Христос Воскресе

Христос Воскресе!
За нас загина Той,
Той бе герой,
понесе кръста сам
така голям,
за наште грехове
Той страда
във всички светове
без пощада
Той страда

Христос Воскресе!
Той знаеше от млад
какво го чака -
и смъртен страшен хлад
усети в Мрака,
понесе кръста сам
и без въпроси,
живот, миг по-голям,
не си изпроси!

Христос Воскресе!

Неземна красота

Неземна красота,
влята в тленно тяло...
Как твойта чистота
в този свят е оцеляла?

Божествена искра,
въплътена в мисъл...
Кой космоса обра
и богиня те ориса?

Всевечна, любовта,
в теб расте и живее.
От тебе обичта
като песен се лее...

Красота от Изтока

Красотата вплела си на Изтока
във косите абаносови,
а в очите твои зреят истини,
отговори на Въпросите...

Чистотата в теб сега преливаща -
във сърцето свое носиш я,
а душата ти - река разливаща
добротата - китка розова!

Какво мога да ти разкажа

Какво мога да ти разкажа,
стара приятелко?
На Красивото вечен страж съм,
другар на вятъра...
В мене живеят Вселени,
звездите се раждат,
и гаснат...
плискат морета във мене,
и жажда пораждат,
и раснат...

Какво мога да ти разкажа,
стара приятелко?
На Земята от екипажа,
част от пиратите...
Грабя чувствата, съдбите,
после преживявам
и пиша...
Вглеждам се първо в душите,
след туй преценявам
излишното...

Аз съм и страж, и пират -
и пазя, и плячкосвам.
Как? Нали на този свят
не всичко е просто...

Две внучета

Имам си внучета двечки,
да разкажа няма пречки:
големият - палав за двама,
а малкият иска при мама!
Две момчета - две козлета,
имам си и ги обичам много,
две душици - малки скици,
да им се наситя все не мога!

Самодива

Слънцеглава самодива
на полянка си почива,
а роклята си мека, бяла,
под себе си е тя простряла...

Свещта

Свещта гори за теб
във малката ми стая,
а вихър вън свиреп
напомня ми за края...

Няма те

Няма те.
Не идваш.
Сърцето яма е
дълбока.
На сълзите потока
голям е.
Без път, без посока -
измамен.
От теб. Любовта ти
обещана
непозната остана.
Болка
във ляво.
Колко
остава?
Сърцето ми нямо е,
искащо.
Няма те.
Не идваш ти.

Създавам те с ума си

Създавам те с ума си:
косите - червени като залеза,
очите - зелени като долини,
ръцете - бели като облаци,
нежни като пух и гладки,
нозете - дълги и стегнати
като на млада кошута...
Създадох твойто тяло,
с кожа нежна и бяла
за миг наситен и кратък.

Сега продължавам нататък:
Нека в душата ти гори
огъня на стотици Свръх Нови,
да не угасне той... дори
да живееш със лъчи-отрова...
Тя, Вселената, е тъй сурова!

Сега сърцето!
Нека то е пълно със любов.
Защото любовта е лек.
Теб много ще те нараняват.
Но ти ще си добър човек
и много много ще прощаваш!

Какво остана? Разума?
Дали да бъде той изкуствен?
Колебая се. Нали
с истинския все бели...
Но съвършеното съзнание
е студено като ледник
и с безкрайното познание
с хладен поглед ще ме гледа!
Нека разумът да е човешки,
та макар и да допуска грешки.

И ето ти си:
Първата ми любов,
така наивна и чиста...
Ти си стиховете,
които пиша по листове...

Ти си и:
Първият ми успех,
на състезание по математика...
Прочетените книги,
от поредицата на "Галактика"...

Ти си още:
Всички мои приятели,
с които делил съм неволите...
Злите, подли предатели,
за душите на които аз моля се...

Ти си всичко, което съм аз,
но и мъничко повече...
Ти си онзи, тъй тихичък глас -
в главата ми повеят,
който дава нечувана власт
да се изправям отново,
щом удари и кобният час,
с юмрук и с мишци готови!

Ти си всичко, което описах!
А сега... сега вдишай...!

Пътуване в автобуса

Пътувах си вчера със рейса.
Бях влязъл за малко у фейса,
когато качи се девойче,
попита дали е свободно.
"Свободно е!" рекох "За тебе!"
С жест един съвсем непотребен.
Автобусът пътуваше бавно,
а на мен не ми беше забавно,
защото я виждах как чати,
с хора от мен по-непознати!
Докосваха се раменете,
за кратки минути блажени,
аз мислех трепетно как цвете
ще има за спомен от мене!
Някой ден...
А сега седяхме толкоз близо!
Че направо бе голяма низост
да се правя, че не виждам
хубостта й как приижда
към мене пропита с парфюма
и да не продумам и дума!
Налегнаха ме тежки мисли -
от близост дали има смисъл,
когато чатиш в прозореца
така далече от хората,
и всъщност си извън света
сляп за толкоз красота!

