Двубоят (поема)

- Унищожавам и създавам аз Вселени!
Кой си ти, нищожен смъртен,
дръзнал да се мери с мене?!
- Аз цар съм на могъщо царство,
на дракони убиец, на вампири,
не зная подлост и коварство!
- Аз живея във недрата на звездите,
на Квазарите далечни господар съм,
две черни дупки нося във очите!
- Стига думи празни, във двубоя
ще се срещнат волите ни само -
за сърцето на Любимата се борим...
- Безумецо, недей се хвърля
в бой неравен с Боговете,
ти си само жалък смъртен!
- Смъртен аз съм, но моята Любима
ми дава сила с любовта си,
теб накрая с воля ще надвия!


Хиляда дни и нощи бориха се двама -
Цар и Бог със воли несломими,
за сърцето на прекрасната им Дама,
която бе на двама им любима...

Когато се пречупи волята на Царя,
Богът се засмя и го запрати
там където Вечен огън се разгаря,
на дъното на Бездна непозната.

Отиде сетне той при своята Любима,
със сърце в ръка пред нея коленичи:
- Прекрасна моя, със нищо несравнима,
вземи сърцето ми, защото те обичам!

Но тя погледна го със сълзи във очите -
- Защо погуби го, Чудовище проклето!
Само него, никой друг аз не обичам!
Не желая нито силите ти, ни сърцето!


Тогава Богът разгневи се,
звезди избухнаха из цялата Вселена:
- Прекрасна моя, помисли си,
ще бъдеш вечна и безсмъртна с мене!

А тя погледна го с насмешка
и със шепот леден каза му тогава:
- Не разбираш любовта човешка,
тя животи не отнема, тя спасява!

Дано харесваш Вечността студена,
тя празна е, от любовта лишена!

Не можеш никого със сила груба
да принудиш ти да те обича.
Можеш на мига да ме погубиш,
но в тебе аз не ще се вричам...

че съдбата с тебе по е тежка,
от отредената съдба човешка!


- Ах, огън на звезди целебен!
Душата излечи ми болна!
Любовта й тъй ми е потребна,
но не принудена, а волна!

- Какво да сторя? Трябва да го върна -
нейният любим от Пропастта безкрайна!


Тъй сторил богът, след това прегърнал
Любимата, прозрял Велика Тайна...