Елизабет беше в единайсти клас на най-елитната гимназия в града. Тя беше умна, красива и изключително самоуверена. Изобщо, мечтата на всеки дванайстокласник. Обаче нито един дванайстокласник от училището й не го огряваше. И както въпросните дванайстокласници се досещаха, за това си имаше причина. Тя просто не искаше да се занимава с хлапета. Беше й дошло до гуша от дечковци, които не знаят какво искат. Тя знаеше какво иска. Искаше да бъде обожавана, а не просто обичана. Разбира се, имаше обожатели, които държеше настрана, без да им дава каквито и да е било аванси, с изключение на една усмивка от време на време, но и това им беше достатъчно за да се навъртат около нея. Това й харесваше. Освен това тя знаеше, че всеки дванайстокласник скоро ще замине за някоя точка от страната и ще бъде сред апетитни колежки и ще забрави старото си гимназиално гадже. Затова внимаваше.
Мартин беше на 24 години. Той беше бездомник, но бездомник по собствено желание. Беше продал къщата си веднага след като родителите му починаха и беше вложил парите в банка. Просто не му трябваха. Беше напълно доволен да лежи по пейките, да се храни от кошовете и да проси. Вярно, много рядко просеше, но и това му се налагаше. Той живееше в близост до един стол, в който се хранеше, а тоалетната му използваше да извършва хигиенните си нужди. И действително, бръснеше се почти всеки ден, миеше си косата два пъти в седмицата... кой от средностатистическите метъли може да се похвали с подобно нещо?
- Защо ме доведе в този стол, Иване?
- Защото готвят хубаво, Ели. Пък и...
- Пък и какво?
- Хайде да седнем на онази маса там.
- Но там има вече човек.
- Знам.
- Добре.
- Здравей, Мартине.
- Мартин. Елизабет. Елизабет. Мартин.
- Приятно ми е да се запознаем.
- Ели, Мартин е един от най-добрите ми приятели. Има докторат по компютърни науки и английска филология и знаеш ли какво работи в момента?
- Не знам. В някоя фирма...
- Мартине, защо ти не й кажеш.
- Иване, не знам какво целиш...
- Нищо не целя, просто искам двамата да се опознаете.
- Защо?
- Защо?
- Ами не знам. Не ми задавайте толкова сложни въпроси... А, какво... телефона ми звъни, извинете... Ало, да. Сега ли? Веднага? Аха, ок. Добре, до двайсет минути пристигам. Хайде, чао... Ами какво да ви кажа, работата ме зове, ще трябва да ви оставя...
- Иване...
- Изглежда приятелят ми ни остави сами, а?
- Да, така изглежда. Е, простете, но ми стана интересно... какво всъщност работите?
- Нищо.
- Как така нищо?
- Ами ей така. Нищо. Аз съм скитник.
- Но нали имате докторат по...
- Да, имам. И съм магистър по английска филология. Но какво ми пречи това да съм скитник?
- Ами... предполагам нищо. Да не би да сте имал фирма и да сте банкрутирал?
- Не. И моля те, стига с това вие. На мен всички ми говорят на ти.
- Добре. Значи нямаш никакви пари и просиш?
- Не. Имам много пари. Но да, понякога прося. Парите ми са в банка и рядко посягам към тях.
- Но значи... значи това...
- Това си е мой избор. Харесва ми този живот.
- Но как... как е възможно...
- Добре, замисли се. Ти на колко години си... ученичка ли си?
- Да, на 17 съм.
- Представи си, че няма училище. Нямаш задължения, никой не те търси за нищо. Не се занимаваш с домашни, не те чакат крайни срокове, контролни, класни, изпитвания. Нещо повече, нямаш родители, които да те хокат, да те дразнят и да ти казват къде и кога да излизаш и прочее...
- Утопия! Но...
- Именно. Ти предполагам си отличничка?
- Е...
