История в сегашно време

Вървя си из "Острова" - парк между двата ръкава на Марица - и си мисля за Вселената и съдбата. Две теми, които занимават гимназиалното ми съзнание повече даже и от момичетата. Обикалям за последен път алеите и в съзнанието ми се прокрадва мисъл за самотата. Още съм на тринайсет, а вече усещам горчивата й целувка. Дали е от всемирната мъка на Яворов и Дебелянов, които "не бивало" да ме увличат "чак толкова" или от нещо друго - не знам, но сълзи се появяват на крайчеца на очите ми. Гледам реката и едва сдържам риданието. Не разбирам какво ми става. Сякаш усещам нечия чужда мъка. Но чия? И как е възможно?
Става тъмно, а аз имам нощен час. Тръгвам да се прибирам и се случва: На излизане от парка минавам по първия мост. Поглеждам си часовника - трябва да тръгна наляво. Но сякаш усещам потупването на съдбата по рамото ми. Тръгвам надясно. Напук на всичко. Вървя и се чудя на глупостта си. С всяка секунда увеличавам наказанието си. Изведнъж нещо ми подсказва да погледна към парка, през парапета. Там виждам момиче. Или поне така ми се струва. Светла! Светва като фар в съзнанието ми. Но какво е това - цигара? Не е възможно, цигарите са лоши, те тровят! Не може да е тя. Въпреки всичко чувствам едва поносим импулс да прескоча парапета и да преплувам блатото, което огражда "Острова" от тази страна. "Ами ако е непозната и ме попита - какво по-дяволите правя?"
Потискам го. Продължавам към втория мост. Изведнъж ми се приисква да се скъсам от бягане. Отново се сдържам. Заобикалям и минавам отзад. Вървя умишлено бавно и проверявам всяко дърво и храст по банкета на реката. Не откривам нищо. Вероятно ми се е сторило. Няма никакво момиче. Изведнъж чувам плач. Забързвам крачка. И я виждам. Но тя се е обърнала и тихичко хлипа. Прилича на нея, но нямам куража да я заговоря. Отминавам. Спирам на няколко крачки. Пробвам пак. Тя пак е обърната. Решавам, че третият път ще е за последно. Минавам и се застоявам малко.

Светла се обръща. Това е моментът, в който животът ми ще се промени напълно, макар и да не го знам още. Оказва се, че наистина пуши. Говори ми за своите (също гимназиални) проблеми - но тя е на 18, затова те са по-различни от моите. Майка й, разбира се. Затова и пуши. Защото майка й е антихрист и я мъчи - да готви, да чисти, да се прибира по-рано. Опитвам се да съм съпричастен, но ме напушва смях, защото моето положение - поне според мен - е доста по-сложно и лошо. Докато говори, аз забелязвам някои неща. Очите й светят когато се усмихва. Косата й е светло-кестенява и има един непослушен кичур пред дясното й око, който я прави много интересна. Осъзнавам това и още много неща, които започват да ме притесняват, защото всъщност ги знам от доста време - откакто се запознахме преди няколко години... просто тогава бях твърде малък да ги разбера. Тя е решила да преспи при приятелка и на другия ден да се премести в столицата да си търси работа без да завърши. Сама щяло да й е по-добре. Хубаво. Поне тук мога да й помогна. Включвам сметачната машина в главата си и й описвам бъдещите няколко месеца - трудностите с квартирата, работата, мизерията... освен това правя паралел с майка си и тя вижда, че нейната определено не е чак толкова зле; също така апелирам към човечността й, защото заради тази малка среща, закъснявам с повече от час.
Тя се смее и се съгласява да се прибере и да го обмисли.

По пътя всички чувства от изминалите години се надбягват като стадо атове из ума ми и заплашват да ми пръснат главата. Започвам да мисля как да й съобщя най-хубавото и най-сложното за обяснение чувство, с което при това нямам никакъв опит. "Защо не пробвам с литературата?"
- Светле?
- Да?
- Нали знаеш "Дейвид Копърфийлд"?
- Да, разбира се. Илюзионистът. Много е добър.
- Не. - ядосвам се аз.
- Шегувам се. - прихва тя. - Говориш за книгата.
- Да. Нали помниш Агнеса? Мисля си, че ние двамата сме като Дейвид и Агнеса.
- Ъъъ... това първата ли беше или втората, за която се ожени?
В този момент обяснението ми рухва като минирана сграда. И ме хваща шубето.
- Аз... не... исках да кажа, че си ми близка приятелка и...
- Странно, можеше да дадеш много други примери. Освен ако не намекваш, че майка ми е Юрая Хийп. Ха-ха.
- Да. - засмивам се нервно.
Оттам нататък диалогът става накъсан и неловък. Тя само върви и се подсмихва.
- Виж... аз...
- Не, аз те разбирам - непринудено казва Светла - просто не искам нещата да станат неловки между нас като... сега...
- Какво говориш? Неловки? - засмивам се още по-нервно. - Права си, може би трябваше да използвам друга книга и други герои като Томи и Аника от Пипи. По-скоро те имам като сестра... - и тогава съвсем се забърквам и млъквам.

