Есета: „Да знаем, значи да говорим” , Мишел Фуко

Въпросът за същността на познанието е интересувал хората още от дълбока древност и е актуален и до днес. Воден от аналогията с езика, Мишел Фуко казва: „Да знаем значи да говорим”. Ето какви са неговите аргументи:
Той се позовава на общия произход и принцип на функциониране на езика и познанието; на сходната им структура и връзката между тях. Фуко доразгръща аналогията и до отделните елементи на познанието, които, подобно на думите в езика, трябва да бъдат ясно дефинирани и общовалидни. За него „науките са добре разработени езици, като от същата гледна точка може да се каже, че езиците представляват неразработени науки”. Въз основа на тези разсъждения, той достига до извода „Да знаем, значи да говорим”. Но, както е известно, аналогията не е начин на мислене... или поне не е научен такъв, въпреки че понякога чрез нея се постига по-добро разбиране на нещата.
Аз не съм напълно съгласен с това твърдение на Фуко, макар и принципно да не отхвърлям аргументите му. Наистина, между езика и познанието има голяма връзка – те са сходни в структурата и принципите си, може дори да се каже, че огромна част от познанието на цялото човечество се дължи именно на езика и е съхранена във вид на символи с определено значение. Ясно е, че за да може да бъде натрупано познание, е необходима систематичност, яснота и еднозначност – все неща, характерни за езика. Освен това всички методи на мисленето – индукция, дедукция, транзитивност и т.н, както и умозаключенията и всички правила при тях се основават на наличието на символи с точно определено значение, някои от които да се противопоставят на други. Никоя от науките не може да съществува пълноценно без своя собствена символна и понятийна база, а и без начин за обмен на информация и абстрактни разсъждения, каквито се съдържат в езика.
Но това далеч не означава, че познанието се ограничава с езика. И подобна мисъл, че „да знаем, значи да говорим” аз намирам за твърде крайна и прекалено обобщителна и поради това – невярна; защото тя не обхваща и другите форми на познание, за които не е необходим език, или каквато и да е било систематизирана система от символи и понятия. Съществуват още така нареченото интуитивно познание, зрителното познание, познанието да речем на даден характер или поведенчески реакции, част от човешката природа – това са знания, съществуващи в несемантична форма и никое от тях не може да се обясни с думи.
Ето, например пророците – и като цяло всички хора, способни да предрекат някакво събитие, отстоящо на относително голям период от време в бъдещето. Има хипотези, разбира се, че техните прогнози са основани на внимателно (та и подсъзнателно, ако щете) анализиране на известни факти и извличане на възможните им резултати. Но... все пак са хипотези – никоя от тях не е доказана – и то, ако трябва да бъдем обективни, не особено правдоподобни, защото за да бъде формулирана една теория, е необходимо тя да намира обяснение на всички налични факти, а някои факти доста упорито отказват да се подчинят на идеята за „анализирането и извличането на резултати”, просто защото самите хора не са имали никакъв достъп до каквато и да е била информация. Един показателен пример е Ванга – която е била обикновена жена от народа, при това сляпа и не съществува никакъв начин, по който може да е получила достатъчно знания за събитията, които е предрекла (дори и да приемем, че е „поставено лице” и всичко е нагласено, все още остава отворен въпроса – защо? – каква полза може да има който и да е било от това и... как би излъгал всички големи държавници, които са я посещавали).
По подобен начин стои и въпроса със зрителното познание. Въпреки че теоретически всяко явление и процес в природата могат да бъдат описани с думи (ако не съществуват налични, биват създавани нови, които да го характеризират възможно най-пълно), на практика това не е така. Има много неща, пред които думите са безсилни – и това са предимно абстрактните явления, породени от човека. Да речем – изкуството. Фактът, че за една картина на Микеланджело са изписани стотици томове „високонаучни анализи” и прочее – или общия брой страници, анализиращи романа на Сервантес Дон Кихот надхвърлят стократно дължината на самата творба – не само че не отрича подобни разсъждения, но дори ги потвърждава. Защото колкото повече се пише върху даден проблем, толкова по-ясно си проличава безсилието на думите да го дефинират и изчерпят напълно. Все пак една от дефинициите за Изкуството е: „всичко това, за което колкото и да говориш, никога не можеш да обхванеш напълно”.
Като друг пример можем да вземем дори самите понятия (рожби на езика), така любими на философите – кой може да дефинира с думи какво представляват Живота, Любовта (и всички чувства, в частност), Душата, Правдата, и т.н.?
Познаването на даден характер също не може да бъде обяснено задоволително с думи. Човек не може да напише на хартия или дори да си спомни всички моменти, всички думи, изрази или жестове, с които си е изградил представа за характера някой негов познат, но това познание, което може да съществува в много форми – прогнозиране (да можеш да кажеш със сигурност каква ще е реакцията на този човек към даден вид дразнение), разбиране (да можеш да се поставиш на мястото на човека и не толкова да разбереш, колкото да усетиш, да почувстваш защо той постъпва така) – си остава несемантично и понякога дори не напълно осъзнато.

В заключение ще кажа само, че напълно разбирам и дори приемам всички разсъждения на Фуко, но считам извода, който извлича от тях: „Да знаем, значи да говорим”, за непълен, тъй като има много неща, които не могат да бъдат описани с думи, символи или формули. Ако трябва да го перифразирам и допълня от моя гледна точка, той би звучал горе-долу така: „Да знаем значи да говорим и да усещаме”.

Есета: "Вярата не е познавателен, а жизнен акт"

Въпреки, че изглежда странно – не разумът, а именно вярата играе най-важна роля в осъзнаването и израстването ни като личности, в сформирането на психиката, вътрешния ни свят, светогледа и дори понятийната ни база. И в този ред на мисли, за всеки човек може да бъде само полезно да си даде сметка какво собствено е вярата.
„Вярата не е познавателен, а жизнен акт”
За да напиша теза – или съответно антитеза – е необходимо единствено да приема или отрека мисълта, изложена в заглавието. Лесно, нали? А ако просто не съм съгласен с формулировката му? Ами – не знам. Единственото, което ми хрумва, е да изясня понятията, да изложа аргументите си защо според мен то е неправилно зададено, да го поправя и… да се надявам да не получа двойка (но ако тръгна да разсъждавам върху мисъл, с чиято формулировка не съм съгласен, така или иначе ще ме постигне гореспоменатата участ, тъй че едва ли имам какво толкова да губя – освен може би време и нерви).
Вяра. Първо, нека изясня какво имам предвид под вяра. Повечето хора, като чуят тази дума, веднага я асоциират с православието, с Бог, със задгробен живот и така нататък. Нищо общо.
Фактът, че този вид вяра е напълно излишен за разумния човек и че през цялата човешка история е играл – а, както се очертава, още доста дълго ще продължава да играе – роля само и единствено като патерица за ума (която безспорно би била полезна за човек, изгубил способността да ходи, но определено никога няма да му помогне отново да я възвърне, ако разчита само на помагалото)
считам за безспорен и всеки коментар по него – излишен.
Аз нямам предвид тази вяра.
Вярата е нелогична и неемпирична. По същността си тя е сравнима единствено с чувствата, тъй като при нея се извършва качествен скок, без преди това да се е получило нужното количествено натрупване. Тя е преминаване от едно състояние в друго, без за това да има някаква логична причина и без да са необходими междинни етапи.
Познанието – точно обратното – е и логично, и емпирично. Валидно е при всеки възможен случай (това е една от основните му характеристики) и е напълно провериуемо. При него качественият скок се извършва на етапи, като за всеки от тях е необходимо количествено натрупване на информация, нейното систематизиране и правенето на заключения въз основа на всичко това.
От изложените определения следва, че тези две понятия са напълно противоположни и следователно между тях не може да се сложи знак на равенство (каквато функция в речта изпълнява глаголът „е”).

Дотук добре. Съгласен съм, че вярата не е познавателен акт и не мисля, че е нужно да привеждам друго доказателство, освен очевидната противоположност на самите понятия – вяра и познание. Но втората част на тази мисъл, а именно: вярата е „жизнен акт” е напълно неуместна за мен. Словосъчетанието „жизнен акт”, аз разбирам като „действие, което се извършва от живо същество (очевидно разумно) през жизнения му цикъл”. Видимо, тук няма никакво противоречие – да, наистина вярата ни съпътства през целия ни жизнен път, обаче… тя не е и не може да бъде никакво действие, никакъв „акт”.
Вярата е състояние. Нея или я има, или не. Като вносна лампа – или е ON, или е OFF, средно положение няма.
Вярата формално е въпрос на избор – ти сам избираш дали да вярваш или не в нещо или на някого. Но дали практически това е така?
Нито аз, нито вие вярваме, че белината „Аче” изпира по-добре и е „най-добрия избор”, или пък че „Пе-ралнята живе-е по-дълго със Кал-гон”, но... когато постоянно ти набиват в не особено интелигентната глава едно и също (та нима една интелигентна глава ще се остави да промиват така безочливо и нагло нейното съдържание?) просто няма как да не повярваш. Впрочем, същото е и с вярата във Всемогъщия Бог, който, освен света, е създал и царете (и мултимилиардерите) и – логично – всичко в него е толкова безупречно и съвършено (почти колкото почиствателните свойства на „Пронто”), че просто няма накъде повече; и как иначе, като не друг, а именно Той го е създал. Но аз обещах да не го коментирам изобщо това – извинете, просто не се сдържах да не направя тази леко груба аналогия.
Е, май излиза, че вярата не е много-много въпрос на личен избор все пак (че е избор, избор е, но дали на самия индивид?), ами си е повече въпрос на внушение. Ти може и да не вярваш, че Статуята на Свободата може просто ей така да изчезне, но когато Дейвид Копърфийлд ти го „покаже” нагледно – започваш да се замисляш.
Някои може би ще възразят, че дотук посочените примери обхващат само сетивната вяра, тоест, тази, която е свързана строго с видимите неща. Нека тогава разгледаме и друг случай.
Колкото и парадоксално да звучи, науката също разчита до огромна степен за своето развитие и обогатяване именно на вярата. Не на всеки ще му се отдаде някога възможността да провери дали скоростта на светлината действително е 299 792 458 м./сек. във вакуум и дали Айнщайн не е допуснал всъщност някоя огромна грешка в изчисленията си (което важи със същата сила и за привържениците на квантовата теория, понеже и Макс Планк може би все пак нещо не е домислил както трябва). Тъй че, като че ли излиза, че до известна – направо до голяма – степен за да се отдадеш на науката трябва да вярваш в нея.
На мен лично тези разсъждения и примери са ми достатъчни да не се съглася с мисълта, изказана в заглавието и да я поправя по следния начин:
„Вярата не е познавателен акт. Тя е състояние: състояние, което избираш сам или някой – умишлено или не – ти внушава.”
Вярвам, че доказах твърдението си.

Не можеш да смяташ човек за щастлив, преди да е умрял.

