Изневярата

Химерата се спря и подуши въздуха с трите си ноздри. Вонеше на кръвта на жертвата. Тя беше наблизо. Животното се понесе в тръс и ударите на шестте му крака накараха земята под него да се тресе.

Жертвата бягаше през трънаци и бодли и оставяше навсякъде кървави следи. Загубата на кръв я изтощаваше допълнително. Знаеше, че ѝ остава по-малко от час живот.

Миризмата се засили и химерата разбра, че жертвата е съвсем наблизо. Тя се втурна напред с всички сили. Не очакваше съпротива, защото неразрушимата броня покриваше цялото ѝ тяло и ѝ даваше усещане за неуязвимост.

Видя жертвата с четирите си очи и отвори вонящата си паст. Тъкмо когато щеше да вкуси крехката плът, нещо под нея пропадна и тя се провали в дълбок трап. Животното усети пареща болка и скоро сярната киселина започна да разгражда бронята му. Отчаяните му крясъци изпълниха гората.

Алана се събуди в светло помещение. Върху кожата си имаше странни платове, които носеха само мъжете. В ръката ѝ беше забита куха пръчка, която явно вкарваше нещо в нея. Тя веднага я извади и се съблече – не беше свикнала с платовете. Освен това не отговаряше на обществената ѝ роля. Чудеше се къде е попаднала. Последното, което помнеше, беше, че я гонеше химера и бе припаднала в гората. А преди това? И защо я гонеше химерата? Защото беше лоша жена. Защото престъпи волята на мъжа, който я бе Избрал и избяга от ложето му. После взе меч от оръжейната и някак си победи пазача на пещерата. За бягството си заплати с дълбока рана в крака. Което си беше смъртна присъда. Или не? Тя погледна надолу – раната беше почти зараснала. Но кой беше тайнственият стопанин на това място и не беше ли то техният Агнарог – мястото, където отиват всички лоши жени? Може би химерата я беше разкъсала и сега щяха да започнат мъченията…

Сякаш като отговор на страховете ѝ един кръгъл камък се отмести навън и в стаята влезе един воин. Алана веднага коленичи и тихо, но твърдо започна да излага причините за бягството си.

Тогава, неочаквано за нея, чу смях. Звучеше като ромон на поток и изпълни стаята. Вдигна глава. Воинът свали шлема си и по раменете му се спусна дълга, руса коса. Чак когато заговори, Алана разбра, че това всъщност е жена като нея – е, не точно като нея, с около крачка по-висока от нейните седем.

– Здравей, Алана! – засмя се жената. – Радвам се, че вече си на крака! Виждам, че си съблякла парцалките. И аз не ги нося тук, но ми се видя малко безсрамно да те оставям гола…

Непознатата говореше твърде много за жена и изпозваше някои странни думи, които Алана не разбираше.

– Тук можеш да говориш спокойно, Алана. Не е тъпият патриархат.

– Ъъъ... как знаеш името ми?

– О, знам много неща за теб – каза странницата и се усмихна топло. После посочи крака ѝ. – Боли ли те още?

Алана поклати глава.

– Ти... ъъъ... жрица ли си?

– Бях. Но, подобно на теб, се опълчих на глупавата система. И за мой – а вече и твой – късмет, намерих това място.

– Къде сме? – попита Алана, отпускайки рамене. – И коя си ти?

– Намираме се в бункер отпреди Великата война, а коя съм, е без значение.

Докато говореха, спасителката на Алана съблече снаражението, после дрехите си и двете останаха чисто голи. Тялото ѝ беше божествено.

– Ама и аз съм една! Сигурно умираш от глад. Седни тук – каза непознатата и отиде в съседно помещение, което Алана не беше забелязала досега.

След малко се върна с два съда с гъста оранжева течност и прибори.

– Тук има въглехидрати, белтъчини и мазнини – точно колкото ти трябват. Започвай!

Известно време се хранеха мълчаливо, като Алана почти не поглеждаше в яденето, а зяпаше домакинята си най-неприлично. Странното бе, че тя изобщо не се смущаваше.

– Знам какво искаш да ме попиташ. Не, не съм на пет години като теб. На двайсет и пет съм. И никога не съм раждала. Всичките глупости, които са ви наговорили, са лъжи. Няма да умреш. Можеш да живееш и до сто, ако не те изяде някоя химера или не се затриеш от глупост.

