Пробуждане

Аз съм атеист. Не вярвам в нищо – нито в човека, нито в прогреса, нито в любовта, нито в приятелството. В нищо... Всъщност, не вярвам дори и в „нищото” – абсолютно нищо не съществува.
Но пък мразя много неща – мразя лиготиите, ненавиждам лъжите и лицемерието. Мразя и въображението – хората, надарени (и дори претъпкани) с този безполезен атрибут считам за прости лъжци. Мразя и писането, впрочем, защото то е само една лъжа.
Тогава защо пиша това? И за мен също е толкова изненадващо, колкото и за вас след прочетеното откровение. Работата е там, че на мен – точно на мен! – ми се случи нещо много странно, което просто няма как да не споделя.

Аномалията започна през една тъмна септемврийска вечер (не помня вече точната дата, но мисля, че скоро бяхме започнали училище). Седях си пред компютъра и препрочитах сигурно за стотен път Законите на Мърфи когато...
– Здравей, Мирославе! Имам задача за теб.
Гласът се появи ей така – от нищото. Изведнъж, без предупреждение. Естествено, помислих, че ми се е причуло – точно тогава бях надул слушалките на макс и слушах Мъдвайн (убийствен метъл) – тъй че когато осмислях ситуацията отново по-късно, се учудих как изобщо съм го чул.
Продължих със заниманието си.
– Виждам, че няма да стане по лесния начин.
След тези думи токът спря. Взирах се невиждащо в черния екран и се питах какво ли щеше да стане по-нататък. Не ми се наложи да чакам дълго.
– И така, вече можеш да ме слушаш, неотклоняван от тези не особено ритмични звуци, които наричаш метъл.
Главата ми се въртеше в мрака като ветропоказател – при всяка дума аз се обръщах на различни страни, опулил очите си в тъмното. Нищо не видях.
– Добре де, ще спестя и на двама ни доста време и обяснения като просто светна лампата.
В момента, в който гласът изрече последната дума, лампата светна. Но екранът на компютъра ми си оставаше тъмен. Дори лампичката не светваше. „Изгорял е!” – помислих си с болка. Погледнах през отворения прозорец – нито светлинка от съседния блок. Значи все пак токът беше спрял. Невъзможно – нали лампата ми светеше! Как без ток?
– Мога да ти спестя труда, – вече бях вдигнал слушалката и набирах телефона на Енергото – но знам, че дори и да ти обясня какво става, няма да ми повярваш, тъй че... мъчи се.
– Ало, Енергото ли е? Ами... нямаме ток, бихте ли ми казали... Кочо Честименски три... да... а, така ли?... целия?... сигурни ли сте?... благодаря, дочуване.
Облегнах се замислено на фотьойла. Мълчанието продължи няколко минути, през които трескаво съобразявах. После гласът го наруши:
– Е? Няма ток, а? Пък лампата свети... странно, нали?
– Да. – реших да отговарям. И без това очевидно се бях побъркал напълно, тъй че
нямаше повече смисъл да се правя, че не чувам нищо.
– Сега ще ме изслушаш ли?
– Да. – повторих глухо аз.
– Макар и да няма значение, все пак ще е добре да го знаеш – аз съм един от висшите богове. Ти си избран от Съвета да изпълниш една задача. Трябва да изпълняваш точно каквото ти казваме и точно когато ти го казваме и ще живеете – ти и цялата ти раса. Ако ли не... ще загинете. Всички. Сега стана ли ти ясно?
– Да, – кимнах – абсолютно всичко ми стана ясно. Само че има няколко възможности: първо – това е някаква малоумна шега и участвам в Сладко отмъщение или някое подобно безсмислено предаване; второ – някой се бъзика с мен и то страшно, вероятно някой от кретените, които ме познават отлично; и трето – просто съм тотално изкукал.
– Много бързо ще се справим с първите две. – гласът престана да се чува отвсякъде и се локализира точно пред мен. – Гледай внимателно.
От нищото пред мен се материализира един безформен облак.
– Прав си. Сега разбрах, че това не е шега. Напълно превъртял съм.
– Е, виж, от това не мога да те разубедя. Няма как – ти не вярваш в нищо, освен в обективната действителност.
Това бе най-вярното определение, което някой някога бе давал за мен.
– Затова приеми, че в момента си превъртял. Тогава какво ти пречи да изпълниш всичко, което ти казвам – защото „аз”, след като не съм реално съществуващ обект, то остава да съм част от съзнанието ти?
– А какво ако откажа?
– Ще умреш веднага!
Чух силен пукот. Погледнах моментално нагоре. Таванът се бе пропукал и чувствах как след секунда върху мен ще се срутят над сто тона масивен бетон...
– Добре де. Добре. Само мир да има. Ще изпълня всичко... Чакам.
„Защо пък не” – помислих си. Нека веднъж в живота си послушам някого – ей така, за разнообразие – да видя какво е чувството.
– Радвам се, че започнахме да се разбираме. Сега ще премина изцяло в съзнанието ти и никой освен теб няма да ме чува. – и облакът изчезна.
– Все ми е тая – нали съм ненормален вече. Кво ми пука?
И след брилянтното ми умозаключение, той прошепна в съзнанието ми какво бе първото нещо, което трябваше да направя. Не виждах нищо нередно, макар и да бе станало девет часа, а докато стигна вероятно щеше да стане девет и половина. Облякох се набързо, казах на майка ми че излизам и тръгнах да изпълнявам точка номер едно в огромния (не се съмнявах) план.
Пред вратата на Здравка пристигнах в девет и половина – точно както го бях изчислил. Звъннах. „Ето ме тук. А сега какво да правя?”- помислих си.
Здравка отвори веднага – тя имаше този навик и винаги можех да преценя след няколко секунди дали си е вкъщи или не. Погледна ме странно, вероятно заради късния час, но все пак ме пусна.
– Здрасти. Какво става?
– Нищо, слушам музика.
Знаех че няма да ме попита изобщо какво правя там, но се почувствах длъжен да дам някакво обяснение. Дали да ù кажа за онзи „бог”? Определено не – това би затруднило бъдещите ми задачи. Но защо суфльорът ми мълчеше?
– Реших да намина да видя какво правиш.
– Амии, обичайното – седя и слушам музичка.
– Как беше в училище? – от отчаяни хора, отчаяни въпроси.
– Както винаги – колкото да не заспя.
Понякога диалозите ми със Здравка са много измъчени – случва се винаги когато на нея ù е гадно за нещо. Тогава знам, че няма смисъл да се опитвам да завързвам разговор. Но в този случай нямах избор.
Мълчах и разглеждах стаята. Минаха една-две минути, а аз все по-ясно виждах в очите на Здравка как расте застрашително мълчаливият въпрос: „Какво правиш тук – няма ли да си ходиш?” Не издържах и реших да ù кажа всичко.
– Виж, Здравче, може да ти се стори странно, но всъщност присъствието ми тук си има адекватно обяснение...
– Както си забелязал, тя е потисната. Погрижи се това състояние да премине в спокойствие и щастие и я изведи навън.
– ... обаче не ми е удобно да ти го казвам тук. Искаш ли да излезем?
– Ами може... и без това ми е малко тъпо.
Излязохме. Оставаше най-лесното. Не беше много трудно да я накарам да се усмихне – никога не съм имал проблеми с разсмиването на хората. Достатъчно е или да разкажа някои от „веселите” си каръшки преживявания (те с всеки ден нарастват в геометрична прогресия) или да допълвам Законите на Мърфи с житейски примери.
Тази тактика действа, особено когато другият е потиснат от някакъв житейски неуспех – чуеш ли някой, който действително е по-зле от теб, проблемите ти някак си се омаловажават и ти олеква. Освен това успях да изкопча от нея причината.
Стана десет и половина. Беше крайно време да се прибираме. И тъкмо щях да предложа това, когато:
– Налага се бързо да напуснете града. Заведи я на гарата и купи билети за София.
– Ти нормален ли си? Това не може да стане!
Чух стъпки зад нас. Нещо тежко желязно се влачеше по земята. Дали ми се беше сторило?
– Миро, мисля че зад нас има някакъв ненормалник...
Не ми се бе сторило.
– Добре де, какъв ти е проблема сега! Аз така си говоря. Ще го... ще се опитам да го изпълня. Но откъде да намеря пари, как да я убедя? Това е ненормално!
– Пари ще намериш, не се притеснявай, но не можем да контролираме човешкото съзнание. Трябва всичко да става по ваше желание.
