Тя и Той

Тя: Беше дошла на това събиране с един близък приятел, но не очакваше да има толкова много хора. Скоро дискусията започна и всички се сляха в едно същество, което обсъждаше космическите полети. Всички, освен един.

Той: Този вид събирания го отегчаваха, но тъкмо когато решаваше да спре да присъства, се появяваше интересна тема. И докато се чудеше как да сподави прозявката си, Я видя. Тя беше... странно, но единственото прилагателно, което му хрумваше докато я гледаше беше необикновена. Впрочем той не я гледаше, е, поне не цялата. Беше се взрял в очите й, в тези искрящо сини очи и поглъщаше жадно същността й.

Тя: Той беше различен. Веднага го разпозна по зелените очи, които се впиваха в нейните. Бяха настоятелни. Той искаше. Не, настояваше, изискваше, заповядваше й да се подчини.

Той: Тогава започна болката. Тя раздираше душата му като изригващ вулкан, като сблъсък на континенти, като удар на комета, като взрив на супернова звезда... Разкъсвайки я на части. Защо? Да, тя беше твърде голяма, да, той нямаше практически опит и дори минималните изисквания за да я свали, но не това беше проблема, а факта, че бяха от различни светове. Или по-точно той си беше въобразил, че са. Издигнал беше ледена стена, която и преди беше охлаждала отношенията му с другия пол, но точно сега... точно сега погледът й прогаряше тази стена.

Тя: Притесняваше се, че го зяпа, но нямаше как да гледа настрани. След малко се хвана, че изобщо не следи какво говорят, а си мислеше дали червилото й не е прекалено крещящо... но не, той не гледаше външността й, той проникваше в душата й като със свредел и тя не знаеше колко още ще издържи. Пак се взря в него.

Той: Всички в клуба го познаваха и той не искаше да издава новото си увлечение, за да не тръгнат клюки, но не можеше да не я гледа. Свеждаше поглед от време на време, но очите му сякаш не регистрираха нищо освен синьото на нейните. И тогава, стената падна.
Клубът свърши и те излязоха навън.

Тя: Здравей!

Той: Здравей! Искаш ли да пийнем кафе?

Едничката

Едничката, която ме разбира;
знаеш ти това,
което целий свят не подозира.
Моята съдба
през многото ми стихове прозира.
Само ти една
разбра напълно и не ме презираш.

На Камелия

Ти вървиш със рокля бяла
през поля бодливи рози;
как ли ти си оцеляла
в свят, кажи ми, като този?

Ти вървиш със рокля бяла...
и във тръни ти си цяла.
По нозете ти кръвта се стича,
колко пъти ти, кажи, обича?

Ти вървиш със рокля бяла
през поля бодливи рози;
колко ли от теб си дала
за да ходиш после боса?

Ти вървиш със рокля бяла...

Тони

- Мамо, мамо, а може ли да взема и шоколадова вафла?

- Не... миличък. - отказът на тази проста детска молба я съкруши. - Вземи обикновена.

- Ама аз не искам обикновена! - инатеше се детето.

- Госпожо, нямаме цял ден. - негодуваха от опашката зад тях.

- Скъпи, парите не достигат, нали помниш - говорихме за това.

Детето склони глава, а майката се разкъсваше отвътре. Платиха и се прибраха вкъщи.

Апартаментът беше едностаен - ако беше по-голям досега да са го продали и да са се преместили в някой по-малък - с малка кухня и тоалетна/баня. Тримата се гъчкаха в малката стая като сардини в консерва, но дните, когато Тони беше малък и ревеше по цели нощи, бяха минали. Мебелите бяха похабени, мръсни и избелели. По средата на стаята имаше маса, застлана с покривка, по която си личаха лекета, неизмити от евтина белина, а в единия край имаше черно-бял телевизор, който скоро нямаше да може да работи, заради цифровизацията - но тогава щяха да му мислят, ако оцелееха. Трябваше да оцелеят - заради Тони.

Бащата на Тони работеше в местния акумулаторен завод. Беше обикновен работник със средно образование. Причината за липсата на пари беше, че заводът работеше на загуба и съвсем естествено първо режеше заплатите на работниците. Профсъюзите мълчаха. Майката на Тони беше безработна от години заради тежка форма на диабет. От две години се препитаваха на нейната пенсия, която беше оскъдна.

Детето растеше в лишения и немотия и мечтаеше да бъде велик футболист, защото те печелеха много пари и се женеха за спайски. То риташе всеки ден в махалата и вечер се потапяше в сладки сънища, където мечтите му се изпълваха.

