. Следва вашия континент.... Азия...
– Добре, но какво можем да направим.
– Сега вече е твърде късно да го спрете. Вие трябва да го ПОПРАВИТЕ. Но не можете да останете тук. До няколко дни ще бъдете разкъсани. Трябва да отидете в Америка, където вълната ще достигне последно.
– Но защо? Какво значение има това?
– Успоредно с вълната е започнало пробуждането на Здравка. То ще приключи когато преображението е пълно...
– Какви са тези изрази... какво е това чудо? Какво преображение.
– На вашата цивилизация.
– Виж, боже, или там какъв си... НИЩО не зацепвам. Нали вие сте там висшите богове уж? Я ми разясни между другото ся... Вие ли създадохте вселената и живота, че ми е много чудно...
– Нашата роля в еволюцията е допълнена от ролята на други сили. Вие отприщихте силите на ентропията в собствените си съзнания. Битката между тези две сили се водеше в стотици милиарди съзнания, докато ентропията във вашата същност победи. Днес виждате сами резултатите от това. Преображението... е пред очите ви. Във очите ви...
– Дамм, много яко. И какво сега? Да видим дали съм разбрал правилно. Всички щуротии и небивалици, които ми се случват като започнем от спирането на тока дотук, се дължат на някакво си Преображение, което единствена Здравка може да спре, така ли?
– Да.
– Вие явно нищо не можете да направите, както всъщност и тя докато не се събуди и затова ви трябвам аз – да я събудя...
– Пробудиш.
– Се тая! И за да се пробуди тя, беше нужно да я помъкна по влакове, рейсове, бусове, коли, да се мотаме из София, да спим в някви дупки, да ни гонят хиляди зомбита с остри нокти и зъби и святкащи очи, които накрая да започна да избивам... а освен това за в бъдеще ще се налага да се возим на този военен камион, после да се прехвърлим на някакъв самолет за Америка, където да се случат още кой знае какви дивотии... и то при какъв викаш... вече нищожен шанс за оцеляване, така ли?
– Именно.
– Виж, погледни си там в кристалната топка и ми отговори на един въпрос, ама честно, става ли?
– Само един.
– Ще умрем ли?
– Не мога да кажа със сигурност.
– Тогава кажи с несигурност.
– Най-вероятно...
– Прекрасно... просто прекрасно... Ами тогава, душко, кажи ми поне защо да се трепем? Защо не си останем тук, пък нека пичовете да ни одерат кожичките? Или още по-добре, просто да се хвърлим от това камионче и заедно с гръбнаците си, да пречупим и безсмислената си съпротива?
– Изборът е ваш.
– ... Охх, по дяволите! Животът е скапан и гнусен и – особено сега – прилича поразително на тоалетна, но ми се живее отвратително много! Разкажи ми още за преображенците...
– След като вълната мине през даден човек... всъщност ти знаеш какво става...
– Да, очите му стават червени, ноктите – дълги, остри и черни, зъбите – като бръсначи...
– Не, това е вътрешното отражение... Всъщност това което наблюдавате не е физическата промяна, защото такава не настъпва – ние контролираме еволюцията и физическия облик на всяко същество... засега. Вие виждате промяната в психиката..
– Какво! Значи... значи това не се случва наистина... не е реално...
– А кое е реално? Ти как определяш кое е реално и в кое да вярваш? Чрез очите си?
– Вярвам на сетивата си.
Облакът отново се появи.
– В това вярваш ли? Вярваш ли, че аз съществувам?
– Да, нали те виждам... вече повярвах.
– Протегни ръка и ме докосни...
Отново изпълних това, което ми каза. Ръката ми потъна в нещо като облак... беше газообразно, но чудно каква сила го задържаше да се не разреди във въздуха... съществуването му в тази форма противоречеше на всички закони на физиката.
– А сега ще ти призная нещо. Нищо от това, което ти се случи не е истина. В момента ти спиш, облегнал глава на клавиатурата; на екрана ти стои отворен от няколко часа файл, наречен „Законите на Мърфи” и който е последно модифициран в девет часа през нощта. Иначе казано – ти сънуваш, глупако! Аз не съм реален, а само плод на въображението ти... Виж, убеди се сам. Докосни ме отново...