– Да бе, направо примирам от желание да се разкарвам по нощите...
Шумът изчезна, а стъпките останаха назад. И двамата се успокоихме.
– Ми, хайде да си ходим! Достатъчно емоции за един ден – усмихна се Здравка.
– Виж, Здравке, трябва да ти кажа нещо... Всичко което правя дотук има определена цел, която не мога да ти разкрия. Действията ми могат да ти се сторят странни, но ще те помоля да ми се довериш. Би ли го направила?
– Нищо не разбирам. Миро, днес си особено странен.
– Знам. Добре де, ще видим какво ще стане. Ти си решаваш. Такаа... ще дойдеш ли с мен до гарата за малко?
Здравка ме погледна с редовната си учудена физиономия – трудно ми е да определя... учудено, странно, някак си смешно... винаги ме изпълва с умиление...
– Мирооо! Стига се бъзикай...
– Този път съм сериозен. Хайде де... тъкмо ще се поразходиш.
– Всъщност защо не? На мен ми е все тая като се замисля. И без това у нас никой няма да забележи липсата ми.
– Добре. Тръгваме. Там ще ти обясня останалото. (Надявах се)
За наше щастие скоро дойде тролей и не ни се налагаше да вървим пеша. Беше единадесет без десет.
Слязохме на гарата и влязохме вътре.
Беше празно – нямаше жива душа. Седнахме на първия диван. Двамата със Здравка мълчахме, но с „бога” водехме сериозен спор.
– Как ще замина в дванайсет през нощта? Ами родителите ми?
– Нима родителите ти са по-важни от съдбата на човечеството?
– Разбира се, че не. Обаче не ми стана ясно как точно ще спася човечеството ако замина късно през нощта с първия влак за София?
– Ти не. Здравка ще го направи.
– А... ето че стигнахме и до нея. Тя няма ли си родители? Айде, аз очевидно съм полудял, но имам ли право да я въвличам в шизофреничните си глупости?
– А защо не ù обясниш как стоят нещата, пък тя самата да реши. Тя има право да знае.
– Какво да ù обясня!? Че е избрана да спаси човечеството! Ти чуваш ли се какво говориш!? Та тя е убедена, че в нея няма нищо особено, че е най-обикновен човек и няма нито интереси, нито способности! Нима мислиш, че не съм опитвал и преди да я убедя в противното.
– Но никога не си знаел истински, че това не е така. А сега знаеш, че в нея има нещо до такава степен важно, че един висш бог да кара теб – атеиста, да я „разбудиш”.
– А, значи това била „възвишената цел”. Да я разбудя? Ами защо просто някой не събуди МЕН, защото ми писна този глупав сън!
– Какво, да не кажеш, че вече престана да вярваш и в действителността?
– Не знам вече в какво да вярвам...
– Ами защо не опиташ В НЕЩО, каквото и да е?
– А ти защо не вървиш на....
– Е, кажи нещо де... Защо ме помъкна тук? – Здравка ме гледаше настоятелно.
– Ей сега. Чакай само малко.
– Защо не ù го кажеш ТИ! Защо ме мъчиш? Не разбираш ли, че няма да я помъкна по градовете, като я отвлека от вкъщи (какво друго е това, ако не отвличане?), защото ми го е казал някакъв глас?!! Ако ще и още сега да ме убиеш. Все ми е тая!
– Мислиш ли, че ми е особено приятно да се занимавам с теб? Е, не е! Един обезверен мрънкалник не е най-добрия избор за един бог, както се досещаш, но нямам друг избор... ех, защо ли ви направих със свободна воля – ако ми се подчинявахте безпрекословно, всичко щеше да е толкова по-лесно... но както и да е. Не мога да ù говоря, защото още не е „разбудена”.
– А аз съм!?
– Виж, сега не е нито времето, нито мястото за този разговор. Наведи се да си завържеш връзката.
– Какво? Каква връзка има...
Наведох се и точно зад десния си крак видях двайсетлевова банкнота.
След като изказах около още стотина аргумента и всички бяха брутално омаловажени и контрааргументирани от „бога”, отидох да купя два билета за София.
Здравка ме гледаше с усмивка в началото, но после когато видя, че не се шегувам и наистина купих билети, ме попита защо е всичко това.
– Виж, съжалявам много, но не мога да ти кажа. Можех да измисля някакво извинение – или поне да се опитам да измисля – но не го направих. Дали ще ме последваш – сега, и по-късно, ти си решаваш. Аз само ще те помоля да ми се довериш. Никога досега не съм те подвеждал, нали?
– Не, но виж, не мога просто така да замина без да кажа на нашите... не ти ли е ясно това?
– Ясно ми е, но трябва да тръгнем веднага.... ох, това започна да изглежда като някой тъп латиноамерикански сериал. Къде е камерата?
– Виж, оправяй се! Тя е напълно права.
– Нима се предаваш? Ще зарежеш всичко, защото те мързи да си размърдаш мозъка. Е, не знаех, че си ЧАК ТАКЪВ пораженец. Май наистина освен за мрънкане, за друго не ставаш.
Това ми прозвуча като: „Ни та съкам, ма ни моиш” – изречение, след което правя всичко ненормално, което са ми казали.
– Здравче, не ти ли се е искало никога да предприемеш нещо диво и необмислено? Просто да се хвърлиш в живота надолу с главата?
– Ми, честно казано, не. Защо да го правя?
– А защо не? Приеми го като изненадващо пътешествие – ти сама каза, че не ти се ходи на училище особено...
– Че не ми се ходи, не ми се ходи – нито мога да понасям съучениците си, нито нещо ми е интересно и ме влече, но това означава ли, че мога да си отсъствам когато си искам?
– Ее, два-три дни повече или по-малко няма да навредят. Ще измислим нещо с бележката. Пък и ние още не взимаме нови уроци... а и входните попреминаха...
– Офф, добре де! Щом е толкова важно за теб. Макар че, честно казано не ми и хрумва каква може да е причината за всичко това. Ти нали не обичаш да отсъстваш и да бягаш от училище...
– Казах ти, ако не беше важно, нямаше да изпадам в такова абсурдно положение сега. Знаеш колко мразя неточностите и неяснотите.
– Да, математико!
– Хайде сега пък ти! – усмихнах се.
– Хайде от мен да мине. Води ме, водачо!... обаче утре не може ли да тръгнем? Първо да питам нашите?
– А? Не може ли?
– Ще заминете с влака, който пристига след половин час.
– Много е. Не мога да я задържа толкова. Ще поиска да се обади на техните.
– Нека го направи тогава. Това не може да навреди.
– Да бе, не може да навреди – просто ще ù кажат да се прибира и тя това ù ще направи.
– Погрижи се това да не стане.
– Лесно ти е на тебе... От облака... или на каквото там седиш... Уфф, как се замесих в тази простотия!!
– На вашите кажи, че се налага спешно да отидеш на селото ти. Кажи им, че си с мен и да не се притесняват. Също им кажи да ти се обаждат по джиесема ако нещо.
– Офф, добре, печелиш. Само спокойно.
Обади им се. Приеха го учудващо спокойно. Е, всеки с характера си.
– Имаш късмет, че нашите изобщо не ме бръснат за човек.
– Не говори така!
– Защо не? Аз не лъжа.
– Спокойно, скоро ще ги убедиш в противното (или всички ще умрем!!).
– Да бе, разбира се.
През половиния час който оставаше, проведохме много безинтересни и скучни разговори, разкъсани от големи неловки паузи. Имах чувството, че всеки миг ще се откаже. Но не го направи.
Влакът пристигна и ние се качихме.
През цялото време стояхме и се гледахме не особено умно. Не можех да отгатна какво ù се върти в главата и дали всичко няма да пропадне още при следващата отчайващо малоумна задача.
– Добре де, защо не ми кажеш предварително какво ще се налага да правя, за да се подготвя още отсега?.... Отговаряй де, какво мълчиш!?
– Ще отговоря и на двата ти въпроса и с това приключваме. Не можеш да знаеш всичко предварително, защото само ще объркаш нещата, а освен това дори ние, висшите богове, не можем идеално точно да предвидим накъде ще се развие нишката на съдбата. Тук става въпрос за нещо много важно – иначе не си мисли, че някой щеше да се занимава с вас изобщо. А мълча, защото имате „свободна воля” и никой не бива да се намесва в съзнанията ви, тъй като дори това би повлияло на хода на нещата.