Изпращам я до тях и тогава се случва неизбежното.
- Къде беше? - майка ми прилича учудващо много на инквизитор. Как не съм го забелязал досега?
- Извинявай, отплеснах се.
Плестник. Заварва ме неподготвен. Сълзите рукват.
- Нали знаеш, че ще разбера.
- Бях навън, на "Острова".
- С кой?
Мълча. Още един плестник. Хлипам.

За мен всичко това е като тест за мъжество.
Колко глупаво ми изглежда сега.
На следващия ден отивам да видя Светла, а тя се държи все едно нищо не е станало.

Но за мен е.




СЕГА СЪЩАТА ИСТОРИЯ, ОТ ГЛЕДНА ТОЧКА НА СВЕТЛА:

Обиколих парка вече няколко пъти. Това няма да реши проблема ми. Трябва да запаля. Намирам си малко кътче, където никой няма да ме занимава. И без това се стъмва. Изваждам дългата, гладка цигара и запушвам. Мислите се кълбят като вълма дим в главата ми. Майка ми ме кара в свободното си време, което става все по-малко покрай кандидатстването, да гледам някакъв дъртак и да му сменям памперсите с надеждата да ни препише апартамента. Нима сме ЧАК толкова бедни? Вярно, получавам по лев на ден джобни, с които мога да си купя ядене само на вересия, но все си мислех, че ще се оправим. Не зная какво да правя. Имам приятелки в столицата, при които мога да живея, но как ще се оправям с парите? И няма да мога да завършва. Хвърлям изпушния фас и го стъпквам. Много ми се плаче. Методично изваждам друга цигара и запушвам.
Гледам разсеяно града от другата страна на ръкава и изведнъж оттам ми се пули някакъв хлапак. Прилича ми на Миро. Не, той отдавна трябва да се е прибрал. Продължава да ме гледа, като че ли се чуди за нещо. Ето че тръгва в другата посока. Ясно, объркала съм се.
Защо на мен? Не ми стига другото, ами... и сълзите се стичат, без да мога да ги спра. Хлипам.
Минава известно време и чувам стъпки. Някой идва. Обръщам се, за да не ме види. Преминава. След малко идва някой друг. Или е същия? Дали не е Миро все пак? Ще се обърна.
- Здравей! - насилвам се да се усмихна през сълзите.
- Оу... здравей!
Мълчание.
- Кажи нещо, не мога да понасям тишината.
- Ти... ти пушиш?
- Само малко. Казват, че успокоява.
- Какво правиш тук, сама? - той ме гледа смутено и загрижено.
Трябва да му кажа нещо, да го залъжа. Прилагам му изпитаната схема за онеправданата тийнейджърка, която готви, чисти и се прибира рано. Налапва въдицата. Поисква да ме изпрати до нас. Казвам му, че ще спя при приятелка, но той е толкова проницателен, че след малко му обяснявам част от истината. Той говори толкова рационално за възрастта си, че се замислям даже и над истинския си план. Но усещам, че нещо го гризе. Казва, че иска да ми каже нещо, но не знае как. Аз го уверявам, че тази реплика кара жените да пощуряват, защото сме много любопитни същества и сега просто трябва да ми каже.
Той започва да се обяснява и още от първата реплика разбирам за какво става въпрос. Личи си и в очите му. Толкова е сладък. И също така ми е най-доброто приятелче. Не мога да му причиня това. Уфлянквам се малко, но накрая осъзнавам, че трябва да му обясня, внимателно, че това просто няма да стане. Той се смущава, отрича се от думите си и всичко става точно такова, каквото не исках - неловко. Налага се да го отбягвам известно време, докато му мине.
Прибирам се вкъщи, вече решила да се примиря с всичко, което майка ми ми е приготвила и лягам.
На следващата сутрин майка ми се прибира и ме пита дали съм си нарушила нощния час. Аз кимам отрицателно. Питам защо. Тя ми обяснява, че Миро се е прибрал много късно и майка му има подозрението, че е бил с мен, а аз, разбира се, знам какво ще ми се случи ако съм нарушила за този последен път вечерния си час - да ходя при дъртака даже неделите, вместо нея. Обяснявам й, че съм учила и с това се приключва.
Тази вечер разсъждавам върху Вселената и съдбата и осъзнавам, че това малко момче, без да го осъзнава, е променило живота ми.