Тази мисъл може да се перифразира по следния начин: докато е жив, човек не може да бъде щастлив. Или с други думи, пълното щастие не се постига през живота ни. И като се замислиш, това няма как да не е истина. Но за да достигне човек до този извод, първо трябва да си отговори на въпроса – Кога е истински щастлив и какво е щастие изобщо?
Повечето хора биха противоречили сляпо на твърдението на Софокъл, посочвайки хиляди моменти от живота си, в които са били щастливи. – За някои това е получената шестица на входното по химия, да речем (която, както е известно, не е лесно да получиш). За други това е удоволствието, че по някакъв начин са се показали над другите – или в безсмислен спор, или в остроумен бъзик, или просто са прекарали някой в общовалидния случай – с пари. Но всички тези хора допускат съществена грешка в употребата на понятията. Тези единични примери са по-скоро на моментно задоволство, което в най-добрия случай може да се нарече радост.
Но там е работата – че понятието “щастие” има значително по-голям обем от този на понятието “радост”. Докато за радостта можем да говорим като за моментно състояние, то щастието е продължително и цялостно усещане. В този ред на мисли, нито един от младите не може да се нарече щастлив.
И все пак – щастие… Кога можем да говорим за щастие?
Можем да се лутаме безкрайно в милиони житейски ситуации и да дадем безброй примери, но няма никакъв начин да отделим частното от общото… а от друга страна е напълно безсмислено да разсъждаваме върху отделен случай с надеждата да стигнем до общовалиден резултат. Ще трябва да се задоволим с не дотам съвършеното обединение от всички случаи – Щастието е прекият резултат от постигането на някаква цел. Каква е тази цел, няма да се интересуваме, защото тя не може да бъде еднаква за всички.
Тези разсъждения отново са напълно достатъчна причина същите онези хора да дадат хиляди примери от евентуалните си животи, когато ЩЕ бъдат щастливи. Те вероятно ще посочат универсалните човешки представи за щастие – добра работа или добър партньор в живота, стабилно социално положение, собствен дом, кариера, признание на обществото – няма значение в какъв вид, власт, пари… но да не навлизаме в тази сфера, която други пък ще определят като твърде материална и следователно далеч от щастието на душата. Тези другите, на свой ред ще се обърнат към самата личност и ще кажат – добри приятели, добро семейство – възпитани и отговорни деца, добро общество… и още много в същия смисъл.
Тук вече няма как да се спори дали при постигането на всички тези цели човек действително не изпитва щастие… Но да приемем, че наистина е така.
Наглед това приключва спора, но има още една любопитно обстоятелство – характерът на целите, тоест какво става, когато дадена цел вече е постигната? – Когато си намерим, да речем, хубава работа и благодарение на нея си осигурим дом, партньор и в крайна сметка – деца? Ще кажете, че това е щастието за вас. Вярвам ви. Но докога? Нали постепенно ще започнете да искате още – например успех в работата, по-голяма къща, образование на децата си, най-често тласкани именно от нуждите на тези партньор и деца или собствените си нужди. И започва: кариера, заслуги, власт, пари… и ето че пак стигнахме до онези материални неща, за които няма да говорим.
Както се вижда, една цел води до друга и така… но да не бързаме с изводите. Винаги ще се намерят и такива, които, тласкани от особена воля или просто от необикновен мързел, да стоят здраво на мястото си и нито да желаят успех в работата, нито изобщо промяна в социалния си статус. И се връщаме към системата: работа – партньор – дом деца… и нищо повече. Но защо да се учудваме – такъв живот води поне 80% от населението. А това е твърде голям процент, за да бъде пренебрегнат.
И за втори път удряме на камък – дали възгледите на Софокъл не са умрели с времето си? (Тук вече съм по-склонен към компромис – действително има един случай, в който твърдението му е невалидно, но за него – накрая.)
Там е работата, че даже тези (ако можем да ги наречем основни) цели също се постигат една по една – т.е. първо работа, после партньор (понякога става и обратното), след това дом, като всяка цел отново води друга след себе си.
И ето го извода – Щастието от всяка постигната цел замира в момента, в който съзнанието проумее и се насочи към изпълнението на новата. Това няма как да отречем, пък и няма смисъл, защото то е в основата на всички постигнати цели от човечеството и ако изобщо имаме напредък, той се дължи именно на краткото щастие от постигнатото и непрестанното недоволство и желание за нова цел. За това се движим напред. А по метода на дедукцията, използван дори по времето на Софокъл можем да заключим, че валидното за вида като цяло е валидно за всеки негов елемент по отделно.
След като знаем това, не е много сложно да си направим извода, че в даден момент човек просто ще умре, без да е постигнал последната си цел, което пък ще го остави в положение на недоволство, заради непостигането ú. Винаги ще има цел, която той да не е постигнал преди да умре – и това не е отвлечен извод, а нещо напълно съвместимо с най-елементарната логика.
Но нека разгледаме последния случай, както ви обещах – в който човек получава всичко наведнъж, и то всичко, за което е мечтал. Ето пример:
Мирослав току-що е завършил висшето си образование. Върви си по улицата и си свирка с уста – постигнал е първата си цел в живота. Няма повече училище, край на досадата, край на границите – оттук нататък започва свободата. Той просто няма как да не започне да сондира безбрежните простори на прекрасното си бъдеще (за това не може да го виним) И както се е зареял в розовите облаци от щастие, завива зад един ъгъл…
Точно от другата страна на този ъгъл пък, точно по същото време, завива Мира, която по някаква сляпа случайност също е завършила току-що висшето си образование и – напълно логично – изпитва горе-долу същото, което изпитва другият ни герой. Не е трудно да си представим какво ще стане по-нататък. Ще последва сблъсък. И двамата ще се върнат на земята – тя вероятно и в буквалния смисъл – за да се видят един друг. Той галантно ще я вдигне и ще се извини като всеки възпитан кавалер, а тя ще му отвърне, че грешката е и нейна. През това време ще се гледат в очите и – тъй като сме решили това да е идеалният случай – ще се влюбят от пръв поглед. (Нещо не чак толкова необичайно за двама фантазьори, които при това до скоро са били студенти) Какво ще последва? – ами ще се хванат под ръка и, гледайки се влюбено, ще се превърнат в поредната влюбена двойка по улицата. Той ще води, не само защото е кавалер, а и защото има нещо предвид с избраната посока. Те ще са щастливи заради сляпата случайност, която ги е срещнала, пък и доскорошната радост от завършването няма да е имала възможност да отмине в безплодни търсения на работа и окайване на следстуденстските неволи. (Излишно е да казвам, че в целите и на двамата влиза влюбването, както впрочем на почти всички млади)
И докато си вървят прегърнати по улицата – той е имал време да разчупи леда и сега я залива с всички онези думи, които би говорил всеки млад на неговото място – случайно минават покрай една църква. (Това също не е необичайно, особено като се вземе предвид факта, че тя със сигурност принадлежи на някоя секта, които напоследък плъзнаха навсякъде) Точно в този момент Миро завършва излиянията си, уверяващи събеседничката му в безкрайната любов на неговото пленено сърце, което не ще може да живее без нея. Мира, едва съвзела се от дългата баня от чувства, вижда църквата. Тя, разбира се, я зърва с периферното си зрение, защото погледа ú е насочен към една витрина (Отново обичайно понеже притегателната сила на тези прозорци е толкова силна, щото всяко същество от женски пол се вижда неспособно на трезво разсъждение при вида им), на която случайно точно в този ден са изложени сватбени рокли с 50% сезонно намаление. Тя спира моментално, насочвайки поглед към най-бялата и, съвсем случайно, най-скъпа рокля и после поглежда кавалера си многозначително, обръщайки вниманието му последователно към роклята и църквата.
Миро – изпечен студент – не се нуждае от много време да разбере “тънкия” намек, но осъзнава колко глупаво би било да го покаже, затова заема поза на цапардосан с тухла и премигва объркано. Мира – изпечена студентка – не е толкова лесна за прекарване и с най-голямата си възможна убедителност изказва, разбира се, случайно и напълно без никаква скрита мисъл, своето възхищение от роклята. Тук вече няма място за увъртания и Миро е поставен пред очевидния избор – или си бърка в джоба и сърцето, или рискува доверието в думите му да бъде съществено разклатено, което вече би било фатално. Ето, че в този случай нормалната комбинация не може да мине, заради глупавото съвпадение на думи и действителност.
И Мирослав, не без известно огорчение, с възможно най-непринудения си тон обаче, свърза последните си излияния с чакания от всяко момиче въпрос. Отговорът – тук няма място за съмнение – е “да”, след като Мира е изразила достатъчно добре изненадата си от находчивостта му. Защото тя самата никога не би се сетила.
Но това не е съществена загуба за бившия студент по право, който е напълно наясно с всички тънкости на бракоразводните дела, особено в случай че договорът и свещеникът са представени като необикновено “благонадеждни”, както случайно става в точно в такъв вид църкви. И в пристъп на геройство (но не без ясно съставен план), Миро решава да постигне и третата си цел в живота, последица от втората (тъй като тя може с по-малък риск да се извърши след брака), като не пропуска случая да използва парите – останали му от измъчените родители, предали повечето вещи и ипотекирали къщата, за да го пратят да учи, за осъществяването на най-висшето благо на обществото – брака.
След като са ги купили: тя – рокля, а той – смокинг, най-логичното, което могат да направят е да отидат в църквата… Където с отворени обятия ги чака дежурният пастор (или какъвто там му викат) и предлага услугите си на двете “чада Божии”, срещу моралното удовлетворение… и едно скромно дарение за църквата.
Час и половина след първата си среща, Миро и Мира са вече мъж и жена. Те са щастливи – той, вече знаете защо, а тя – понеже ще има възможност да го скубе цял живот, осигурявайки си всички необходими екстри, създаващи чувството за щастие у една жена. Но това не е всичко (както казват в рекламите на ВеЕсТеле-шоп) – пасторът, който очевидно е член на тази секта, – като ги вижда какви са будали… така де, будни хора с висше образование и видимо нямащи големи средства за медения месец, пък и работа с която да си ги осигурят – след като се осведомява за специалностите им, с изненада открива, че съвсем случайно тъкмо такива будни хора трябват на сектата. А когато разбира че говорят и английски, това решава всичко – могат да заминат за Америка с неговата секта…
И за двамата ще се намери работа! Какво щастие. Двете щастливи събития се сливат и увеличават още повече, когато след някакви си седем-осем часа още едни измъчени родители се оттеглят на село, продавайки всичко, което може да се продава (щастливи, между другото – понеже целта на саможертвата е по-важна за тях от дома им) и влюбената двойка се отправя на меден месец. Късно през нощта на същия ден мечтата на Миро бива сбъдната, което също увеличава щастието му.
На слизане от самолета, тъй като са двестахилядната двойка български емигранти за годината, те получават билетче за томболата, която по-късно спечелват – оставяйки двестахилядните двойки от по-миналите години на сухо. След това двамата се насочват към новия си дом. (Който между другото е наградата им) И така заживяват Миро и Мира Късметлийски в новия си дом на 130-ия етаж на един небостъргач – опознавайки всички аспекти на семейното щастие.
… И в един прекрасен ден след девет месеца, адвокатът Миро Късметлийски, на връщане от кантората си, закарва жена си в болницата, където след известно време му се ражда първото дете! Какво щастие.
И тъй, загледани в облаците на 130-ия етаж на своя небостъргач, новото семейство се чуди откъде е дошло всичкото това щастие и как случайно се е изсипало на главите им. Те, разбира се, не очакват нищо друго от живота, нямат други мечти, освен може би ако не те, то поне наследниците им (първият от които Лъки Питър) да станат пълноправни Американски граждани… което просто е неизбежно.
… От известно време Мира наблюдава едно петънце в далечината, което постепенно добива очертанията на самолет. Тя споделя тези свои опасения със съпруга си, но той ги отхвърля като несъстоятелни, позовавайки се на безпогрешната си адвокатска логика. И я убеждава напълно че това, което идва към тях, просто не може да е самолет, понеже самолетите не могат просто ей така, от само себе си да се насочват към Американски небостъргач, понеже Американската нация е най-могъщата в света и всеки опит за противоречие с този факт със сигурност ще причини кръвопролитни войни, в които победител ще излезе несъмнено…
Но адвокатът Миро Късметлийски не успява да довърши мисълта си, понеже той, заедно със семейството си, заедно с още поне 300 души (щастливи, заради това, че без никакво съмнение виновниците за това ще бъдат наказани) вече не съществуват, както една доста значителна част от небостъргача, екипажа и пасажерите на един Американски самолет…
И ето че открихме идеален случай, в който мисълта на Софокъл е грешна – Миро и Мира умират щастливи, постигнали всичките си цели, понеже така и не разбират до края на дните си колко безсмислени и празни са всъщност те, а и обществото, в което искат да възпитат детето си. Те са убити от щастливи хора, които също са изпълнили последната цел в живота си – а именно, да накажат “американските говеда”, които си мислят, че са господари на тях и на петрола им. И умират сред щастливи хора, които знаят, че американската нация доволно ще отвърне на удара, като направи хиляди афганистански души щастливи. Но това си е и в реда на нещата, все пак – “Каквото повикало, такова се обадило”.
Това повсеместно щастие вече няма как да не убеди Софокъл, че и още стотина умни глави като него, но за нещастие по негово време такива неща просто не е имало, затова можем да му простим грешката. Но от друга страна – Каква е вероятността ТОЧНО ТАКИВА щастливи случайности да се случат на един човек, и до колко тези негови цели могат да оправдаят определението “човек” – това оставям на вас да решите…