Една вечер сънува странен сън. Тъкмо отбелязваше победния гол в много важен мач, когато пред него се появи някакъв господин, облечен, или по-скоро оцветен в червено, с рога и опашка. Тони не беше чувал нищо за Дявола, нито знаеше, че сънува, затова просто спря и се подготви да слуша, защото господинът отвори уста:

- Тони, как си моето момче?

- Добре... предполагам... кой си ти?

- Аз съм... един добър приятел, който може да сбъдне този сън за теб.

- Можеш!!! Сериозно!?

- Да, мога, но в замяна искам да ми доведеш родителите си.

- Да ги доведа? Къде?

- Долу, при мен, в Ада...

Детето не беше чувало за Дявола, но беше чувало за Ада. Не му се искаше родителите му да ходят там.

- Не искам!

- Значи си доволен от техните грижи? Че оставаш недохранен, недооблечен и нещастен.

- Не съм... - той се разхълца; никога не беше го правил в сън.

- Давам ти един ден да помислиш.

На другия ден Тони и майка му излязоха в парка, като всяка събота.

- Мамо... - започна той колебливо - Ти готова ли си на всичко за да съм щастлив?

- Разбира се. - отговори тя без да се замисли - Как може изобщо да питаш?

- А ако това значи... това значи... - започна да повтаря Тони - ти да отидеш на много лошо място.

Майка му се замисли.

- Виж, Тони. Много ми тежи, че не те отглеждаме както трябва, че търпиш лишения. Бих направила всичко, за да те измъкнем от бедността. Баща ти също.

Тони беше доволен. Сега трябваше само да заспи.

- Здравей, Тони! Е, помисли ли?

- Да, и съм съгласен.

- Добре. Това е чудесно. Ето какво трябва да направиш…

Близо до блока на Тони имаше една голяма кооперация. Първият етаж беше зает от магазини, един от които за бижута. Тони се приближи към него малко след работното време с камък в ръка...

"НИКОГА НЕ КРАДИ"

Стъклото изтрещя и той влезе вътре. Натъпка джобовете си с огърлици, обеци и бижута и после ги изхвърли в близката шахта. След това седна на тротоара и се разрева. Не само защото Дяволът му беше казал, а защото така се чувстваше.

Дойде полицията.

- Момче, видя ли кой счупи прозореца?

- Мама, тате...

"НИКОГА НЕ ЛЪЖИ"

Останалото беше предвидимо. Скъп процес, водещ до изземане на всички вещи и апартамента на семейството, отнемане на детето им, поради невъзможност да го гледат. Уволнение на бащата и запор на пенсията на майката.

И именно поради факта, че бяха готови на всичко да си го вземат родителите му започнаха да лъжат, крадат, а един ден бащата опита да го открадне от сиропиталището. Грях след грях.

Тогава Бог изиска лична аудиенция с Дявола по повод души ИУА321ОУО223 и ИУА321ОУО224, която протече така:

- Лу, с този случай прекрачи границата. - Каза Бог и щракна с пръсти. В ръцете му се появи папка.

- Не разбирам за какво говориш. - каза Дявола и запари цигара.

- Изкуши Тони да предаде душите на родителите си, използвайки тяхната любов към него.

- Изкуших? - Дяволът изпусна дим, оформен като кръгчета - Да, предполагам, че и така може да се каже. И?

- И? От Споразумение 4235ИАЕ43 от 245 година С.Хр. нямаш право да изкушаваш души, които не различават добро от зло.

- Хайде, стига! Ти много добре знаеш, че правихме това споразумение на по пет рога амброзия, Яхве.

- Няма значение.

- Виж, душите ми не стигат, повечето казани са празни, знаеш ли каква е сметката за газ? Не мога да върна времето, но да се споразумеем така - ако аз докажа, че и в бъдещия си живот той също би постъпил така, всичко си остава както си е.

Бог помислил и се съгласил.

След като го отнеха от родителите му, Тони отиде в системата за осиновяване и скоро бе взет от много богата двойка, която приемаше увлечението му към футбола сериозно и му осигури най-добрите учители. Скоро той играеше в младежката лига, по-късно в юношеската и един ден - за националния отбор. Оттам - трансфер в Англия и там играеше за един от най-известните отбори с шестцифрена заплата. Тони беше щастлив.

Една вечер си лежеше на ергономичния хипоалергенен матрак с копринени завивки и сънуваше. Явяваха му се странни случки от живота преди да го осиновят. От живот, полу-забравен и изпълнен с лишения.