Докоснах го... не, по-точно извърших същото движение като преди малко, но ръката ми мина през облака. Той се разпръсна в пространството. Сега видях, че това всъщност е било странно слънчево зайче, отразено по странен начин и просто ми се е привидяло.
– Е?
– Какво „е”? Вече разбрах всичко. Уффф, слава богу, че всичко е скапан кошмар... всъщност то нямаше как да е истина де...
– Не разбра целта на последните ми думи, нали? Мислиш ли че това е сън? Да си имал толкова дълги и истински сънища? Не сънува ли във влака? Мислиш ли че съзнанието ти е способно да измисли всичко това? Надценяваш се. Погледни си ръцете.
Ръцете ми бяха овързани в парцали. Смъкнах един от тях. Дълбока прорязна рана. Кожата ми още не бе зарасла добре и дълбоки кървави черти я набраздяваха. Докоснах една от тях. Болката бе непоносима.
– Какво означава всичко това?
– Реално е това, което ПОВЯРВАШ, че е реално. Вярата, Миро, крепи съществуването на тези атоми, които ти наричаш свят.
– Но това не е вярно. Аз не вярвам в нищо. Би трябвало тогава по тази логика светът изобщо да не съществува за мен...
– Напротив, ти вярваш в много неща... просто не си го осъзнал още. Разбира се че вярваш в света... вярваш и в хората... и в тази действителност. Но ти вярваш и в още нещо, което те различава от останалите и заради което сега си свидетел на всичко това... ти вярваш.. истински и искрено, че можеш да промениш нещо в този отвратителен и нечестен свят. Че можеш да промениш хората. Е, ти можеш да промениш... един... който да промени останалите. Всичко зависи само от теб.
Не отговорих. Обмислях всичко казано, взирайки се в Здравка. На метър-два от мен лежеше единствената надежда на човечеството, която само аз можех да „пробудя”. Усмихнах се – припомнях си как се запознахме и какво точно знаех за нея.
Здравка беше затворен човек. Сърдечен, добър, мил... но затворен. Можеше да се привързва силно, но рядко го правеше. Имаше много ниско мнение за себе си и за способностите си. Считаше, че за нищо не я бива и в нищо не е добра. Нямаше цел в живота, нямаше амбиции, нямаше желания... Потискаше всичко в себе си. Примиряваше се лесно и с всичко, което съдбата ù поднасяше. „Защо да се боря? Какъв е смисълът”...
И сега се оказа, че на нея разчита цялото Човечество. Че в нея е скрито нещо, което ще противостои на ентропията, което ще вдигне расата ни на крака и ще я прочисти от злото, злобата и гнойта, която се е натрупвала през вековете в съзнанията ни.
Щеше да ù помага един напълно обезверен човек, който единствен имаше силата и волята да промени нещо.
Интересно начало...
– Добро утро. Как спа? – усмихнах се аз на Здравка, която се събуди.
– Много лошо. Сънувах ужасен...
Показах ù раните си.
– Имам една добра и една лоша новина. Лошата е, че наистина участваме в ниско бюджетен филм на ужасите, а добрата... добрата е, че вече знам как ще се развие сюжетът и как да се измъкнем.
– А имаш ли нещо против да ме осветлиш...
Здравка не можа да довърши мисълта си, понеже изведнъж камионът спря. Бяхме стигнали границата, както разбрах по-късно.
– Както забеляза: веднъж преобразени, те нямат връзка един с друг и поведението им е неорганизирано като това на животните. Всички са обединени от общата цел да ви убият, но действията им не са координирани. Тоест, пред вас стоят хиляди неразумни хищници...
На далечния край на камиона се показаха два силуета. Два чифта червени очи се впиха в нас. Напипах и стиснах отново летвата. Тя отново ми трябваше, както щеше да ми потрябва още стотици пъти... Засега.