Есета: „Мисля, следователно съм.” Рене Декарт

Знаете ли какво, драги читатели? Вие не съществувате. Да, много добре прочетохте. Точно това казвам – вие не съществувате за мен и сега ще ви го докажа.
Имайки предвид филмите от рода на Матрицата и Тринайстия етаж, които напоследък нашумяха, вече на всички е известно, че светът за нас не е нищо друго, освен серията импулси, които сетивата ни изпращат до мозъка. Въз основа на информацията, която те ни изпращат, ние си изграждаме представата за заобикалящата ни среда и за мястото ни в нея. А тези сетива, както умело ни показаха режисьорите на този род филми, могат много лесно да бъдат манипулирани. Това отваря другия философски въпрос – как да разберем дали това което виждаме действително съществува и в частност... как да докажем, че НИЕ съществуваме?
Четейки това, вие вероятно се усмихвате на наивността му и сте убедени, че е елементарно да приведете аргументи в подкрепа на съществуването си... Е, аз пък ви уверявам, че не е така. Казах ви, че ще докажа, че не съществувате за мен. Вие сте просто плод на въображението и дейността на подсъзнанието ми. Ето и доказателството:
Преди няколко години, когато бях малък, аз паднах от дървото пред блока и си ударих главата в един камък. В резултат на това получих мозъчно сътресение и изпаднах в кома. Какво е ставало с тялото ми – нямам идея, но явно след като все още съм жив, някой се е погрижил за мен и сега се намирам в някоя градска болница с животоподдържащи системи.
Вие, предполагам, сте наясно как стоят нещата с хората, изпаднали в кома. Работата е там, че тялото ми е поддържано живо насила и съзнанието ми на свой ред е принудено да живее, но е много силно увредено от сътресението и е загубило връзка с всички сетива. А как да съществува едно съзнание без информация, която да обработва, без да мисли и чувства? Отговорът е прост – никак. И тук именно се крие всичко – за да продължи да съществува, съзнанието ми е изградило целия този свят, заедно с всички вас, заедно със законите, които го изграждат; заедно с историята и същността му. Не отричам, разбира се, връзката на този свят с онзи, в който е станал трагичния за мен инцидент, доколкото е невъзможно толкова сложна и организирана структура да бъде създадена от нищото и при това от толкова младо и неопитно съзнание. Може да се каже, че по-скоро е възстановен въз основа на информацията, която съм натрупал до инцидента. Не отричам и че, може би, при създаването на някои от вас, съзнанието ми си е послужило с наблюдения върху характера на мои близки и познати, но вие – тези, които ме заобикаляте – не сте същите хора, а техни бледи подобия.
Тези думи пораждат множество въпроси:
Може ли да се говори тогава за нещо случайно в живота ми и не е ли предварително обусловена моята съдба? Как е възможно тогава да научавам всеки ден неща, които преди не са ми били известни и да овладявам нови умения? И най-главното: как е възможно въображението ми да е толкова силно развито, че да пресъздаде пространството от милиарди светлинни години и да го запълни с материя?
Ето ги и отговорите, до които успях да достигна:
Не, няма нищо случайно и съдбата ми е предопределена от ограничеността на познанията и въображението ми. Или с други думи – не е задължително дори съзнанието ми да пресъздаде целия свят в неговата обемност. Например, поради физическа неиздръжливост никога няма да мога да напусна земята, което автоматично изключва нуждата от някаква плътност на това пространство – небето в този свят представлява само една плоскост, като телата на нея могат да се увеличат известен брой пъти (понеже се е случвало да използвам телескоп). Дори не е нужно обектите на нея да са толкова ясни – далечните галактики и звезди например са просто точици, понеже нещо друго пък ме лишава от възможността да стана учен и съответно да имам достъп до силните телескопи. Следите ли ми мисълта? Вродените ми недостатъци и самите ми възможности и интереси всъщност са защитни механизми на съзнанието ми, което по този начин си осигурява по-малко работа. Ако никога не стана водолаз, за него няма да е нужно да пресъздава океаните и моретата до стотици метри дълбочина, защото просто не мога да бъда там, за да ги видя. И хоп – паническият ми страх от водата, който убива всякакви желания да ставам водолаз или изобщо да се гмуркам. Това се отнася и до пространствените измерения – знам, че площта на земята е 510 065 284,702 квадратни километра, но задължително ли е съзнанието ми да пресъздаде цялата тази площ? Не. И ето – тук идва вроденото ми нежелание да пътувам където и да е било извън България, което някои погрешно биха нарекли патриотизъм. Та напълно е възможно други континенти освен Европа да не съществуват, след като вероятно няма да ми се налага да ходя там. Защо съзнанието ми да се мъчи да пресъздава в триизмерна форма огромната Африка или Азия?
Вероятно някои от вас ще възразят – има милиони снимки, филми и разкази на хора! Тези места си имат своя култура и история... И какво? Какво му струва на съзнанието ми да пресъздаде няколко снимки или направо да си ги измисли само? Нищо. А речта и хората? Ще стигнем и до там. Имайте търпение.
И ето, че работата, която трябва да върши съзнанието ми, се намали милиарди пъти – на практика то трябва да пресъздаде в триизмерност и плътност само няколко населени места и това е. Колко? – няколко хиляди кубични метра почва, въздух, растителни и животински видове, една-две реки – много ли е това? Пък и... въздух? Почва? Те пък защо трябва да съществуват, след като нямам наклонности към химията и вероятно никога няма да изследвам обстойно състава на химичните елементи и техните свойства? Откъде съдя за наличието на въздух освен по равномерното вдигане и спускане на гърдите ми? Или за съществуването на почва и хиляди километри различни пластове под нея – освен по натиска, който тя упражнява върху съответните ми рецептори по ръцете и краката?
Убедихте се, мисля, че изобщо не е сложно за едно съзнание, та било то и младо и неопитно, да пресъздаде параметрите на външната среда, които ще наблюдавам и вероятно дори изследвам през целия си живот.

По малко по-различен начин стои въпроса с хората.
Не отричам, че е напълно невъзможно за едно съзнание, та ако ще цяла вечност да има на разположение, да създаде (или възстанови, все едно) съдбите, мислите, характерите и чувствата на милиардите хора, обитаващи света в момента; на всички, които са живели и умирали през хилядите години преди моето раждане и на тези, които ще се родят и живеят през остатъка от живота ми...
Но нима това е нужно? Нямам особен интерес към историята и надали ще му се наложи да се тормози да създава и обяснява нещо повече за историята, освен това, което учим в училище, което – съгласете се – не е особено трудно да се измисли. Пък и миналото за това е и минало – понеже никой не може да се върне там, тъй че... на кой му пука всъщност дали съществува?
А що се отнася до настоящето и бъдещето... Колко хора среща един човек през живота си? Няколко хиляди? Надали чак толкова много. С колко общува (в смисъл на пълноценно общуване, а не - здравей, здрасти) – стотици, една-две хиляди? С колко живее или прекарва времето си – няколкостотин? Често много по-малко. А колко опознава до такава степен, че да разбере характера им или техните чувства – десетима? Най-много двайсет. И колко вече са неговите истински приятели, чиито характери, чувства и мисли съзнанието ми ще се наложи да пресъздаде? Един, двама, десетина? Едва ли и има и толкова. Всички останали хора ще влияят на съдбата и живота ми единствено като безлични фактори – по нищо не различаващи се от всички онези, които разгледах в първата част на изложението.
И отново виждате, че задачата му не е чак толкова непосилна.
Тогава се връщам на въпроса: Откъде да знам, че всички хора – че ти, драги читателю, си нещо друго освен плод на моето въображение и съзнание, създаден с единствената цел то да продължи да съществува? Откъде мога да бъда сигурен, че ти съществуваш? Отникъде. И съответно как ще ми докажеш, че СИ, тоест, че мислиш и чувстваш? Никак. Ето, аз ти казвам – ти, всички твои действия, чувства и мисли сте мое дело. Ти можеш да ме обидиш, да ми се изсмееш, да ме нараниш или дори убиеш, както може всеки от околните, но това ще е единствено, защото съзнанието ми е решило така. А можеш и да ми бъдеш приятел, да ме разбираш и дори обикнеш – всичко това ще стане, понеже моето съзнание има нужда от това.
Е, толкова ли неправдоподобна ти се вижда моята история сега, читателю? Толкова ли смешни ти се струват изводите ми? Нямало ли е случай и в твоето минало, когато да си паднал отнякъде и да си ударил главата, или да си загубил за момент съзнание? И откъде си толкова сигурен, че си се свестил изобщо?
Такъв инцидент се е случвал на всеки и подобни мисли вероятно са минавали през ума на всички хора през даден период от живота им. Няма как да бъдем сигурни, че светът, природата и хората, които ни заобикалят са истински – че те в действителност съществуват, а не са плод на нашето въображение и съзнание. Не можем да чуем мислите им – откъде знаем, че мислят тогава? Не можем да почувстваме техните емоции – откъде да знаем, че чувстват тогава?
Речта и творчеството като цяло – това са единствените неща, които могат да ни убедят и да ни накарат да зарежем подобни разсъждения като безплодни. Ние изразяваме мислите си чрез думите – те са красиви и нежни когато сме радостни и когато обичаме; грозни и раняващи когато мразим; тъжни, когато скърбим... Всеки човек през живота си е създал нещо – било то картина, стихче, разказ, смешна история, която е разказал, за да развесели или дори само добра дума, която е казал на нуждаещ се. Ето това показва, че мислим, живеем и чувстваме. Това показва, че СМЕ.
„Мисля, следователно съм.”
Преди цели три века до този извод е стигнал френският философ и математик Декарт и именно в него се крие разковничето – не е достатъчно да съществуваш, тоест да дишаш, консумираш и отделяш – твоите разсъждения, анализи, твоят начин да изразиш себе си и уникалните неща, които създаваш през живота си доказват на теб и на околните, че ти не само съществуваш – че ти СИ!
Ето това не може да бъде просто пресъздадено или измислено от едно съзнание, колкото и опитно да е то и колкото и силно – въображението му.
Ако все пак съм успял до някаква степен да те убедя да се замислиш, читателю, и ти вече започна да храниш известни съмнения относно истинността и изобщо съществуването на заобикалящия свят, хора, пък и на собствената си личност... то нека ти дам един съвет – твоето тяло може в момента да лежи спокойно на болнично легло, покрито с чаршафи, може да наливат кръвта ти с животоподдържащи разтвори, може дори дробовете ти да се изпълват и изпразват с въздух от апаратче на батерии; може и този свят, в който живееш да е отчаяно бягство на съзнанието ти от вечната тъмнина и опит за спасение; може в живота ти да настъпи период, в който да се съмняваш във всичко... но никога, никога не се съмнявай, че мислиш, чувстваш и че можеш да създадеш нещо, чрез което да изразиш себе си. Именно това те прави човек, това доказва, че СИ!
А пък ако ти писне от еднообразието, винаги можеш да създадеш малко работа на съзнанието си – научи се да пишеш с лявата ръка, научи се да свириш на някой инструмент, отдели време да се занимаеш с нещата, които не са ти толкова интересни или чувстваш, че нещо вътре в теб те спира; затрудни го и по другите точки – пътувай до далечни места, виж, усети природа, различна от тази, с която си свикнал; а ако то се е погрижило да те спре и с материални пречки, то винаги можеш да се взреш в другите около теб – опознай по-добре приятелите си, създай си нови. Вместо да искаш от всички да те разбират, опитай се ти на свой ред да ги разбереш... (и ще видиш дали наистина това е толкова лесно, колкото си си мислел)
Дори и да не ти помогне, това със сигурност не може да ти навреди.

Есета: Границите на моя език означават границите на моя свят.

Няма човек, който поне веднъж през живота си да не си е задавал въпросите: „Какво всъщност е света? До къде се простират неговите граници?” И ето, че отговорите им се оказват различни за всеки.
Границите на света за всеки човек не са нищо друго освен границите на собствения му език, тоест широтата на познанията и големината на понятийния му апарат. Докато за учения света – това е безмерния космос, наситен с атоми, фотони и кварки, за един обикновен работник на село светът може да е полето (когато се бъхти по цял ден с воловете или с мотиката и изобщо не му е до абстрактни разсъждения), селото му (когато вечер полегне за малко и осакатеното му съзнание пожелае да се разходи на воля) и така... докато се стигне до мъгливия образ на планетата, луната и слънцето, който си е изградил в основното училище (когато жътвата или събирането на царевиците, доматите, или каквото може да си позволи да гледа, е свършило и на него му остават няколко сравнително безгрижни дни).
Граница – това е нещо, което човек поставя, за да може да опознае по-добре същността на явлението или процеса, който изследва. А поради огромното си любопитство и любознателност, той изследва всичко от заобикалящата го среда –тоест целия свят. Съзнанието ни е устроено така, че за да проумеем и разберем нещо, ние първо трябва да сме в състояние да го назовем и обхванем в неговата цялост.
Границата на света се е променяла хиляди пъти през вековете от появата на първото човешко племе до днес. За първобитните хора светът се е простирал до хоризонта – тоест, докъдето са могли да стигнат погледите им. Те не са предполагали какво може да има отвъд и съответно знаците, които са създали и използвали, вероятно са описвали вещи и явления единствено от заобикалящата ги среда – и тъй като съзнанието им не е било достатъчно развито, за да си служи с толкова абстрактни знаци като думите, те са рисували всичко едно към едно.
По-късно, с развитието на разума им, се наложило използването на по-сложни символи, които да не се рисуват по стената на пещерата или по пясъка, защото е било ясно, че не могат да разнасят парчета скала със себе си, а нарисуваното на пясъка е имало неприятното свойство да бъде заличавано от по-силен вятър или дъжд. А и когато се срещали с по-далечни племена, вероятно е възникнала нуждата от обмяна на опит за заобикалящия ги свят. Така се появили първите звуци и думите, които са им съответствали.
Но проблемът на границите винаги е бил този, че когато дадена граница е поставена – да речем тази на Европа като континент – и всичко, простиращо се до нея е сравнително добре проучено, неизбежно се появяват нови процеси или явления, които да изискват нейното разширение. Или просто се ражда естественият въпрос – „Добре, ние явно сме на единия бряг... а какво има на другия?”
Даже и когато всички континенти на земята са открити, човешките любопитство и любознателност не спрели дотук. Хората обърнали поглед към звездите и вътре в себе си. Разбира се, всички тези граници са се отдръпвали не една по една, а сливайки се и препокривайки се във времето, тъй като когато телескопът е бил открит, хората все още не са имали необходимите познания и техника, за да открият, да речем, Антарктида; или пък когато Колумб е открил Америка, хората вече са знаели, че вътре в нас има свят, изпълнен с не по-малко тайни и загадки от този, който ги е заобикалял.
Днес представите на астрономите за Света се простират отвъд родната ни планета, отвъд слънцето и звездите – в мрачните бездни на Вселената; условно е поставена граница, разбира се, окръжаваща така наречената Метагалактика, тоест всички видими звезди, галактики и звездни купове, които могат да бъдат наблюдавани от земята, но това е просто формална граница, служеща единствено за адаптиране на съзнанията ни към необятните разстояния. Тяхната представа за свят се простира до границите на макрокосмоса.
За микробиолозите и физиците пък, светът на клетката и атомите е като едно разширение на нашия свят. Те непрекъснато изучават микрокосмоса.
И тъй, за хората от науката, които имат познания във всички нейни сфери, понятието свят се простира до границите на микро- и макрокосмоса – нещо неизмеримо огромно и трудно за проумяване от лаик.
А каква е представата за свят на обикновените хора тогава? За тези, които въпреки че имат достъп посредством телевизия и книги до цялото знание на човечеството, все пак нямат специални познания? Каква е представата на един обикновен чиновник за света? А на един шофьор, или готвач? Да – те са учили в училище за клетките, за атомите и за квазарите, намиращи се на милиони парсеци от нас, но нима въображението и съзнанието им е толкова развито, че да се чувстват част от всичко това? Едва ли. Те нямат необходимите понятия – не знаят нито точните размери на атомите и клетките, нито законите, на които те се подчиняват, не знаят какво е парсек или колко огромна е всъщност нашата галактика. Те не могат да проумеят нито колосалните разстояния между звездите и звездните купове, нито нищожните, изразими само с милиардни от милиметъра размери на клетките или атомите. Те просто не съществуват за тях. Светът им е само това, което виждат, това, което обсъждат и което имат думи да изразят.
А какво е светът за едно бебе тогава? За него светът – това е собственото му тяло. То не може да различи желанията от действителността, дори не различава контурите на предметите. Тъй като не познава нито едно понятие, за него светът – това е собствената му представа за себе си: процесите, които стават в съзнанието му. Постепенно детето се научава да разпознава кое е част от него и кое не – първите му думи са „мама” и „тате”, вероятно осъзнава и пространствеността на помещението, в което се намира. С развитието на съзнанието и усложняването на мисълта му, то започва да увеличава границите на своя свят, докато не стигне до... докъде? – дали до представата за полето, къщата и селото на обикновения човек от народа, или до неизмеримата и колосална Вселена, позната на учения? Това зависи от неговия избор.
Границите на света са границите на езика ни, тоест на нашето ниво на познание. Дали те ще се простират на няколкостотин километра от нас или на милиарди парсеци в дълбините на вселената, това зависи единствено от нашата любознателност и жажда за знания – единствените две неща във Вселената, пред които не може и не бива да се поставя граница.

