Есета: „Да знаем, значи да говорим” , Мишел Фуко

Въпросът за същността на познанието е интересувал хората още от дълбока древност и е актуален и до днес. Воден от аналогията с езика, Мишел Фуко казва: „Да знаем значи да говорим”. Ето какви са неговите аргументи:
Той се позовава на общия произход и принцип на функциониране на езика и познанието; на сходната им структура и връзката между тях. Фуко доразгръща аналогията и до отделните елементи на познанието, които, подобно на думите в езика, трябва да бъдат ясно дефинирани и общовалидни. За него „науките са добре разработени езици, като от същата гледна точка може да се каже, че езиците представляват неразработени науки”. Въз основа на тези разсъждения, той достига до извода „Да знаем, значи да говорим”. Но, както е известно, аналогията не е начин на мислене... или поне не е научен такъв, въпреки че понякога чрез нея се постига по-добро разбиране на нещата.
Аз не съм напълно съгласен с това твърдение на Фуко, макар и принципно да не отхвърлям аргументите му. Наистина, между езика и познанието има голяма връзка – те са сходни в структурата и принципите си, може дори да се каже, че огромна част от познанието на цялото човечество се дължи именно на езика и е съхранена във вид на символи с определено значение. Ясно е, че за да може да бъде натрупано познание, е необходима систематичност, яснота и еднозначност – все неща, характерни за езика. Освен това всички методи на мисленето – индукция, дедукция, транзитивност и т.н, както и умозаключенията и всички правила при тях се основават на наличието на символи с точно определено значение, някои от които да се противопоставят на други. Никоя от науките не може да съществува пълноценно без своя собствена символна и понятийна база, а и без начин за обмен на информация и абстрактни разсъждения, каквито се съдържат в езика.
Но това далеч не означава, че познанието се ограничава с езика. И подобна мисъл, че „да знаем, значи да говорим” аз намирам за твърде крайна и прекалено обобщителна и поради това – невярна; защото тя не обхваща и другите форми на познание, за които не е необходим език, или каквато и да е било систематизирана система от символи и понятия. Съществуват още така нареченото интуитивно познание, зрителното познание, познанието да речем на даден характер или поведенчески реакции, част от човешката природа – това са знания, съществуващи в несемантична форма и никое от тях не може да се обясни с думи.
Ето, например пророците – и като цяло всички хора, способни да предрекат някакво събитие, отстоящо на относително голям период от време в бъдещето. Има хипотези, разбира се, че техните прогнози са основани на внимателно (та и подсъзнателно, ако щете) анализиране на известни факти и извличане на възможните им резултати. Но... все пак са хипотези – никоя от тях не е доказана – и то, ако трябва да бъдем обективни, не особено правдоподобни, защото за да бъде формулирана една теория, е необходимо тя да намира обяснение на всички налични факти, а някои факти доста упорито отказват да се подчинят на идеята за „анализирането и извличането на резултати”, просто защото самите хора не са имали никакъв достъп до каквато и да е била информация. Един показателен пример е Ванга – която е била обикновена жена от народа, при това сляпа и не съществува никакъв начин, по който може да е получила достатъчно знания за събитията, които е предрекла (дори и да приемем, че е „поставено лице” и всичко е нагласено, все още остава отворен въпроса – защо? – каква полза може да има който и да е било от това и... как би излъгал всички големи държавници, които са я посещавали).
По подобен начин стои и въпроса със зрителното познание. Въпреки че теоретически всяко явление и процес в природата могат да бъдат описани с думи (ако не съществуват налични, биват създавани нови, които да го характеризират възможно най-пълно), на практика това не е така. Има много неща, пред които думите са безсилни – и това са предимно абстрактните явления, породени от човека. Да речем – изкуството. Фактът, че за една картина на Микеланджело са изписани стотици томове „високонаучни анализи” и прочее – или общия брой страници, анализиращи романа на Сервантес Дон Кихот надхвърлят стократно дължината на самата творба – не само че не отрича подобни разсъждения, но дори ги потвърждава. Защото колкото повече се пише върху даден проблем, толкова по-ясно си проличава безсилието на думите да го дефинират и изчерпят напълно. Все пак една от дефинициите за Изкуството е: „всичко това, за което колкото и да говориш, никога не можеш да обхванеш напълно”.
Като друг пример можем да вземем дори самите понятия (рожби на езика), така любими на философите – кой може да дефинира с думи какво представляват Живота, Любовта (и всички чувства, в частност), Душата, Правдата, и т.н.?
Познаването на даден характер също не може да бъде обяснено задоволително с думи. Човек не може да напише на хартия или дори да си спомни всички моменти, всички думи, изрази или жестове, с които си е изградил представа за характера някой негов познат, но това познание, което може да съществува в много форми – прогнозиране (да можеш да кажеш със сигурност каква ще е реакцията на този човек към даден вид дразнение), разбиране (да можеш да се поставиш на мястото на човека и не толкова да разбереш, колкото да усетиш, да почувстваш защо той постъпва така) – си остава несемантично и понякога дори не напълно осъзнато.

В заключение ще кажа само, че напълно разбирам и дори приемам всички разсъждения на Фуко, но считам извода, който извлича от тях: „Да знаем, значи да говорим”, за непълен, тъй като има много неща, които не могат да бъдат описани с думи, символи или формули. Ако трябва да го перифразирам и допълня от моя гледна точка, той би звучал горе-долу така: „Да знаем значи да говорим и да усещаме”.