– А ако оня сладък пич с балтията или каквото беше там ни беше нарязал на парчета или пък целия блок се беше срутил върху нещастната ми глава, това нямаше да се отрази на „хода на нещата”?
Отговор така и не получих. Явно нямаше да ми проговори докато не измисли още някоя простотия. Е, както и да е. Поне пътувахме, което беше яко – все пак авантата си е чиста печалба.
Не се сещах за какво да си говорим със Здравка обаче. Дори когато тръгвахме от безобидни и далечни теми, винаги се стигаше до странното ми поведение и аз се чувствах неудобно.
По едно време Здравка заспа от интерес по средата на репликата ми и тогава, след като си отдъхнах, реших да спра. Поне нямаше да се мъча повече. Засега. Нагласих си часовника да звънне след час и нещо и също заспах.

...Със Здравка минаваме по Лъвов мост. Гласът проговаря в съзнанието ми:
– А сега се хвърли през парапета.
С огромно удоволствие изпълнявам последното му желание, за мое най-голямо облекчение и утешение, и в тъмните и мрачни води намирам желания покой, към който съм се стремил цял живот...
Тъпата аларма на джиесема ми обаче не бе настроена толкова състрадателно както гласа и наруши така желания ми покой. Отворих с огромно нежелание очите си, за да видя няколко неща. Първо, Здравка вече бе будна и гледаше съсредоточено през прозореца. Второ, тъпият влак беше спрял – познах го по тъпите очертания на тъпото поле и по тъпите дървета, които просто си стърчаха тъпо и не бягаха назад от полезрението ми. (Не обръщайте внимание на този епитет – когато не съм на кеф го лепвам на абсолютно всичко; особено сутрин, след като се събудя.)
– Какво става? Да не спукахме гума? – пошегувах се тъпо аз с най-изтъркания лаф на вселената.
– Не разбирам какво става? Просто спряхме.
– Излезте от влака!
– Какво? Как така! Ти нормален ли си?
– ВЕДНАГА!
– Здравче, виж, налага се веднага да слезем от влака.
– Какво? – тя ме погледна учудено. – Защо? Та ние сме поне на двайсет километра от София? Вън е тъмно като в гроб. Три часа през нощта е!
– Всичко това ми е напълно известно. Виж, имаш две възможности – или приемаш всички мои странности и се съгласяваш с всичко, или не. Избереш ли първата, мога да ти гарантирам няколко дни, пълни с приключения и че ще направиш хиляди неща, които вероятно никога през живота ти няма да ти хрумнат. А втората е връщане към скучното училище и сивите дни.
– Добре де, но ще ми обещаеш ли накрая да ми кажеш защо се държиш толкова странно?
– Тържествено. – сложих ръка на сърцето си аз. Усмихнах се.
– Добре, води ме. – и тя се усмихна.
За едно беше права – наистина бе три часа през нощта.
Беше тъмно и студено. Вървяхме по релсите, защото онзи умник така ми бе казал. Когато го попитах няма ли след половин час тръгналият отново влак да ни премаже, той ми отговори тайнствено, че този влак няма да тръгне повече. Както и да е, въпреки всички мои приказки, не беше нито забавно, нито интересно – та какво приключение е да се разкарваш няколко километра по релсите в три през нощта, обграден от пущинаци, когато знаеш, че си оставил удобния влак назад?
Дотътрихме се как да е до някакво село, чието име дори не разбрахме, понеже бе твърде тъмно. Изникна въпроса за спането, понеже никой от нас нямаше намерение да продължава да ходи пеша в мрака към София. Бяха ми останали някакви пари, които обаче бяха крайно недостатъчни за какъвто и да е било хотел – при положение, че в това забутано село изобщо имаше хотели.
– След десет минути за София ще тръгне един човек в бял микробус. Вървете по тази улица, в която се взираш безнадеждно от десет минути. Като стигнете кръстовището, завийте вдясно. Няма как да не го видите.
Помъкнах Здравка по улицата, напълно убеден, че най-после ще срещна най-доброто доказателство, че съм напълно изкукал и е трябвало да се хвърля под релсите навреме.
Но след като свихме вдясно, там наистина имаше един бял микробус. „И какво от това – помислих си – просто съвпадение”
– Извинете, вие ще пътувате до София, нали? Един познат ми каза, че тръгвате, ще представлява ли проблем да ни качите отзад... ние няма да пречим. Ето ви всичките ни пари.
– О, няма нужда. И без това ми трябва компания. Качвайте се.
Това той ли го каза или ми се бе причуло? Имаше няколко възможности – този е педофил, възнамерява да ни заколи и нареже на парчета или просто е ненормалник. Както и да е, ако спяхме навън, надали щяхме да се срещнем с по-приятни и мили хора, тъй че ща не ща, качихме се.
Пича се оказа веселяк (може би се радваше, че най-после е срещнал двама нещастници, които да нареже на филийки, за да нахрани кучето си!!!) и неспирно ръсеше мохабети. Ние от своя страна му казахме няколко от пазарджишките лафове, после му разказахме за себе си и така се заформи якото разговорче.
Свали ни пред къщата си и ни каза, че сме били симпатяги и сме могли да пренощуваме на долния етаж. Знаех си – този имаше някакви извратени апетити към нас. Но пак – ща не ща...
Естествено, предоставих леглото на Здравка, а аз се увих с петдесет одеяла и се проснах на земята. Излишно е, предполагам, да казвам, че не мигнах. Непрекъснатият страх да не дойде веселякът с още по-весел сатър, с който да ни нареже на много малки парченца не ми помагаше особено да се отпусна, а и твърдият студен под и течението от вратата също не ми действаха приспивно.
Здравка обаче спа доста добре. През шестте часа, оставащи до обяд на другия ден, аз успях да установя, че сънят ù подхожда на нейното име, че спи на лявата си страна и че обича да слага едната си ръка под възглавницата.
– Днес ви е ден за почивка. Забавлявайте се.
Предполагам сами разбирате причината този глас и смисълът на думите му да не ме зарадва особено... Да влача със себе си момиче из непознат и за двама ни град, без стотинка в джобовете, без родителите и на двама ни да знаят къде сме, докато би трябвало да сме на училище, не беше сред обичайните ми забавления.
Стигнахме къде с питане, къде по интуиция, къде с небивал късмет до НДК и тъкмо да седнем на една пейка.... портфейл. Разтворих го. Пълен бе с пари. Вътре беше и личната карта, и книжката, и още няколко важни документа на... Владимира Стоянова Христева.
Какво да правя? Да го задържа ли? Съобразих, че щом никой още не го е прибрал, то собственикът му трябва да е някъде наоколо.
– Да, направи каквото си решил.
¬ Поех си дълбоко въздух и изкрещях с колкото сила разполагах след безсънната нощ:
– Владимираааа!
Една жена на около петдесетина метра се обърна стреснато.
Когато я видях от близо, установих че е същата като на снимката.
– Намерих портфейла ви. Извинете, но се наложи да го отворя, за да видя името ви.
– О, благодаря ти много! Какъв находчив младеж. И честен! Такива много трудно се намират. Заслужаваш награда.
– Не, не бих могъл... (всъщност бих доста охотно, но етикетът изискваше да се правя, че не забелязвам как коремът ми къркори и няма изгледи скоро да го напълня, че днес няма къде да спим с едно напълно невинно и неподозиращо нищо момиче, което ми се поведе по щуротията и още много подобни не много приятни нещица...)
– Такива постъпки трябва да се поощряват – каза тя и с нетърпящ възражение поглед ми сложи петдесет лева в ръката.
Явно беше доста богата, щом за намиране на някакъв си портфейл ми даде петдесет лева, но от друга страна можеше да загуби всичките... петдесетлевките, които видях на пръв поглед бяха над двайсет... Явно скоро бе посетила банката или някой банкомат. Даде ми и визитката си като изрази желание ако някога ми потрябва работа, да ù звънна.
Всичко това бе странно и неправдоподобно. Но чистичката новичка петдесетачка в ръката ми донякъде опровергаваше нереалността му. Прибрах парите в джоба си и двамата със Здравка се насочихме към най-близката закусвалня.
След като се нахраниш обилно и почувстваш приятната тежест на парите в джоба си, светът някак си престава да изглежда толкова враждебен. Разбира се, не си правех илюзии, че ще можем да преживеем повече от ден с тези пари, затова и не ги пестихме много – все пак гласът бе казал, че този ден ни е отреден за почивка. А аз все повече се убеждавах в реалността на този глас...