На Жана

Бленувам денем устните ти меки,
на института аз по тесните пътеки;
жадувам нощем нежните ти длани,
след вечерите озвучени, изтерзани.

След лекциите продължителни и скучни,
след упражненията строги и научни,
така приятно е да бъдем с тебе двама,
без преструвки, без лъжи и без измами.

Макар да има много пречки помежду ни,
макар понякога да секват наште думи,
макар отвсякъде да ни ограничават,
и твоето обаждане със трепет да очаквам,

понеже да ти звънна не е позволено,
не искам никога да те изгубя,
и знай, че нивга няма с думи груби
към теб да се обърна. А смирено

ще изчаквам гадостите на съдбата,
защото знам, че важно е душата
да се калява трудности когато среща,
надявам се и ти да го усещаш.

Стипендия

Седя си и си пия биричка,
а конспектът е полегнал срещу мен.
А аз за теб си мисля миличка,
във този хубав, слънчев ден.

Уви, огромен път дели ни двамата,
стотици страници навярно ни делят
от конспектът по машинознание,
със който тъй върви сега сънят.

Жадувам да съм с тебе, миличка,
а не със Поасон или със Даламбер,
със тебе двама в мойта виличка
да си лежим с лежерен маниер.

Но толкоз нещо има помежду ни,
то нитове, то шпонки, то резби,
не можем да си кажем две-три думи,
разделят се навярно нашите съдби.

А как боли ме зарад тебе миличка,
че не ще се срещнем нивга аз и ти,
за туй седя си и си пийвам биричка,
а пинът ми за тебе ми шепти…

На прощаване (за заверки)

Не плачи майко, не тъжи,
че не взех азе заверка,
заверка, майко, подпис,
та тебе клета оставих,
за триста лева да жалиш!
Но кълни майко, проклинай
таз доцентска черна прокуда,
дето нас не даде заверка,
да ходим да се скитаме,
по аули, по кабинети, по зали.
Аз зная, майко, мил съм ти,
че може стар да завърша,
ах утре като не взема
мечтаната заверка.
Но кажи какво да правя,
кат си ме майко родила,
със сърце, майко, каръшко,
та сърце майко не трае,
да гледа доцент, че бесней
в майчин ми университет:
там дет съм бягал от лекции,
и съм нагъвал сандвичи,
там дето либе хубаво
едно на хиляда черепа,
пъстри си очи вдигнеше
и право ги в сърце забиеше,
там дето баща и братя
понякога следват със мене.
Ах, мале - майко каръшка!
Прости ме и веч прощавай!
Аз вече книжка нарамих
и на глас тичам студентски,
срещу врагът си доцентски.
Там аз за мило, за драго
за теб, за баща, за братя,
за него ще се заловя,
пък каквото сесия покаже
и честта, майко, каръшка!
Пък тогаз… майко, прощавай!
Ти, маце, не ме забравяй!
Колеги тръгват, отиват
пътят е страшен, но славен:
аз може стар да завърша…
Но стига ми тая награда,
да каже нявга студентът:
не записа сиромах зарад заверка
за зарверка и за невзети изпити…

Ода за студентите

О, Сесия!

Три деня бодрите студенти
как усилено зубрят. Младите левенти
припомнят си харно на семестъра редът.
Пристъпи ужасни! Дванайстий път
студентът Кочо чете въпросът първи.
И тъпота блика от очите му мъдри.
А беше време на мила почивка,
протоколче предаваш с мека усмивка,
връщаш се после в квартирата ти,
съквартирантка красива ти тихо шепти:
хайде довечера щом слънце залезе,
с компания харна навън да излезем,
да забравим за протоколи, домашни,
на бар, на дискотека да се лашнем,
стига сме учили за гадни контролни,
за тез асистенти нивга доволни…
И с нов дъжд от ракии, водки, текили,
компанията наша, с последните сили
се прибере кой къде завари,
по общежития, по квартири, по гари,
и в легло всеки лежи и пъшка
такава е съдбата женска и мъжка,
на другия ден купончето спретнем,
пием и пеем, без сигнал без ред,
всякой гледа само да бъде напред,
и черен дроб на смърт да изложи
и един шот повеч изпит да положи.
Колонките екнат. Метъли ревът.
Клетките мозъчни падат и мрат.
Три дни вече пият, но помощ не иде,
от никъде ядене взорът не види,
и братските състуденти не фърчат към тях.
Нищо. Ще се напием, но честно без страх,
кат шъпа бактерии под ефекта на Пронто,
че не учим във Лондон, в Париж, във Торонто,
а във Пловдив сме се спрели, в ТУ-то,
където не учиш ли ти бият шута.
И ето идва краят на семестъра вече,
за сесията да учи всеки се зарече,
но обещания много, изпълнили малко,
за тристата лева, за мъките жалко,
стига купони, барове, дискотеки,
музиката у назе спира навеки.
Прелиства Кочо въпросите с жалост,
дали ще бъде и таз година на халост,
заверките взел е, сега учи и пише,
дали догодина ще мож да запише,
четири изпита чакат, между тях дните,
минават, минават в уроци зарити.
„Колега теглете” - доцентът помоли,
при тез думи силни студентите горди,
очакват геройски въпроси безбройни,
сложни и объркани. О, геройски час,
студентите намират пищови тогаз,
хартийките липсват, телефоните траят,
батерии спират, хендсфрийто остая,
и сладката радост до край да препишеш,
пред цяла аудитория, в ъгъла свил се
с един файл на телефона и с една победа,
Асистентското тяло сега нази гледа,
това място скришно е: не ще ни съзре,
ако не би преписвали, да мрем по-добре.

И днес йощ институтът, щом сесия захваща,
спомня тез дни бурни, шуми и препраща
славата им дивна като някой ек,
от зала на зала и от век на век.

На Нефи

Душата ми е стон. Душата ми е зов.

Защото аз съм в сесия излязъл,

на смърт е моята душа възлязла,

осмъртена от конспекта нов.

Душата ми е стон. Душата ми е зов.

Кажете ми, що значат стипендия и заверка,

И ето аз ви думам: с деканската щерка

за среща съм готов.

Поправките са близо – времето е кът.

Седя и уча с вяла жизнерадост

погубвам днеска свойта младост,

с конспект голям и тъп.   

Поправките са близо – времето е кът:

защото той стои в сияние пред мене,

стои, ала не види кой лежи и дреме,

той, за 3 въпросът скъп.

Цикъл Телепатия: "Натали2"

...Не, не мога... Просто не мога!

– О, за бога! Трябва просто да решиш, толкова ли е трудно?
– Как..во? Кой... А, пак ли ти. Остави ме намира!
– Прекрасно, само това ли имаш да ми кажеш след толкова години?
– Ами ти изглежда не разбираш от дума...
– Аз все още чакам отговор.
– Нали вече ти казах! Изборът е мой, а не твой. Просто не искам. Това не е за мен... А сега ме остави, защото си имам и други грижи освен да се занимавам с теб.
– Глупости! Докога ще се заблуждаваш така? Изборът е твой, но ТИ НИЩО НЕ СИ ИЗБРАЛА! Не ти ли стана ясно досега, че проблемите не изчезват ако се правиш, че не съществуват. Отказът да избереш нещо не е решение...
– Защо да не е? Досега винаги се е получавало – просто след време всичко отминава и все едно съм решила...
– Но това не е никакво решение! Ами ако не отмине? Мислиш ли, че ще решиш проблемите които те тревожат сега по този начин?
– Да, точно това възнамерявам да направя.
– Е, нищо няма да се получи. Натали, ти проваляш живота си! Не си ли го осъзнала още?
– Ти пък какво разбираш? Защо изобщо продължаваш да се месиш, все едно някой те е молил за съвет? НЕ МИ ТРЯБВАШ! Осъзнай го най-после. Вече ставаш жалък.
– Ако е жалко да ме боли за някого и да не искам да допусна вечно да се подценява, ако е жалко да не мога просто да седя и да гледам как пропиляваш живота си... тогава добре, наречи ме жалък.
– Човече, get a life. Не мога да разбера какво искаш пак...
– Да ме изслушаш...
– Ох, я стига, пак ли ще ми говориш колко полезна била телепатията, как е трябвало да се замисля, дъра-бъра... не искам да те слушам вече...
– Не! Ще ме изслушаш! Кога най-после ще разбереш, че тук не става въпрос за теб и мен. Това е малко по-голямо от жалкото ти спокойствие и индиферентност...
– Добре, свърши ли с речта?
– Не. Хайде, дори да не ти пука за това, което можеш да постигнеш, дори да не ти пука за потенциала ти, който всекидневно погубваш, бъди поне малко хитра и го използвай, за да решиш проблемите си...
– Аз нямам проблеми.
– О, супер. Поздравления. Само че не познавам човек, който да няма, а аз познавам хиляди хора. И специално ти имаш доста повече проблеми от поне половината.
– О, така ли? И ще ме осведомиш ли какви са МОИТЕ проблеми, за които не знам? Може би това, че съм индиферентна... каквото и да означава...
– Ами я да видим... Вече три години учиш по специалност, която не ти харесва и не те влече и не искаш да я смениш само от инат и страх може би. А вече си голям човек и трябва сама да вземаш решенията. Добре разбираш, че това просто не е за теб и изобщо няма да ти е приятно да го работиш. Освен това, въпреки че познаваш десетки хора и се изживяваш като отворен и разговорчив човек, още никого не си допуснала до себе си...
– За твое сведение...
– Той познава ли те всъщност? Или знае за теб това, което ти му показваш и което ти искаш да види у теб? Той не знае какво обичаш истински, не знае онези малки неща, които би научил и с които би те трогвал всеки ден, ако му беше позволила да те опознае. Докога ще се криеш в себе си, Натали?
– Виж какво! Ти за какъв се мислиш бе, за Бог ли! Какво право имаш да коментираш личния ми живот, след като не си ми никакъв! Махни се от живота ми, никой не те е канил!
– Знаеш ли какво?
– Какво?
– Няма. Повече няма да допусна същата грешка само защото ти не знаеш какво искаш и какво е добро за теб. Не исках да сменям тона, но аз съм много по-силен от теб и съзнанието ти не може да ми се противопостави по никакъв начин... А и още нещо... Имаш ли представа какво ми беше през тези години, през които можех единствено да гледам отстрани как допускаш грешка след грешка, как прогонваш приятелите си и нараняваш тези, които истински ги е грижа за теб... Да виждам как все повече се затваряш в себе си и съзнанието ти все повече се оплита, и оплита... И нищо да не мога да сторя!
Може и нищо да не значи за теб, но аз също си имам свой живот, Натали! Също можех да постигна много неща през тези години, а и още отпреди, но се отказах от всичко заради теб. И най-малкото би трябвало – ако не друго, то поне да ми позволиш да ти помогна, защото виждаш че съм прав и наистина ме е грижа за теб.... Аз те познавам, Натали, както никой друг, но има още много неща, които не съм научил, а искам да ги разбера. Не мисля, че тази телепатия ни е дадена случайно и просто ей така. Не можеш да отричаш това, което СИ.
– ...Ох, добре де, добре. Имаш право, пък и съм готова да направя каквото искаш, само за да ме оставиш намира. Значи сега искаш само да решиш „проблемите” ми, така ли?
– Не аз – ти ще ги решиш, аз само ще ти помогна да осъзнаеш...
– Да, да, все тая. Но после ще престанеш ли да се бъркаш? Ти каза, че сега си по-силен от мен и затова не мога да се противя; ще направиш ли така, че да мога?
– Ще направя всичко каквото поискаш. Ако имаш търпение, можеш да станеш дори по-добър телепат и от мен...
– Аааде няма нужда. Добре. Кога започваме?
– Веднага... Ехо, има ли някой? Натали, вътре ли си? Сега ще ми отвориш ли вратата защото тази чистачка ме гледа много странно от няколко минути?

