–... Така, днес темата е „Феминизмът – за или против?“– Милена натърти на думата „за“ с неподлежащ на възражение тон. Тя беше слабо миньонче с тежък характер и огромни... червени очила. – Е, кой е против?
Тъй като бях
единствен мъж в залата и от мен се очакваше – по презумпция – да съм против,
защото бях гаден потисник на женските права, аз с прискърбие поех думата.
Говорих кратко и
неубедително и Милена бързо смаза аргументите ми като валяк пътна настилка.
Тогава се включи Ребека.
– Феминизмът се
крепи на лъжи – каза и замълча, за да произведе необходимото впечатление.
След това
продължи:
– Първо: феминизмът
уж се основава на равенството на двата пола, но всъщност става дума за правата
на ЖЕНИТЕ и за тяхното господство. Затова и има толкова паради, на които ходят
жени с плакати – ЖЕНСКА ВЛАСТ или ЖЕНИТЕ СА БЪДЕЩЕТО.
Милена я гледаше
опулено като веган – чиния със свинско и не можеше да се свести. Успя да
промълви няколко думи. Но Ребека продължи:
– Ако наистина е
така, защо жените говорят много рядко за случаите, в които е злоупотребявано ПО
ВСЯКАКЪВ начин с мъже?
Милена се опита
да даде контрааргументи, но Ребека я затапи тотално.
Докато говореше,
всички я слушахме зяпнали. И Зоя, която беше метър и деветдесет и тежеше
сигурно седемдесет килограма, защото беше булимичка. И Мария, която имаше
проблем с цигарите и алкохола. И Таня, на която височината и ханшът бяха опасно
близки. И всички повредени и загубени като мен души.
И не можах да не
се запитам какво ли си мислят, докато я слушат.
Те, които винаги
бяха разчитали на твърдението, че мъжете са боклуци и потисници, защото те
самите бяха твърде слаби и безволеви, за да станат силни и независими? Какво си
мислеха, когато уверена и самостоятелна жена като Ребека развенчаваше този мит?
Докато говореше,
аз я гледах право в очите и търсех някаква слаба светлинка, която да ми
подскаже какво мисли за мен. Не я виждах. Припомних си всичко, което се
шушукаше зад гърба ѝ.
Изоставена от
майка си, тя попада под грижите на алкохолизирания си баща, който пропива
всичко, до което се докопа. Учи и работи, за да се издържа, и скоро става
независима. Завършва в чужбина, но се връща, ЗА ДА ГЛЕДА БАЩА СИ и да поддържа
къщата, в която е израснала, защото я обича като дом, въпреки всички лоши
спомени. Това успях да измъкна от клюкарките (разбира се, разказано по друг
начин), защото тя не обичаше да говори за себе си. Също разбрах, че сега работи
за американска фирма онлайн като уеб дизайнер и определено НЕ е фен на
феминизма.
Да, харесвах я.
Даже много. Но също така ми бе ясно, че маце от нейния калибър не може никога
да тръгне със смотльо като мен. Дори да нямах жена и дете на три месеца – факт,
който пазех като орлица своите малки, защото истината е, че не бях особено
щастлив с жена си. Но на мен ми стигаше и тихо съзерцание два пъти в месеца...
ако не се бе случило нещо.
Нещо, което
преобърна живота ми.
***
От клуба се
пренасяме в дома на моите приятели, семейство Петрови. Те не бяха семейство,
когато се запознахме, да уточня. Дори не живееха заедно, но с времето – и със
стотиците вечери на зверски напушвания– си паснаха, огладиха ръбовете и ето че
станах кум на сватбата им. Защо се напушвахме? Ами те – понеже бяха вече
изключително изхабени от работите си. Моника – барманка, по цял ден на крак,
нощни смени, и Тони – пазач, вторачил се в десет камери, на 24-часови смени. Те
често сменяха работите, защото им писваха. Единственото, което не им писваше,
беше дрогата. Каква дрога? Пушехме предимно марихуана, но имаше и екстази, и
ЛСД, и гъби. Защо аз пушех? Детето ревеше постоянно и на мен ми се искаше да го
удуша през повечето време. А жена ми от оса преди детето се превърна в
пепелянка след раждането му. Бях на режим работа – вкъщи – работа – вкъщи. А
работата ми на дребен чиновник, освен че беше неописуемо скучна, беше и ниско
платена, заради което жена ми се оплакваше постоянно. Но на мен ми трябваше
разнообразие. Клубът беше два пъти в месеца, а останалите два пъти, къде с
молби, къде със скандали, си издействах при Моника и Тони.