Разкарахме се хубаво из София, накупихме си разни евтини боклуци и джунджурийки, посетихме няколко стари познати... запознахме се с местните измекяри като нас... Изобщо, хубав ден беше. А когато дойде нощта, се забихме в някаква евтина дупка. Получихме уникалната екстра – безплатна компания и дълбоко философски (предимно касаещи родословното им дърво) разговори със стоножките, дървениците, хлебарките и другите гадинки в стаята ни.
На мен много-много не ми правеше впечатление обстановката – вечерта така и не успях да я разгледам, защото потънах в бездънен сън.
По-късно разбрах, че тук положението било обратното – докато аз съм спал, Здравка е била будна през по-голямата част от нощта. Причината за това бодърствуване била една особено прекрасна стоножка, която Здравчето съзерцавала с широко разтворени очи и свито сърце.
Събуди ме милото:
– Ставай и се обличай! По-лошо е отколкото си мислехме...
Доста усилия ми струваше докато убедя Здравка, че нещо на този свят е по-важно от това да се наспи най-после както трябва, но успях.
Докато излизахме на бегом от сградата, гласът направо ме хвърли в тъч:
– Самолетът излита в девет и двайсет.
– КАКВО!!!!! Какъв самолет? Ти НОРМАЛЕН ЛИ СИ!? Намирам се в чужд град, непълнолетен съм, нямам паспорт, нито виза, нито нищо, а и помъкнах Здравка... Леле, и тя ли ще лети? Не, няма начин...
– КАКВО!!!!! Какъв самолет? Ти НОРМАЛЕН ЛИ СИ!? Виж, Миро, това преминава всякакви граници... кажи, че се шегуваш.
Нямаше представа колко много ми се щеше да се шегувам... да съм най-големия шегаджия на света и всичко това да е театър на ексцентричността ми – и гласа, и всички странни събития... но, уви, не беше.
– Ще ми се да се шегувах...
– И с какво възнамеряваш да платиш билета? Накъде ще пътуваме? Кой ще ни пусне на самолет двамата? Как ще се върнем?...
– Чу въпросите. И аз съм на мнението, че това нещо не може да стане...
– Виж, всичко ми е ясно. Ние не сме толкова незапознати с животите ви, че да не осъзнаваме какво ви караме да направите, но просто... ох, докъде я докарах, да се обяснявам на някакъв жалък смъртен... разбери, нямате друг избор.
– Знаеш ли какво? ПИСНА МИ! Няма да се кача, няма да помъкна и Здравка с мен! Ти какво си мислиш – че ще ти вървя вечно по гайдата ли? Ами ако ми кажеш да се хвърля от самолета с парашут?
– Ами имаше и такава възможност, но тя отпадна.
– Забрави! Ако ще да умра в същия миг, няма да мръдна от тук!
– Ох, след няколко часа ще ме молиш на колене, дано само да не е твърде късно... но при всички положения твърдоглавието ти ще влоши нещата.
– Какво?
Все ми беше едно какво съм влошил... и без това по-луд от това нямаше как да стана. Поне щях да се опитам да върна Здравка обратно вкъщи и да оправя кашата, която забърках.
Първото нещо което осъзнах бе, че са ни останали пари само за един билет. Предложих ù да си купи един и да ме остави да се „сдухвам” тук, понеже поради временното си умопомрачение бях прецакал всичко, но тя отказа.
– Или двамата тръгваме, или никой.
– Добре.
– Хайде да продадем нещо или да видим как да изкараме още шест лева де. Няма да е чак толкова трудно...
Но се оказа много трудно. Обикаляхме напразно доста дълго, даже по едно време мислехме да започнем да просим...
И тогава се сетих за визитката. Отидохме до пощата, позвъних на Владимира и, разбира се, не я намерих вкъщи... Нормално. Все пак ми трябваше. За щастие бях запомнил адреса, докато разглеждах личната ù карта. Решихме да я потърсим – какво губехме?
Спряхме първия срещнат:
– Извинете, къде се намира...
Беше мъж. Нисичък и добродушен. Докато говорех обаче, забелязах как лицето му помръква, зениците му почервеняват... сякаш някаква сянка премина през него. Посочи ни нещо. Ноктите му се издължиха и станаха черни. Изведнъж замахна леко към мен.
– Здравке... и ти ли виждаш...
– Миро, какво става?! – В погледа ù имаше повече учудване отколкото страх.
– Нямам представа.
Избягахме. Колкото повече се смрачаваше, толкова по-страшно ставаше всичко. Не можехме да питаме никого за посоката, нито за каквото и да е било, не можехме да идем в полицията или в пощата, или в друга сграда – след няколко секунди всички хора се превръщаха в някакви демони.
Гледах и не вярвах на очите си. Какво ставаше? Не знаех – най-лошото от всичко бе, че не знаех за положението ни нищо повече от Здравка.
– Това не се случва. Това не се случва.
– СЛУЧВА СЕ! – зад нас се появи едно от съществата и изгледа Здравка доста неприлично. Не бе нужно да си особено проницателен, за да се досетиш, че иска плът и кръв...
Избягахме отново. А те ставаха все по-упорити. И все повече. Не можехме да избегнем хората – в Столицата самата мисъл за това е смешна. Нямаше уличка, заслон, строеж, дупка, каквото и да е, където да се скрием... а дори да имаше, не можехме да ги намерим...и нямаше кого да питаме...
– Добре, Здравче, аз се побърквам, ама ти? Да не е заразно?
– Да не сме взели някакъв халюциноген – всичко е толкова истинско...
– Не е! Не може да е. Това е някаква халюцинация, или... или психоза... чел съм за такива масови, които обхващат повече хора... А може би.... но при всички случаи не е реално, а е само в мозъците ни. Като онзи гла...
– Като какво?
– Като нищо. Обърках се. Спомних си нещо... както и да е.
– Какво ще правим сега?
– Предлагам да се държим както обикновено, да спрем някое... някой човек и независимо какво виждаме, да го попитаме за посоката... Нищо, идващо от съзнанието ни не може да ни навреди... нали? – гласът ми не издаваше убеденост.
В този миг отнякъде изскочи едно малко детенце (всъщност, едва ли детенце е точната дума, но тялото му беше малко и явно е принадлежало на детенце) и преди да отнесе един ритник в главата, успя доста красиво и прилежно да ми одере ръката и да ме захапе по крака, като определено щеше да ми откъсне месо, ако не бях го отблъснал.
Погледнах стичащата се кръв по ръката ми и с огромни усилия потиснах надигащото се отвращение – не можехме да си позволим нито да повърна, нито да припадна точно сега...
Следите от ноктите си личаха. Това бяха нокти на хищник. Не на човек.
– Истинско е. Всичко е истинско. И гласът, и онова за човечеството...
– Какъв глас? За какво говориш?
Чувах думите ù. Вероятно са се записвали в съзнанието, но сякаш идваха от някъде много далече и не стигаха до мен.
Гледах се отстрани. Продължавах да говоря.
– ... и аз не го послушах. Допуснах най-малоумната грешка, която може да се окаже последната в моя... в твоя, в живота на всички ни... Какъв кретен!
Беше почти тъмно. Лампите светеха, но това само влошаваше положението. Тези същества вероятно виждаха и на тъмно и за тях бе все едно... но ние определено не изгаряхме от желание да ги виждаме.
Бягахме, бягахме, бягахме... нямахме посока, нито цел... просто бягахме за да се спасим. Накрая се забихме в някакво порутено мазе и залостихме вратата. Вътре беше тъмно, гадно и миришеше отвратително. Проправях път в търсене на ключа на лампата и се увих в хиляда паяжини, блъснах се в сто стари мебела (както по-късно разбрах) и, разбира се, се спънах в абсолютно всичко, което беше на пода, улучвайки всички възможни дупки и размествания на дъските.
Накрая улучих ключа.
И на двамата обаче ни се прииска да не бях го намирал.
Мазето приличаше на жилище на душевно болен, недокоснато след дните на истеричната му и особено болезнена смърт, в която с буйството си е сътворил всичко това... Обстановката не беше особено приятна – не навяваше уют, а отвращение; не миришеше на дом, а на смърт...
Спогледахме се. И на двама ни се искаше да излезем... навън, на простор, на въздух, на чисто... на въздух... но не можехме.