Ето така започна всичко. Отново...
Бях се готвил години за този ден, но скоро осъзнах, че всичко ще бъде доста по-трудно отпреди и шансът да объркам нещата е дори по-голям.

– ...За нищо на света! Ти нормален ли си!
– Няма нужда да се възмущаваш, Натали, и двамата знаем, че така ще е по-добре за теб.
– Да, разбира се. Ами ако грешиш? Хрумвало ли ти е, Айнщайн, че може и ти някой път да сгрешиш и това да ми коства живота? Как просто така да зарежа това, което съм учила три години за да се прехвърля на нещо съвсем различно? Ами ако не стане тази работа с телепатията... ако просто не мога?
– Ами ако утре падне метеорит и ни избие всички? Това е напълно възможно – да се крием ли трябва тогава или да направим всичко възможно за да не съжаляваме ако това стане?
– Това пък каква връзка има?
– Не можеш да не поемаш никакви рискове. Ако продължаваш да се затваряш в себе си и да бягаш от всякакви промени, само ще изгубиш от това. Животът е динамичен, той е в новото, в различното. Животът е промяна.
– Ти пък голям философ се извъди! „Животът е промяна”. Ами тогава защо не се хвърля до Африка да видя там как е? Да променя малко средата...
– Не е нужно да иронизираш. Виж, аз те моля просто да ме послушаш. Ако не ти хареса, винаги можеш да се върнеш към предишния си начин на живот.
– Не, ти не ме молиш. Ти ме принуждаваш! Животът ми не е твоя играчка и не можеш да си играеш ей така с бъдещето ми!
– О, така ли? И ще ме осведомиш ли какво е бъдещето ти? Какво си замислила – все пак си на двайсет и три, нормално е да имаш някакви планове.
– Моите планове не ти влизат в работата!
– Хмм, я да видим...
– Престани! Не можеш просто така...
– Не мога ли? Само гледай... А такаа, значи все още не си се отказала от онази „мечта”, а?... Ами това... Господи... какво е това!
– Остави ме намира! Махай се! Не искам да те виждам!...
Тя се разплака, а аз я прегърнах и се опитах да я утеша.
– Добре, извинявай. Нямам право просто така да изваждам наяве най-съкровените ти неща. Извинявай. Повече няма да се ровя в съзнанието ти, но моля те, бъди честна и ми казвай всичко. Знаеш, че никога не бих те наранил, защото по този начин наранявам себе си и то доста повече. Но искам да ми повярваш. Знам какво върша, дори и да не ти се вярва. Ако не друго, то поне познавам хората, защото съм бил част от хиляди животи и съм помагал на немалко нуждаещи се. Довери ми се. Само това искам... Моля те.
– Месец. Имаш един месец. Ще правя всичко каквото искаш, но мисли му ако грешиш!
– Добре.
Един месец беше крайно недостатъчен за каквото и да е било, но знаех, че не бива да ù противореча в това състояние. Успеех ли през този месец да я заинтересувам по някакъв начин, всичко щеше да се нареди.

И тя наистина се отказа от специалността си. Престана да посещава лекции и да се подготвя. Ако някой ù беше казал само преди няколко години, че това ще стане, тя със сигурност щеше да му се изсмее в лицето.
– Твърде много се напрягаш и затова ти е толкова трудно. Трябва малко да разпуснеш, да се забавляваш. Така и по-лесно ще свикнеш с телепатията.
– Добре, няма повече лекции. Няма учене, няма изпити, няма мъка. Така ли?
– Именно.
– И какво ще правим сега?
– Ще се забавляваме... Сега слушай внимателно...

Първо трябваше да я науча на основното – тоест да приема, или казано иначе – да слуша. В началото бе елементарно – аз ù посочвах даден човек, а тя се опитваше да отгатне какво си мисли в момента. Показвах ù как точно да се съсредоточи и какво да прави. До един момент ù беше много интересно, но после, както винаги става при нея, започна да ù омръзва. Тогава преминахме към следващото.
– Дам, виждам... виждам... Леле, нищо не виждам в това съзнание, супер объркано е. Помагай бързо, че ще я закъсам!
– Добре, повтаряй това, което ти казвам...
– ...виждам проблеми... да, имате проблеми... с някой много близък на вас човек... Виждаш ли име? Бързо!
– Не, никакво име... тук нещо ми пречи... импровизирай...
– Вие си знаете за кого става въпрос. Положението е сериозно... Трябва да действате бързо и да поемете инициативата в свои ръце...
– Колежката ми е права. Марс настъпва бързо от юг и прекъсва връзката ви с Юпитер. Те двамата много се мразят между другото...
– ...имате не повече от седмица...
Присъединихме се към един цирк за огромно учудване и ужас на Натали в началото, но после свикна и дори не ù се тръгваше. Правихме се на ясновидци, пророци, повелители на магическото кълбо (удивително е колко много неща може да види човек – или по-скоро да си мисли, че вижда, – стига да е податлив на внушение), дори за известно време имахме собствен магически номер. Изобщо, забавлявахме се чудесно, а междувременно изкарахме и доста пари от особено големите наивници. Странно как, ако познаеш удивително много неща за характера и миналото на човек и му предречеш всичко, на което тайно се надява, той е напълно склонен да ти повярва и да плати всякаква цена за още информация. Е, разбира се, ние не само обирахме хората, ами и им помагахме – когато нечие подсъзнание е открито за теб, не е особено трудно да се досетиш какви проблеми има човекът, а отговорите им... колкото и смешно и чудно да звучи, са си в самото му съзнание. Само трябва да можеш да ги видиш...
Разбира се, заплати не получавахме, но за сметка на това пък присъствахме напълно безплатно на всяко представление, а те почти всяка седмица бяха различни. Циркът ни канеше хора от чужбина и изобщо всякакви образи се събираха под огромния му покрив. За удивително кратко време се запознахме с много чудаци, които бързо ни очароваха с честността и откритостта си – бяха до такава степен прями, че почти не ни се налагаше да използваме телепатията. Огромна рядкост в наши дни.
Любимият ни (и най-лесен за изпълнение) номер обаче беше когато отивахме в противоположните краища на сцената с гръб един към друг и който искаше от публиката прошепваше или показваше нещо на един от двамата, което другият после възпроизвеждаше. Беше особено интересно, защото участваше почти цялата публика, а освен това беше и забавно да си предаваме различни мисли или образи. Все пак скоро се принудихме да спрем този номер, защото ни беше страх някой да не узнае истината.
Но най-хубавото от всичко беше усмивката, която не слизаше от лицето на Натали. Тя се забавляваше чудесно и всяко колебание или несигурност бе изчезнало от съзнанието ù. За първи път тя можеше да се отпусне и просто да бъде себе си – уникална, интересна и вълнуваща. Точно такава, каквато я помнех...
В цирка прекарахме около месец, а Наталия не продума и дума за връщане в университета. Забавлявахме се много, имахме си и пари, а тя усвояваше все повече неща, въпреки че срещахме и доста трудности, особено при внушенията. (Макар че като се сетя началото аз колко ги упражнявах и колко конфузни ситуации бях предизвикал, изобщо не беше зле.)
Когато усетих, че и това започва да ù омръзва, а и самия мен вече не ме влечеше особено, реших да ù дам малко почивка и да използвам телепатията за да сбъдна едно нейно желание, което – сигурен съм – сама не би изпълнила никога...

– Не, не мога!
– Е, ти и преди се дърпаше, но видя ли как успя...
– Да, но онова беше от земята, а под нас има сигурно хиляда метра!
– Не – усмихнах се – само петстотин и нещо са. Виж, ще успееш, само се отпусни...
– Не мога. Искам да сляза!
– Спокойно. Сега усещаш лекото схващане на жилите и мускулите, което сякаш те заковава за моста, нали?
– Да, и не мисля, че ще помръдна от тук.
– Напротив. Само се отпусни и не мисли за нищо...
Използвах връзката между съзнанията ни за да изпратя в подсъзнанието ù всички случаи, които можех да си спомня, когато съм се преборвал с това гипсиране. Те отключиха други подобни и започна верижна реакция, която донякъде премахна инстинктивното ù сковаване.
– Готова ли си?
– Не!
– Добре, на три! Едно, две... три!
– Аз няма да... ах, гадинааааааааааа..... – усетил, че няма да скочи, аз я стимулирах като обърках съвсем леко равновесните ù центрове и вместо да се изкачи обратно, тя просто направи една крачка в бездната.
Вятърът, който се блъска в теб с огромна скорост и сякаш те бута нагоре, застрашително приближаващата се земя и чувството, че след секунди ще се размажеш... после внезапното силно дърпане, което сякаш те връща от отвъдното... спирането на дъха... И после огромното облекчение, че си още жив и дишаш – въздухът никога не е бил по-сладък за мен... а усещах подобни чувства и мисли и у спътницата ми. И накрая очакването да те приберат като вързоп. Да, знаех, че и на нея ù е харесало и ми е благодарна...
– Мръсник! Само веднъж да слезем! Ще те убия!
– Ха, ха, колко страшно! Брр... затреперих. Но трябва да признаеш, че ти хареса!
– Не, изобщо, отвратително беше...
– Айде сега... Няма защо да се правиш, мога да ти чета мислите все пак.
– Е, добре де, може би съвсем малко...

Но се оказа, че ù бе харесало – и то не съвсем малко, а доста повече, понеже за една седмица скочихме още два пъти от този мост и още два – от един дори по-висок. Чувството от бънджи скоковете е просто несравнимо и затова няма да се опитвам дори да ви предавам какво беше следващите пъти – защото вместо впечатленията да отслабнат, напротив – дори се засилиха и чувството ни за време значително се подобри, в резултат на което можехме да усетим повече неща за няколкосекундното бързо падане.
И понеже беше много надъхана, Натали изобщо не се противи, когато ù сервирах, че съм уредил скачане с парашут. Исках целият страх да изчезне от съществото ù, за да може свободно да възприема всичко, което ù казвам – пък и скоро щеше да ù се наложи да се спуска в бездни, далеч надхвърлящи човешкото въображение...
Около седмица траяха тренировките и по време на подготовката и двамата се държахме безупречно, изпълнявайки точно препоръките на инструктора. Но аз знаех, че едно е на земята, а съвсем друго – във въздуха. И съмненията ми се потвърдиха когато се озовахме на две хиляди метра.
– Подготвяйте се, след малко скачате.
– Е, Натали, как се чувстваш, готова ли си?
– Напълно. Фасулска работа. Няма какво да говорим, ами давай да скачаме направо.
– Ха, ха – усмихнах се. – Имай търпение, ей сега.
Усетих обаче признаците на зараждащо се съмнение и страх в съзнанието ù.
И когато отвориха люка и двамата се спогледахме...
– Не! Няма да скоча!
– Хайде, стига де! Нали говорихме по този въпрос. Това ти е детската мечта, не ми казвай, че ще се откажеш, когато си на една крачка от постигането ù.
– Да, и на една крачка от постигането на размазването си на земята когато парашутът не се отвори.
– Виж, Натали, няма да се опитвам да те убеждавам, че парашутът е най-сигурното нещо в целия свят, понеже и на двамата ни е ясно, че НЕ Е. Може нещо непредвидено да изникне, може нещо да се прецака и да не се отвори... може да не успееш да станеш телепат и да трябва да се върнеш към обикновения живот и тъпата специалност, която мразиш... всичко може, но... Ти имаш избор и ако не го опиташ, никога няма да разбереш имала ли си шанс или не. Да не мислиш, че и мен не ме е страх? Напротив, виж как ми треперят мартинките. Но сега ще скоча... заедно с теб, понеже искам да ти докажа нещо... Наталия, може след няколко минути и двамата да сме мъртви, но може също така... може да се окаже, че си изпълнила детската си мечта и дори си нямаш представа какво друго, така че хайде да се подготвяме.
– Какво? Извинявай, би ли повторил, защото се бях отплеснала и не чух...
– Божичкоо....
– Ха, ха – тя се усмихна – Спокойно, Цицероне, словото ти стигна където трябваше... обаче мен продължава адски много да ме е страх.
– Дръж се за мен... ето така... на три: едно, две...
– Три!
И двамата скочихме. Както навярно се досещате, четейки това, аз не се размазах на земята, а както несъмнено ще ви стане ясно по-нататък, не свърши по този начин и тя. Парашутите ни се отвориха безупречно и навреме. Чак не беше за вярване предвид каръщината и на двама ни. Но всъщност известен закон в математиката, пък и в живота е, че два минуса правят плюс, когато се умножат.
Няма да ви описвам подробно какво стана, понеже ме е срам, а само ще спомена, че когато се приземихме (на километри от посоченото за целта място, разбира се) бяхме толкова ожаднели от целия въздух, който изсуши устите ни докато крещяхме като ненормални, че изпихме по литър и нещо вода (което обаче изобщо не се хареса на стомаха ми и той побърза да изкаже протестите си лично...).
Е, като за първи опит не беше зле, но когато намекнах на Натали, че трябва да правим това по-често, получих само един силен ритник в коляното, което по-добре от всякакви думи изразяваше нейното становище по въпроса.