Днес бяхме на
лек коз.
– Къде да отидем
на следващата си екскурзия? – попитах със сериозна физиономия, вперил невиждащи
очи в Моника.
– Чувам, че Марс
е добра дестинация по това време на годината – отговори вместо нея Тони,
замълча за малко и после тримата се спукахме от смях.
Продължихме в
същия дух няколко минути – или часа – и малко по малко усетих някакво странно
чувство. Сякаш електричество мина през мен, нещо в мозъка ми се... промени.
– Здравей!
Пред мен стоеше
яркожълт динозавър. Тръснах глава.
– Казах,
здравей! – продължи динозавърът. – Учтиво е да ми отвърнеш на поздрава. Но вие
в 21-ви век какво ли разбирате от учтивост?
– З-здравей! – заекнах
аз.– К-какво си ти?
– Аз съм
велосираптор, не е ли очевидно?
– Жълт...
вело... велосираптор? Няма жълти динозаври.
– Защо, колко
живи динозаври си виждал?
– Аз, ъ-ъ...
– За твое
сведение... – каза динозавърът и се изпъчи, вдигайки нагоре мъничките си предни
лапи – всички велосираптори сме жълти. Като Слънцето.
Това ми дойде
много.
– Тони, Мони,
виждате ли жълтия динозавър пред мен?
Но двамата ми
приятели бяха замръзнали и не ми отговориха.
Тогава започна
да ме хваща страх.
– Какво си ми
направил?
– Отговорът на този
въпрос изисква повече време, отколкото имаме. Затова ме слушай много внимателно
и може да се ограничим само до няколко срещи. Намираш се в балон от замразено
време. Аз съм изпратен от бъдещето, за да ти донеса едно послание... Знам, че
имаш много въпроси. Сигурно си чувал за пренасянето на фотони в миналото? Не?
Диваци! В другото време... както и да е. В бъдещето вече сме възвърнали всички
видове, които някога са живели, което, както можеш да си представиш, натоварва
Земята...
Динозавърът
спря, за да си поеме дъх, и аз успях да вмъкна:
– Защо не
пратиха човек?
– Я ми кажи...
ако бяха пратили някой учен с разрошена коса и мръсни очила, щеше ли да ти
направи впечатление колкото аз?
– Ммм… едва ли.
– Виждаш ли, не
си толкова тъп. Сега слушай. Земята е претоварена, въпреки колонизирането на
Луната и Марс, и има фракции, които не искат да я делят и... накратко... след
около хиляда и петстотин години ни чака термоядрена война от немислими
пропорции, която заличава напълно живота на Земята.
– Може ли да те
пипна?
– Ох, господи!
Ти не ме ли чуваш? Ти си във времеви балон, замразено време, знаеш ли колко
клетки ти убива това в секунда?
– Чакай,
мозъчните ми клетки умират? – попитах, временно забравил за интереса си към
реалността му.
– Не бях ли
споменал? Не се бой, умират по-малко, отколкото от тая отрова, с която се
тъпчеш. Съсредоточи се във важното. Кое е важното, Страхиле?
– Да спрем термоядрената
война – отвърнах неуверено.
– Браво на
момчето! Сигурно се питаш как.
– Да.
– Ребека.
– Ребека? – повторих
като папагал.
– Да, Ребека
Симеонова, твоята дружка от клуба по дебати.
– Как да го
направя?
– Трябва да я
забремениш.
– Моля?!? – тук
се задавих и едва не паднах от стола.
– Не се бой. Ще
стане от един път.
Преглътнах
шумно.
– Нашите
квантови суперкомпютри изчислиха, че дете точно от вашите комбинирани гени,
изгледано при сегашните условия, ще стане водач на революция, която след хиляда
години ще унищожи въпросните фракции.
– Не разбирам.
Как дете от наши дни може да бъде фактор за десетки векове напред?
– Ехооо, ти не
ме ли чуваш? Квантови суперкомпютри, не калкулатори. Запознат ли си с
Темпоралното натрупване?
– Не.
– Илитерат!
Приеми това, което ти казвам, за истина и действай.
– Виж – казах,
когато тревата ме поотпусна,– дори да приемем, че всичко, което ми казваш, е
истина, че дори съществуваш... Ребека е недостъпна за мен. Ние дори не сме от
един и същ биологичен вид.
