- Здравей, Феликс!
- Здравей... Хей, откъде ми знаеш името, мислех, че това е анонимен чат.
- Знам много неща за теб, Феликс. Не можеш да си представиш дори.
- Така ли? Например?
- Например, че нямаш приятели, близките ти те смятат за особняк, завършил си гимназия на 13, университет на 16, и скоро ще завършиш докторантура. Знаем, че публикуваш научни статии в собствен блог, защото не ти се занимава с Академията на науките в твоята страна, знаем, че...
- Чакай малко ,„Знаете”... кои сте „Вие”?
- Това няма значение. От изключителна важност е единствено кой си ти и какво можеш да постигнеш, ако имаш необходимата техника. И финанси, разбира се, в днешно време си заникъде без спонсори.
- Ха! Значи вие сте спонсори, меценати, или?
- Както вече казах, това няма значение. Помисли малко. Ти си близо двайсетгодишен, а вече имаш познанията на хора, които са в края на жизнения си цикъл. Млад си, енергичен, жените не те интересуват, няма какво да те разсейва...
- Как... Откъде знаете всичко това за мен?
- Следим живота ти от доста време, Феликс. И решихме, че е време да се присъединиш към нас...
- Кои сте вие?
- Наричат ни с много имена. Но ние умеем да се пазим от любопитни погледи.
Имаш поща...
[събеседникът ви излезе... натиснете esc, за да продължите с друг]
Феликс отвори имейла си. Писмото беше от подател на име Кронос и беше доста кратко. Всъщност само един ред.
Отиди в Райфайзен банк, представи се и поискай да говориш с директора.
Феликс изключи компютъра и се замисли. „Райфайзен банк”. Той не обичаше загадките и криминалните романи, а това, което му се случваше болезнено заприличваше на кримка.
Това не му харесваше.
Обичаше всичко да е ясно, точно и логично. А може би щеше да стане... Ако просто отидеше в банката. Все пак, какво имаше да губи?
******
Касиерката беше младо момиче на около 25 години, с дълга руса коса и сини очи. Очилата й бяха с модерни рамки. Говореше по телефона, затова Феликс седна на стола и търпеливо зачака, оглеждайки обстановката.
Скъпи кресла, бюра от масивно дърво, принтери, компютри... на масичката флаери и каталози, пълни с оферти, които „не са за изпускане”... Да, той никога не бе влизал в банка и вероятно скоро нямаше да му се наложи, ако не беше тази ситуация. Касиерката най-после затвори телефона.
- Как мога да ви помогна? – запита тя и се усмихна предразполагащо.
Феликс се представи.
- Оттук, моля. – бързо каза тя и го поведе по стълбите.
Кабинетът на директора беше просторен и светъл. Мебелите бяха стилни и добре подредени. На бюрото му имаше купчина книжа, очакващи подпис, както и деветнайсет инчов LED екран. Феликс не беше особено впечатлен.
- Здравейте, скъпи ми Феликс! – мъжът се приближи до него и му подаде ръка – Нали не възразявате да говорим на „ти”?
Феликс не пое протегнатата ръка.
- О, да, забравих, че не обичаш да те докосват... заради микробите – засмя се мъжът и свали ръката си.
- Тъй като не ви познавам, а и сте значително по-възрастен от мен, освен това заемате важен пост, ще се обръщам към Вас официално, ако не възразявате. Вие можете да ми говорите на „ти”.
- Както кажеш. Е, младежо, навярно нямаш идея защо си тук?
- Имам няколко предположения, но предпочитам Вие да ми кажете.
- Ти си умен човек и затова ще карам направо. От известно време следим публикациите ти в интернет и сме силно заинтересовани от посоката, в която си се насочил – генното инженерство. Считаме, че можем да си бъдем полезни взаимно.
- Хмм... – Феликс го изгледа критично.
Пред него стоеше мъж около четиридесетте, с прошарена коса, студени сиви очи, облечен в черен марков костюм и тъмна вратовръзка. Имаше нещо в тези сиви очи, което не му харесваше. Имаше чувството, че са видели ужасни неща. Той се огледа отново.
Нещо не беше наред.
- Какво точно имате предвид? – попита Феликс, взирайки се в сивите очи.
- Искаме да работиш при нас. Предлагаме ти...
- Не!
- Какво не? Още не си чул предложението ни...
- Не съм заинтересуван. Занимавам се с лични проекти, субсидирани от Европейския съюз, така че...
- О, я стига! – мъжът се приближи към Феликс и той инстинктивно отстъпи крачка назад – Това са джобни пари. Едва ли имаш представа...
- Не го приемайте лично, но нещо във вас не ми допада и аз...
- Прям до болка – добре! Но ти няма да работиш с мен, аз съм просто... да речем посредник – мъжът се усмихна и сивият блясък в очите му се смекчи – Стига, Феликс, и двамата знаем, че нямаш среда, а изпитваш физическа нужда да говориш с ум равен или поне близък до твоя... Кажи, къде ще намериш събеседници и приятели? А ние ти предлагаме точно...
- Съжалявам, но не съм заинтересуван.
- Добре, разбирам. Няма проблеми. Но нека поне ти кажа за какво става дума, отдели ми точно две минути.
- Слушам.
- Огромна лаборатория. Десетки асистенти на твое разположение. Практически неизчерпаемо финансиране. И хора, Феликс, гении като теб, с които най-после можеш да споделяш мислите и идеите си. Хора, които няма да ти се смеят или да те гледат странно. Твои приятели.
- А какво се изисква от мен?
- Не мога ти кажа, нямам такава информация – мъжът сви рамене. – Както казах, аз съм просто посредник.
- Как се казва фирмата, за която ще работя? Искам първо да я проверя.
- Скъпи ми Феликс! Мило момче! Нима мислиш, че става дума за нещо открито и прозрачно... На теб се пада да градиш бъдещето на човечеството, не да работиш по „проекти от ЕС”... Става дума за малцина избрани, които...
- Чух достатъчно. Това не е за мен.
- Помисли си. Имаш време. Довиждане.
Младият мъж се сбогува и излезе от офиса.
***
По пътя за вкъщи, Феликс не можеше да изкара от ума си думите на посредника – „Малцина избрани”. И тези очи... тези сиви, безмилостни очи. Този човек не бе свикнал да чува „не”. Как щеше да реагира на този отказ? Може би преувеличаваше... или пък не? Младежът усещаше, че някак си се е забъркал със сили, които не разбира и които са много по-страшни, отколкото можеше да си представи...
ОЧАКВАЙТЕ ПРОДЪЛЖЕНИЕ.......