И отново – преди да е размислила и да ù е омръзнало всичко, реших да се върнем към обучението.
Преди да преминем към следващата стъпка, се налагаше да се доусъвършенства слушането. До този момент всичко беше лесно, тъй като при разговорите ни аз вършех почти цялата работа по слушането и предаването и на нея на практика не ù се налагаше да полага каквито и да е било усилия. В повечето случаи аз изпращах мислите в самото ù съзнание и те бяха толкова ясни и насочени, че то ги възприемаше като свои собствени. Разбира се, нещата далеч не стояха така при другите хора, които не са дългоусъвършенствали се телепати и мислите им много често представляват мъглив сбор от неродени асоциации, които съзнанието им разчита, тъй като си е изработило определена кодировка за тях.
Освен това когато работехме в цирка, аз помагах на Наталия, усилвайки и насочвайки мислите на хората към съзнанието ù, пък и връзката между двете ни съзнания беше възстановена и тя полагаше минимални усилия да чува мислите им. А понякога дори аз бях безсилен. Ако искаше да улавя чуждите мисли в момента на създаването им и най-често в тяхната първоосновна несемантична форма, трябваше доста да се потруди. Е, нищо, ние време имахме предостатъчно...
– А какво ще кажеш за този?
– Този напереният ли? Дето ходи като господар на света и покорител на женските сърца?
– Да, точно този.
– Я да видим... такаа...

... Леле, закъснявам... дали Маме ще ми се кара... господи, дано е сготвила, че умирам от глад...

– Ха, ха, на мама детенцето...
– О, такива случаи ще срещаш доста. Но стига сме се занимавали с толкова елементарни обекти, нека минем на нещо по-трудно за улавяне. Да речем... този.
– Кой? Онзи на пейката, който си чете някаква книжка? Че какво трудно има при него?
– О, ще се учудиш колко загадъчни са именно такива хора. И колко много неща можеш да научиш от тях. А освен това, той в момента не чете...
– Така ли, как разбра?
– Съсредоточи се и ще видиш.
– Добре... я да видим как беше... такаа...
... Много интересно... Мечтата на Айнщайн за унификация може да се сбъдне, да... изчисленията са верни, няма как да не са. Струни... милиарди, милиарди малки струни, съставляващи всичко около нас... Толкова съм близо до доказателството... толкова близо...
– Лелее, и какви са всичките тези формули... а аз си мислех че просто чете някаква книга!
– Той сигурно тъкмо това е правил – книгите имат свойството да отварят много скрити връзки и да създават нови. Но както и да е, да преминем към следващия...

Около седмица продължи това упражнение и накрая ученичката ми можеше да чете без особена трудност мислите на почти всички хора във видимия ù радиус. Време беше да преминем към следващия етап – малко по-дълбоко в съзнанието, на границата му с подсъзнанието. Тоест, етапът на внушението. Това беше прелюдията към истинското телепатично общуване – такова, което да е равностойно за двете страни. Тук всичко ставаше много по-сложно:
– ...Е, нали му го изпратих, как така не е станало нищо?
– Ти си го изпратила, но не където трябва и съзнанието му не го е възприело.
– Е, аз откъде да знам къде точно да го пратя? Хиляда пъти опитвам вече, писна ми, чувствам се като някакъв кретен тука...
– Спокойно де. Не се дразни. Тези неща не стават от първия път. Ще свикнеш.
– Да, като гледам и от петдесетия не стават! Офф, какво общо има това с решаването на проблемите ми anyway?
– Ох, Натали, знам че започва да ти омръзва, но без това не можем да минем. По-нататък пак става интересно. Но няма как да се добереш до подсъзнанието, което всъщност ти трябва, без да минеш през внушението, пък и за разговорите ни ще е по-добре. Така обхватът ни значително ще се повиши, понеже сега всички грижи по определянето на координатите се падат на мен. Ще бъде по-приятно и за двама ни.
– Ей, ей, ей! Да не вземеш да забравиш каква всъщност ти е работата? Месецът ти отдавна премина, но ще те оставя да довършиш понеже започна да ми става интересно.
– Не се притеснявай. Помня всичко. Само те моля за малко търпение. Скоро ще станеш достатъчно опитна за една от най-яките страни на телепатията, така че не унивай.
– Добре де, добре. Не разваляй изненадата сега. Хайде да продължаваме. Един последен опит и минаваме на следващия, че ми писна вече... Да видим...
– Браво, точно така! Успя!
– А, така ли? Супер. Е, не, няма какво сега...
– Най-добрата под слънцето!
Намигаща физиономия.
– А тези картини и образи как ги изпращаш?
– По същия начин. Има време, спокойно, и ти ще се научиш. Само търпение...

След няколко седмици прецених, че Наталия овладя и това на необходимото ниво и вече бе време да преминем към по-дълбокото четене на мисли. Но на мен изобщо не ми се искаше да я подлагам на това толкова скоро, а пък не продължех ли с нещо веднага, рискувах да изгубя вниманието ù и първоначалната ù екзалтация, която както знаех, обикновено трае много кратко. И затова реших да преминем към нещо по-интересно, а и не до там уморително, което ще може да се извършва докато правим други по-забавни неща.
За кратко време обиколихме почти всички паркове и градинки в града, като за наше учудване открихме доста, за чието съществуване не бяхме подозирали; изобщо – оказа се, че в града ни има много повече приятни скришни места, отколкото можехме да си представим; и разбира се, най-важното – посетихме всички увеселителни паркове, които можехме да открием в цялата област и там се возихме на всичко, което се движи – и като цяло правехме всичко, което можеше (или не можеше) да се прави. Влакчетата на ужасите щяха да я подготвят за едно по-опасно спускане...

– Натали, така и не те попитах какво стана с теб през всичките тези години. Някое приятно събитие, някоя нова мечта... искам да разбера що за човек си станала...
– Нали можеш да видиш всичко в съзнанието ми, защо да се мъча само? Пък и не помня много... ти знаеш...
– Е, хайде стига и ти! А и не искам да научавам всичко за теб по този начин, не е интересно, а освен това не е честно спрямо теб.
– Е, какво стига? Нали този вид комуникация бил много по-неудобен и нерационален от телепатичния?
– Значи все пак си го чела?
– Че как иначе – то аз ако не видя какви си ги мъдрил, кой друг?
– И какво, добре ли ги бях измъдрил?
– Абе... можеше и по-добре, пък и някои неща изобщо не ги помня така...
– Е, то не може всичко дословно, има си цел, идея, ала-бала... Както и да е. Не се измъквай от темата. Разкажи ми нещо за себе си де... Моля те.
– Какво да ти кажа... все едно и също. Липсвахте ми всички, липсваха ми купончетата и филмите, които гледахме – тя се засмя – или по-скоро, които не гледахме... предполагам до известна степен и ти ми липсваше... когато някой те изморява и депресира непрекъснато, предполагам започваш да привикваш... Ами ти? Разкажи и ти нещо де, сигурно досега непрекъснато си слушал чуждите грижи и проблеми. Разкажи нещо и за своите. Давай, оплачи се...
Тя ме погледна с толкова открито и съчувстващо лице, че нямаше как да не се разприказвам. Всъщност нямаше от какво да се оплаквам, освен от липсата на приятели и хора, които да ме разбират... с които да споделям радост и мъка.
– И на мен ми липсвахте всички и най-вече ти... виждаш ли, когато изморяваш и депресираш някого, предполагам започваш да привикваш...
Натали се усмихна, но после някаква сянка премина през лицето ù. Опитах да прочета в мислите ù какъв беше проблемът, но нещо отново ме изхвърли и не ми даде да вляза повече.
Настъпи неловко мълчание.
– Ами ако искаш да ги видим какво правят, а? Или по-скоро да ги чуем...
– Кои?
– Ами как кои – главите?
– Ама... може ли?
– Че как да не може... Но не знаем точно къде се намират, което може да представлява трудност. Аз сам не мога да ги открия без да претърся хиляди съзнания и да изгубя цели дни, понеже не ми достигат данни, но може би двамата с теб ще успеем и за по-кратко. Сега, с кого да започнем?
– О, как с кой? Не е ли ясно?
– Добре... да го видим тогава... Припомни си всичко, което знаеш за него и начина, по който говореше... така ще можеш да възстановиш мислите му. Междувременно, аз ще си припомня по-обичайните му мисли и асоциации. Дано имаме късмет...
Постепенно, с много усилия и много смях, успяхме да възстановим образа на така интересния и за двама ни човек и най-накрая попаднахме на дирите му.

... Олее, нищо не става! Офф, абе всичко това са булшитове тука... дай да си карам както си знам...
Следваха твърде мъгляви и неразбираеми картини, асоциации и образи, които не можахме да дешифрираме.

– Ха, ха, ха, определено е той... Ти... често ли правиш това?
– Ами не... само когато ме хване носталгията... то всъщност това е безполезно, понеже се хващат само инцидентни мисли и усилията, които полагаш, далеч надхвърлят коефициента на полезно действие...
– Ами да видим и другите...
– Може, защо не?
Видяхме и другите. Беше забавно, но твърде изморително за мен, понеже отново вършех по-голямата част от насочването и търсенето.

– А при него защо не става?
– Може би отново е зает.
– Да, естествено, както винаги.
– Всъщност не знам. Има съзнания, които притежават нещо като имунитет... ох, много мразя да обяснявам, защото няма готови понятия и се налага аз да ги измислям и обяснявам после... а всички аналогии са направо смешни когато става въпрос за нещо такова... Но какво да се прави – опитай се да схванеш, пък аз ще обяснявам нагледно. Това са съзнания, които не могат да бъдат открити чрез Търсене. Те имат естествени Стени – същото е както стената ти пречи да видиш зад нея... сещаш ли се?
– Да, разбирам за какво ми говориш. Продължавай. А как става това?
– Още не съм съвсем сигурен, но мисля, че може дори да е полезно. В смисъл, ако не искаш да бъдеш открит, просто можеш да издигнеш такава Стена и си готов... макар че няма полза, понеже тя всъщност не издържа много дълго на пряка намеса, а един нетелепат не може по никакъв начин да ми се противопостави ако сериозно реша да проникна в съзнанието му.
– Ти можеш ли да правиш такава Стена?
– Мога, но не виждам смисъл. Защо ми е да го правя, като целта ми е не да се крия, а напротив – да бъда максимално открит, за да мога както да забелязвам другите, така и сам да бъда забелязан най-накрая от някой друг като мен...
– А как става?
– Защо питаш?
– Интересно ми е. Хайде кажи де, веднъж нещо да ми стане интересно и ти...
– Права си, много рядко се случва това. Добре, щом искаш ще ти обясня, въпреки че ти е рано още да го разбереш... А, и имай предвид, че не е имало как да го тествам... по обясними причини... Хей, може по-нататък, когато задобрееш да го изпробваме върху мен. Супер! Слушай сега...

– Доволна ли си?
– Много. – тя отново се усмихна. Очите ù греят като звезди когато се усмихва.
– Но виж, твърде много се изтощих, съжалявам. – снижих тон за всеки случай – Ако искаш да продължим да говорим телепатично, ще се наложи ти да поддържаш връзката.
– Супер. Тъкмо ще се упражнявам... Амм, какво точно трябва да правя?
– Всъщност не че голяма философия. Хватката е в концентрацията...

– Леле, ама то не било толкова лесно!
– Изобщо даже... Трябва непрекъснато да си съсредоточена и да изпращаш мислите директно в чуждото съзнание както при внушението на мисли, нали помниш? И имай предвид, че при нас е по-лесно, понеже съзнанията ни са свързани.
– Господи, и всеки път когато си говорим... всеки миг ти си подложен на това!?
– Е, аз съм свикнал и почти не ми прави впечатление. Най-трудното е докато веднъж осъществиш връзката и построиш моста, после е лесно...
– Мост?
– Всичко с времето си, Натали, всичко с времето си...

Когато стана късно, ние отново се разделихме и всеки се прибра в квартирата си с уговорката, че на следващия ден ще се обади този, който пръв се събуди.