– Мислех, че сте
хомо сапиенс?
– Не. Имам
предвид, да. Но тя е класи над мен.
– Доколкото
знам, имате само две класи – богати и бедни.
– Не. Виж, няма
да стане.
– Бях подготвен
за подобно поведение. Може би имаш нужда от по-... визуални стимулации.
Тогава всичко
изчезва и се намирам в центъра на поле. Пред мен, заемащ целия хоризонт, се
шири град. Небостъргачи се извисяват до небето, в далечината се виждат летящи
мушици, които сигурно са аероколи и аеробуси, видими са и гръбнаците на
супербързи влакове... не мога да видя много от мястото, където се намирам, но
нямам време да обмисля и малкото, което ми е достъпно, защото от небето се спускат
няколко бели черти. Те падат в различни части на града и изведнъж съм заслепен
от светлината на хиляди слънца.
После се
озовавам в една стая с много хора, където на холограма се вижда глобусът на
Земята. Той е синьозелен, но постепенно на него се появяват червени петна,
които се уголемяват, докато го поглъщат целия.
– Знаеш ли какво
видя? – динозавърът ме извади от видението.
– Бъдещето? – попитах,
треперейки.
– Не. Виждаш
версия на бъдещето. Разклонението, което започва от днешния ден и продължава до
3536 година. Но промяната вече е започнала с появата ми. Ако сега се върна,
бъдещето ще е леко променено.
– Какво значи
това? Няма ли да се върнеш?
– Не.
– Защо?
– Нямаме време.
Като за начало научи повече за Ребека. Промяната е започнала, но не е достатъчна.
– Откъде знаеш?
– Нали съм тук.
Алоха. – каза той и изчезна.
– Алоха– отвърнах,
чудейки се на какъв език говорят в бъдещето.
***
Когато се
прибрах вкъщи, свободен от влиянието на наркотика, се замислих. Какво ми се
случи? Какво бях преживял преди няколко часа? Глобален апокалипсис, съобщен ми
от жълт вело... вело... динозавър? И за да го спра, трябва да забременя Ребека.
Изглеждаше объркано като картина на експресионист. И също толкова непонятно.
Можех просто да го игнорирам, или да го приема като вик от подсъзнанието ми, че
трябва да действам с Ребека. Може би не да я забременя, но поне да науча повече
за нея, както ми бе казал вело... сирапторът. Все пак, не можеше да навреди.
Нали?
***
Събирането на
сведения за Ребека се оказа доста тежка задача. Като изключим клюките, които се
носеха, нямаше истинска информация за това какво харесва да прави, с какво се
занимава в свободното си време, кое е любимото ѝ цвете и каква е по характер – както
вече казах, тя не говореше много. Но разбрах, че ходи на танци. А и винаги
оставаше възможността за разговор лице в лице, който така отчаяно отбягвах. Но
се налагаше да поговорим.
– Здравей! – казах
аз тихо, след като всички се изнесоха.
– Здрасти!– отвърна
тя мило и се усмихна. Виждах бръчиците около устните ѝ. Явно бе по-възрастна,
отколкото очаквах. Тогава можеше ли да е вече заета? Дори семейна?
– Аз, амм...
Ребека библейско име ли е?
– Да.
– Ти вярваща ли
си?
– Не...
родителите ми... баща ми...
– Знам... за
баща ти. Извинявай, носят се слухове. Много си смела! Възхищавам ти се.
Всъщност исках да ти кажа – благодаря, че ми спаси задника на дебата за
феминизма.
– Ох, че се беше
оплел! Пък и тази Миленка...
– Да, как я
подреди!
– Не обичам да
споря.
– ... каза
най-добрата в клуба по дебати – отвърнах и двамата се засмяхме.
– Дебатът и
спорът са различни неща.
– Дебатът е спор
с правила – казах, учудвайки се на словоохотливостта си.
– Ами ти? Каква
е твоята история? За теб също има клюки.
– Да, знам, че
според клюкарките тук съм смотльо без социален живот, който идва, за да ги
гледа – все едно са много красиви! – и да се опита да свали някоя. Което никога
не става, защото е твърде захлупен, че да ги заговори.
– Е, заговори
мен.
– Да, след сто
сбирки и защото...
– Защо?
Почудих се коя
истина да ѝ кажа.
– Защото си
най-красивата тук.
– Това е много
хубаво – каза тя. – Но ще трябва да те разочаровам.