Пътувах вчера в автобуса
и шанс прекрасен аз пропуснах...

Тежко, брате, се живее

Тежко, брате, се живее
с минималната заплата,
от сърцето кръв се лее
и започват пак теглата:

обличай, храни,
на градина води ги,
и тичай, хвани
автобуса петица...

(на работа - ужас,
товарят те зверски,
уж все си им нужен,
а пак ти се дзверят...)

после ги връщай,
храни, преобличай,
все си е същото...
Но ти ги обичаш!

Тежко, брате, се живее
в тази прогнила държава,
никой никой не милее,
искат все да притежават!

Затова си трая

Какво изпитвам към тебе, не зная.
Затова си трая.
Не искам да те лъжа и подвеждам.
Как да дам надежда,
щом нищо не мога да обещая?
Затова си трая.
Не искам да те мамя и прелъгвам
да дойда и тръгна,
оставяйки те сам-самин накрая.
Затова си трая.

Седя си аз

Седя си аз
в апартамента малък
и се чудя
откъде да взема залък
да нахраня
двете си дечица
няма ни ръчица
протегната към мене
вместо ней проблеми
вечно нямам време
но безкрайно ги обичам
и зная че ще се справим
всяка река надолу потича
и в морето продължава
към живота те вече тичат
аз няма да ги оставя

Бих...

Обичам ви повече от всичко:
- от живота
- от храната
- от въздуха...
Бих се отказала от тях
заради вас.
И бих поела смъртен грях
заради вас...
Бих престъпила закона
заради вас,
бих откраднала икона
заради вас,
бих се хвърлила в жарава
заради вас...
Не зная колко ми остава,
но никога не ще забравя
дълга си майчин аз!

Бъдещето е в ръцете ви

Милите ми две момчета,
дайте си сега ръцете.
Вие сте ми светлина
в живота!
Вие сте ми тишина
и ноти!

Милите ми две момчета,
ще ви гледам на ръцете.
Ще ви позная всичко -
като циганка!
Дори и без парички
казвам истини!

Андрей, ти ще бъдеш лекар,
ще лекуваш хората.
Ти, Виктор, хиляди декари
ще имаш за оран!

Ще сте вий мъже големи,
ще решавате проблеми
тъй много трудни!
Ще разчитат хората на вас,
ще се чува силният ви глас
и думи умни!

Милите ми две момчета,
бъдещето е в ръцете ви!

С две деца

Без пари.
Под наем.
С две деца
и заеми...
"Горката!",
може би си мислите.
На мое място да сте
сигурно не искате.
Но ще ви кажа това,
че на моята глава
са хиляди грижи
и дните се нижат
от тежки по-тежки -
играчки и дрешки,
храната и сметки,
но с радости редки
по-добре се живее,
защото цениш ги,
усещаш ги всички,
с две малки душички...
Те щастие носят
със свойте въпроси.
Как раснат усещаш,
но вляво все нещо
обажда се често.
Те бързо порасват,
но нещо угасва...
Рани зарастват,
но нещо се губи...
Навярно е глупост,
но не искаш...
Да свърши не искаш.
Обичаш до лудост
тез двете душички.

Когато погледнеш
в очите им бистри
в миг всичко изчезва,
душата изчистват!

Коловоз

Как минава денят ми?
Сутрин секва сънят ми
в четири-пет.
Събуждане.
Вдигане.
Хранене.
Обличане.
Вън.
Учебният звън.
И край?

Не край, а началото.
Докарват много стока.
На част пък, минал срока.
Мръсотия дълбока.
Всеки ден.
Кола в коловоза.
Рутина. Плен.
И няма кой роза
да подари?
На мен.
За туй, че се трепя,
че още съм жива,
че двете хлапета,
са все тъй щастливи!

Но нищо. Защо ли
повдигнах въпроса?
Играя аз роля
на влак в коловоза!

Питаш ме какво работя?

Питаш ме какво работя?
Питаш ме и за живота?
Имам две деца.
Сама съм.
Премазана.
В магазина от осем до пет.
После на децата иде ред.
Вземам ги от градина,
след магазина.
Прибираме се.
Играем.
Ядем.
С пари назаем.

Всеки ден.