По-нататъшните събития преминаха твърде бързо и повърхностно през съзнанието ми като не оставиха особено дълбока диря в него. Всичко беше като филм с бавна лента – в единия момент си седим в камиона и към нас се протягат зловещи ръце с остри нокти, в следващия съм стъпил върху две безжизнени тела; в единия момент към камиона се приближават десетина от онези същества, в следващия всички лежат обезобразени и насечени. В единия помагам на Здравка да слезе от камиона, а в другия кадър вече сме в кабината... в единия сме от нашата страна на границата, наобиколени от стотици същества, издаващи странни звуци, а в другия камионът преминава без особени проблеми от другата страна, като по пътя си помита бариери, разни заграждения, мрежи и доста от съществата...
Почти никакви спомени нямам за това как сме стигнали до Будапеща. Помня, че зареждахме... в паметта ми се мярка картина на бензиностанция, на която не може да се определи дали разлетия бензин или кръвта са повече...
Помня, че от нея взех една много здрава и заточена тръба, която за кратко време се оцвети от бронзова в тъмночервена от засъхналата кръв...
Помня, че богът ми говореше непрекъснато, напътствайки ме. Изобщо не мислех, а само изпълнявах. Кукла на конци.
Помня как се крихме в летището и как успяхме да откраднем един самолет. После как излетяхме с триста зора... как се учих да карам под доста голямо напрежение (и доста викове от страна на Бога и Здравка). Помня как изхвърлих зад борда едно от онези същества, което се криеше отзад и издебна Здравка докато тя търсеше някаква карта.
Помня как скочихме с парашут, понеже нямаше как да приземя самолета... как се крихме в една гора в Америка (нямах никаква представа къде сме точно) и как ловувах, докато Здравка наклаждаше огъня... И помня как постепенно, ден след ден тя се променяше. Синият пламък в очите ù се разгаряше все повече с всеки изминал миг. Тя разцъфваше и се разтваряше като красиво цвете...
Помня деня, в който намерихме някакъв фермер и кучето му... И как се гърчеше той в предсмъртна агония, впивайки черните си нокти в кучето, което лаеше пронизително и го хапеше, не разбирайки какво става и защо добрият му стопанин го убива... И гласът на бога, който ме уведоми, че преображението е напълно приключило, а с него и Пробуждането.

Това беше истинското начало. Върнахме се в лоното на цивилизацията... за да видим развалините... разрушенията... Всичко бе съсипано... Още в първия град стотици същества се насочиха към нас. Очите им светеха. Ноктите им жадуваха да се забият в плътта ни... но нямаше кой да им позволи.
В началото следвах наставленията на бога със страх и несигурност, но после свикнах и той малко по малко престана да ми говори...
За Здравка не знам. Никога не ù разказах какво се е случило... нямаше значение, тя вече бе осъзнала ролята си във всичко. А миналото отдавна си беше отишло и нямаше смисъл се връщаме към него...
Видяхме много ужаси и различни проявления на човешката деградация. Целта на Здравка бе да вразумява и лекува онези, които не бяха толкова зле и не се налагаше да ги убия, за да се усмирят. А аз... аз убивах... в началото с ръце и инструменти, а по-късно без. Най-силното оръжие се оказа не вярата, а напротив – неверието. Ще се учудите колко по-малко пречки среща човек, който не вярва, че злото е по-силно от него, който не вярва че има невъзможни неща, който не вярва че е безсилен, който не вярва, че може да умре...
Всички, които спасявахме, се превръщаха в такива като нас. И тръгвахме заедно. Не след дълго имаше десетки защитници като мен и стотици лечителки като Здравка. Разделяхме се на групи и действахме в перфектен синхрон. Разбирахме се без думи – само с погледи. Ирисите ми – на мен и на всички защитници – станаха яркожълти и светеха. Разделяхме се на две групи – ловци и придружители. Редувахме се всеки ден, тъй че всеки от нас беше равно време и от двете групи.
Като ловци работехме неуморно. Виждахме и нощем, като съществата, така че мракът не бе проблем за нас. Повечето пъти докарвахме някои ранени същества, които успявахме да усмирим – това бе и целта на всичко. Само Единаците не спасяваха. Те ловуваха сами и избиваха всичко наред. Очите им бяха като бездънни черни дупки. Викахме ги когато не смогвахме да се справим с всички.