Мина към половин час, в който не смеехме даже да дишаме... И чухме дращенето. Хиляди нокти... черни, дълги... нечовешки... се впиваха в мазилката, чоплейки я. Никой не блъскаше, никой не се опитваше да влезе... само ноктите... стотици, хиляди нокти, стържещи... бавно, натрапчиво... дращенето се забиваше в мозъка ми... имах чувството, че дращят по плътта ми, в съзнанието ми...
Миришеше на смърт.
Със Здравка се свихме в един ъгъл. Сериозно обмислях какво да правя. Не им ли се изстъргаха тъпите нокти... какви бяха, че да дращят толкова дълго мазилката... Ами ако това продължеше... ако накрая намереха начин да влязат?
Мина половин час.
Мина един.
Минаха два.
Главата ми беше празна. Наоколо не видях нищо, което да може да спре нокти, минаващи през стени. Можех да убия няколко, но накрая и двамата щяхме да бъдем разкъсани от зловещите нокти... При мисълта как те се забиват в плътта ми потреперах. Ами Здравка. Мълчеше... и двамата мълчахме.
Мазето имаше прозорци. Някакви мизерни стогодишни пластове стъкло, запечатани с дъски... Само това ни делеше от смъртта. Дъските обаче накрая поддадоха.
Един по един, прозорците се чупеха под натиска на ноктите...
Виждахме лицата им... разкривените зли гримаси...
Червените им очи ни пронизваха... в тях гореше омраза...
Зъбите им бяха необикновено бели и остри като ножове... (спомних си малкото същество, което щеше да ми откъсне месо; тези щяха да счупят и кост)
Дращенето се засилваше... може би надушваха вече близостта на плътта ни.
Чувах туптенето на сърцето си. Чувах и нейното. Със Здравка се бяхме притиснали един до друг и гледахме десетките размахващи се ръце с остри гарвановочерни нокти, които скоро щяха да се забият в плътта ни...
Погледнах я. Лицето и беше спокойно. В очите ù виждах светлинка... желание за живот, което бе по-силно от всичко... В тях нямаше и капка съмнение, че ще оцелее. Започнах да виждам и онова, другото... онова, което бе на път да се „пробуди”...
Вратата изскърца силно. Две от гредите се счупиха и от дупките се подадоха ръце...
Миришеше на смърт.
Мълчанието тегнеше по-страшно от всичко...
– Не можем да избягаме. Не можем да се скрием. В капан сме. Обречени сме. Аз съм виновен... Здравке, ако това е краят, моля те, прости ми. Защото аз съм виновен за всичко... трябваше да ти кажа от самото начало, но нали и аз самият не вярвах... Та дори сега ми е трудно да го осмисля...
– Ти май съвсем се побърка. Човече, ЗА КАКВО ГОВОРИШ?
– Длъжна си да знаеш... преди края... Преди да дойда...аз...
– Отвори шкафа срещу теб. Най-долния рафт. Сместа е киселина...
... Шишето се разби във вратата, разлагайки и прогаряйки плътта им... Чуха се агонични викове... Не бяха човешки...
Ръцете се отдръпнаха от вратата. За колко ли дълго?
– Сега повярва ли ми?
– Ще запаля свещ направо. Повярвах в ада. Това тук е...
– НЕЩАСТНИКО, мизерното ви съзнание не може дори да си представи най-бегла картина на сянката на онова, което е там!!! Но стига глупости. Все още има шанс да се спасите... Ето какво трябва да направите...
Планът не ми хареса. Твърде много убийства включваше. Но другата ми алтернатива беше двамата със Здравка да бъдем болезнено разкъсани от черните нокти... тъй че приех.
Оказа се че мазето има и друг изход. Изкъртих една греда, която се получи с два остри края.
Никога не бях убивал. Преди този ден. Кръвта ме пръскаше, виждах конвулсиите на гърчещите се тела, усещах как смъртта ходеше редом... избрала ме бе за неин служител и аз ù осигурявах животи... в замяна на своя собствен...
Стотици нокти ме деряха, но не позволих на никого да нарани Здравка. Миришеше на кръв. На моята кръв...
Беше тъмно и тихо... нечовешки тихо... Само откъслечни агонични викове прорязваха тишината. Аз убивах. Убивах много...
Богът ми казваше точно кога, как и къде да нанасям смъртоносните удари и аз изпълнявах.... Той ми казваше и накъде да вървя. Нямах други мисли в съзнанието си. Всичките ми мускули се бяха напрегнали с единствената задача да изпълняват бързо и точно заповедите на рефлексните центрове. Нямах друг избор, ако исках да оцелея.
Здравка беше взела една желязна тръба и също се отбраняваше, когато все пак стигнеха до нея. И тя не загуби присъствие на духа, въпреки че не разбираше абсолютно нищо...
– Качете се в този камион когато спре след десет метра. Наведете се и никой няма да ви види.
Задъхвайки се, предадох как да е думите му на Здравка и с последни усилия се качихме на камиона. Беше военен камион, покрит с платнище. Щом се наведяхме, никой не можеше да ни забележи.
Ръцете ми трепереха. Миришеше на кръв... кръвта затопляше ръцете и дланите ми... тя обагряше лицето и дрехите ми. Чуждата кръв. Моята кръв...
Острите краища на дъската бяха целите в кръв... Изпуснах я на пода. Сърцето ми туптеше с поне сто удара. Причерня ми. С огромни усилия спрях надигащите ми се черва. Свлякох се бавно на пода, обгръщайки с ръце коленете си. През цялото време погледът ми беше прикован в очите на Здравка. В тях блестяха сини огньове... Малко по малко се пробуждаше...
Никой от нас не продума. Бяхме твърде потресени. Усещах как Здравка с последни усилия сподавя истеричния си вик.
Тя се насочи към мен и с някакви парцали започна да спира кръвта и да ме превързва... после всичко потъна в тъмнина...

Не знам колко време съм бил в безсъзнание, но когато се събудих, беше ден. Познах по светлината, идваща от прореза в задната част на камиона.
Здравка спеше, прегърнала коленете си и положила брадичката си на тях.
Какво направих! Как се случи всичко това? Нима не беше сън... противен, неестествен, отвратителен кошмар... Какви... какво бяха тези същества...
– Хора...
– Не е възможно... не е. Това не са хора...
– Това се случва с хората... Обхваща целия свят малко по малко. Вие виждате вътрешното...
– Какво? Нищо не разбирам... как така целия свят? Нима всички... и родителите ми... и...
– И дори ти самият, но в по-малка степен... просто имаш късмет.
– Но как... каква е причината? Защо става това?
– Цялата истина – ако започна от самото начало – е твърде сложна за теб. Нямате нито достатъчно време, нито ще можеш да я проумееш... Ще ти кажа това, което трябва да знаеш и то не от добра воля, а защото ще ти бъде нужно по-нататък. Ти, предполагам, си запознат с теориите ви за еволюцията?
– Да, донякъде.
– Те в основата си са правилни. Всяко животно еволюира, приспособявайки се към околната среда и постига естествен баланс с нея. Разумът обаче е нещо различно. Той не се стреми да постига баланс и да се приспособява – същността му, основната му цел е да подчинява и променя, да нагажда околната среда според вкусовете и нуждите си.
– Но какво общо има...
– Не ме прекъсвай. Потърпи... Разумът си има уравновесител – емоциите, чувствата. Естетическото чувство, чувството за хармония, за красота, усетът за добро и правилно; преклонението пред природата, ако искаш – всичко това се е грижило през човешката ви история да възвърне поне частично нарушения баланс. Но колкото повече се развива разумът и желанията ви, толкова повече всичко това остава на заден план. Така е било през цялата ви история... Мислите си че просперирате и се развивате, но всъщност пропадате надолу. Вие просто се спрели да еволюирате. Започнала е деградацията на вашия вид. Вътрешната деградация. Тази на разума и съзнанието ви. Психичните заболявания зачестяват. За тях няма лек – поне не в света, в който живеете. Те се предават по генетичен път и по този начин се натрупват. Вие нямате ценности, моралът ви запада, красотата вече все по-малко се цени... Технологията е нищо, безсмислица, която е твърде огромна цена за загубения баланс. Машините ви не могат да ви върнат чувството за красота, нито еволюцията. Цивилизацията ви умира. Но това не е физическа смърт. Процесът вече е започнал и с всяка секунда спирането му става по-трудно.
Знаеш кой единствен може да спре това...
– Но защо тя? Защо именно тя? И защо аз... Та ние сме напълно обикновени хора... Незабележими... сиви като всички останали...