Питаш ме какво работя?
Питаш ме и за живота?
Имам две деца.
Две хубави душички.
След работа парцал...
но справям се самичка!

Магазина

В магазин един работя,
в магазин един живота
ми минава,
а децата - на градина,
аз пък гния в магазина...

В магазина има стока,
стока има за прием,
стока има и за брак,
всичко правиме ние,
щото камера стоока
гледа ни от входа чак.

В магазин един работя,
магазин един хомота
ми създава,
а децата - на градина,
аз пък гния в магазина...

Чуваме се за секунди

Чуваме се за секунди...
Много ми е трудно
да намеря думи,
с които да изразя
как бих пълзял
за капка роса
от твойта сълза...
Но ми стига и миг
насаме с твоя лик
и с гласа ти - светлик.
Зная, ще издържа
(все пак аз съм мъжа)
между нас без лъжа
връзка да задържа!

С две деца съм, да.

С две деца съм, да.
Без свястна рода.
Без опора, без брак.
Юнак до юнак.

С две деца съм, да.
И те са ми дар.
Но безкрайно сама
съм аз.

С две деца съм, да.
Ако трето родя
става тесен света,
пак.

С две деца съм, да.
Но имам свобода -
мога да ги пазя
от зло и омраза!

Уважение към твоето положение

7 часът е.
Нашият час.
Ти си у вас
с децата.
А аз?
С трън във душата.
Не смея да звънна -
зная, не ти се говори.
Защо ли?
Умора.
Интриги.
Отварям книга.
Не ми се чете.
В мене расте
примирение.
Някой ми каза
ако искам
да те опазя
от изтощение -
свобода
да ти дам.
Глътка въздух.
Но искам да знаеш,
че мисля за теб.
И в мен расте
уважение
към твоето положение.

7 часът е

Седем часът е.
Звъня ти
няколко пъти.
Не вдигаш.
Ти със децата
толкова скъпи
си стигнала
вкъщи
и храниш сега.
А аз звъня ти
няколко пъти.
А на теб ти иде
да виеш!
Сигурно да ме
убиеш!
Единият скача,
а другият плаче,
ти сгови погача,
но кой да яде?
А супата с фиде
от вчера?
На Вики на главата...
- О, боже, Андрей,
защо го направи?
Сега кой ще чисти?
Ужасни сте просто!
Ах, как ми се иска
друг да ни сготви!

Ножа ти заби

Ножа ти заби,
после с острите зъби
захапа моето сърце...
Ръцете ти са кървави,
момиче,
със свойте пръсти пъргави
плътта разкъсваш ти...
Кръвта изтича.
Ножа е в ръцете ти,
забий го пак дълбоко,
със ярост и жестоко!
И без това
твое е сърцето ми,
момиче звездооко!

Толкова е лесно...

Толкова е лесно далечна връзка да се скъса.
Просто преставаш да мислиш за любимия...
Прибираш се вечер, казваш си - "Късно е!",
или пък - "Сигурно няма да имаме химия!"

Толкова е лесно да разрушиш създаденото.
Като да бутнеш малка къща от клечки...
Не можеш нивга да върнеш раздаденото,
но то стои във душата ти вечно!

Слънчево момиче

Светло, слънчево момиче,
то Кремена се нарича!
И света така обича!
Усмивката й весела -
песен!
Гласът жизнерадостен -
младост!
Ах, нежно, слънчево момиче,
дари ми усмивката своя,
да имам, макар безпаричен -
богатство, мир и покой.

Инсулт

Главата ме стегна
като менгеме
ръката протегнах,
започнах да стена...
Схванах се вляво -
кокал направо!
Болка ужасна,
в криза прерасна,
почнах да гасна,
помислих: "Умирам!"
Едва ли разбираш -
свят ми се вие,
клатя се, повръщам,
ръцете си мия
и дУша прегръщам.
Самичка със ужас,
до тоалетна отивам,
по пода се влача,
но все пак е нужда -
лазя и плача...
Кой е палача?
Кому вече съм нужна?
По-добре да ме няма,
товар съм голям на
моите близки...

Да живея аз искам!
И аз ще се боря!
Без стон, без умора!
Всеки ден е борба
с мойта сляпа съдба!

Това, което не убива,
прави ни по-силни!
А аз съм още жива,
животът ми е мил, а
и всяка съпротива
калява мойте жили!

Ти драсна кибрита

ти драсна кибрита
и огън запали
огън от думи
от сухите шуми
силен и буен
сега съм във плен на
мисъл нетленна
за бъдещи случки
които налучквам
ти драсна кибрита
и огънят лумна
огън от думи
парещ гърдите