Като придружители работата ни бе да пазим лечителките и да ги водим направо в „огнищата” (места, в които съществата отглеждаха малките си). Там те решаваха кои от децата могат да бъдат спасени и ни ги показваха. Веднага избивахме останалите, за да не издерат те очите на излекуваните.
Помня първият път когато придружавах Здравка. Групата беше малка – две лечителки и трима придружители.
След като избихме упоритите и обезвредихме децата, Здравка и Лея ни показаха кои от тях са „чисти”. Никога не бях убивал деца. Те не приличаха изобщо на хора – с всеки изминал ден всичко човешко в тях изчезваше все повече... – но очите им... ирисите им бяха розови... като цветове, като разцъфнали цветя, попарени от злото... Това бяха човешки очи! И виждах как злото и ентропията изгарят все повече човешкото у тях. Останалите защитници избиха „нечистите”. Същото направих и аз. Но оставих едно. Бях го скрил добре и възнамерявах да го спася... не знаех как, щях да опитам да го скрия между останалите, може би да му сложа лещи... нямаше значение, просто ми се струваше, че ще може да се пребори със злото, нали беше толкова младо и невинно...
Тогава за първи път присъствах на чудото – спасението на душа. Пречистването. Не можех да отделя очи от Здравка. Тя се надвеси над детето, което я гледаше любопитно с ясните си розови ириси... пламъкът в очите ù се засили. Тя го докосна по лицето... ръцете ù излъчваха мека светлина. Очите ù бяха две сини звезди, излъчващи ярка светлина – тя изпепеляваше мрака, прогонваше злото надалеч... не можех да издържа на светлината и отместих очи от нейните... И наблюдавах как розовата зеница бавно се изчиства...
– ... Дарявам те с името Ангел. От днес започваш своя втори живот Ангел. Дано светлината те закриля... Обичай красотата и вдишвай с благоговение пред Природата всяка глътка въздух, всяка своя хапка. Върви и не греши повече...
Слушах думите ù, които като лъчи прогаряха обгърнатото ми в мрак съзнание... Тя пречистваше и мен...
И осъзнах че те вършат много повече от нас... много повече. Всъщност те бяха спасителките, а ние само се грижехме да ги пазим и да избиваме онези, за които бе твърде късно...
Но този ден аз не си бях свършил работата... Детето, което скрих и което се държеше толкова кротко, при вида на кафявите очи на Ангел сякаш полудя. Ноктите му – които бях грижливо изрязал – отново пораснаха и станаха катраненочерни; очите му се обагриха в цвета на кръвта... Преди да успея да го спра, той издра лицето на Ангел и угаси завинаги светлината на очите му...
Убих зверчето на мига – но каква полза. Ангел почина на другия ден.
Погребахме го двамата със Здравка. Опитах се да ù обясня. Тя знаеше... прощаваше грешката ми. Но тогава и последната искра състрадание към тези същества изчезна...
Очите ми потъмняваха все по-бързо и бях на път да се превърна в Единак.
Но Здравка ме спря. Един поглед... Само един поглед ми беше достатъчен... аз потънах в лазура на тези сини очи, на тези две ярки звезди и надигащото се зло бе унищожено.

Заминахме след... всъщност нямам представа колко време – никой не броеше дните, нямаше смисъл. Първите спасени деца бяха сравнително пораснали, тъй че може да се каже – ... след пет-шест години.
В Америка оставихме всички останали защитници и лечителки. Върнахме се в родната Европа и започнахме отначало.
Тук положението беше по-зле. Доста дълго време бях единствено ловец с тенденцията да се превърна в Единак – този път не защото нещо в мен ме караше, а защото просто не можех да спася никой. Развалините обаче бяха ужасни – всичко бе изоставено, мракът се бе просмукал в жилищата, в сградите... Лиани се виеха по стълбовете, бръшляни опасваха сградите, а в дупките по асфалта бяха покарали бурени... Парковете навсякъде бяха навлезли в самите градове... Природата бавно си възвръщаше изгубеното.
Беше ни неизмеримо по-трудно. Почти навсякъде бяхме сами. Мислехме дори да се откажем или да повикаме на помощ някой от Америка, но изведнъж положението се промени.
Случи се един ден, когато разкрих цяло „огнище”. То бе пълно с деца. Странно защо наоколо не усещах присъствието на съществата.