– Никой не е обикновен. Във всеки има по нещо, което в даден момент бива разбудено, а понякога цял живот очакваният момент не идва. Вашият настъпи. Но от това как ще се справите не зависи само успехът в животите ви, зависи съществуването ви като цивилизация. Имате още един шанс – Здравка.
– Нищо не разбирам. Ще ми обясниш ли какво общо имаше всичко това с онези приятни господа с черните нокти?
– Концентрични кръгове, водещи началото си от мястото, в което се е зародила човешката ви цивилизация...
– Тигър и Ефрат...
– ... обхващащи континентите по реда на заселването им. Африка е първа. Следва вашия континент.... Азия...
– Добре, но какво можем да направим.
– Сега вече е твърде късно да го спрете. Вие трябва да го ПОПРАВИТЕ. Но не можете да останете тук. До няколко дни ще бъдете разкъсани. Трябва да отидете в Америка, където вълната ще достигне последно.
– Но защо? Какво значение има това?
– Успоредно с вълната е започнало пробуждането на Здравка. То ще приключи когато преображението е пълно...
– Какви са тези изрази... какво е това чудо? Какво преображение.
– На вашата цивилизация.
– Виж, боже, или там какъв си... НИЩО не зацепвам. Нали вие сте там висшите богове уж? Я ми разясни между другото ся... Вие ли създадохте вселената и живота, че ми е много чудно...
– Нашата роля в еволюцията е допълнена от ролята на други сили. Вие отприщихте силите на ентропията в собствените си съзнания. Битката между тези две сили се водеше в стотици милиарди съзнания, докато ентропията във вашата същност победи. Днес виждате сами резултатите от това. Преображението... е пред очите ви. Във очите ви...
– Дамм, много яко. И какво сега? Да видим дали съм разбрал правилно. Всички щуротии и небивалици, които ми се случват като започнем от спирането на тока дотук, се дължат на някакво си Преображение, което единствена Здравка може да спре, така ли?
– Да.
– Вие явно нищо не можете да направите, както всъщност и тя докато не се събуди и затова ви трябвам аз – да я събудя...
– Пробудиш.
– Се тая! И за да се пробуди тя, беше нужно да я помъкна по влакове, рейсове, бусове, коли, да се мотаме из София, да спим в някви дупки, да ни гонят хиляди зомбита с остри нокти и зъби и святкащи очи, които накрая да започна да избивам... а освен това за в бъдеще ще се налага да се возим на този военен камион, после да се прехвърлим на някакъв самолет за Америка, където да се случат още кой знае какви дивотии... и то при какъв викаш... вече нищожен шанс за оцеляване, така ли?
– Именно.
– Виж, погледни си там в кристалната топка и ми отговори на един въпрос, ама честно, става ли?
– Само един.
– Ще умрем ли?
– Не мога да кажа със сигурност.
– Тогава кажи с несигурност.
– Най-вероятно...
– Прекрасно... просто прекрасно... Ами тогава, душко, кажи ми поне защо да се трепем? Защо не си останем тук, пък нека пичовете да ни одерат кожичките? Или още по-добре, просто да се хвърлим от това камионче и заедно с гръбнаците си, да пречупим и безсмислената си съпротива?
– Изборът е ваш.
– ... Охх, по дяволите! Животът е скапан и гнусен и – особено сега – прилича поразително на тоалетна, но ми се живее отвратително много! Разкажи ми още за преображенците...
– След като вълната мине през даден човек... всъщност ти знаеш какво става...
– Да, очите му стават червени, ноктите – дълги, остри и черни, зъбите – като бръсначи...
– Не, това е вътрешното отражение... Всъщност това което наблюдавате не е физическата промяна, защото такава не настъпва – ние контролираме еволюцията и физическия облик на всяко същество... засега. Вие виждате промяната в психиката..
– Какво! Значи... значи това не се случва наистина... не е реално...
– А кое е реално? Ти как определяш кое е реално и в кое да вярваш? Чрез очите си?
– Вярвам на сетивата си.
Облакът отново се появи.
– В това вярваш ли? Вярваш ли, че аз съществувам?
– Да, нали те виждам... вече повярвах.
– Протегни ръка и ме докосни...
Отново изпълних това, което ми каза. Ръката ми потъна в нещо като облак... беше газообразно, но чудно каква сила го задържаше да се не разреди във въздуха... съществуването му в тази форма противоречеше на всички закони на физиката.
– А сега ще ти призная нещо. Нищо от това, което ти се случи не е истина. В момента ти спиш, облегнал глава на клавиатурата; на екрана ти стои отворен от няколко часа файл, наречен „Законите на Мърфи” и който е последно модифициран в девет часа през нощта. Иначе казано – ти сънуваш, глупако! Аз не съм реален, а само плод на въображението ти... Виж, убеди се сам. Докосни ме отново...
Докоснах го... не, по-точно извърших същото движение като преди малко, но ръката ми мина през облака. Той се разпръсна в пространството. Сега видях, че това всъщност е било странно слънчево зайче, отразено по странен начин и просто ми се е привидяло.
– Е?
– Какво „е”? Вече разбрах всичко. Уффф, слава богу, че всичко е скапан кошмар... всъщност то нямаше как да е истина де...
– Не разбра целта на последните ми думи, нали? Мислиш ли че това е сън? Да си имал толкова дълги и истински сънища? Не сънува ли във влака? Мислиш ли че съзнанието ти е способно да измисли всичко това? Надценяваш се. Погледни си ръцете.
Ръцете ми бяха овързани в парцали. Смъкнах един от тях. Дълбока прорязна рана. Кожата ми още не бе зарасла добре и дълбоки кървави черти я набраздяваха. Докоснах една от тях. Болката бе непоносима.
– Какво означава всичко това?
– Реално е това, което ПОВЯРВАШ, че е реално. Вярата, Миро, крепи съществуването на тези атоми, които ти наричаш свят.
– Но това не е вярно. Аз не вярвам в нищо. Би трябвало тогава по тази логика светът изобщо да не съществува за мен...
– Напротив, ти вярваш в много неща... просто не си го осъзнал още. Разбира се че вярваш в света... вярваш и в хората... и в тази действителност. Но ти вярваш и в още нещо, което те различава от останалите и заради което сега си свидетел на всичко това... ти вярваш.. истински и искрено, че можеш да промениш нещо в този отвратителен и нечестен свят. Че можеш да промениш хората. Е, ти можеш да промениш... един... който да промени останалите. Всичко зависи само от теб.
Не отговорих. Обмислях всичко казано, взирайки се в Здравка. На метър-два от мен лежеше единствената надежда на човечеството, която само аз можех да „пробудя”. Усмихнах се – припомнях си как се запознахме и какво точно знаех за нея.
Здравка беше затворен човек. Сърдечен, добър, мил... но затворен. Можеше да се привързва силно, но рядко го правеше. Имаше много ниско мнение за себе си и за способностите си. Считаше, че за нищо не я бива и в нищо не е добра. Нямаше цел в живота, нямаше амбиции, нямаше желания... Потискаше всичко в себе си. Примиряваше се лесно и с всичко, което съдбата ù поднасяше. „Защо да се боря? Какъв е смисълът”...
И сега се оказа, че на нея разчита цялото Човечество. Че в нея е скрито нещо, което ще противостои на ентропията, което ще вдигне расата ни на крака и ще я прочисти от злото, злобата и гнойта, която се е натрупвала през вековете в съзнанията ни.
Щеше да ù помага един напълно обезверен човек, който единствен имаше силата и волята да промени нещо.
Интересно начало...
– Добро утро. Как спа? – усмихнах се аз на Здравка, която се събуди.
– Много лошо. Сънувах ужасен...
Показах ù раните си.
– Имам една добра и една лоша новина. Лошата е, че наистина участваме в ниско бюджетен филм на ужасите, а добрата... добрата е, че вече знам как ще се развие сюжетът и как да се измъкнем.
– А имаш ли нещо против да ме осветлиш...
Здравка не можа да довърши мисълта си, понеже изведнъж камионът спря. Бяхме стигнали границата, както разбрах по-късно.
– Както забеляза: веднъж преобразени, те нямат връзка един с друг и поведението им е неорганизирано като това на животните. Всички са обединени от общата цел да ви убият, но действията им не са координирани. Тоест, пред вас стоят хиляди неразумни хищници...
На далечния край на камиона се показаха два силуета. Два чифта червени очи се впиха в нас. Напипах и стиснах отново летвата. Тя отново ми трябваше, както щеше да ми потрябва още стотици пъти... Засега.

