Колко изписах

колко изписах не знам
нищо от туй не помогна
дълго останах си сам
рухна езически храм
пак се обърнах към бога!

боже прости че сгреших
толкова грешно обичах
всички възпявах във стих
нежен и крехък и тих
бе като стрък от кокиче!

колко изписах не знам
писна ми вече да плача
нека приемат ме ТАМ
ангел самотен и ням
никога нищо не значил!

Опитвам се горко да плача

опитвам горко да плача
додето скрива ме здрачът
замахва с брадва палачът

и удря напразно дръвника
на демони чува се кикот
аз глътнал съм сякаш езика

не мога и дума да кажа
понявга съдбата с виражи
те храни с любовни миражи

додето се пръснеш от мъка
животът ти става на пъкъл
и свиваш се в тъмния ъгъл

разбираш ти как си се лъгал

и можеш само да плачеш
но трябва смело да крачиш
за някой всичко ти значиш!

Ти навярно си мислиш

Ти навярно си мислиш, че страдам?
(по това прекрасно тяло младо!)
Е, съвсем случайно си сгрешила...
(красотата ти че ми е мила!)

Ти навярно си мислиш, че плача?
(като че за мене всичко значиш!)
Е, направо много си във грешка...
(че аз пазя всяка твоя дрешка!)

Ти навярно си мислиш - боли ме!
Аз не помня и твоето име!

Студено ми е

Студено ми е. Мръзна.
Душата моя лъсна!
Студено ми е. Плача.
Излязох аз от Здрача,
към Огъня закрачих!

Студено ми е. Зъзна.
Животът ми омръзна!
Студено ми е. Хлипам.
Плътта твоя щом пипам,
кръвта ми - лава - кипва!

Инсулт

Главата ме стегна
като менгеме
ръката протегнах,
започнах да стена...
Схванах се вляво -
кокал направо!
Болка ужасна,
в криза прерасна,
почнах да гасна,
помислих: "Умирам!"
Едва ли разбираш -
свят ми се вие,
клатя се, повръщам,
ръцете си мия
и дУша прегръщам.
Самичка със ужас,
до тоалетна отивам,
по пода се влача,
но все пак е нужда -
лазя и плача...
Кой е палача?
Кому вече съм нужна?
По-добре да ме няма,
товар съм голям на
моите близки...

Да живея аз искам!
И аз ще се боря!
Без стон, без умора!
Всеки ден е борба
с мойта сляпа съдба!

Това, което не убива,
прави ни по-силни!
А аз съм още жива,
животът ми е мил, а
и всяка съпротива
калява мойте жили!

Принце с кобила бяла

Никога не съм ревала
от бебе
за щяло и не щяло...
И като дете
за глупости не плачех...
Аз, "Малкото юначе"
ридаех само
когато някой ме рани,
криех се встрани,
и сълзи тихо ронех.
Днес съм голяма -
в гърдите яма,
душата раздира,
и вече едвам
сълзите си спирам.
Никога не съм ревала
за тебе
принце с кобила бяла,
и пак съм оцеляла...