- Няма какво да ми скромничиш, аз съм отличен психолог. Отличничка си. И след една две години ще идеш в университет, както аз направих. Вероятно няма да изкараш две висши, особено пък не на веднъж, но и едно ти стига. После ще почнеш да работиш. И... ще се запознаеш с едно прекрасно момче. И... до там ще ти е живота. Ще се ожениш, ще започнеш работа и свободата ти малко по малко ще изчезне. Стресът ни убива. Стресът е ракът на днешното общество. Особено в София. Ще ти дам един съвет. Не ходи в София. И не ставай програмист. Програмистите са бачкаторите на днешното общество. Работят по дванайсет часа, вярно плаща им се много, но се амортизират за 5-6 години и после за нищо не стават. Ти вероятно си в елитно училище и до колкото познавам училищата в този град си в езикова. Do you speak English?
- Yes. Fluently.
- Do you know the grammar?
- Yeap.
- But I guess you need to practice.
- Yes.
- Well, I will be glad to speak with you and answer any questions you might have.
- Ok.
- Но нека сега продължим на български. Какви други езици знаеш?
- Немски. Руски само говоримо. И малко испански.
- Браво. Съветвам те да поработиш по руския си.
- Ами все нямам време.
- Намери. Езиците са всичко в днешно време. Особено ако знаеш повечко. Какво мислиш да кандидатстваш?
- Съдебна медицина.
- Хм... странно. Езиковата и медицина. Сигурно ходиш на уроци.
- Да, по химия тази година, а догодина почвам биология.
- Имаш ли си гадже?
- Какво?
- Попитах имаш ли си гадже, какво неясно има.
- Не мисля, че...
- Че е моя работа. Ех, вие тийнейджърите тези дни, все си мислите, че светът се върти около вас... Не ме интересуваш, просто питам. Такова здраво и хубаво момиче като теб, в езикова гимназия, сигурно се избиват за теб момчетата.
- Е...
- Хайде, кажи ми.
- Не, нямам си гадже.
- Но си имаш обожатели.
- Хахахах, толкова ли много?
- Но аз нищо не съм казала.
- Няма нужда да казваш. Казах ти, познавам хората.
- Стига сме говорили за мен. Кажи ми нещо повече за себе си.
- Защо?
- Е, как защо. Стана ми интересен.
- Ех, момиче, нищо интересно няма в живота ми. Но няма и нищо неприятно. Нямам грижи, нямам проблеми. Е, зимата ми е малко тежко и понякога посягам към спестяванията си...
- Прости ми, но просто не мога да проумея...
- Защо съм скитник, след като имам и образование, и пари ли?
- Да.
- Много просто. Личен избор. Едно време и аз имах много обожателки. Затова направих както ще направиш и ти. Насладих се докрай на това положение и си избрах най-готината. Сгодихме се, започнах работа и... И животът ми свърши. Никаква свобода. Ангажименти, спорове с половинката, задължения в работата, задължения вкъщи... изобщо, не се чувствах жив. Затова продадох къщата, разделих се с приятелката си и заживях в този стол.
- Но достойнството ти...
- Не ми говори за достойнство. Ти ще се продадеш...
- Моля?
- Хахахах, много си докачлива. Имах предвид, ще продадеш ума си, не тялото. Ще се свреш в кубче метър на метър или в по-голяма позлатена клетка, но какво значение има всичко това? Какво достойнство можеш да имаш когато продаваш труда си на другите?
- Да, но поне няма да прося... аз... извинявай.
- Спокойно. Не се обиждам. О, момиче... ъъ, Ели, трудно можеш да ме обидиш, тъй че не се притеснявай... Да, понякога прося, но не виждам нищо унизително в това. Свиря си на китарата и ако на някой му харесва, дава ми пари, ако ли не, не дава. Нима скъпите групи по ресторантите са по-различни от мен. Е, да, те получават пачките, но също продават дарбата си. А аз не я продавам. Тя си остава моя, просто я споделям...
- Значи свириш.
- Да, и сам си мисля песните. Висоцки, а?
- Хаххах, ама ти си бил и скромен.
- Искаш ли да ти изсвиря нещо?
- Да, разбира се, ще се радвам.
- Добре, но после, защото китарата ми е в тоалетната.
- Ами аз се наядох. Но не ми се тръгва. Някак си... не знам, стана ми още по-интересен заради нещата които каза...
- Ели... момиче... недей.
- Какво недей.
- Недей да правиш нещо, за което после ще съжаляваш.
- За какво говориш?
- Знаеш за какво говоря.