По-нататъшните събития преминаха твърде бързо и повърхностно през съзнанието ми като не оставиха особено дълбока диря в него. Всичко беше като филм с бавна лента – в единия момент си седим в камиона и към нас се протягат зловещи ръце с остри нокти, в следващия съм стъпил върху две безжизнени тела; в единия момент към камиона се приближават десетина от онези същества, в следващия всички лежат обезобразени и насечени. В единия помагам на Здравка да слезе от камиона, а в другия кадър вече сме в кабината... в единия сме от нашата страна на границата, наобиколени от стотици същества, издаващи странни звуци, а в другия камионът преминава без особени проблеми от другата страна, като по пътя си помита бариери, разни заграждения, мрежи и доста от съществата...
Почти никакви спомени нямам за това как сме стигнали до Будапеща. Помня, че зареждахме... в паметта ми се мярка картина на бензиностанция, на която не може да се определи дали разлетия бензин или кръвта са повече...
Помня, че от нея взех една много здрава и заточена тръба, която за кратко време се оцвети от бронзова в тъмночервена от засъхналата кръв...
Помня, че богът ми говореше непрекъснато, напътствайки ме. Изобщо не мислех, а само изпълнявах. Кукла на конци.
Помня как се крихме в летището и как успяхме да откраднем един самолет. После как излетяхме с триста зора... как се учих да карам под доста голямо напрежение (и доста викове от страна на Бога и Здравка). Помня как изхвърлих зад борда едно от онези същества, което се криеше отзад и издебна Здравка докато тя търсеше някаква карта.
Помня как скочихме с парашут, понеже нямаше как да приземя самолета... как се крихме в една гора в Америка (нямах никаква представа къде сме точно) и как ловувах, докато Здравка наклаждаше огъня... И помня как постепенно, ден след ден тя се променяше. Синият пламък в очите ù се разгаряше все повече с всеки изминал миг. Тя разцъфваше и се разтваряше като красиво цвете...
Помня деня, в който намерихме някакъв фермер и кучето му... И как се гърчеше той в предсмъртна агония, впивайки черните си нокти в кучето, което лаеше пронизително и го хапеше, не разбирайки какво става и защо добрият му стопанин го убива... И гласът на бога, който ме уведоми, че преображението е напълно приключило, а с него и Пробуждането.

Това беше истинското начало. Върнахме се в лоното на цивилизацията... за да видим развалините... разрушенията... Всичко бе съсипано... Още в първия град стотици същества се насочиха към нас. Очите им светеха. Ноктите им жадуваха да се забият в плътта ни... но нямаше кой да им позволи.
В началото следвах наставленията на бога със страх и несигурност, но после свикнах и той малко по малко престана да ми говори...
За Здравка не знам. Никога не ù разказах какво се е случило... нямаше значение, тя вече бе осъзнала ролята си във всичко. А миналото отдавна си беше отишло и нямаше смисъл се връщаме към него...
Видяхме много ужаси и различни проявления на човешката деградация. Целта на Здравка бе да вразумява и лекува онези, които не бяха толкова зле и не се налагаше да ги убия, за да се усмирят. А аз... аз убивах... в началото с ръце и инструменти, а по-късно без. Най-силното оръжие се оказа не вярата, а напротив – неверието. Ще се учудите колко по-малко пречки среща човек, който не вярва, че злото е по-силно от него, който не вярва че има невъзможни неща, който не вярва че е безсилен, който не вярва, че може да умре...
Всички, които спасявахме, се превръщаха в такива като нас. И тръгвахме заедно. Не след дълго имаше десетки защитници като мен и стотици лечителки като Здравка. Разделяхме се на групи и действахме в перфектен синхрон. Разбирахме се без думи – само с погледи. Ирисите ми – на мен и на всички защитници – станаха яркожълти и светеха. Разделяхме се на две групи – ловци и придружители. Редувахме се всеки ден, тъй че всеки от нас беше равно време и от двете групи.
Като ловци работехме неуморно. Виждахме и нощем, като съществата, така че мракът не бе проблем за нас. Повечето пъти докарвахме някои ранени същества, които успявахме да усмирим – това бе и целта на всичко. Само Единаците не спасяваха. Те ловуваха сами и избиваха всичко наред. Очите им бяха като бездънни черни дупки. Викахме ги когато не смогвахме да се справим с всички.
Като придружители работата ни бе да пазим лечителките и да ги водим направо в „огнищата” (места, в които съществата отглеждаха малките си). Там те решаваха кои от децата могат да бъдат спасени и ни ги показваха. Веднага избивахме останалите, за да не издерат те очите на излекуваните.
Помня първият път когато придружавах Здравка. Групата беше малка – две лечителки и трима придружители.
След като избихме упоритите и обезвредихме децата, Здравка и Лея ни показаха кои от тях са „чисти”. Никога не бях убивал деца. Те не приличаха изобщо на хора – с всеки изминал ден всичко човешко в тях изчезваше все повече... – но очите им... ирисите им бяха розови... като цветове, като разцъфнали цветя, попарени от злото... Това бяха човешки очи! И виждах как злото и ентропията изгарят все повече човешкото у тях. Останалите защитници избиха „нечистите”. Същото направих и аз. Но оставих едно. Бях го скрил добре и възнамерявах да го спася... не знаех как, щях да опитам да го скрия между останалите, може би да му сложа лещи... нямаше значение, просто ми се струваше, че ще може да се пребори със злото, нали беше толкова младо и невинно...
Тогава за първи път присъствах на чудото – спасението на душа. Пречистването. Не можех да отделя очи от Здравка. Тя се надвеси над детето, което я гледаше любопитно с ясните си розови ириси... пламъкът в очите ù се засили. Тя го докосна по лицето... ръцете ù излъчваха мека светлина. Очите ù бяха две сини звезди, излъчващи ярка светлина – тя изпепеляваше мрака, прогонваше злото надалеч... не можех да издържа на светлината и отместих очи от нейните... И наблюдавах как розовата зеница бавно се изчиства...
– ... Дарявам те с името Ангел. От днес започваш своя втори живот Ангел. Дано светлината те закриля... Обичай красотата и вдишвай с благоговение пред Природата всяка глътка въздух, всяка своя хапка. Върви и не греши повече...
Слушах думите ù, които като лъчи прогаряха обгърнатото ми в мрак съзнание... Тя пречистваше и мен...
И осъзнах че те вършат много повече от нас... много повече. Всъщност те бяха спасителките, а ние само се грижехме да ги пазим и да избиваме онези, за които бе твърде късно...
Но този ден аз не си бях свършил работата... Детето, което скрих и което се държеше толкова кротко, при вида на кафявите очи на Ангел сякаш полудя. Ноктите му – които бях грижливо изрязал – отново пораснаха и станаха катраненочерни; очите му се обагриха в цвета на кръвта... Преди да успея да го спра, той издра лицето на Ангел и угаси завинаги светлината на очите му...
Убих зверчето на мига – но каква полза. Ангел почина на другия ден.
Погребахме го двамата със Здравка. Опитах се да ù обясня. Тя знаеше... прощаваше грешката ми. Но тогава и последната искра състрадание към тези същества изчезна...
Очите ми потъмняваха все по-бързо и бях на път да се превърна в Единак.
Но Здравка ме спря. Един поглед... Само един поглед ми беше достатъчен... аз потънах в лазура на тези сини очи, на тези две ярки звезди и надигащото се зло бе унищожено.

Заминахме след... всъщност нямам представа колко време – никой не броеше дните, нямаше смисъл. Първите спасени деца бяха сравнително пораснали, тъй че може да се каже – ... след пет-шест години.
В Америка оставихме всички останали защитници и лечителки. Върнахме се в родната Европа и започнахме отначало.
Тук положението беше по-зле. Доста дълго време бях единствено ловец с тенденцията да се превърна в Единак – този път не защото нещо в мен ме караше, а защото просто не можех да спася никой. Развалините обаче бяха ужасни – всичко бе изоставено, мракът се бе просмукал в жилищата, в сградите... Лиани се виеха по стълбовете, бръшляни опасваха сградите, а в дупките по асфалта бяха покарали бурени... Парковете навсякъде бяха навлезли в самите градове... Природата бавно си възвръщаше изгубеното.
Беше ни неизмеримо по-трудно. Почти навсякъде бяхме сами. Мислехме дори да се откажем или да повикаме на помощ някой от Америка, но изведнъж положението се промени.