– Омъжена си?
– Не, не вярвам
в брака, родителите ми... както и да е, имам деца, две, едното е в пети,
другото в шести клас. Имам и приятел.
– Разбирам.
Започнах да
мисля трескаво. Тя беше семейна, имаше две деца. От невъзможна, мисията ми
стана немислима. Защо мисия? Защото докато говорех с нея, в мозъка ми пламваха
искри и това, което ми беше казал велосирапторът, започваше да дава тон на
мислите ми.
– Щастлива ли
си? – попитах отчаяно.
– Много – отвърна,
без да се замисли, тя.
И последните
искрици надежда угаснаха в очите ми.
– Виж – каза тя.
– Не ти трябва жена като мен. Аз съм вече на години. Ти си млад и умен, можеш
да хванеш всяка. Тия от групата ги зарежи, те са тъпи и озлобени, ще останат
стари моми без котки, защото и на котките ще завиждат. Ела на танци с мен. Ще
те запозная с момичета.
Замислих се. Аз
не исках момичета. Имах си момиче вкъщи, което ме обичаше, но аз нея – не. Имах
и дете, което и двамата не желаехме и беше плод на няколко текили и спукан
презерватив. После надянах брачния хомот и изобщо не исках това да се разчува.
Със затворения – досега – живот, който водех, никой не знаеше за семейното ми
положение. Като ме гледаха, всички предполагаха, че съм ерген, дори може би
девствен, и не им хрумваше дори, че може да имам жена и дете. Не бързах да
развенчая този мит. Но това, което вече действаше в мозъка ми, произнесе сякаш
вместо мен:
– Добре, ще
дойда.
***
След като се
прибрах, реших, че положението не е толкова трагично, колкото изглежда. В
крайна сметка какво излезе – че не е женена, но си има гадже, че има две деца –
големи – и е щастлива с всичко това.
Да, доста
трагично си беше.
Но щом бяха
избрали мен, просто трябваше да мога да направя ПОНЕ нещо. Странно беше, че
вече бях приел велосираптора за нещо истинско, или поне истинско в съзнанието
ми, и действах според неговите желания. Това донякъде ставаше съзнателно,
донякъде подсъзнателно. Беше малко плашещо, но и интересно. За първи път нещо
интересно в живота ми! Поради финансови – но и не само – причини се отказах от
клуба и го замених с танците.
Не можете да си
представите колко красиви, млади, слаби момичета имаше там. Човек би се влюбил
във всяка една от тях. Но аз гледах само Ребека. Тя се носеше като лебед и беше
класи над останалите. Всеки път, когато танцувах с нея, като че ли ставах нов
човек.
Постепенно
промених и визията си.
– За какво си
купил този гел? – попита Ирина подозрително.
– Оу – отвърнах.
– За да съм по-красив за теб.
– Защо? Ти
никъде не ме извеждаш. Стоя си в скапаната къща по цял ден с детето, докато ти
скитосваш...
Открих, че дори
не ми се спори. Просто си сложих от гела и излязох.
Направих някои
промени и в гардероба си и вече приличах на съвременен мъж. Но дали беше
достатъчно?
– Хей. Ставаш
по-добър. Покажи ми онова движение отново.
– Онова със
завъртането ли? О, я стига!
– Не, давай...
Браво! Видя ли, че го можеш.
– Ако не беше
ти...
– Не зависи от
мен. Всичко зависи от теб!
– ВСИЧКО ЗАВИСИ
ОТ ТЕБ! – повтаряше жълтият велосираптор, докато ме събуди от унеса.
– А, какво?
– Ти променяш
времето. Справяш се много добре, но нямаме време. Затова те извиках.
Огледах се. Бях
при Моника и Тони, а в ръката ми димеше коз.
– Виж, не знам
какви игрички играеш, но искам да ми обясниш ВСИЧКО ВЕДНАГА.
– Ох. – Рапторът
въздъхна. – Добре. Дългата версия ли искаш или кратката.
– Кратката.
– Добре. – Динозавърът
скръсти малките си ръчички и започна да рецитира. – През 2156 година учените
доказват, че пътуването във времето е невъзможно. Поне не на хора или животни,
или дори предмети. Но опити още от предишния век показват, че може да се
изпратят частици или групи от частици, които дори да притежават колективен
интелект, за кратко в миналото. Но тъй като никой не знаел как да направи това,
тази теория постепенно отпаднала от полезрението, докато в 3530 година учените
не достигат до тази степен на технологично развитие. Появиха се ВЕФ, като мен.