- Не, не знам.
- Добре, не знаеш. Сега ще те помоля да си отидеш.
- Но защо?
- Защото аз тук живея – той се засмя – не мога да си отида.
- Но защо...
- Просто си отиди. Не задавай въпроси.
- Добре, но знам къде живееш...
- Да, знаеш. До скоро.
- Чао.
И Елизабет излезе от стола. Мартин гледаше замислено след нея. “Недей!”- каза си той. “Не отново”.
Иван беше програмист. Такъв беше от 5 години. Беше се запознал с Мартин във фирмата в която двамата работеха и веднага между тях бе пламнала искрата на приятелството. Но за Иван Мартин беше много сложен характер. Той така и не успя да го опознае през краткото време, в което работеха заедно. Според Иван неговият приятел имаше всичко – красива, направо разкошна приятелка, скъпо платена работа, голяма къща, само за семейство, скъпа западна кола. Изобщо всичко. Но когато родителите му починаха той се промени. Сякаш се затвори в себе си. Държеше се сякаш нещо в начина му на живот го измъчваше. И един ден просто напусна. Скоро Иван разбра, че е продал къщата и колата и е станал скитник. Това го разтърси до мозъка на костите му, но не попречи изобщо на приятелството им. Мартин се задоми в близост до един стол, който беше на път на приятеля му и пак се виждаха много често. Иван не разбираше философията на Мартин и много често двамата спореха относно начина му на живот. Според приятеля му, Мартин погубваше образованието си, младостта си и всичко което имаше заради някакви “отвеяни идеали” и прочее глупости. Но Мартин бе непреклонен, това беше начина на живот, който винаги бе искал, просто докато родителите му бяха живи, той изпитваше неконтролируемата нужда да им угоди, като бъде идеалният син, идеалният мъж, идеалният работник. Но когато те починаха, той се почувства освободен и решен да изпълни детската си мечта – живот без грижи, без ограничения. Животът на бард. Той знаеше, че песните му не са върха на сладоледа, дори знаеше, че няма никога да станат известни или да се продават, но те бяха парчета от душата му и той много ги ценеше като такива. А и фактът, че понякога припечелваше от тях се отразяваше добре на самочувствието му.
Но Мартин винаги бе имал слабост към хубавите жени и Иван знаеше това. А освен това знаеше, че Ели не би се задоволила с обикновен скитник. И планът веднага се заформи в главата му. Срещна ги веднъж, но това далеч не беше достатъчно.
Или поне той така си мислеше...
- Браво! Браво! Заслужи си ги.
- Благодаря, млада госпожице, много сте мила. А, Ели, ти ли си? Какво те води в моя... в този стол.
- Моя ли каза? Този стол да не би да е твой?
- Добре де, хвана ме. Но никога не съм казвал, че нямам недвижима собственост. Как мислиш ми позволяват да ям безплатно и да ползвам тоалетната и банята? Не казвай на Иван, моля те. Искам да го дразня до последно – казвам му, че скоро ще ме изгонят и оттук.
- Добре. Но... има и баня?
- Това ли е най-основното, което искаш да ме питаш.
- Аз... не. Всъщност не. Дойдох, първо за да чуя някоя твоя песен... Check! И второ... за да поспоря с теб.
- О, чудесно, спор. Учил съм две години реторика.
- Show-off.
- За какво искаш да спорим?
- Не се ли досещаш?
- Нямам ни най-малка идея.
- За начина ти на живот, разбира се. Или по-скоро за това, че ти нямаш живот.
- Ели, тези аргументи съм ги чувал от Иван поне хиляда пъти. Моля те, пощади ме и чуй следващата песен.
- Не! Не искам да слушам. Този път ти ще слушаш!
- О, каква жар. Добре, девойче, да чуем какво имаш да ми казваш.
- Знам, че при теб няма стрес. Няма спорове. Няма задължения, но замислял ли си се от какво се отказваш. Няма да се ожениш...
- Брак. Пфу!
- Ей, без коментари!
- Хахах, добре, девойче.
- И не ме наричай девойче, вече съм пълнолетна.
- Добре, млада госпожице.
- И това не ми се нрави, но да не се фокусираме върху това.