Зорницата

Човекът седеше на стола и гледаше отегчено пред себе си. Мина известно време и той усети нещо.

– Жажда – каза и на мига из тялото му се разпредели необходимата вода.

Малко по-късно обяви:

– Глад!– и съответните количества белтъци, въглехидрати и мазнини се вляха в клетките му.

Заситен, мъжът затвори очи и спа няколко часа, а после почувства възбуда.

– Секс – извика рязко и пред него се появи прекрасна ефирно облечена жена.

Докато я гледаше и галеше, оргазмите се редяха един след друг, без да се напряга излишно.

Накрая каза:

– Стига!– и всичко приключи.

Човекът стана от стола, макар че нямаше нужда, защото той можеше да го пренесе навсякъде. Просто искаше да се разтъпче. Погледна една от стените и рече:

– Покажи ми.

Атомите на стената се пренаредиха и разкриха гледката отвън – тъмнина, докъдето поглед стига, а ниско на небето – една бяла звезда, много по-ярка от някогашната Зорница.

Стана точно както го предсказваха по старите научно-популярни филми – разду се до гигантски размери, погълна първо Меркурий, после Венера и се засити чак след като глътна и тяхната непрежалима синя родина... едва тогава започва да се свива и не престана, докато не се превърна в малка, непоносимо ярко светеща точка в черното небе.

„Добре, че не достигна и до Марс...“ Добре ли?

„Развихме технологиите дотолкова, че да избягаме на Марс... спасихме себе си. Но не и малката китна планетка, която ни даде живот. Дали ние бяхме по-важни от нея?“ И до какво доведе това? Ето, Слънцето може да си позволи да умре, то е нежива материя и има отредено време. Когато времето му свърши, то умира и... се превръща в нещо друго. А ние? Ние станахме безсмъртни. Толкова развити технологии, и накрая – един стол, от който можеш изобщо да не ставаш. Изумителен, потресаващ, невероятен напредък. Да живее животът, да живее разумът, да живее безсмъртието. Ура!

Комуникаторът изпиука. Той погледна екранчето – търсеше го негов... бивш... приятел. „За какво съм му?“ – помисли си отегчено мъжът. Откакто въведоха столовете в масова употреба, думата „приятел“ изгуби значението си. Думата „живот“ изгуби значението си.

– Комуникаторът да не сигнализира повече – рече той и пиукането спря. – Никога повече – допълни.

Екранът пред него светна. Време беше за Марсианските новини.

Не му се гледаха новини. Не му се правеше и нищо друго, което Конзолата предлагаше. Беше живял хиляди години, беше се преситил на усещания и чувства. Искаше само едно нещо от няколко седмици. Отново го пожела.

Хвана студеното оръжие в ръцете си, лапна дулото и натисна спусъка.

Кратък момент и кинетичната енергия от куршума се разреди в пространството. Той можеше да прави всичко, да има всичко, освен единственото, което наистина искаше.

Една любов

Една любов - разискрена и нежна.
Една любов - красива и добра.
Една любов - горяща от надежди
припламна леко и умря.

Без тъга живот...

Без тъга живот, но и без радост,
попарен цвят във свойта младост,
сърце, лишено от любов и горест,
към кръв от собствената кръв студена,
пленена от коварна болест,
и захвърлена във бездната без време.
Всеки ден един и същ е,
дали си тук, или си вкъщи,
сиво е в душата пуста,
всяко чувство сякаш я напуща.
Но надежда има и за тебе,
че ще свърши този черен жребий!
Трябва само да повярваш, да се бориш
поискай го и ще го сториш!

Аз жена съм

Аз съм Хаос, аз съм Воля!
Стотици демони изклах,
вървях
напук на своя страх
успях да се преборя!

Аз съм Хаос, аз съм Сила!
Стотици ангели възпях
кървях
макар да беше грях
добро бях сътворила!

Аз съм Хаос, аз Жена съм!
Животът плува в моята утроба.
Ще изникне той прекрасен.
Такъв ще бъде от тогаз до гроба.