– Здрасти.
– Здравей! Добре ли спа?
– Да, прекрасно, а ти?
– И аз. Сънувах някакви простотии тука... виж...
– Гее, че то в това няма никакъв смисъл. Ха, ха... толкова е абсурдно, че чак е смешно...
– Именно.
– Аз пък нищо не сънувах...
– Какво има?
– А не, нищо...
– Хайде де, нали се разбрахме...
– Ами гадно ми е някакво... от една страна се забавлявам много и ми е интересно, но от друга... някак си... ми е съвестно, че не върша нищо... че...
– Да, разбирам те. Спокойно... от днес започваме сериозно. Предстои ти да се докоснеш до най-същественото и интересно нещо в цялата телепатия... Тъм-тъм-тъдъдъм.... Но имай предвид, че е и много опасно и страшно...
– Ще го видим... А... може ли един въпрос първо?
– Естествено. Питай.
– Защо правиш всичко това за мен?
– Нали ти казах... това е по-голямо от нас, а и знаеш, че от години се опитвам да ти покажа каква си всъщност и да те опозная по-добре...
– Не... друго имам предвид. Това е ясно. В смисъл... онова чувство, което те водеше в началото е изтляло отдавна, виждам това, но въпреки това продължаваш... и си продължавал през цялото това време... и си правил планове... без да знаеш дали някога изобщо ще ти се отдаде случай да ги използваш... и си ме наблюдавал... и те е боляло, но не си се отказвал... Защо го правиш? Защо продължаваш да се занимаваш с мен след като толкова пъти те нараних?
– Ама какво ти става днес? Откъде идват тези въпроси?
– Ами не зная, просто ми стана интересно. Кажи де, нали сме честни...
– Ох... ами виж... По дяволите, не мога да лъжа! Виж, Натали, сигурна ли си, че искаш да чуеш това?
– Айде, айде, не се измъквай. Чакам. – имах чувството, че усещах усмивката на устните ù и игривото пламъче в очите. Или само ми се струваше?
– Не може ли просто да го прочетеш в съзнанието ми... ето, оставям го отворено...
– Ммм, не, предпочитам да го чуя, пък и... не искам да научавам всичко за теб по този начин, не е интересно, а освен това не е честно спрямо теб.
Обзалагам се, че ù беше много забавно да ме цитира в такива моменти. И тъй като не получи отговор, тя продължи:
– Ама какво ти става днес, нали уж искаш да сме честни един с друг, нали все на това ме учиш... защо изведнъж се запъна? Ще взема да се откажа ей... не ми трябва такъв учител...
– Стига де! Ами виж, не съм очаквал такъв въпрос от теб и то толкова скоро... не съм предвидил...
– О, я стига! Нима всичко трябва да предвидиш! Човече, стегни се – животът е непредвидим, той е в движението, в промяната...
– Много ти е забавно да изопачаваш думите ми, нали?
– И още как!
Усмивка – леко замръчкана и неясна, но си личеше. Дали тя ми я прати или аз сам си я представях?
– ... Мисълта ми е, че не можеш да предвидиш ВСИЧКО.
– Но при теб така трябва да стане, иначе нищо не се получава.
– Защо пък? Ти опитвал ли си просто да се държиш нормално, без да си премислил предварително какво да ми кажеш и как ще протече диалога и как да ми покажеш еди-какво си и да ми изтъкнеш еди-онакво си...
– Ами ако ме е страх?
– От какво човече! Ти... в съзнанието ти има такива неща... правил си... страх ме е дори да се бъркам там... а теб те било страх!
– Ами ако от това какво ще ти кажа сега зависи бъдещото ти отношение към мен и дали ще продължиш това, което започна...
– Отношение? Ха, ха, защо си мислиш, че имам някакво отношение към теб?
– Ам… ами, аз... ти нямаш ли?
– Леле, великият телепат нещо се обърка. Последен шанс, боецо, казваш или... губиш.
– Добре, само мир да има. И без това ще оплескам нещата повече ако продължавам в същия дух... Пък и ти наумиш ли си нещо, много трудно ти се излиза наглава...
– Ехоо, чакам...
– Добре, започвам, но имай предвид, че ти си го изпроси...
След като ме накара да изключа връзката между съзнанията ни, аз, както е естествено да предположиш, бях ядосан. И наранен. И на косъм да те зарежа, да те бележа като безнадежден случай и да не се занимавам повече никога с теб. Известно време прехвърлях всичко в ума си и се затварях в себе си, изследвайки чувствата си. Но гласовете, образите и картините не изчезваха и аз нямаше как да ги спра. Животът продължаваше. И тъй като не можах да достигна до никакво решение по твоя случай, аз просто оставих проблема настрана – но, забележи, без да преставам да мисля по него – и се съсредоточих върху усъвършенстването си. Завърших гимназията и влязох в университета. Но няма какво да ти разправям за това – не полагах абсолютно никакви усилия, за да постигна каквото и да е било. То просто ставаше. Бях винаги най-добрия и прилежния или поне такова впечатление оставях у лекторите, а съучениците ми гледаха на мен като на най-дивото същество, с което винаги е весело на купоните. Изобщо, не мога да се оплача, че не си поживях. А всяка свободна секунда отдавах на телепатията. Най-хубавото беше, че можех да правя всичко докато си лежа, докато се разхождам по улицата или пътувам в автобуса. Можех да опитвам нови неща и да упражнявам стари непрекъснато. Дори по време на лекции – понеже и без това всичко, което знаеха лекторите на практика ми принадлежеше. Вярно, в началото леко се озорих докато научих как да се гмуркам...
– Да се гмуркаш?
– Имай търпение, скоро ще разбереш какво е това... Но когато най-накрая успях, отпадна абсолютно всякакъв смисъл да уча каквото и да е било. Знанието получавах наготово и то в кодиран (или архивиран, както обичам да го наричам) вид, което значително намаляваше обема и улесняваше търсенето и използването.
– Нали осъзнаваш, че няма да забравя какъв всъщност бе въпросът ми? Няма смисъл да увърташ – може да е супер рано и аз да съм сънена и отнесена, но... не чак толкова. Не хитрувай.
Усмихнах се. Добре, че не се виждаше по телепатичен път.
– Не хитрувам. Ти обаче си много нетърпелива... Спокойствие.
– Много съм си спокойна даже... и между другото, усмивката може да не се вижда, но в момента, в който дори леко си помислиш за нея без да го съзнаваш, аз я усещам.
Още едно усмихнато лице. Вече съм сигурен, че тя ги праща. Умницата, това сама го е научила! Скоро аз ще се уча от нея.
– Добре, о, непреклонна мъчителко моя! Продължавам своята изповед... Работата е там, че през цялото това време, аз не... не можех... виж, може да ти се стори странно и ненормално, но когато изпитам нещо към някое момиче и после докато... не свърши... докато не се... ох, следиш ли ми мисълта?
– Опитвам се. Тук плава някакво неоформено „Щом нещо не е започнало, то не може никога да свърши”... или нещо подобно. Това ти ли си го измислил?
– Да речем, че го преоткрих за себе си...
– Та?
– Та... Разбираш ли, при нас нищо не започна, понеже не можеше и да стане... понеже изобщо не ме допусна до себе си... а и не ме отхвърли... ето затова ме беше и яд впрочем и то доста дълго. Дори исках да се скараме, за да приключи всичко, но не можех... Натали, не мога да ти се сърдя и днес, каквото и да направиш, не мога нито да се карам с теб, нито да те нараня, понеже ще ме заболи много силно от това... Разбираш ли, не мога и да гледам как живота... как самата ти си причиняваш болка...
– Разбирам... Сега наистина разбирам...
– Затова и се отказах още тогава. Знаех какво трябваше да сторя, но не можех... и просто те оставих. Но както и да е. Сега говоря за друго... Та, мисълта ми е, че не можех и не исках друго момиче... а аз не мога да не обичам, разбираш ли? Не мога. Ако няма за кого да мисля и към кого да изпитвам привързаност, та макар и не видима, а платонична, аз не мога да съществувам... и ми беше много трудно да потисна чувството към теб. Въпреки че беше незначително и беше изтръгнато още в зародиш, то имаше корени и искаше, искаше роса, топлина и слънце... А аз бях сам в пустотата, мрака и студа. Но аз го превъзмогнах, Натали, и то пак в твое име. Съсредоточих се върху телепатията и започнах да мисля какво мога да направя. Потърсих те отново. И те открих. Оттогава започнах да следя живота ти и да допълвам познанията си за теб. Гледах те как порастваш, как се разхубавяваш и как една след друга умират мечтите ти... как увяхват красивите цветя на детското у теб, за да пораснат на тяхно място вековните дървета на... ох, извинявай, но понякога ме прихващат едни...
– Не, не, продължавай. Но по-кратко, защото започва да ме боли главата, никога не сме говорили толкова дълго наведнъж.
– Да, права си. Пък и вече и ти поемаш голяма част от товара на моста... Та, мисълта ми е, че докато те гледах и ставах част от живота ти, независимо дали го искаше или не, аз осъзнах, че ти се нуждаеш по-скоро от приятел, истински приятел, който да те разбира и подкрепя преди всичко друго. А онова, което ме караше да продължавам... въпреки отчаянието от всичко и не особено радостните мисли... Ох, виж... Когато погледна в очите ти, Натали, и ти гледаш по онзи странен и замислен начин, който същевременно казва страшно много, но и безкрайно малко за теб, за характера и същността ти, аз чувствам, че в теб има нещо, че ти носиш в себе си нещо необикновено и невъобразимо... което обаче стои скрито в теб и никой не може да забележи... и никой няма да го види докато не разцъфнеш като красиво, рядко цвете. Ето това искам да постигна всъщност и това е първата ми и истинска цел... и мисля, че телепатията е най-доброто средство това да стане... Е? Какво ще кажеш сега?
– Значи така, а?
Знаех, че е още рано да разкривам тези неща и ми беше ясно какво ще последва – поредното огромно брутално прецакване... и просто чаках да чуя съдбовните думи...
– Прекъсни връзката!
– Но защо? Какво толкова...
– Не питай, а прекъсни връзката веднага! Искам да остана сама за малко.
– Добре, ако искаш да помислиш, ще те оставя, но защо трябва да махам връзката? Щом искаш да си сама, няма дори да припарвам до съзнанието ти.
– Не се обяснявай. Просто искам да прекъснеш връзката. Сега!
– Добре, но имай предвид, че няма да се откажа толкова лесно. Ти обеща нещо и още не си достатъчно силна да ми се противопоставиш. Не искам да прибягвам до такива мерки...
– За бога, изключи тъпата връзка!
– Добре.
В същия миг изключих тъпата връзка и мигновено изгубих идея къде се намира и какво прави. След няколко минути се опитах отново да проникна в съзнанието ù както преди, но нещо ме спираше. Беше изградила Стена! Не можех да повярвам? Как се бе научила! Та аз само ù обясних бегло как се прави, не може да е проумяла... на мен ми трябваха толкова много тренировки... Ах, хитрушата! Значи искаше да играем на гоненица. Нямаше проблеми...
Станах бързо, облякох се и хванах такси за квартирата ù. Естествено, беше излязла преди малко. Съквартирантката ù ме уведоми, че не знае нито къде е отишла, нито кога ще се върне. Каква изненада. Претърсих съзнанието ù от край до край, но не открих нищо, което можеше да ми помогне. Хитрушата беше помислила и за това.
Опитах отново да се свържа, но нищо не се получи. Стената работеше безупречно. А и как беше затворила съзнанието си?
И за втори път при Натали телепатията се оказваше излишна... Или може би не чак толкова. Първо я потърсих на всички възможни места и изчаках няколко дни да си дойде, свързал се с очните рецептори на съквартирантката ù. Но тя нито се върна в квартирата, нито се опита да влезе в контакт с нея.
Замислих се. Какво целеше с това бягане и криене? Защо не каза нищо? Дали беше някаква игра или просто се опитваше да се измъкне? Не, последното нямаше смисъл. Защо ù е да бърза, след като съм ù обещал да я направя достатъчно силна, че да ми се противопостави? Няма логика да се опитва още сега. Причината беше друга.
Нямаше смисъл да търся повече из града, понеже не знаех дори дали е тук. Можеше да е абсолютно навсякъде. Имах само една алтернатива...
И скоро ми се отвори възможност – съквартирантът ми си отиваше у дома за уикенда и разполагах с два дни пълно спокойствие.
Още щом затвори външната врата и си хвана таксито, аз спуснах щорите, легнах на леглото и се отпуснах в мрака и тишината на стаята. Не след дълго престанах да чувствам тялото си и усетих огромната бездна...
Започвах Търсене.
Понеже действах в радиус от няколко километра, претърсвах само моментната памет, тъй като в противен случай търсенето можеше да продължи с месеци. Търсех мисловна маска, картина или асоциация, характерна за нейното съзнание, която случайно можеше да е „изпуснала” в нечие чуждо съзнание, защото знаех, че след като връзката между нас изчезна, няма какво да спира хилядите чужди гласове и картини и тя няма как да не използва внушението (ако не тя, подсъзнанието ù щеше да го използва). После се фокусирах на начина ù на говорене, любимите фрази и онзи оттенък, който мисълта ù би им предала (тя не можеше да не говори с никой по пътя си, където и да бе отишла и както и да се криеше). Получих твърде много резултати, които не можех да огранича. Накрая остана да въведа образа и да чакам...
Късно същата вечер открих Следата ù. Започнах да претърсвам под ред съзнанията, които съдържаха нейния образ. Не бе се свързвала с никой от познатите си. Явно единствената ù цел беше да се скрие и да направи търсенето още по-трудно. Но как, за бога! Тя не знаеше почти нищо за Търсенето! Маркирах около стотина съзнания по възможния ù път и се съсредоточих в подсъзнателното търсене.
Зададох параметрите и отново зачаках.
Хубавото на този вид търсене е че на практика мозъкът ти не е в пълна активност и всичко се извършва в полубудно състояние. Цяла нощ претърсвах околностите и до обяд на следващия ден установих със сигурност, че е някъде в града. Не беше при никой от познатите си, следователно бе отседнала или в хотел, или в някое общежитие при някой отдавна забравен стар приятел, за който не можех да знам.
Измъкнах се за момент от транса, в който се намирах, за да разтворя една карта на града. Хотелите и общежитията бяха удивително много. Прецених, че ако е у някой стар приятел, то ще се насочи към такъв, който живее сред много хора, най-вероятно в жилищен комплекс или кооперация, за да ми е по-трудно да я открия.
Загасих лампата и отново затворих очи...
Когато живееш дълги години в един град и го опознаеш много добре, цялостният му образ се запечатва в съзнанието ти. Вече носиш в себе си триизмерния му модел и можеш да си изградиш много ясна представа за това кой маршрут как изглежда, кои са възможните пътища, какво ще видиш докато се движиш и така нататък. Вие също сте го изпитвали – когато трябва да стигнете бързо до някоя точка и премисляте възможните маршрути. Но дори и да не сте си представяли точната последователност от улици и да не сте минавали мислено оттам, това несъмнено се е извършвало в подсъзнанието ви. В него се складира цялата информация и то всъщност предава на съзнанието триизмерния план на града. Благодарение на него вие знаете точно откъде да минете и какво ще видите след като завиете зад ъгъла.
Аз не бях живял в този град през целия си живот, за да си изградя толкова ясна представа, но бях изучавал съзнанията на много коренни граждани и всякакви хора, които бяха прекарали целите си животи тук и познаваха всяка уличка и булевардче като собствения си дом, тъй че и аз носех същия образ като тях.
Започнах търсенето из града. Този път то бе полумисловно, полудействително, защото по същността си не бе много различно от обикалянето по улиците и търсене на място. Не се задълбочавах изобщо – ако съзнанието не оказваше съпротива на моето проникване, веднага го зарязвах и преминавах към следващото. Много рядко обаче ми се налагаше да се гмурна в нечие подсъзнание поради предполагаемо съществуване на Стена или ако някой от резултатите от предишното търсене съвпадаше с дадения човек.
Търсенето вървеше много бавно и шансовете бяха като да открия игла в купа сено, но и това не е невъзможно – все пак, търсех с магнит. И то силен – познавах я отлично и съзнанията ни много дълго бяха свързани помежду си. А имаше и още нещо, което допълнително ми помагаше...
И късно вечерта в неделя, когато до идването на съквартиранта ми оставаха броени часове, аз я открих. Или по-точно – натъкнах се на Стената.