- ... няма да се ожениш, няма да имаш деца, ще си умреш сам и необичан.
- Всеки умира сам.
- Какво стана с приятелката ти?
- Омъжи се.
- Ето виждаш ли? Как се почувства от това?
- Как да се почувствам? Тя очакваше предложение от мен, но аз не бях готов. Очевидно новият и приятел е бил готов.
- Знаеш ли какво си мисля?
- Ами не, не съм телепат. Аз съм просто един китаро-свирещ скитник, който ще умре сам и необичан...
- Стига де, не исках да те обидя.
- Не съм се обидил.
- Като и да е. Мисля си, че те е хванало шубето.
- Моля?
- Да, чу ме. Мисля, че всичко това, целият този маскарад е защото не можеш да се обвържеш към нищо, защото те е страх да поемеш отговорност дори за малките неща в живота.
- Свободата е липсата на отговорност.
- О, събуди се, Мартине! Ти не си свободен, ти си роб на страховете си!
- Я виж кой ми стана личен психолог...
- За твое сведение съм учила психология в училище. И съм чела Фройд и други автори, но не е там въпросът. Как се разбирахте с майка ти?
- Това сеанс ли е? Да легна ли на кушетката?
- Не, просто искам да те разбера.
- Защо? Защо искаш да ме разбереш, какво мислиш, че ще постигнеш с това?
- Мисля че си нещастен, а имаш потенциала да постигнеш всичко. Ти си...
- Какво съм аз?
- В песните ти има много тъга, ти казваш че си щастлив с този живот, но това не е така, усещам го.
- Че кога успя да анализираш творчеството ми. Чула си половин песен и...
- Не, ти ме видя да стоя за половин песен, всъщост през последните месеци чух всичко твое.
- Крила си се?
- Не, учих за матурите. Да кажем, че имам познати с диктофон. И всичко е написано и може да се превърне в две-три стихосбирки...
- И защо? От какъв зор?
- Защото си добър! Заслужаваш много повече от това!
- Разговорът ни приключи.
- Не можеш да избягваш когато ти стане некомфортно.
- О, мога и още как. До скоро, Ели. И, моля те, забрави за мен.
- Иване, разхождаме се от половин час, какво очакваш да видим?
- Ели, ти май не обичаш природата...
- Обичам природата, просто в този умрял парк няма природа. Две три умрели дървета, и...
- Я виж, кой бил тук!
- Мартине, ставай спящ красавецо!
- Оффф, Иване, винаги ли трябва да ме събуждаш точно на най-хубавото място в съня... О, има някой с теб. И това ако не е женският Карл Юнг...
- Мартине, май има нещо, което не знам.
- Ти ли я прати онзи ден, стар мръснико! Знам, че си способен на всичко само за да работя пак с теб, но това вече...
- Какво говориш, Мартине, вие... вие... виждали ли сте се?
- О, да, виждахме се и се чувахме дори. Много, много се чувахме.
- Мартине, чуй ме!
- Не, не искам да те слушам! Само ме объркваш.
- О, изглежда се бъркам в нещо, което е извън моят контрол... Мартине, 5 часа, Бакарди.
- Дадено. Само я махни оттук.
- Нямаш грижи. Хайде, Ели.
- И така, какво имаш против Елизабет?
- Виж, Иване, разбирам, че не си напълно съгласен с избора ми...
- Избора ти... Пфу!
- Не ме прекъсвай. Какво мислиш, че ще постигнеш като ми хвърляш това момиче? Мислиш, че ще преспим веднъж и на мен ще ми се отворят очите и ще почна да налитам на младите... Стига, познаваш ме по-добре от това.
- Какво? Ти за какъв ме мислиш? Не съм ти я пращал аз, ако вие сте се видели насаме когато и да е, аз нямам вина затова, както нямам вина и за това, което ти е говорила. А тя какво ти говори?
- Няма значение. Наистина ли не си я пращал.
- Честна скаутска.
- Ти не си бил скаут.
- Добре тогава, честна програмистка.
- Честна програмистка. Пфу! Трябва да помисля. До скоро, Иване.
- До скоро.
- Миличък, да минем през книжарницата.
- Еленче, защо да бием толкова път, като всичко го има онлайн?
