17 август 2018 г.

За Надя Ти форма

Ти отново набираш номера ми с трепереща ръка.
- Номерът, който набирате не съществува или е грешен.
- Мамка му. - простенваш.
Вече целият се тресеш неудържимо. Трябва да ми се обадиш! Иначе... иначе пак ще те приберат. И този път ще умреш там.
- Ало? - отговарям сънено.
- Ало, Данче! Слава богу, улучих ти номера! Картата си отиде с телефона, а аз...
- Чакай, чакай... по-кротко. Миро, ти ли си?
- Аз съм, че кой друг да е?
- Не познах гласа ти, променен е. Е, какво има?
- Какво ли не? Продадох колата на един циганин за 500 лв. барабар с документите, след това телефона за 100...
- Ох, Миро, пак ли...
- Спрях ги, Данче, не мога да ги понасям. Те ме убиват, Данче, малко по малко. Изсмукват живота от мен. Знаеш, че спя по 12 часа, не мога нищо да свърша. От кризите не мога да работя, няма пари. Гладувам, нямам ток.
- Е, сега поне имаш пари. - опитвам да бъда иронична, но ти не забелязваш това.
- Грешка. Отидоха за погасяване на борчове. Виж... пътувам във влака за Пловдив. Нямам къде да преспя, а е много опасно...
- А, не... не можеш да преспиш у нас! Иди в... - тук благоразумно се спирам. - болницата.
- Не искам пак там. Там е ужасно!
- Казах не. - тонът ми е леден. Ти замълчаваш за момент, премисляйки какво да правиш.
- Добре, ще ида. Но утре сутрин. Ако ида сега, ще ме затворят в изолатора.
Мълча.
- Данче, била ли си в изолатор?
- Не.
- Тогава, моля те... направи нещо!
- Виж... уморена съм, утре съм на даскало от 8. Това не е мой проблем.
- Ти каза, че искаш да ми помогнеш! Или това е било поза? Или си като всичките...
- Не, не съм като всичките. За бога, Миро, аз съм УЧЕНИЧКА. А ученичките не водят... - спираш - болните си приятели вкъщи.
- Не е казано, че трябва да сме у вас. Не ми достигат малко за хотел.
- И искаш да ти дам?
- Не, искам да дойдеш с мен и да ме наблюдаваш. Ела с чантата, на следващия ден ще те изпратя до училище и ще отида в... - тук спираш. - болницата.
- Не.
Мълчиш.
- Казах не. - този път тонът ми не е толкова леден. Като че ли ми пука за теб. - Охх... добре. Кога пристига влакът ти?
- След половин час.
- Имаш ли занимание? Знам, че когато си в мания си особено разговорлив, внимавай да не те усетят и да не те свалят на следващата спирка.
Мълчиш.
- Миро?
- Ще се опитам.
- Искаш ли да говорим?
- Не, ще се справя. - изобщо не звучиш сигурен, но аз съм твърде уморена, че да ми пука.
А трябва да ставам от топлото легло и да прекарам - вероятно - една безсънна нощ с умопомрачен, който може и мен да продаде. Засрамвам се от мислите си. Ти си мой приятел и на всеки може да се случи, но защо, по дяволите, си спрял хапчетата? Глупаво момче.
Затваряш телефона. Половин час.
Какво може да се прави в един влак когато си хиперактивен? Вече си научил житейските истории на всички в купето и си им казал незначителна част от приключенията си, обогатена с купища измислици. Преброил си приблизително половината наплюто от мухи по прозореца. Играл си на змията сто пъти. Обадил си се на всички приятели, на които помниш номерата. Бива те с числата, затова бройката им е повече от десет, но тя намалява драстично с всяка минута след полунощ. Известно време гледаш светлинките на сградите. Всяка от тях представлява стая, в която хора гледат телевизия, или четат, или си говорят преди да заспят. Това ти действа успокояващо. Сравнително. Време е да смениш купето.