– Но...

– Няма „но“. Тук си в безопасност. Знам, че имаш много въпроси. На повечето ще ти отговоря. Но на други – не, защото последното, което искам, е тъпите мъже да ни намерят и тук.

До края на деня Алана разбра всичко, за което ѝ стигаха думи да попита, и не повярва на нищо от него. Тя все още смяташе, че е в Агнарог и очакваше възмездие.

От следващия ден жрицата започна да я учи да чете и да произнася по-трудните думи. Това продължи няколко дни. Алана се оказа добър ученик. Малко по малко мъглата на безпросветността и насажданите с години лъжи се вдигна и момичето се превърна в достоен помощник на жрицата. Тя дори ѝ позволяваше да приготвя храната. Но за излизане още не бе ставало дума. Алана, у която вече започваха да се появяват наченки на телепатия, усещаше, че жрицата ще трябва да я научи на още много неща, преди да може да излезе. Пък и за момента не чувстваше необходимост. Но с новоразвитите си способности тя усети и нещо друго.

– Ти ме желаеш – каза Алана и се изчерви, от което стана още по-хубава.

– Така е – отвърна спокойно жрицата. – Ти си много красива.

– Но... това противоречи на... всичко...

– ... което са те учили, и какво от това?

Алана се замисли. Никога в живота си не се бе изпитвала такова чувство за сигурност и безопасност, както в бялата утроба на този бункер.

Прочела мислите й, жрицата продължи:

- Народът ни живее в пещери откакто се помним и химерите винаги ви намират. Ако някой се пореже – случайно или в бой, - бива прокуден и оставен на милостта на огромните хищници. И въпреки това непрекъснато ви се налага да бягате от едно място на друго. Мъжете ви държат голи и неуки, за да ви контролират. Достатъчно е мъж да те пореже, за да си пътница... за Агнарог. А какво е Агнарог?

- Отвъдният свят... в който... отиват лошите жени?

- А, какво значи лоша жена, Алана? Тази, която не се подчинява безрезервно на мъжа си? Която ражда на пет години и после бива умъртвявана „за умилостивяване на боговете”. Тази която има право само на един мъж, но той я дели с десет други, които е Избрал още от утробата на майка им?

Алана слушаше и усещаше как стените в нея се рушат. А жрицата продължаваше:

- Да, при жриците е друго. Ние имаме Дарбата да виждаме. Можем да виждаме в бъдещето и много често спасяваме народа си от нападение на химери. Също виждаме и приближаващи катастрофи, потопи, радиационни вълни и други. Затова ни търпят, просто нямат друг избор. Ние единствени от жените носим психокинетичните способности на мъжете, дори по-силно развити, но това е защото живеем достатъчно дълго да ги развием. При теб са още като крехко цвете. Но ти ЩЕ ги развиеш, Алана. Бъдещето ти е още неясно, но аз виждам велики дела.

- Аз не...

- Нека те попитам нещо, Алана? Защо избяга? И как победи трениран воин гола и без оръжие?

- Аз-аз-аз...

- В теб има много повече отколкото можеш да предположиш. Помисли над картините които ти пращам и ако си съгласна, ела при мен довечера – каза тихо жрицата в ухото на Алана и се оттегли в стаята си.

***

Тази нощ Алана не мигна. Дългът, вмененият дълг да си нечия, беше заложен в клетките ѝ и сега тези връзки се рушаха със страшна сила. Тя сякаш се прераждаше, сякаш изгаряше на клада като грешница, плътта ѝ под леката завивка гореше от мисълта за изневярата. Раждаше се наново и отново умираше... устата ѝ пресъхна... плътта ѝ гореше от страст... изгаряше, за да се прероди като феникс.

На вратата на жрицата се почука.

– Влез, Алана – каза тя с лукава усмивка.

Това ли е живота?

Работиш осем часа,
после се прибираш вкъщи
и скарваш се с жена си
за неща едни и същи;
децата пък порасли,
от училище се връщат.

Е, това ли е живота?
Да се размножиш успешно?
Просто да не си самотен?
Няма как да бъде грешно?
Но на празни обороти
не въртиш ли толкоз лесно?

Това ли е живота питам!
Като някакво добиче...
Гризеш и ринеш със копита
и си мислиш, че обичаш,
когато можеш да си скитник
и Истините да изричаш!