- Хайде де, няма да се бавим много. А освен това обичам книжарниците, много добре знаеш.
- Я, виж, Ели, тук има един Мартин Добрев, като този за който ми разправяше.
- Стига бе! Сериозно? Извинете, колко струва тази стихосбирка?
- Безплатна е госпожо, авторът направи дарение.
- Миличък, имам малко работа до центъра, ще ме чакаш ли у нас?
- Да, разбира се. До скоро. И да не се бавиш...
- Няма.
Мартин беше на 24 години. Той беше бездомник, но бездомник по собствено желание. Беше продал къщата си веднага след като родителите му починаха и беше вложил парите в банка. Просто не му трябваха. Беше напълно доволен да лежи по пейките, да се храни от кошовете и да проси. Вярно, много рядко просеше, но и това му се налагаше. Той живееше в близост до един стол, в който се хранеше, а тоалетната му използваше да извършва хигиенните си нужди. И действително, бръснеше се почти всеки ден, миеше си косата два пъти в седмицата... кой от средностатистическите метъли може да се похвали с подобно нещо?
- Защо ме доведе в този стол, Иване?
- Защото готвят хубаво, Ели. Пък и...
- Пък и какво?
- Хайде да седнем на онази маса там.
- Но там има вече човек.
- Знам.
- Добре.
- Здравей, Мартине.
- Мартин. Елизабет. Елизабет. Мартин.
- Приятно ми е да се запознаем.
- Ели, Мартин е един от най-добрите ми приятели. Има докторат по компютърни науки и английска филология и знаеш ли какво работи в момента?
- Не знам. В някоя фирма...
- Мартине, защо ти не й кажеш.
- Иване, не знам какво целиш...
- Нищо не целя, просто искам двамата да се опознаете.
- Защо?
- Защо?
- Ами не знам. Не ми задавайте толкова сложни въпроси... А, какво... телефона ми звъни, извинете... Ало, да. Сега ли? Веднага? Аха, ок. Добре, до двайсет минути пристигам. Хайде, чао... Ами какво да ви кажа, работата ме зове, ще трябва да ви оставя...
- Иване...
- Изглежда приятелят ми ни остави сами, а?
- Да, така изглежда. Е, простете, но ми стана интересно... какво всъщност работите?
- Нищо.
- Как така нищо?
- Ами ей така. Нищо. Аз съм скитник.
- Но нали имате докторат по...
- Да, имам. И съм магистър по английска филология. Но какво ми пречи това да съм скитник?
- Ами... предполагам нищо. Да не би да сте имал фирма и да сте банкрутирал?
- Не. И моля те, стига с това вие. На мен всички ми говорят на ти.
- Добре. Значи нямаш никакви пари и просиш?
- Не. Имам много пари. Но да, понякога прося. Парите ми са в банка и рядко посягам към тях.
- Но значи... значи това...
- Това си е мой избор. Харесва ми този живот.
- Но как... как е възможно...
- Добре, замисли се. Ти на колко години си... ученичка ли си?
- Да, на 17 съм.
- Представи си, че няма училище. Нямаш задължения, никой не те търси за нищо. Не се занимаваш с домашни, не те чакат крайни срокове, контролни, класни, изпитвания. Нещо повече, нямаш родители, които да те хокат, да те дразнят и да ти казват къде и кога да излизаш и прочее...
- Утопия! Но...
- Именно. Ти предполагам си отличничка?
- Е...
- Няма какво да ми скромничиш, аз съм отличен психолог. Отличничка си. И след една две години ще идеш в университет, както аз направих. Вероятно няма да изкараш две висши, особено пък не на веднъж, но и едно ти стига. После ще почнеш да работиш. И... ще се запознаеш с едно прекрасно момче. И... до там ще ти е живота. Ще се ожениш, ще започнеш работа и свободата ти малко по малко ще изчезне. Стресът ни убива. Стресът е ракът на днешното общество. Особено в София. Ще ти дам един съвет. Не ходи в София. И не ставай програмист. Програмистите са бачкаторите на днешното общество. Работят по дванайсет часа, вярно плаща им се много, но се амортизират за 5-6 години и после за нищо не стават. Ти вероятно си в елитно училище и до колкото познавам училищата в този град си в езикова. Do you speak English?