Времеви единици фотони, носещи разум. Учените решиха линейните темпорални уравнения
с милиони неизвестни на квантовите си суперкомпютри, и проведоха опити. Опитите
бяха успешни. Но не се появи ИСТИНСКА причина да се върне ВЕФ толкова далече
назад. До 3536, когато видя какво се случи. Но ВЕФ-овете само пренасят
съобщение и след това анихилират, за да не повлияят физически на събитията.
Преди да паднат бомбите, една лаборатория в дълбок бункер работи и ме изпраща в
една и съща секунда нейно време, докато тук ще минават седмици. И ето ме пак.
– А какво се
случва с мозъка ми?
– Темпоралната
теория е широко свързана със съзнанието. Когато ВЕФ-ът пристигне, той се
"закача" за гостоприемник, тоест действа като паразит, и източва
енергия от невроните му, създавайки образа право в съзнанието и освобождавайки
времевия балон от замразено време. Когато пушиш, е по-лесно, защото процесите
са сходни.
– Затова ли
каза, че моите неврони умират?
– Да, но малко
от тях. А си струва.
– Добре. Мисля,
че разбрах. Но как се пренесох от танците тук?
– Щеше да
сгрешиш, опитвайки се да я целунеш, затова подсъзнанието ти пое контрола и
промени хода на събитията. За протокола – не се опитвай да я целунеш до пета-шеста
среща.
– Пета-шеста? Ти
какво, бъзикаш ли се с мен?
– Мислиш ли, че
рапторите имат чувство за хумор?
– Не.
– И си дяволски
прав. Мисията ти е твърде важна, за да позволим да я прецакаш заради нагона си.
– Нагонът ми – натъртих
на думата – не е ваша работа и ще си правя каквото искам.
– Съжалявам. Не
можем да го позволим. ЩЕ СИ ХОДЯ!
– Ще си ходя.
– Аммм, в коя
посока си?
– Към Запад. Ти?
– Имам приятел
на Запад, може да ида да го видя.
Тя се навежда,
но виждам искриците в очите ѝ. Не ми вярва.
По пътя говорим
за книги, филми, музика.
Изпращам я до
тях и тя ми благодари. Аз ѝ казвам, че чувствам като дълг да изпратя всяка
дама, а тя се усмихва... очакващо. Или не? Страхът ме парализира. Може би
милиарди животи зависят от това, което ще направя сега. Ръкувам се. Колко съм
смотан!
***
Отново сме в
дома на семейство Петрови.
– Абе, какво
става с теб? – пита Мони с явен интерес.
– Нали знаеш,
жената, детето, работата...
– Имам предвид,
че са те видели да танцуваш?
– Кой ти каза! –
питам отбранително.
– Надя. Тя много
те харесва. Но не дава да ти кажа.
– Порта – включва
се на място Тони.
– Не ме
интересува.
– Хайде,
Страхиле, всички знаем, че не си луд по Ирина. Че приемаш тези взаимоотношения
като наказание и тежест. Позволи си поне една забежка. Здравословно е. – Моника
ме гледа загрижено.
– Ако не е Надя,
коя е? Тя каза нещо за...
– Здравей! – каза
рапторът.
– Не мога да
повярвам, че го казвам, но – слава богу, че дойде!
– Не сме
доволни. Флуктуациите във времето замират и войната продължава да бъде
неизбежна. Оказва се, че имаме дори по-малко време.
– Но какво да
направя. Добавих я във френдфейс, но тя не прие поканата ми. Очевидно ме
харесва като познат и не иска да съм част от живота ѝ.
– Ние не искаме
от теб да си част от живота ѝ, ние искаме това дете, Страхиле. ТРЯБВА НИ.
– Трябва ни
доброволец да танцува с Ребека на финала!
Аз се свивам в
тълпата, но изненадващо за самия мен, вдигам ръка.
– Кой е там?
Страхиле, ти ли си? Браво, много смело! – казва нашият треньор. А главният
съобщава:
– Конкурсът ще
се проведе след 30 минути.
Ребека идва и ме
хваща за ръката. Нейната е топла и нежна.
– Благодаря ти,
че се отзова. Другите шушумиги едва ли щяха да дръзнат. Всички се чувстват
заплашени от мен.
– Аз – не – казах.
– Зная. И затова
държа на теб – отвръща тя и ме целува по бузата.