Аз съм Хаос...

Съквартирантите

С него се живееше трудно... в началото.
Заживяхме заедно когато и двамата бяхме на 23, след като се дипломирахме. Всъщност аз търсех момиче съквартирант, но липсата на пари ме притисна и щъркелът ми донесе ухилен бакалавър по Компютърни-нещо-си... впрочем лош израз. Както и да е, той цъфна на вратата, проведох импровизирано интервю и установих, че е много умен, но и наивен, непретенциозен, което се виждаше от облеклото му, но от него лъхаше на една такава първична доброта, която ме порази. Още преди да заговори, знаех, че този човек не е наранявал нищо живо през живота си и отхвърля насилието с цялата си душа. Искаше ми се да има повече хора като него, тогава може би светът щеше да е по-добро място. Бях предвидила около десет минути за всеки кандидат, но с него откарахме целите пет часа до вечерта. В началото обсъждахме неща като наем, такси, кой къде ще спи, но постепенно минахме на философия, литература, психология, космология и всички неща, които явно интересуваха и двамата. Вече беше станало твърде късно и нямаше транспорт и затова му предложих да спи в другата стая, сложих му от моите завивки и си легнах. Не можех да заспя. Бях твърде превъзбудена. По това време бях стегната и с доста големи гърди. Още от ученическите, пък и в студентските си години винаги бях оградена от красиви, атлетични и спретнати момчета, които се пребиваха да спят с мен, а за целия разговор той ме гледаше само в очите с една тиха доброта и без следа от страст. Към три и половина вече не ме свърташе и открехнах вратата му. Светеше. Той се взираше във вратата и усмихнато каза "Чудех се кога ще дойдеш?".
Ако беше извадил Ескалибур и ме беше наръгал, щях да се учудя по-малко. Подаде ми листче. Аз го наведох на светлината и усетих как не ми достига въздух. Сълзите започнаха да се стичат, но аз ги преглътнах. Поговорихме малко, след това аз го целунах и това, което последва, беше най-хубавата нощ в живота ми. Не само телата, душите ни се сливаха. Потъвахме в очите си. Бях изтъкана от усещания и стенех името му в жар и нега.
На следващия ден ми направи доста съмнителна закуска, но оцених жеста.
- Не знаех как обичаш яйцата - каза. - Дано съм познал.
- Да. - излъгах аз.
С този ритуал започна нанасянето му. По безгласно споразумение вече практически "ходехме", въпреки че технически не бяхме излизали на нито една среща, което за момиче като мен беше странно. Странно ми беше и как му се нахвърлих, но щеше да ми бъде много по-странно ако бях узнала още тогава, че това е бил първият му път.
Първо донесе няколко сака дрехи, които разпределихме в другата стая, защото моят гардероб беше запълнен. Той, разбира се, щеше да спи в моята стая, но сутрин щеше да си прави тоалета в другата. Горкичкият, не знаеше, че жените имат други потребности и нужди.
Като казвам, че с него се живееше трудно, имам предвид чисто физически. Той не беше научен на елементарни неща. Първо, след втората седмица установих, че нехае за личната си хигиена - не си сменяше бельото всеки ден, не се бръснеше навсякъде, не се къпеше всеки ден; всичко това беше недопустимо. Но той се поддаваше на убеждение и скоро разбра важността на всички тези неща. Е, просто вдигна рамене и каза - Добре. Относно чистенето на апартамента, си бяхме направили график, който той спазваше с много подсещания. Като цяло, той беше много гъвкав за всичко, освен за няколко неща.
Първо, относно смартфоните. Той ги мразеше в червата. Твърдеше, че те са всичко - е, част от всичко - което е лошо в този свят и никога няма да си вземе такъв, колкото и да го убеждавам. Второ, относно холивудските суперпродукции, напълно безсмислени и елементарни. И трето, относно книгите за вампири, таласъми, и върколаци. Също не ги понасяше.
Колкото и да спорехме, той винаги изваждаше обезоръжаващи аргументи и аз капитулирах.

