Но смърт ти по отива

Черните очи са въглените живи.
Белите нозе - нозе на самодива.
Алено сърце по пътя кръв разлива...

Златните коси - узрял са клас на нива!

Живота носиш ти,
но смърт ти по отива!

Не мисля, че си приказно красива

не мисля че си приказно красива
но имаш чар
каквото и да сложиш ти отива
и пали жар
в душата моя чиста и свенлива

не мисля че си много находчива
но в мен пожар
направо клада палиш но съм жива
и господар
си ти - ти сладка моя самодиво

Самодива

Слънцеглава самодива
на полянка си почива,
а роклята си мека, бяла,
под себе си е тя простряла...

Дракон 2

Душата ми - душа на Дракон,
закърмен с самодивско мляко.
Завързан съм с вериги яки,
а огънят ми тлее в Мрака.

Душата ми - душа на Дракон,
закърмен с самодивско мляко.
Не искам повече да чакам
да ме погълне - вечен - Мракът.

Душата ми - душа на Дракон,
закърмен с самодивско мляко.
Разпервам аз криле могъщи,
политам над реки и къщи
веригите железни скършил...

и Царството на Мрака свърши.


Душата ми - душа на Дракон,
закърмен с самодивско мляко.

Дракон

Душата ми - душа на Дракон,
закърмен с самодивско мляко.
Питам се какво ли още чакам...
Щом расте със времето и Мракът?
Мракът, който ме обгръща,
сърцето стяга със вериги тежки.
Мракът, който ме превръща
във роб, и редом с робите човешки
губя свойта силна същност.

Душата ми - душа на Дракон,
закърмен с самодивско мляко.
Колко дълго още аз ще чакам
да ме погребе вовеки Мракът?
Щом мога крилете да разперя
крилете си силни, могъщи,
земята изпод мен да трепери,
а Мракът от страх да се мръщи...
Кой смее със мен да се мери?

Душата ми - душа на Дракон,
закърмен с самодивско мляко.
Няма повече и миг да чакам
аз да ме погълне бавно Мракът!
Разпервам аз криле огромни,
и чупя всичките вериги тежки,
тъмницата остава само спомен,
изгаря Мрака от дъха ми жежки.

Летя в безбрежните простори.

Ловец и самодива (поема)

Вървял ловец в гори вековни -
в треви обрасли и във храсти,
с дървета стари и огромни...

Бил той ловец добър и силен,
не знаел страх, човешки страсти
душата му като бокал не пили.

Дълбоко във гората птички
подемали красиви трели,
жужало и трептяло всичко...

Но звук един в далечината
се чул и всички птици спрели,
замлъкнала във миг гората...

Това бил глас на самодива,
която пеела в потока...
А те - божествено красиви -

вървели из гората голи...
Подлъгвайки те тъй жестоко
овчари и ловци без воля

убивали ги те, ядяли
сърцата им туптящи още,
когато някой пожелал ги,

и устните им щом докоснел...

- Назад, чудовище ужасно! -
насочил пушката Ловецът. -
И махай се! - повторил гласно,
видял в косите й венецът.

- Не съм чудовище, човеко,
не се страхувай ти от мене,
аз още съм дете и нека
у теб съмнение не дреме,

че ще постъпя с теб жестоко,
виж във косите ми венецът -
той значи ясно, че не ме е
докосвал никой. Ти при мене
ела - тъй бистър е потокът,
не ще те нараня...
 
Ловецът
я гледал смаян, обезсилен
от красотата и гласът й,
и към нея той пристъпил
с отпуснати душа и жили...

Докоснали се устните, телата
им в едно за миг се слели...
погълнала ги двама тъмнината.


Когато сутринта очи отворил,
до него ромолял потокът,
а в крака му силна болка,
го карала да стене...

- Това ти е от мене! -
една змия до него свита,
във ярки цветове обвита,
със глас човешки проговорила. -

Аз съм Зевс - могъщ и силен!
Ти, Ловецо, си от мен ужилен!
Отровата ми е в кръвта ти вече,
не можеш скри се никъде човече...

От днес си прокълнат вовеки,
отровни са за всичките човеци -
потта, сълзите и кръвта ти,
и ще расте със времето страстта ти...

И знай, отровна е кръвта ти
дори за самодивите безсмъртни.

- Защо го правиш, Зевсе, всемогъщи,
защо във мрак душата ми обгръщаш?

- Защото ти, нещастен смъртен,
дръзна нещо мое да отнемеш!
Самодивата, с която сля се
бе на мен обречена вовеки...


И тръгнал той по прашните пътеки...


Половин век скитал се Ловецът,
без близки, приятели и без любима,
сам-самичък... тънък бил живецът
му, но здрав като стомана несломима.


Случайно минал през гората съща,
в която бога с силата могъща
го бе обрекъл вечно тъй да страда...

- О, ти, Гора... ида аз от Ада,
но твойта хубост ме прегръща!
Твойте листи галят ми душата,
твойте песни ме обгръщат!

- Не е гората туй, Ловецо! -
глас познат му проговорил -
това съм аз, на която ти, подлецо,
преди години зло ужасно стори!

Целуни отново мойте устни
и твоите животът ще напусне!

- О, създание прекрасно!
Нима си ти? Недей... опасно
е дори да ме докосваш,
а мойта кръв отрова е за тебе,
ако това така не беше,
отдавна да съм те подирил
да сложиш край на мъките ми вечни...

- Какво говориш, ти, човеко жалки,
отпускам ти живот... макар и малко.
Кой тъй ужасно те излъга?

- Сам Зевс, на змия престорен,
преди години много ме ухапа,
на сутринта след случката в потока.

- О, Съдба, ужасна и жестока!!!
Не Зевс, а горски дух нещастен
се беше влюбил в мен! Той няма
такива сили. Излъгал те е подло!

- Уви, сега е вече късно,
не може нищо да се стори,
освен живота да прекъснеш,
щом няма в мен отрова!
Целуни ме ти отново, мила,
половин век след като те имах,
нека се отпуснат мойте жили,
целуни ме искрено, Любима...

Самодива

твойта красота опива
мила малка самодива
твоите очи красиви
твоите коси червени
палят силен огън в мене
твоите очи красиви
пълни с светлина и живи

твойте пръсти бели нежни
маниерите небрежни
твоите очи безбрежни
твойте ириси зелени
палят силен огън в мене
твоите очи безбрежни
страсти палят безнадеждни