Истината беше,
че танцувах от няколко месеца и изобщо не бях на ниво за този конкурс. Също
така знаех и че ако го спечелим, съм с една крачка по-близо до сърцето ѝ.
Голяма крачка.
Но знаех и друго
– че моите действия могат да бъдат изчислени в бъдещето и те ще направят нещо,
както правеха досега.
– Обявяваме
фестивала за открит! ДВОЙКИТЕ ДА ИЗЛЯЗАТ НА СЦЕНАТА!
– Двойките да
излязат на сцената! – повтаря жълтият раптор, докато излизам бавно от унеса.
– Справих ли се?
– Подсъзнанието
ти се справи.
– Щом като е
толкова важно, трябва да ми разкажеш повече за това подсъзнание и как го контролирате
от бъдещето.
– О, ние не го
контролираме. Просто го отприщваме. То е Хаосът. Душата. Свръх-Егото. То знае
всичко и може всичко. Затова спечелихте конкурса.
– Спечелихме го!
– цигарата изгаря пръстите ми, но аз не обръщам внимание.
– Да. И ти си на
финалната права.
– Какво значи
това?
– Че тя вече ти
има доверие и можеш да действаш.
– Как така да
действам?
– Ти как мислиш?
– попита рапторът и вдигна това, което изглеждаше като вежди. – Опознай я и я
оплоди. Както ти казах, ще стане от раз. Просто преспете в някой хотел. Не е
нужно никой да разбира. А ако не иска... има други начини да го постигнеш.
– Караш ме да
разбия две семейства...
– ... За да
спасиш човечеството и всеки вид, живял на тази планета...
–... след
петнайсет века...
– Да. Точно това
искаме. И сме в правото си.
– А има ли
значение какво искам аз?
– Опасявам се,
че ако не го сториш ти, ще отключим подсъзнанието ти, което може да направи
много поразии, включително и това. А подсъзнанието не се съобразява с хорските
желания и едва ли ще е толкова деликатно като теб...
– Добре, остави
ме един ден да помисля.
***
Нямаше какво да
мисля.
– ... и този...
жълт... раптор се явява, когато пушиш, и иска какво?
– Да преспя с
теб и да те оплодя.
– А ако не го
направиш?
– Всеки вид на
планетата, включително аз и ти, в бъдещето ще умре в термоядрена война.
Ребека ме
изгледа и каза:
– По-тъпо нещо
от това не съм чувала. Имам предвид, цял живот тъпи мъже са използвали тъпи
реплики, но тази бие класацията с десет скали. – И започна да се смее.
– Виж, Ребека,
помисли, защо ми е да лъжа за това?
– Ъъм, за да
преспиш с мен?
– Но аз не
искам, там е работата. Аз те... аз те... обичам. И точно затова трябва да
бягаш.
– Сега пък да
бягам. – Тя продължаваше да се смее. – Сигурен ли си, че не си напушен СЕГА?
– Те могат да
отключат подсъзнанието ми и да, и да...
– И какво да?
– Не знам.
Единственото решение от тяхна гледна точка е да те насиля.
– Само посмей!
– Не аз.
Подсъзнанието ми – хаосът, душата, свръх-егото. Разбери, Ребека, на тях не им
трябваме аз и ти. Трябва им нашето комбинирано ДНК.
– Тогава защо
този динозавър не се явява и на мен?
– Не можах да го
питам. А сега е вече късно. Трябва да бягаш. Преди...
– ПРЕДИ
светлината беше мрак. И от този мрак се роди ПОДСЪЗНАНИЕТО. ТО беше ХАОСЪТ.
ДУШАТА. ПСИ. СВРЪХ-ЕГОТО. ТО присъстваше във всяко живо същество и го водеше
напред. Хората го нарекоха Еволюция, но не го опознаха напълно. До тридесети
век, когато психологията се разгърна на стотици поднаправления и после се сви
до едно – познанието на подсъзнанието и неговото влияние върху разума. Ти
изпълни задачата си и сега можеш да починеш до възкръсването си след петнайсет
века. Е, няма да си точно ти, но ще е близко твое копие.
– Чакай! – виках
в мрака. – Какво ѝ сторих?
– Не се терзай
със смъртни мисли. Ти си един от първите безсмъртни, радвай се– каза жълтият
динозавър Тоби.
Знаех това име,
защото сам му го бях дал през 3536 година, когато бомбите започнаха да падат...
