30 ноември 2009 г.

Моментът













На Блага Димитрова


Изправен до стената,
за миг се ти оглеждаш
и виждаш синевата,
и тихичко нареждаш:

“За правдата живях,
за правдата аз днес умирам,
понякога грешах,
но верен път сега намирам.”

И изстрел … звук … и после край –
миг, в който всичко свършва,
кога живот и смърт, и ад и рай
в една се вечност свързват.

Блажен е този, който рано
напуска благ борбата,
и от зло в сърцето му набрано
освобождава го съдбата.

А ний – осъдените на живот –
за смърт велика недостойни,
позорно скрити и покрити в пот,
със страх в душите –
чакаме...

Но отдавна сме покойници.

29 ноември 2009 г.

Когато...

Когато съм тъжен, когато съм сам,
когато налегнат ме мъка и срам;
когато затъна във болка и грях,
когато изчезне и радост, и смях;
когато сълзите премрежат очите,
когато дотегнат до болка лъжите;
когато обземе ме хищния страх,
когато покрие ме тъмния прах;
когато от думи напиращи вече съм ням…
Когато съм тъжен, когато съм сам,

тогава се чувствам човек,
тогава като птица съм лек;
тогава летя освободен,
тогава забравям и тежкия плен;
тогава в душата изчезва тъгата,
тогава виждам ясно светлината;
тогава е истински тежкия ден,
тогава са Бог и доброто със мен;
тогава намирам за мъката лек,
тогава се чувствам човек…

Тъмнина



















Публикуваната снимка е на Larisa

Безкрайни полета, потънали в мрак.
Редици дървета пред морния зрак.
Кат хала надвиснал, небесният свод
поглъща искриците крехък живот...

Няма надежда в туй царство на смърт,
в черна одежда гори всяка плът.
Молбите и проклятията са излишни –
веднъж дошло, от тук не си отива нищо!


Със свойто дяволско око, луната бледа
впива морен взор във мрака непрогледен.
Вятърът застинал е дори с отрязани криле
над пустото, безплодното, безкрайното поле.

Никога не ще се чуе в таз обречена земя
мелодия звънлива, на славей песента...
Заглъхва бързо и изчезва всеки звук;
не викай – няма никой да те чуе тук!


Тук е господарка вечната тъма!
Тук царува мъртва тишина!
Тук угасва и умира всеки взор!
В таз земя на болка, смърт, на мор!

Оголила зъби, ненаситна и хищна,
дебне Тя – Смъртта
и нивга не изпуска нищо!
Притихнал звяр, разтворил свойта паст,
дреме То – Времето,
за да сграбчи пак един от нас!

Дърветата сухи и изгнили
протягат
своите ръце
към халата, и със последни сили
злото й сърце
разсичат...

От раната руква кръвта –
по земята тя на капки се разтича,
и попива после във пръстта
ронлива...

Капка след капка... Хиляди.

Хиляди сълзи проливат
дърветата изгнили...
Хиляди очи
в това поле са впити...

Безстрастни са звездите.

Хиляди сълзи
ще пролеят тук душите.
Хиляди съдби
ще заглъхнат тук разбити.

Тук, където глъхне всеки звук.
Тук, където чака мощен чук.
Тук, където гасне всеки лъч.
Тук – сред гняв, и страх, и злъч.

Тук те води злото в теб.
Тук дървото ти расте...
Насам отдавна си поел, човеко, ти –
изпълнил сетната си цел, сега заспи!

Нито капка красота


Мрачни силуети.
Сенки във нощта.
И нито лъч не свети,
не разсейва мрака
на деня.

Безлични гласове.
Шум във тишина.
И нито дума не зове
този, който чака
в тъмнина.

Безбрежна самота.
Тлее любовта.
И нито капка пъстрота
не улавя зрака,
нито капка красота.

28 ноември 2009 г.

Яма

Помийна яма е душата ми,
пълна с трупове разкапани –
на надежди, някога разлистени,
оплетени в лъжи и полуистини;
на мечти, копнежи неизречени,
кървящи и на смърт обречени;
на думите, безжалостно прахосани,
с печат на безразличие дамгосани;
на жестове напразни и излишни,
изхвърлени на мрачното бунище
като трупове разкапани.
Помийна яма е душата ми.

За мен


Не съм потръпвал аз от болка
след яростна момичешка плесница.
Не са поруменявали страните
на някоя предвзета хубавица
от дръзката открадната целувка.
Не съм могъл да кажа сбогом
без да спрат на гърлото сълзите
и после дълго, дълго да тъгувам…
Някои ще кажат – мил и добродушен.
Но за жалост друга дума има. Скучен.