- Здравей, Тони! - Появи се едно червено петно с рога и опашка.

- О... здравей, приятелю! Откога не съм те виждал?

- Откакто ми даде родителите си. - ухили се дяволът безжалостно.

Тони потръпна. Не знаеше, че може да потръпне в сън.

- Е, какво искаш сега?

- О, аз нищо не искам, въпросът е ти какво искаш.

- Аз си имам всичко, нищо не искам.

- Хммм... всичко? Това е интересно положение на нещата. Може ли човек да има всичко?

- Искам да кажа всичко, което искам.

- Същото е. Ако имаш всичко, което искаш, ти нямаш за какво да се бориш и ти остава само да умреш. Повярвай ми, нямаш всичко, което искаш.

- Добре. - изнерви се Тони - Какво нямам?

- Роднини. Семейство. - процеди дяволът през зъби.

Лицето на Тони помръкна.

- Какво предлагаш?

- Да се върнеш. Да се върнеш в онази нощ, преди да счупиш стъклото и да изживееш живота си с истинските ти родители.

- Можеш да го направиш?

- Да, но първо ще ти покажа какъв е той.

В съня изчезва всичко и се появяват Тони и родителите му. Живеят в лишения, но се обичат и подкрепят. Тони пораства и завършва техникум, но няма пари за университет. Баща му заболява. Тони се хваща на работа и гледа двамата си родители. Първа умира майка му, от усложнения. Той е там, в последния й час. След това умира баща му.

Тони е на 36 години и никога не си е имал приятелка и от срам престава да опитва. Живее сам, парите са малко, но стигат. Взема си куче, за да му е другар в самотата.

- Е? Харесва ли ти? Или направо да считам, че отказваш? - Дяволът се ухили и показа два реда жълти зъби.

- Сигурен си, че можеш да ме пратиш там?

- Да. - излъга нагло Дяволът.

- Давай!

- Какво? - Дяволът се запита дали палето беше хванало блъфа му и му отговаряше с блъф. - Помисли си пак. Това ще е завинаги. Ще умреш сам и вероятно кучето ще ти изяде лицето.

- Не ми пука, щом ще бъда с родителите си.

- Неееее!

Дяволът наистина не можеше да върне времето, но пък Бог можеше и върна Тони точно където му беше казал Дяволът, но с малък бонус - едно печелившо билетче от тотото, което си намери на улицата, точно пред магазина за бижута. Това беше отплатата му за победата над вечния му враг и приятел - Луцифер.

Липса

Майка ми никога не ме е обичала. Зная го не само защото никога не ми го беше казвала, но и защото знаех, че ме вини за бягството на баща ми. Дочух я един ден когато си говореше с нейна близка приятелка.
Как се отрази това на мен? Външно - никак. Бях отличник до края на гимназията, завърших университет, започнах работа. И един ден осъзнах, че няма за какво да живея. Не можех да обичам. През годините бях се срещал, запознавал, дори преспивал с десетки момичета, но никое не бях обиквал и не бях искал да стане моя жена. Започнах да се самосъжалявам, което си е чиста отрова за ума. А умът ми беше брилиянтен. Завърших магистратура, после докторантура, и въпреки всичко всеки ден беше безсмислен, постигах цели, които не бяха мои, а на родители и близки. Случи се да срещна една жена. Необикновена жена, с която се сближих и която можеше да ми съчувства, защото беше преживяла подобно нещо, но когато се докосна до раните ми, аз се уплаших и избягах.
Да ви опиша един мой ден?
Ставам в 6. Правя тренировки без никакво желание, а защото трябва да изглеждам добре. После тичам до седем, за да поддържам мускулен тонус - ненормална идея на вуйна ми. Закусвам здравословно. Отивам на работа, която мразя и времето минава ужасно бавно. След това се прибирам с чувството на неудовлетвореност, сякаш нещо липсва. Знам какво липсва. Мислех да се запиша на психолог, но майка ми каза, че не съм ненормален и не ми трябват такива работи. Е, сега ще й покажа. В момента, в който пиша това, съм пуснал газта до край, запушил съм всички отвори на стаята и ще си легна.
Анабел, ако четеш това, а аз знам, че го четеш - знай, че съм готов да опитам отново, но само с теб; знам, че това е отново вид насилие, от каквито се опита да ме отучиш, но само това познавам. Събуди ме по телефона или ела у нас. Ако не - сбогом завинаги.