Дракон 2

Душата ми - душа на Дракон,
закърмен с самодивско мляко.
Завързан съм с вериги яки,
а огънят ми тлее в Мрака.

Душата ми - душа на Дракон,
закърмен с самодивско мляко.
Не искам повече да чакам
да ме погълне - вечен - Мракът.

Душата ми - душа на Дракон,
закърмен с самодивско мляко.
Разпервам аз криле могъщи,
политам над реки и къщи
веригите железни скършил...

и Царството на Мрака свърши.


Душата ми - душа на Дракон,
закърмен с самодивско мляко.

Войната

Две армии. Ледените и Огнените. Едно последно сражение. То ще се състои днес, след броени минути. Всяка армия си има Водач. Военачалникът на Огнените призовава своите отвъдни богове на огнената стихия, а Военачалничката на Ледените забива ръце в снеговете на планината и зарежда от нея студеното си сърце.
Битката ще се води на едно равно поле, покрито със зелена трева и цъфнали храсти.
Двете армии се строяват и всичко притихва. Единственият звук е полюшването на тревите и храстите. Изведнъж пропява птичка.
Един път.
Два пъти.
Три пъти.
Рогът на Огнените, изкован в недрата на вулкана Етна, прогърмява над двете армии.
Следват го спиращите сърцето удари на ледените барабани.
Войните се втурват едни към други като стадо озверели бикове. Плът се среща с плът. Огнените вълни се блъскат в ледниците и наоколо захвърчават хиляди искри. Те изгарят всичко по пътя си като нажежена лава, тревата и храстите пламват като клечки, а наоколо се носи мирис на изгоряло. Постепенно устремът им е прекъснат от непоклатимите редици на Ледените, които ги спират и отблъскват като разпенени вълни при прибой. Рогът на Огнените прогърмява пак и те се хвърлят като огнени урагани срещу враговете си.
Битката се води с променлив успех вече около час. Нито една от страните не взема надмощие. Време е водачите да се включат.
Военачалникът се обгръща в огън, протяга ръце напред и след миг държи две плазмени кълба в ръцете си. Насочва ги към полесражението и от тях изригват стотици мълнии, които косят Ледените като презрели житни класове. Замирисва на озон.
Военачалничката също се окопитва и вдига ръце над главата си. В същия момент от планината се отделят хиляди ледени остриета и се забиват в телата на огнените, разкъсвайки ги като хищни зверове и гасейки жизнената им сила. Барабани отново загърмяват и изведнъж от небето се посипват ледени камъни, падащи над Огнените и смазващи ги. Редиците им намаляват.
Военачалничката, осъзнала, че времето й изтича, вдига поглед към небето и оттам задухват ледени ветрове, натрупват се градоносни облаци, а температурите падат с десетки градуси. Студът вече е осезаем.
По всичко личи, че Огнените ще изгубят битката. Тогава Военачалникът се решава на един драстичен и смел ход, който може да му осигури победата.
Той вдига ръце и се издига в небето, шептейки молитви към боговете си. Тогава, малко преди последният Огнен да угасне, стотици метеори прорязват облаците и се стоварват върху Ледените като дъжд. Огромните огнени кълба се разбиват в земята, правейки гигантски кратери.
Скоро на бойното поле не е останал никой, освен двамата Водачи.
Предстои най-тежкото. Двамата Военачалници се обвиват в защитни сфери и започват да се изтощават с плазмени кълба. След няколко минути разбират, че това няма ефект, затова насочват един към друг ледена и огнена вълна. Двете вълни се сблъскват и неутрализират.
Минава още час и тогава Военачалника разбира какво трябва да направи. Той черпи силата си от Боговете, а тя - от земята, значи за да я победи, той трябва да изгори ВСИЧКО.
Тогава Огнения забива ръце в земята и започва да топи всичко, докато стигне до земното ядро. Ледената просто стои и гледа безучастно. Огънят в недрата на земята е по-силен от всеки лед. Скоро всички вулкани изригват и Военачалничката губи силата си.
Тя затваря очи с последни стонове, а Огнения се надвесва над нея и казва: Бих те! След това един силен глас разцепва тишината:
- Деца, прибирайте се вече, време е за сън.

Огньовете

огньовете в душата ми разпалени
се сблъскват с ледници замръзнали
и пръсват се искрите жарко-алени
да посеят семената
във сърцата ви покълнали