- Yes. Fluently.
- Do you know the grammar?
- Yeap.
- But I guess you need to practice.
- Yes.
- Well, I will be glad to speak with you and answer any questions you might have.
- Ok.
- Но нека сега продължим на български. Какви други езици знаеш?
- Немски. Руски само говоримо. И малко испански.
- Браво. Съветвам те да поработиш по руския си.
- Ами все нямам време.
- Намери. Езиците са всичко в днешно време. Особено ако знаеш повечко. Какво мислиш да кандидатстваш?
- Съдебна медицина.
- Хм... странно. Езиковата и медицина. Сигурно ходиш на уроци.
- Да, по химия тази година, а догодина почвам биология.
- Имаш ли си гадже?
- Какво?
- Попитах имаш ли си гадже, какво неясно има.
- Не мисля, че...
- Че е моя работа. Ех, вие тийнейджърите тези дни, все си мислите, че светът се върти около вас... Не ме интересуваш, просто питам. Такова здраво и хубаво момиче като теб, в езикова гимназия, сигурно се избиват за теб момчетата.
- Е...
- Хайде, кажи ми.
- Не, нямам си гадже.
- Но си имаш обожатели.
- Хахахах, толкова ли много?
- Но аз нищо не съм казала.
- Няма нужда да казваш. Казах ти, познавам хората.
- Стига сме говорили за мен. Кажи ми нещо повече за себе си.
- Защо?
- Е, как защо. Стана ми интересен.
- Ех, момиче, нищо интересно няма в живота ми. Но няма и нищо неприятно. Нямам грижи, нямам проблеми. Е, зимата ми е малко тежко и понякога посягам към спестяванията си...
- Прости ми, но просто не мога да проумея...
- Защо съм скитник, след като имам и образование, и пари ли?
- Да.
- Много просто. Личен избор. Едно време и аз имах много обожателки. Затова направих както ще направиш и ти. Насладих се докрай на това положение и си избрах най-готината. Сгодихме се, започнах работа и... И животът ми свърши. Никаква свобода. Ангажименти, спорове с половинката, задължения в работата, задължения вкъщи... изобщо, не се чувствах жив. Затова продадох къщата, разделих се с приятелката си и заживях в този стол.
- Но достойнството ти...
- Не ми говори за достойнство. Ти ще се продадеш...
- Моля?
- Хахахах, много си докачлива. Имах предвид, ще продадеш ума си, не тялото. Ще се свреш в кубче метър на метър или в по-голяма позлатена клетка, но какво значение има всичко това? Какво достойнство можеш да имаш когато продаваш труда си на другите?
- Да, но поне няма да прося... аз... извинявай.
- Спокойно. Не се обиждам. О, момиче... ъъ, Ели, трудно можеш да ме обидиш, тъй че не се притеснявай... Да, понякога прося, но не виждам нищо унизително в това. Свиря си на китарата и ако на някой му харесва, дава ми пари, ако ли не, не дава. Нима скъпите групи по ресторантите са по-различни от мен. Е, да, те получават пачките, но също продават дарбата си. А аз не я продавам. Тя си остава моя, просто я споделям...
- Значи свириш.
- Да, и сам си мисля песните. Висоцки, а?
- Хаххах, ама ти си бил и скромен.
- Искаш ли да ти изсвиря нещо?
- Да, разбира се, ще се радвам.
- Добре, но после, защото китарата ми е в тоалетната.
- Ами аз се наядох. Но не ми се тръгва. Някак си... не знам, стана ми още по-интересен заради нещата които каза...
- Ели... момиче... недей.
- Какво недей.
- Недей да правиш нещо, за което после ще съжаляваш.
- За какво говориш?
- Знаеш за какво говоря.
- Не, не знам.
- Добре, не знаеш. Сега ще те помоля да си отидеш.
- Но защо?
- Защото аз тук живея – той се засмя – не мога да си отида.
- Но защо...
- Просто си отиди. Не задавай въпроси.
- Добре, но знам къде живееш...
- Да, знаеш. До скоро.
- Чао.
И Елизабет излезе от стола. Мартин гледаше замислено след нея. “Недей!”- каза си той. “Не отново”.