Летя в непрогледния мрак и изведнъж се блъскам в нещо. Отстъпвам няколко крачки и се опитвам да внеса някаква светлина, за да осветя препятствието.
Пред мен се е изпречила огромна бетонна стена, заемаща цялото ми полезрение нагоре, надолу и настрани. Даже и за миг не изпитвам съмнение относно притежателя на Стената.
Приближавам се бавно и прошепвам:
– Хубав дизайн.
– Нали? – отговорът е тих и приглушен. Но аз познавам този глас.
– Аха... Е, все пак те открих. Не получавам ли утешителна награда?
– Ц.
– Станала си особено многословна... Е, за какво беше всичко това?
– Кое?
– Бягането, криенето?
– Нали искаше да изпробваш Стената – дали работи?
– Да, исках. Но не по този начин и не още. Трябва да призная, че не очаквах...
– Престани!
– Какво да престана?
– Престани поне за миг да очакваш, да анализираш и планираш всичко! Така нищо няма да постигнеш, не разбра ли?
– Напротив, няма друг начин. Хей, да не мислиш, че на мен ми е много приятно непрекъснато да мисля и да ме боли глава и да се ядосвам, че не съм, че не мога просто да бъда безчувствена точна машина? Но НЯМА ДРУГ НАЧИН!
– Има и още как. И сега ще ти докажа.

Изведнъж всичко се разтресе. Стената започна да вибрира и мазилката започна да пада. Появиха се дълги пукнатини по цялата ù дължина и се чу ужасно хрущене и пукане. Огромни парчета падаха на земята пред мен и цялата структура се наклони. Пукнатините се разширяваха, докато накрая не станаха огромни. Цели блокове се срутваха един след друг.
Стената падна с ужасен трясък.
В същия миг онова, което беше зад нея се разкри напълно и сякаш ме погълна... Гмурнах се в подсъзнанието ù и тя от своя страна потъна в моето. Двете ни съзнания се сляха.
Усетих как пропадам в бездната и мракът отново ме покрива...

– Господи! Не мога да повярвам! Какво стана?
– Ами явно за миг съзнанията ни се сляха и всичко се смеси.
– Не, това е ясно. Питам какво стана с теб! Не мога да те позная вече! Съзнанието ти...
– Не се ли радваш? А би трябвало, защото това което искаше най-после се сбъдна. При сливането явно нещо скрито в мен се е отключило, защото изведнъж осъзнах хиляди неща, които не съм и подозирала и се чувствам способна на... да речем, че вече знам неща за гмуркането, които дори ти още не подозираш...
– Но как? Нима знаеше, че всичко това ще се случи?
–Не, естествено... просто... ти всъщност вече знаеш всичко за мен, както и аз знам всичко за теб. Отговорът е в съзнанието ти.
– Да... разбирам... Е, и какво ще правиш сега?
– Защо питаш какво ще правя? Какво ще правим? Няма така лесно да се отървеш от мен.
Усмихнато лице. Нейното.
– Значи няма да се откажеш отново?
– Човече, след това, което научих и видях днес просто няма никакъв начин да зарежа телепатията. А и освен това...
Намигащо лице.
– ... скоро може и аз да те уча.
– Ааа, но признаваш, че още държа един-два коза в ръкава си, нали? Признай си, хитрушо, за какво ти трябвам?
– Не знам... но едно такова дребно телепатче като теб все за нещо може да ми потрябва по-нататък.
– Айде идвай да продължавам с уроците, че нещо много ти пораснаха ушите и ще вземеш да забравиш всичко.
– Ти само стой и не мърдай. Идвам...

***

– Не мога да повярвам, че съществуват толкова силни телепати! Твоето съзнание... ти можеш неща, които дори не съм си помислял, че са възможни...
– Айде стига четки. Какво пак ти трябва?
– Не, сериозно. За по-малко от година ти постигна всичко, което аз се мъча да направя от шести клас и дори много, много повече!
– Имам добър учител.
Усмихнато лице. Обожавам когато ми го изпраща.
– Глупости. По-скоро ти трябва да учиш мен...
– Аре, аре, тази скромност не ти е по мярка. Знаеш, че не можем да се лъжем при този вид разговори. Не и когато на практика делим едно съзнание и всяка асоциация минава и през моята глава... Ха, ха, не можеш да си кроиш вече пъклените планове. Край.
– Добре де, права си. Наистина на по-добър учител от мен не можеше да случиш. Най-великия съм просто.
– Добре, бе, големец!
Снимка на Шварценегер с черните очила в Терминатор три.
– Образът е толкова ясен... Леле, като скенер си, как я запомни с такива детайли?
– Не съм. Никога не съм я виждала.
– Добре, но как тогава...
– Че защо да я гледам отнякъде или да я помня, когато мога да си я „изтегля” всеки миг. Просто това беше първото, което ми дойде на ум...
– Лелее...
– Е, явно и ти има какво да научиш.
– Оставям се изцяло на благоволението на скъпата ми учителка...
– „Скъпата ти учителка” още не знае нито какво може, нито дали наистина иска да разбере и в момента се нуждае единствено...
– ... от приятел...
– ... който да ме разбира и подкрепя преди всичко друго.
– Ти си различна. Никога преди не сме могли да говорим по този начин.
– И двамата сме различни. Спомените ни се сляха, а заедно с това и всичко – светоглед, характер, чувства, всичко... Получих доста песимизъм от теб...
– А пък ти ме зареди с инфантилност. Ела тук!
– Ха, ха, ха, престани!
– Та кой телепат казваш е по-силен!
– Ааа, стигаа! Добре, добре, ти, ти-и-и, ти си по силен. Стига, че ще се спукам от смях!
– Радвам се, че разрешихме и този въпрос. Няма нужда да ми се кланяш... днес... а храма може и до седмица да го издигнеш.
– Естествено. До утре ще е готов... Не, сериозно. Виж, има още нещо, което не сме разрешили... Относно „всичко друго”...
– ...О, не, не, не... Недей. – допрях пръст до устните ù – Познавам този тон...
– ... Знам, че все още искаш всичко да свърши най-после. Знам и че през всичките години си искал точно това...
– Не, не искам да свършва... Не и сега. Моля те, недей...
– Ох, разбери... Аз не съм тази, която търсиш. Ти имаш нужда от нещо съвсем друго. Имаш моето приятелство до гроб. Връзката между съзнанията ни никога няма да прекъсне – шумът от непрестанния поток от мисли ме изморява честно казано, дори когато го игнорирам почти напълно... А твоите объркани и странни мислички ме изморяват по-малко и дори са ми интересни... понякога...
Отново усмивка. Този път истинска, а не изпратена в съзнанието ми, но също толкова красива и нежна.
– ... Ще ти помогна да се развиваш ако това е, което искаш, както ти ми помогна... и още ми помагаш, впрочем... И най-важното: благодаря ти! – тя допря устни до моите и ме целуна – Вече съзнавам каква огромна грешка щях да допусна и няма шанс да се повтори. А никой, освен ти с твоята сляпа упоритост не можеше да ми я посочи. Благодаря ти, приятелю! Благодаря.

Ето точно така ми биха шута. Приятен начин да те отрежат, нали? Няма спор. Я да видим колко трая всичко това... седем години, като броим и кратките паузи – седем години болка, планиране и всичко останало и накрая... „приятелю”.
Но аз не се оплаквам де – поне постигнах нещо, за разлика от много други. А и още много неща ми предстоят, защото силите на Наталия най-после са отключени и мога да науча още много неща от нея и заедно обсегът ни става буквално неограничен. А тя обеща да ми помага.
Вярно, помогнах ù – в това няма спор, но доколко това е добро за нея, няма откъде да знам. Сега няма опасност да отдаде живота си на нещо, което не е за нея, измъчвайки се непрекъснато. С изолацията ù е свършено и вече няма да наранява хората, които мислят за нея, защото ще знае точно какво чувстват. И най-важното – най-после откри колко е уникална всъщност... Но все пак... Ами ако е било по-добре да я оставя намира, както така горещо ме съветваше? Нали, след като е могла да се затвори и да се откаже от телепатията, е възможно това да е било до известна степен правилно? Принудих я да избере нещо, което не мога да съм сигурен дали желае... Но няма какво да мисля, всичко вече е сторено и няма връщане назад. Тя вече не може да се откаже дори и да иска. Гадното е, че най-после си дадох сметка каква е била истинската причина да продължавам през всичките тези години – да, вярно, аз исках да открия необикновеното в нея, исках тя да разцъфне и да покаже на света какво се крие в душата ù, но... исках всичко това главно заради себе си. Защото я исках за себе си именно такава! Не нормална и незабележима, а велика, недостижима! Е, сега тя е различна, далеч по-добра и силна от всичко, което съм мечтал да бъде, но отново не е за мен и в това ме убеждава самата тя...
Но както и да е. Все пак трябва да призная, че това беше най-приятният начин, по който досега са ми били дузпата, защото на практика нищо не се влоши, а дори стана по-хубаво. Загубих любима, но спечелих приятел. И то истински, такъв какъвто никога не можех да открия – който може да ме разбере. Телепат като мен.
Естествено, вече е твърде късно тепърва да търся онази другата, „от която всъщност имам нужда”. Късно е и тепърва да обичам. Пък и не знам точно какви параметри да задам при Търсенето...
Някои от вас вероятно ще възразят, че съм едва на двайсет и три и „целият живот е пред мен”. Какво ли пък разбирате вие от живота на телепата и особено пък на такъв като мен? Нищо, разбира се. Казвам ви всичко това, защото ми се ще да го споделя с някого, а никой не иска да чуе... или по-скоро да разбере.
И никой, естествено, не може да ми обясни защо животът понякога е толкова скапан, нали? Но може би сте твърде малко... вие, хора от десет до седемдесет години, на които изпратих тази изповед... може би сте твърде малко, за да го проумеете, а може би никой никога няма да може да ми отговори...
Е, не се тревожете – няма да ви тормози дълго, понеже до утре над деветдесет процента от вас ще са го забравили напълно, а останалите ще си мислят, че са го прочели някъде. Но никой няма да разбере. Защото не можете...
Ще остане да тормози единствено мен.

Какво, по дяволите, искам? От какво имам нужда?