Следващото е запълнено. Онова след него също. А, ето че тук има едно свободно място - тук ще бъде.
- Извинете, мястото заето ли е?
- Не, сядай младеж.
В купето има един възрастен господин с вазовски мустаци и бомбе (бомбетата не са ли отдавна забравен атрибут, използван само в старите филми?), едно младо момиче, може би студентка или ученичка, възрастна дама, която спи, жена с две малки дебели деца - всяко заело по едно място и младеж видимо на твоята възраст, с ясно изразени бицепси.
Насочваш вниманието си към момичето.
- Простете за грубостта, но ви намирам за много хубава.
Момичето се усмихва сконфузено, а ти продължаваш:
- Имате прелестна усмивка.
Жената с децата свива джуки, а възрастният господин се усмихва.
- Да. - става от мястото си младежът. - МОЯТА приятелка има прелестна усмивка. А ти, приятел, скоро ще имаш липсващи зъби от твоята...
- Вижте, не искам неприятности.
За щастие точно в този момент минава контрольора, всички подавате билетите си, а ти се изнизваш от купето с подвита опашка.
Следващото е празно. Нащрек си няколко минути да не би да дойде бияча, но той не идва и ти се успокояваш. Сега трябва само да си седиш на гъза десетина минути и тя ще те чака на гарата.
Чакай? Тя каза ли го? Не можеш да си спомниш. Тя попита кога ще пристигнеш, значи ще те чака на гарата... или се е подразбирало, че ще се чакате на вашето си място? Тя каза ли го? Трябва пак да й се обадиш.
- Ало, Данче?
- Кажи, любов моя? - този път иронията ми е очевадна.
- Извинявай, че пак те притеснявам.
- Този кораб отплува отдавна. - казвам на английски. После продължавам. - На гарата съм, миличък, тръпна в очакване. - откривам, че иронията ми отива. Подчертава синьото на очите ми.
- Ааа... добре.
- Миро... как се справяш? - в тона ми има нотка на съчувствие, която ти забелязваш.
- Ами предвид факта, че всичките ми зъби са още в устата, бих казал - добре. - я, явно сарказмът не ти е чужд, може би подчертава жълтото на зъбите ти.
- Радвам се. Малко остана.
Усмихваш се. Аз също.
Ако нещата, които можеш да правиш в пълно купе с мръсен прозорец са малко, то тези, които можеш в празно с чист, са още по-малко. За щастие остават пет минути и ти се отправяш много мудно към вратата.
Слизаш. Няма ме. Търсиш ме. Треперенето, което временно беше намаляло, отново се усилва. Започваш да ме викаш.
- Миро, престани да викаш! - скарвам ти се отдалеч. - Объркала съм перона, случва се.
Минавам през подлеза и те прегръщам. Целият трепериш.
- Миро, какво си причиняваш? - казвам.
- Алтернативата не е по-добра. - отвръщаш тихо. - Ще тръгваме ли?
- Накъде?
- Искаш ли да се разходим?
- Ами казах на нашите, че ще преспя у Вяра... така че не виждам защо не. - казвам последното на английски.
- Може ли? - подаваш ръка и ме гледаш въпросително.
- Знаеш какво ми е положението, нали?
- Знам, че си чужда и така ще си остане, просто... - така трепериш, че решавам, че не е голяма работа.
Вървим, хванати за ръце. Видимо ти олеква. Усмихвам се. Толкова мощ ли има у мен? Толкова ли са силни спокойствието и непукизма ми, че могат да се прелеят у теб чрез допира ни?
Скоро главната свършва и вече отдавна минава полунощ.
- Вече е опасно. - казваш. - Трябва да намерим хотел. Имаш ли пари?
- Да.
- Колко?
- Достатъчно. Не го мисли, отдавна спестявам.
- Ще ти ги върна.
- Знам. - усмихвам се и те галя по ръката. - До теб съм, ще се справиш.