Иван беше програмист. Такъв беше от 5 години. Беше се запознал с Мартин във фирмата в която двамата работеха и веднага между тях бе пламнала искрата на приятелството. Но за Иван Мартин беше много сложен характер. Той така и не успя да го опознае през краткото време, в което работеха заедно. Според Иван неговият приятел имаше всичко – красива, направо разкошна приятелка, скъпо платена работа, голяма къща, само за семейство, скъпа западна кола. Изобщо всичко. Но когато родителите му починаха той се промени. Сякаш се затвори в себе си. Държеше се сякаш нещо в начина му на живот го измъчваше. И един ден просто напусна. Скоро Иван разбра, че е продал къщата и колата и е станал скитник. Това го разтърси до мозъка на костите му, но не попречи изобщо на приятелството им. Мартин се задоми в близост до един стол, който беше на път на приятеля му и пак се виждаха много често. Иван не разбираше философията на Мартин и много често двамата спореха относно начина му на живот. Според приятеля му, Мартин погубваше образованието си, младостта си и всичко което имаше заради някакви “отвеяни идеали” и прочее глупости. Но Мартин бе непреклонен, това беше начина на живот, който винаги бе искал, просто докато родителите му бяха живи, той изпитваше неконтролируемата нужда да им угоди, като бъде идеалният син, идеалният мъж, идеалният работник. Но когато те починаха, той се почувства освободен и решен да изпълни детската си мечта – живот без грижи, без ограничения. Животът на бард. Той знаеше, че песните му не са върха на сладоледа, дори знаеше, че няма никога да станат известни или да се продават, но те бяха парчета от душата му и той много ги ценеше като такива. А и фактът, че понякога припечелваше от тях се отразяваше добре на самочувствието му.
Но Мартин винаги бе имал слабост към хубавите жени и Иван знаеше това. А освен това знаеше, че Ели не би се задоволила с обикновен скитник. И планът веднага се заформи в главата му. Срещна ги веднъж, но това далеч не беше достатъчно.
Или поне той така си мислеше...
- Браво! Браво! Заслужи си ги.
- Благодаря, млада госпожице, много сте мила. А, Ели, ти ли си? Какво те води в моя... в този стол.
- Моя ли каза? Този стол да не би да е твой?
- Добре де, хвана ме. Но никога не съм казвал, че нямам недвижима собственост. Как мислиш ми позволяват да ям безплатно и да ползвам тоалетната и банята? Не казвай на Иван, моля те. Искам да го дразня до последно – казвам му, че скоро ще ме изгонят и оттук.
- Добре. Но... има и баня?
- Това ли е най-основното, което искаш да ме питаш.
- Аз... не. Всъщност не. Дойдох, първо за да чуя някоя твоя песен... Check! И второ... за да поспоря с теб.
- О, чудесно, спор. Учил съм две години реторика.
- Show-off.
- За какво искаш да спорим?
- Не се ли досещаш?
- Нямам ни най-малка идея.
- За начина ти на живот, разбира се. Или по-скоро за това, че ти нямаш живот.
- Ели, тези аргументи съм ги чувал от Иван поне хиляда пъти. Моля те, пощади ме и чуй следващата песен.
- Не! Не искам да слушам. Този път ти ще слушаш!
- О, каква жар. Добре, девойче, да чуем какво имаш да ми казваш.
- Знам, че при теб няма стрес. Няма спорове. Няма задължения, но замислял ли си се от какво се отказваш. Няма да се ожениш...
- Брак. Пфу!
- Ей, без коментари!
- Хахах, добре, девойче.
- И не ме наричай девойче, вече съм пълнолетна.
- Добре, млада госпожице.
- И това не ми се нрави, но да не се фокусираме върху това.
- ... няма да се ожениш, няма да имаш деца, ще си умреш сам и необичан.
- Всеки умира сам.
- Какво стана с приятелката ти?
- Омъжи се.
- Ето виждаш ли? Как се почувства от това?
- Как да се почувствам? Тя очакваше предложение от мен, но аз не бях готов. Очевидно новият и приятел е бил готов.
- Знаеш ли какво си мисля?
- Ами не, не съм телепат. Аз съм просто един китаро-свирещ скитник, който ще умре сам и необичан...