До първа среща обаче, така и не се стигаше, колкото и да ми се искаше. След като извади дрехите и ги нареди, той донесе зимнина и я подреди в килера - компоти, манджи, туршии, подправки... и някои битови предмети. И стана време да работим. Аз работех в общината, а той в някаква компютърна фирма. Всяка вечер и двамата се прибирахме скапани и не ни се излизаше никъде, но въпреки това, той никога не ме остави да скучая. Играехме всякакви игри, повечето умствени. Пишеше ми стихове почти всяка вечер и ги скриваше сред класически, карайки ме да позная... често грешах. Когато нямаше стих или поема, ми носеше роза или лилия, двете цветя, които обожавам. Другото странно при него беше тоталната му честност, която още на втората седмица ми се отдаде да тествам.
- Аз... привличам ли те... Мислиш ли, че съм... секси?
- Разбира се, мила.
- И все пак не си искаш...
- Какво да си искам? - "Сега като знам повече за него не ми се струва странно, но тогава..."
- Секс.
- Трябва ли да го искам?
- Да променим подхода. Гледаш ли порно?
- Вече не.
- Откога?
- От онази нощ.
- Защо?
- От уважение към теб.
- Не разбирам.
- Не очаквам да разбираш. Мен малко хора ме разбират. Приеми го като комплимент.
- Е, аз искам!
- Какво?
- Секс, глупако! Минаха две седмици и ако ме наказваш заради нещо...
- Тихо, тихо, тихо... миличка... - каза той и ме прегърна.
После започна да гали косата ми и да ме съблича бавно като ми говореше нежно:
- Просто се е получило недоразумение. Аз никога няма да искам. Когато си в настроение, просто трябва да ме целунеш по-дълго - където и да е, когато и да е.
Изглеждаше твърде хубаво за да е истина, но скоро щях да го проверя. Относно секса, скоро започнах да разбирам колко по-различен е той от всичките ми бивши. В първите два месеца от връзката ни, той наистина не си поиска нито веднъж, въпреки че на няколко пъти го изкуших - както казах, бях доста стегната и надарена и можех да прелъстя и будистки монах. Този стоицизъм ми се струваше нездрав и се заех да го разбия малко по малко. В началото просто се държахме за ръце всяка нощ след вечеря. Това отключи изключителна творческа сила у него - не само за любовни стихове. После го целувах нежно, но само веднъж и усещах как той ще се пръсне по шевовете. Той чувстваше малките неща, които ние отминаваме, стотици хиляди пъти по-силно и искаше да ги претвори, да ги преобразува в чисто Изкуство. Беше се захванал с поезия и проза, но след няколко седмици си купи китара и тогава за момент си помислих, че го губя. Беше време за разговор.
- Скъпи, ти не усещаш ли какво правя от седмици?
- Да, опитваш се да отключиш някаква сексуална енергия или каквото и да е там...
Значи все пак не беше толкова наивен.
- Значи разбираш. А защо тогава така се съпротивляваш?
- Мила, няма да ме разбереш. Какво е един оргазъм за теб? Няколко секунди удоволствие. А една поема, една песен, това може да възпитава, да възвисява, да вдъхновява... милиони... за години...
Не го разбирах. Някои вечери просто се гледахме в очите и аз виждах в неговите такава любов и обожание, че се чувствах мръсна и подла. Но аз исках просто да се отвори, да стане по-... сега вече знам... исках да го променя.

Време беше за първа среща. Надявах се на нея да се случи желаното.
Събота. Претъпкан клуб. Ние двамата с официални дрехи. Питиета. Бях избрала този клуб, защото се танцуваха най-еротичните танци, а аз знаех, че той е добър танцьор. И скоро се удавихме в ритъма на тангото. След още танци, които допълнително замъглиха мозъците ни, се прибрахме с такси и още от вратата той ми налетя. За разлика от обикновените му нежни целувки, тези бяха нетърпеливи, искащи; разсъблече ме още в гостната и ме облада там, на дивана. Аз стенех и виех като вълчица на пълна луна и забивах нокти в гърба му.

Тогава нещо в него се промени. Уж всичко си беше еднакво, но вече нямаше стихове всеки ден. Нямаше рози и лилии. Не ме гледаше дълго в очите. Не ме държеше за ръка нито в къщи, нито в киното. Да, вече ходехме на кино, и на театър, и в парка. И правехме секс. Той си искаше повечето пъти. Заряза китарата. Затвори се в себе си и не говореше вече, което беше много несвойствено за него.

Не знаех дали да се радвам или да тъжа. Аз ли бях причината за това? И после стана непоправимото.
Един петък се връщах от работа и се провикнах още от вратата. Никой не отговори. Странно. Проверих във всички стаи и накрая влязох в банята, където тялото му висеше от тавана... Повиках полиция и се строполих до него. Изревах си очите и търсих, търсих причината, макар че отдавна я знаех.