Намираме сравнително евтин хотел и влизаме. Разбрали сме се ти да говориш като пълнолетен. Дала съм ти парите.
- Една стая с две легла, ако обичате. - казваш и подаваш две банкноти.
Администраторът повдига вежди многозначително.
- Господинът желае двойна стая за него и непълнолетното момиче.
- Да, точно това желае господинът. - усещам, че започваш да трепериш, затова те хващам за ръката.
- За мен и брат ми. - казвам бързо.
- Без багаж?
Иде ти да му разкрасиш физиономията, но аз бързо отвръщам:
- Багажът ни още не е пристигнал.
Администраторът взема имената ни, които, разбира се, са фалшиви и с неохота ни дава ключ.
И след дежурното:
- Стаята се освобождава в 12 наобяд. - ни обръща гръб.

Ето ни в стаята. Ти вече трепериш неудържимо и каквото и да правя, не мога да ти помогна.
- Ще ти бъде ли по-добре ако говориш?
- Не знам, да опитаме.
Разказваш ми за колата и телефона, за лудницата - вече я наричаме с истинското й име - за изолатора, за влака... и после...
- Данче, не те ли е страх от мен?
- Миро, говорили сме го сто пъти, отговорът си остава не. Стига параноя.
- Не, виж, съзнателно съм кротък като крава, но ако подсъзнателно съм някой убиец и насилник?
Смея се, отмятайки глава назад.
- Това пък откъде го измисли?
- Не, помисли, тези болести засягат и подсъзнанието. Ами ако всичко това е една поза, една лъжа, за да те изнасиля и нарежа на парчета. Бих могъл...
Тук цитирам стиха на Валери Петров "Той не ревнува". Ти се смееш.
- You are such a drama queen! - казвам. Ти пак се смееш.
- Искам да знаеш, че наистина оценявам това, което правиш за мен.
- Няма защо. Нали сме приятелчета. - удрям те по рамото закачливо.
- Знаеш ли, странно е. Държиш се много студено, не реагираш на всичките комплименти, стихове, на всички красиви неща, които ти пиша и казвам. До сега всяко момиче би се разтопило, а ти си вярна на своето момче. Намирам това за уникално. И малко тъжно, защото ми се искаше някой да обича мен така.
- Ще я откриеш. - казвам, макар и да не съм много сигурна, но се опитвам да те утеша.
- Но не чувствам нищо с теб.
- Защото не ме обичаш.
- Това не е задължително условие...
- Виж, не ми се спори, уморена съм.
- Моля те, не заспивай. На мен ми трябват два часа сън. Ако заспиш сега, ще трябва да изляза, а това ще е... е, сещаш се.
- Ами за какво да говорим?
- За чувства.
- Офффф...
- Какво изпитваш към мен?
Замислям се.
- Ти си много... голям трън в задника ми.
И двамата се смеем.
- Бъди сериозна. При миналата, по-леката мания, ти стоя с мен почти всеки ден до 4-5 през нощта, интересуваше се от живота ми, вярно, правеше си своите неща, но все пак ми обръщаше внимание когато никой друг не го беше грижа. Не може да не изпитваш нищо.
Отново се замислям.
- Ти си ми приятел. - казвам внимателно. - За нищо на света не бих излязла от тази роля.
Ти се усмихваш и ме погалваш по ръката.
- Това значи много за мен. - казваш. - Знаеш ли, когато съм с теб аз... чувствам се... сякаш всичко ще бъде наред.
Мълча и се усмихвам. Не знам какво да ти кажа. Изведнъж се чувствам много уморена, сякаш съм ходила километри.
- Хайде да полежим. - предлагам.
Ти успяваш с огромно усилие на волята да потиснеш тремора и лягаш на своето легло.
След пет минути ставаш, а в очите ти гори налудното.
- Данче, убий ме!
- Какво? - сепвам се в полусън.
- Убий ме веднага! Намери отнякъде нож и ме прободи в сърцето! Не мога да издържам на болката.
- Успокой се. - опитвам се да те прегърна, но ти ме отблъскваш.
Вземаш дистанционното и го запращаш в стената. То се чупи и парчетата му се посипват по пода като малки шрапнели.
- Миро, недей, плашиш ме. - въртя се из стаята безпомощно. - Успокой се.
- Убий мееее - лягаш на пода и започваш да плачеш неконтролируемо.
- Миро, ще се обадя на 112. - не знам защо ти го казвам.
Набирам спешния телефон и обяснявам ситуацията на пресекулки, усещайки как сърцето ми ще се пръсне. Ти си обхванал главата си с ръце и си се свил в ъгъла, ридаейки. Аз не смея да те докосна, сякаш ако го направя, ще избухнеш.
Не след дълго пристига линейка и хора в бели престилки идват заедно с администратора и те откарват. Ти трепериш като лист и не се сбогуваш. Хората от хотела говорят с мен дълго и изтощително, а аз им обещавам да платя на сутринта за щетите, после се връщам в стаята. Искат да се обадят на родителите ми, но аз ги убеждавам да не го правят.

Свивам се в леглото и се опитвам да заспя, но нервите ми са опънати.
Мисля дали постъпих правилно, имах ли друг избор.

Няма коментари:

Публикуване на коментар