- Стига де, не исках да те обидя.
- Не съм се обидил.
- Като и да е. Мисля си, че те е хванало шубето.
- Моля?
- Да, чу ме. Мисля, че всичко това, целият този маскарад е защото не можеш да се обвържеш към нищо, защото те е страх да поемеш отговорност дори за малките неща в живота.
- Свободата е липсата на отговорност.
- О, събуди се, Мартине! Ти не си свободен, ти си роб на страховете си!
- Я виж кой ми стана личен психолог...
- За твое сведение съм учила психология в училище. И съм чела Фройд и други автори, но не е там въпросът. Как се разбирахте с майка ти?
- Това сеанс ли е? Да легна ли на кушетката?
- Не, просто искам да те разбера.
- Защо? Защо искаш да ме разбереш, какво мислиш, че ще постигнеш с това?
- Мисля че си нещастен, а имаш потенциала да постигнеш всичко. Ти си...
- Какво съм аз?
- В песните ти има много тъга, ти казваш че си щастлив с този живот, но това не е така, усещам го.
- Че кога успя да анализираш творчеството ми. Чула си половин песен и...
- Не, ти ме видя да стоя за половин песен, всъщост през последните месеци чух всичко твое.
- Крила си се?
- Не, учих за матурите. Да кажем, че имам познати с диктофон. И всичко е написано и може да се превърне в две-три стихосбирки...
- И защо? От какъв зор?
- Защото си добър! Заслужаваш много повече от това!
- Разговорът ни приключи.
- Не можеш да избягваш когато ти стане некомфортно.
- О, мога и още как. До скоро, Ели. И, моля те, забрави за мен.
- Иване, разхождаме се от половин час, какво очакваш да видим?
- Ели, ти май не обичаш природата...
- Обичам природата, просто в този умрял парк няма природа. Две три умрели дървета, и...
- Я виж, кой бил тук!
- Мартине, ставай спящ красавецо!
- Оффф, Иване, винаги ли трябва да ме събуждаш точно на най-хубавото място в съня... О, има някой с теб. И това ако не е женският Карл Юнг...
- Мартине, май има нещо, което не знам.
- Ти ли я прати онзи ден, стар мръснико! Знам, че си способен на всичко само за да работя пак с теб, но това вече...
- Какво говориш, Мартине, вие... вие... виждали ли сте се?
- О, да, виждахме се и се чувахме дори. Много, много се чувахме.
- Мартине, чуй ме!
- Не, не искам да те слушам! Само ме объркваш.
- О, изглежда се бъркам в нещо, което е извън моят контрол... Мартине, 5 часа, Бакарди.
- Дадено. Само я махни оттук.
- Нямаш грижи. Хайде, Ели.
- И така, какво имаш против Елизабет?
- Виж, Иване, разбирам, че не си напълно съгласен с избора ми...
- Избора ти... Пфу!
- Не ме прекъсвай. Какво мислиш, че ще постигнеш като ми хвърляш това момиче? Мислиш, че ще преспим веднъж и на мен ще ми се отворят очите и ще почна да налитам на младите... Стига, познаваш ме по-добре от това.
- Какво? Ти за какъв ме мислиш? Не съм ти я пращал аз, ако вие сте се видели насаме когато и да е, аз нямам вина затова, както нямам вина и за това, което ти е говорила. А тя какво ти говори?
- Няма значение. Наистина ли не си я пращал.
- Честна скаутска.
- Ти не си бил скаут.
- Добре тогава, честна програмистка.
- Честна програмистка. Пфу! Трябва да помисля. До скоро, Иване.
- До скоро.
- Миличък, да минем през книжарницата.
- Еленче, защо да бием толкова път, като всичко го има онлайн?
- Хайде де, няма да се бавим много. А освен това обичам книжарниците, много добре знаеш.
- Я, виж, Ели, тук има един Мартин Добрев, като този за който ми разправяше.
- Стига бе! Сериозно? Извинете, колко струва тази стихосбирка?
- Безплатна е госпожо, авторът направи дарение.
- Миличък, имам малко работа до центъра, ще ме чакаш ли у нас?
- Да, разбира се. До скоро. И да не се бавиш...
- Няма.