– Всички са „нечисти” – заключи след известно време Здравка.
– Сигурна ли си?
– Мислиш ли, че бих поела някакъв риск... знам, че това касае живота им... пък и бъдещето на нашата мисия.
– Не отново! Не мога вече да убивам деца. Виж, вземи това. – подадох ù връзката ключове. – Знаеш къде е самолета... Просто... просто трябва да го направя.
Тя ме гледаше недоумяващо и мълчаливо. Аз се насочих към децата и Здравка едва тогава разбра какво възнамерявах да правя.
– Моля те! Недей! Няма смисъл... – извика тя.
Но вече бе късно. Очите ми светеха.
– Деца, не знам дали ме разбирате, не знам дали изобщо ме чувате, но искам да ви кажа това. Сега трябва да ви убия, понеже сте „нечисти”. Няма да го направя. За мен вие сте еднакво важни – и вие сте хора като мен и Здравка. Моля ви, проумейте го. И като хора имате право на избор... Нека този от вас, който не е сторил грях пръв забие ноктите си в мене...
Освободих ги от полето. Те се втурнаха към мен и след секунда усетих стотици нокти и зъби, впити в плътта ми.
– Вярвам.... вярвам.... – шептях, а мракът обгръщаше света.

Когато отново отворих очи, се чувствах много добре. Не чувствах никакви рани, нищо не ме болеше. Усетих, че някой ме гледа. Обърнах се на другата страна, за да видя сияещото лице на Здравка:
– Ти беше прав! Всичките са излекувани.
– Какво, какво?
– Децата...
– Охх, какво стана... не помня...
– Когато те нападнаха аз много се уплаших и се опитах да ги разгоня, но не можах. Видя ми се странно, че не ми се нахвърлиха и не ме разкъсаха, но след няколко минути забелязах, че бяха образували кръг около тялото ти и явно те пазеха... от мен! И тогава едно от тях... заговори. Каза ми... каза ми, че са убили възрастните, защото били лоши... и че ги е страх... че умират от страх...
– Излекувала си ги!
– Напротив, Миро, на тях нищо им нямаше... те са... разбираш ли... те са оцелелите след вълната...
– Но очите им...
– Това е естественият им цвят. Миро, нима не разбираш какво означава това... няма да загинем... Някои са УСТОЕЛИ... Просто трябва да ги намерим и закриляме...
– ... Аз пък си мисля друго... Здравке, щом те са оцелели без нас, тези невръстни деца, които дори ти, лечителката помисли за „нечисти”, тогава какво мислиш, че ги заплашва? Съществата търсят само нас, усещат само нас... хората... останалите са извън опасност... Ние само привличаме вниманието върху тях... Те ще се оправят и сами.
– Искаш да кажеш... че задачата ни тук приключи?
– Напротив, искам да кажа, че задачата ни тук току що се усложни хиляди пъти. Сега с теб трябва да решим дали да продължаваме да се бъркаме...
– Как така, нали помагаме?
– А откъде си толкова сигурна? Ами ако сред милионите избити от нас е имало други такива деца?
Опитвах се да я убеждавам, но в същото време една мисъл ме гризеше. Защо богът каза, че това бе краят на цивилизацията ни? Дали го бяхме предотвратили? Или напротив – беше настъпил и сега ние напразно се опитваме да върнем миналото си величие, унищожавайки новия вид, който очевидно се е появил. Кое беше истина? И дали богът изобщо съществуваше, а не бе дело на подсъзнанието ми. Колко объркано ставаше всичко.
– Мисля... чувствам че си прав. Но тогава защо... защо сме тук? Защо сме живи? Защо оцеляхме... Ти – нали ти ме доведе, ти ме спаси и ме направи това, което съм сега! Кажи ми какво да правя.
Нямах никаква представа. Нямаше кой да ми обясни и на мен какво става. Трябваше сами да решим.
– Имаме избор. Или продължаваме, или се отказваме. Нека решим заедно.

Продължихме. Нямаше какво друго да сторим – бяхме отишли твърде далеч. Но продължихме от позицията на търсачи – само търсехме устоели на вълната и им помагахме ако имаха нужда от помощ. Убивах само в крайни случаи. А деца – никога.
