Имало едно време един човек. Той бил Творец. На петнайсет овладял всичките изкуства съвсем сам. И започнал да описва света в стихове, песни, разкази, импресии, картини... всичко, което му хрумнело. В началото просто описвал - мелодията на потока, цвърченето на птичките, шума на гората, синьото на небето, изобщо всичко около него. Но постепенно започнал да влага по нещо от себе си в творенията и да ги променя. И един ден един славей измучал. В началото Творецът се уплашил, но после осъзнал, че чрез словото той вече владеел света. А светът не му харесвал такъв какъвто е. Отчасти затова и станал Творец. И се заел да го променя. Природата не пипал. Само добавил малко повече цветове и звуци. Но хората, хората решил да направи по-добри.
И записал:
Считано от този миг нататък
във живота - дълъг или кратък
никой няма друг да нарани
и за всеки ще има храни.
Зарадвал се Твореца и легнал да си почине. Тъй като вече бил всемогъщ, направил себе си безсмъртен и почивката му траела няколко века. Когато се събудил, не повярвал на очите си - Земята била претъпкана с хора и растения. Буквално нямало един свободен милиметър.
Замислил се Твореца. Явно това не било решението. Тогава написал:
На всеки два живота,
един се пада рожба,
храната ще е с квота
ще работи който може.
Зарадвал се още веднъж Твореца и пак легнал да си почине. Този път спал по-дълго и когато се събудил, видял още по-странна картинка.
Населението било намаляло на няколко милиона, но поради кръвосмешение имало много болести и почти никой не работел, защото това било условието. Съответно нямало производство и хората се върнали в пещерите.
Тогава Творецът се разярил и написал последните си редове:
След тези редове аз ще умра,
човека без докрай да разбера,
нека се развива както иска
но и неговият край е близко...