Есета: "Вярата не е познавателен, а жизнен акт"

Въпреки, че изглежда странно – не разумът, а именно вярата играе най-важна роля в осъзнаването и израстването ни като личности, в сформирането на психиката, вътрешния ни свят, светогледа и дори понятийната ни база. И в този ред на мисли, за всеки човек може да бъде само полезно да си даде сметка какво собствено е вярата.
„Вярата не е познавателен, а жизнен акт”
За да напиша теза – или съответно антитеза – е необходимо единствено да приема или отрека мисълта, изложена в заглавието. Лесно, нали? А ако просто не съм съгласен с формулировката му? Ами – не знам. Единственото, което ми хрумва, е да изясня понятията, да изложа аргументите си защо според мен то е неправилно зададено, да го поправя и… да се надявам да не получа двойка (но ако тръгна да разсъждавам върху мисъл, с чиято формулировка не съм съгласен, така или иначе ще ме постигне гореспоменатата участ, тъй че едва ли имам какво толкова да губя – освен може би време и нерви).
Вяра. Първо, нека изясня какво имам предвид под вяра. Повечето хора, като чуят тази дума, веднага я асоциират с православието, с Бог, със задгробен живот и така нататък. Нищо общо.
Фактът, че този вид вяра е напълно излишен за разумния човек и че през цялата човешка история е играл – а, както се очертава, още доста дълго ще продължава да играе – роля само и единствено като патерица за ума (която безспорно би била полезна за човек, изгубил способността да ходи, но определено никога няма да му помогне отново да я възвърне, ако разчита само на помагалото)
считам за безспорен и всеки коментар по него – излишен.
Аз нямам предвид тази вяра.
Вярата е нелогична и неемпирична. По същността си тя е сравнима единствено с чувствата, тъй като при нея се извършва качествен скок, без преди това да се е получило нужното количествено натрупване. Тя е преминаване от едно състояние в друго, без за това да има някаква логична причина и без да са необходими междинни етапи.
Познанието – точно обратното – е и логично, и емпирично. Валидно е при всеки възможен случай (това е една от основните му характеристики) и е напълно провериуемо. При него качественият скок се извършва на етапи, като за всеки от тях е необходимо количествено натрупване на информация, нейното систематизиране и правенето на заключения въз основа на всичко това.
От изложените определения следва, че тези две понятия са напълно противоположни и следователно между тях не може да се сложи знак на равенство (каквато функция в речта изпълнява глаголът „е”).

Дотук добре. Съгласен съм, че вярата не е познавателен акт и не мисля, че е нужно да привеждам друго доказателство, освен очевидната противоположност на самите понятия – вяра и познание. Но втората част на тази мисъл, а именно: вярата е „жизнен акт” е напълно неуместна за мен. Словосъчетанието „жизнен акт”, аз разбирам като „действие, което се извършва от живо същество (очевидно разумно) през жизнения му цикъл”. Видимо, тук няма никакво противоречие – да, наистина вярата ни съпътства през целия ни жизнен път, обаче… тя не е и не може да бъде никакво действие, никакъв „акт”.
Вярата е състояние. Нея или я има, или не. Като вносна лампа – или е ON, или е OFF, средно положение няма.
Вярата формално е въпрос на избор – ти сам избираш дали да вярваш или не в нещо или на някого. Но дали практически това е така?
Нито аз, нито вие вярваме, че белината „Аче” изпира по-добре и е „най-добрия избор”, или пък че „Пе-ралнята живе-е по-дълго със Кал-гон”, но... когато постоянно ти набиват в не особено интелигентната глава едно и също (та нима една интелигентна глава ще се остави да промиват така безочливо и нагло нейното съдържание?) просто няма как да не повярваш. Впрочем, същото е и с вярата във Всемогъщия Бог, който, освен света, е създал и царете (и мултимилиардерите) и – логично – всичко в него е толкова безупречно и съвършено (почти колкото почиствателните свойства на „Пронто”), че просто няма накъде повече; и как иначе, като не друг, а именно Той го е създал. Но аз обещах да не го коментирам изобщо това – извинете, просто не се сдържах да не направя тази леко груба аналогия.
Е, май излиза, че вярата не е много-много въпрос на личен избор все пак (че е избор, избор е, но дали на самия индивид?), ами си е повече въпрос на внушение. Ти може и да не вярваш, че Статуята на Свободата може просто ей така да изчезне, но когато Дейвид Копърфийлд ти го „покаже” нагледно – започваш да се замисляш.
Някои може би ще възразят, че дотук посочените примери обхващат само сетивната вяра, тоест, тази, която е свързана строго с видимите неща. Нека тогава разгледаме и друг случай.
Колкото и парадоксално да звучи, науката също разчита до огромна степен за своето развитие и обогатяване именно на вярата. Не на всеки ще му се отдаде някога възможността да провери дали скоростта на светлината действително е 299 792 458 м./сек. във вакуум и дали Айнщайн не е допуснал всъщност някоя огромна грешка в изчисленията си (което важи със същата сила и за привържениците на квантовата теория, понеже и Макс Планк може би все пак нещо не е домислил както трябва). Тъй че, като че ли излиза, че до известна – направо до голяма – степен за да се отдадеш на науката трябва да вярваш в нея.
На мен лично тези разсъждения и примери са ми достатъчни да не се съглася с мисълта, изказана в заглавието и да я поправя по следния начин:
„Вярата не е познавателен акт. Тя е състояние: състояние, което избираш сам или някой – умишлено или не – ти внушава.”
Вярвам, че доказах твърдението си.