Времето си летеше, а този път ние нямаше как да го измерим – отдавна бяхме забелязали факта, че не стареем, но не му обръщахме внимание; досега имахме по-важни неща да правим... Но вече започнахме да се замисляме – ами ако бяхме безсмъртни, ако действително нямаше да остареем и умрем? Мисълта бе колкото приятна, толкова и плашеща – ако от нас нямаше полза, щяхме да се скитаме до края на вечността (или поне на планетата) – различни, безполезни и ненужни никому... Щяхме да сме товар и бреме на цивилизацията... прозорец към миналото, който отдавна е трябвало да бъде залостен.
Гледахме как цивилизацията запада. Градовете се рушаха пред очите ни.
Обикаляхме всички континенти докато бяха останали още читави превозни средства. Цялото богатство на загиналата цивилизация – произведенията на изкуството, информацията, книгите... всичко бе на наше разположение, защото нямаше кой да го използва. Опознахме човечеството.... каква ирония – когато то бе престанало да съществува... Бяхме станали свидетели на кървавия му залез.
Но и на красивия изгрев на Другите...
Когато се наситихме на света – не, не можехме да разгледаме и изпитаме всичко – за това бяха необходими хиляди, милиони години... решихме да се завърнем в Обетованата земя, в Америка – последния и пръв континент, в който бяхме оставили последната капка от огромния океан на човечеството...
Намерихме ги да празнуват. Били покорили целия континент и успели да спасят част от технологията на миналото. Казаха ни, че в момента планират да завладеят и останалия свят.
Със Здравка се спогледахме. Това не звучеше много хубаво. Разказахме им на какво бяхме станали свидетели и споделихме с тях разсъжденията си.
– Логиката ви е глупава. Та вижте ни, нима сме малко, нима планетата не беше наша досега? Какъв е този нов вид? Има хора и нечовеци, среден път няма. Хората трябва да бъдат спасявани, а нечовеците – избивани. Това е. Нищо по-ясно от това няма. Светът ни принадлежи и ние ще го покорим отново, за да изградим могъща цивилизация. Няма да повтаряме грешките на тези преди нас, понеже злото си отиде от нас, а ние ще го доизгоним у тези, у които още го има.
Тези думи ми бяха много познати. Всички велики диктатори са произнасяли същите, всички императори и военачалници са си мислели нещо подобно. И всички са грешали. Грешаха и те. И ние им го казахме.
– Вие сте станали като тях. Размекнали сте се. Махайте се с глупавите си бунтовнически идеи или ще се принудим да ви убием!
– Вие ни гоните? Нас, които ви спасихме и създадохме? Вашите родители?
– Вие вече не сте „чисти”... родителите ни са мъртви. Махайте се! Смърт за нечовеците!
И всички в един глас заскандираха: „Смърт за нечовеците!”
Отидохме си.
По-късно, когато се отдалечихме достатъчно, със Здравка обсъдихме нещата и решихме, че не можем да им позволим да сторят това. Ние не искахме същите грешки да се повтарят отново. Бяхме осъзнали, че всичко трябва да бъде такова, каквото беше и че за нас нямаше място под слънцето, а дори да имаше – то бе този континент и не трябваше да се бъркаме в работите на зараждащия се разумен вид...
Мисълта как някой техен Колумб открива новия континент и новата раса ни избива, мислейки ни за неразвити диваци не беше особено приятна, но нямахме избор – така трябваше да бъде.
– Но как да ги спрем? Аз не мисля че мога да се справя. Ловците са твърде много, а ако се присъединят и Единаците, нямам никакъв шанс. А освен това времето е против нас.
– Аз мога. – каза просто Здравка.
Наистина ли? Тогава не подозирах какво мислеше да прави, но вече знам, че точно тогава планът се е оформял в съзнанието ù. Тогава го е решила, осъзнавайки ясно какво ще стане.
– Това и е била целта ми през цялото време. Затова си ме спасил ти... Да, сега разбирам всичко.
– Радвам се, че поне някой разбира нещо. Мога ли да ти помогна?
– Да. От теб искам само...

Звучеше приемливо. Точно както задачата, дадена ми от бога преди... господи, колко време бе минало? Години... десетилетия? Векове? Нямах идея. Времето сякаш бе спряло за мен.
От самите тях знаехме датата, на която щяха да се съберат всички, за да уточнят военните действия.
В уречения ден се появихме сред събранието. Движехме се сигурно и без да спираме – с високо вдигнати глави. В началото никой не ни забеляза, но когато се приближихме до трибуната, хиляди ръце ни сочеха и се чуха викове: „Отлъчените идват!” „Махайте се! Не ви искаме тук!”
Направихме знак на председателя – изглежда онзи човек в черния костюм бе председател – и му казахме, че имаме важно съобщение, което ще трае не повече от минута. Той ни пусна.
Двамата със Здравка се качихме на подиума. Тя започна речта си:
– Братя! Ние осъзнахме грешката си и ви молим...
Знаех какво ще каже, затова не следях внимателно думите ù. Оглеждах залата. Стотици хиляди защитници и лечителки се бяха събрали тук с една цел – да завладеят отново планетата. Как успя за толкова кратко време прочистеното човешко съзнание отново да възжелае да властва над всичко, да покорява вместо да се адаптира... да подчинява... Взрях се в хилядите жълти и сини очи. Не заслужаваха втори шанс. Грешка беше, че изобщо ги спасихме. Дано новата раса да бъде различна...
– ... А сега ме погледнете!
Думите на Здравка ме стреснаха. Тя не ме бе предупредила за тях. Тонът ù беше толкова суров и подчинителен, че инстинктивно я погледнах. Тя ми прошепна тихо: „Съжалявам, трябва да го направя. Това е единственият ни шанс. Така трябва. Моля те прости ми. Сега си затвори очите плътно и не ги отваряй за нищо на света.” Здравка ми подаде ръката си и аз я поех. „Сбогом.” – прошепна.
– Вижте ме всички!
Единственото, което видях преди да затворя очите си бе как синият пламък се разгаря и светлината става непоносимо силна.
През затворените си клепачи усетих светлината... Имах чувството, че едно огромно синьо слънце избухваше на няколко метра от мен. Не отворих очи. Ръката ù бавно изстиваше. Ставаше все по-мека... и накрая сякаш се изпари.
Отворих очи. Здравка бе изчезнала. Погледнах към трибуните – стотици хиляди хора се бутаха и взираха невиждащо в мен. Очите им бяха потъмнели.
Някой ме хвана за ръката. Отблъснах го и той падна на земята. На подиума зад мен лазеха жалко няколко защитника.
– Защо го направихте? Защо ни отнехте очите!?
И тогава осъзнах – Здравка ги беше ослепила. Беше се пожертвала, беше жертвала и труда си, и смисъла на съществуването си, за да спаси... нечовеците. Дано да беше права... Но дълбоко в сърцето си знаех че е.
В същия момент ми причерня. Мракът забули всичко.

Събудих се над компютъра. Екранът се бе изключил и бе минал на скрийнсейвър. Символите на матрицата се редяха пред уморения ми учуден поглед. Значи все пак бе сън? Или... Размърдах мишката. Редовните закони на Мърфи. Всичко си бе като по старому. Хмм, дванайсет и половина... Какво се случи, нима е било просто сън?

Аз вярвам, че това което ми се случи е истина. Аз го знам. Преживях го – от появата на бога до самия край и саможертвата на Здравка. Сигурно всичките ù познати си мислят, че тя цял живот е живяла без цел, но грешат. Тя имаше цел и я изпълни. Аз знам това и бях длъжен да го опиша.
Каква ирония само... Аз, пълният нихилист и атеист да се опитвам да ви накарам да повярвате в такива небивалици. Не, далеч съм от тази мисъл. Приемете това като обикновен фантастичен разказ. Започнах впрочем да пиша доста такива напоследък. Може би намерих призванието си, а може би просто си запълвам времето, което ми остава да живея... може би вече съм изпълнил целта на живота си и ми остава само да умра щастлив... И да отнеса истината в гроба... защото не храня илюзията, че някой ще повярва на това. Освен ако също не го е преживял или е един от Другите. Може би те съществуват и са сред нас.
Може би...