Случи се един ден, когато разкрих цяло „огнище”. То бе пълно с деца. Странно защо наоколо не усещах присъствието на съществата.
– Всички са „нечисти” – заключи след известно време Здравка.
– Сигурна ли си?
– Мислиш ли, че бих поела някакъв риск... знам, че това касае живота им... пък и бъдещето на нашата мисия.
– Не отново! Не мога вече да убивам деца. Виж, вземи това. – подадох ù връзката ключове. – Знаеш къде е самолета... Просто... просто трябва да го направя.
Тя ме гледаше недоумяващо и мълчаливо. Аз се насочих към децата и Здравка едва тогава разбра какво възнамерявах да правя.
– Моля те! Недей! Няма смисъл... – извика тя.
Но вече бе късно. Очите ми светеха.
– Деца, не знам дали ме разбирате, не знам дали изобщо ме чувате, но искам да ви кажа това. Сега трябва да ви убия, понеже сте „нечисти”. Няма да го направя. За мен вие сте еднакво важни – и вие сте хора като мен и Здравка. Моля ви, проумейте го. И като хора имате право на избор... Нека този от вас, който не е сторил грях пръв забие ноктите си в мене...
Освободих ги от полето. Те се втурнаха към мен и след секунда усетих стотици нокти и зъби, впити в плътта ми.
– Вярвам.... вярвам.... – шептях, а мракът обгръщаше света.

Когато отново отворих очи, се чувствах много добре. Не чувствах никакви рани, нищо не ме болеше. Усетих, че някой ме гледа. Обърнах се на другата страна, за да видя сияещото лице на Здравка:
– Ти беше прав! Всичките са излекувани.
– Какво, какво?
– Децата...
– Охх, какво стана... не помня...
– Когато те нападнаха аз много се уплаших и се опитах да ги разгоня, но не можах. Видя ми се странно, че не ми се нахвърлиха и не ме разкъсаха, но след няколко минути забелязах, че бяха образували кръг около тялото ти и явно те пазеха... от мен! И тогава едно от тях... заговори. Каза ми... каза ми, че са убили възрастните, защото били лоши... и че ги е страх... че умират от страх...
– Излекувала си ги!
– Напротив, Миро, на тях нищо им нямаше... те са... разбираш ли... те са оцелелите след вълната...
– Но очите им...
– Това е естественият им цвят. Миро, нима не разбираш какво означава това... няма да загинем... Някои са УСТОЕЛИ... Просто трябва да ги намерим и закриляме...
– ... Аз пък си мисля друго... Здравке, щом те са оцелели без нас, тези невръстни деца, които дори ти, лечителката помисли за „нечисти”, тогава какво мислиш, че ги заплашва? Съществата търсят само нас, усещат само нас... хората... останалите са извън опасност... Ние само привличаме вниманието върху тях... Те ще се оправят и сами.
– Искаш да кажеш... че задачата ни тук приключи?
– Напротив, искам да кажа, че задачата ни тук току що се усложни хиляди пъти. Сега с теб трябва да решим дали да продължаваме да се бъркаме...
– Как така, нали помагаме?
– А откъде си толкова сигурна? Ами ако сред милионите избити от нас е имало други такива деца?
Опитвах се да я убеждавам, но в същото време една мисъл ме гризеше. Защо богът каза, че това бе краят на цивилизацията ни? Дали го бяхме предотвратили? Или напротив – беше настъпил и сега ние напразно се опитваме да върнем миналото си величие, унищожавайки новия вид, който очевидно се е появил. Кое беше истина? И дали богът изобщо съществуваше, а не бе дело на подсъзнанието ми. Колко объркано ставаше всичко.
– Мисля... чувствам че си прав. Но тогава защо... защо сме тук? Защо сме живи? Защо оцеляхме... Ти – нали ти ме доведе, ти ме спаси и ме направи това, което съм сега! Кажи ми какво да правя.
Нямах никаква представа. Нямаше кой да ми обясни и на мен какво става. Трябваше сами да решим.
– Имаме избор. Или продължаваме, или се отказваме. Нека решим заедно.

Продължихме. Нямаше какво друго да сторим – бяхме отишли твърде далеч. Но продължихме от позицията на търсачи – само търсехме устоели на вълната и им помагахме ако имаха нужда от помощ. Убивах само в крайни случаи. А деца – никога.
Времето си летеше, а този път ние нямаше как да го измерим – отдавна бяхме забелязали факта, че не стареем, но не му обръщахме внимание; досега имахме по-важни неща да правим... Но вече започнахме да се замисляме – ами ако бяхме безсмъртни, ако действително нямаше да остареем и умрем? Мисълта бе колкото приятна, толкова и плашеща – ако от нас нямаше полза, щяхме да се скитаме до края на вечността (или поне на планетата) – различни, безполезни и ненужни никому... Щяхме да сме товар и бреме на цивилизацията... прозорец към миналото, който отдавна е трябвало да бъде залостен.
Гледахме как цивилизацията запада. Градовете се рушаха пред очите ни.
Обикаляхме всички континенти докато бяха останали още читави превозни средства. Цялото богатство на загиналата цивилизация – произведенията на изкуството, информацията, книгите... всичко бе на наше разположение, защото нямаше кой да го използва. Опознахме човечеството.... каква ирония – когато то бе престанало да съществува... Бяхме станали свидетели на кървавия му залез.
Но и на красивия изгрев на Другите...
Когато се наситихме на света – не, не можехме да разгледаме и изпитаме всичко – за това бяха необходими хиляди, милиони години... решихме да се завърнем в Обетованата земя, в Америка – последния и пръв континент, в който бяхме оставили последната капка от огромния океан на човечеството...
Намерихме ги да празнуват. Били покорили целия континент и успели да спасят част от технологията на миналото. Казаха ни, че в момента планират да завладеят и останалия свят.
Със Здравка се спогледахме. Това не звучеше много хубаво. Разказахме им на какво бяхме станали свидетели и споделихме с тях разсъжденията си.
– Логиката ви е глупава. Та вижте ни, нима сме малко, нима планетата не беше наша досега? Какъв е този нов вид? Има хора и нечовеци, среден път няма. Хората трябва да бъдат спасявани, а нечовеците – избивани. Това е. Нищо по-ясно от това няма. Светът ни принадлежи и ние ще го покорим отново, за да изградим могъща цивилизация. Няма да повтаряме грешките на тези преди нас, понеже злото си отиде от нас, а ние ще го доизгоним у тези, у които още го има.
Тези думи ми бяха много познати. Всички велики диктатори са произнасяли същите, всички императори и военачалници са си мислели нещо подобно. И всички са грешали. Грешаха и те. И ние им го казахме.
– Вие сте станали като тях. Размекнали сте се. Махайте се с глупавите си бунтовнически идеи или ще се принудим да ви убием!
– Вие ни гоните? Нас, които ви спасихме и създадохме? Вашите родители?
– Вие вече не сте „чисти”... родителите ни са мъртви. Махайте се! Смърт за нечовеците!
И всички в един глас заскандираха: „Смърт за нечовеците!”
Отидохме си.
По-късно, когато се отдалечихме достатъчно, със Здравка обсъдихме нещата и решихме, че не можем да им позволим да сторят това. Ние не искахме същите грешки да се повтарят отново. Бяхме осъзнали, че всичко трябва да бъде такова, каквото беше и че за нас нямаше място под слънцето, а дори да имаше – то бе този континент и не трябваше да се бъркаме в работите на зараждащия се разумен вид...
Мисълта как някой техен Колумб открива новия континент и новата раса ни избива, мислейки ни за неразвити диваци не беше особено приятна, но нямахме избор – така трябваше да бъде.
– Но как да ги спрем? Аз не мисля че мога да се справя. Ловците са твърде много, а ако се присъединят и Единаците, нямам никакъв шанс. А освен това времето е против нас.
– Аз мога. – каза просто Здравка.
Наистина ли? Тогава не подозирах какво мислеше да прави, но вече знам, че точно тогава планът се е оформял в съзнанието ù. Тогава го е решила, осъзнавайки ясно какво ще стане.
– Това и е била целта ми през цялото време. Затова си ме спасил ти... Да, сега разбирам всичко.
– Радвам се, че поне някой разбира нещо. Мога ли да ти помогна?
– Да. От теб искам само...

Звучеше приемливо. Точно както задачата, дадена ми от бога преди... господи, колко време бе минало? Години... десетилетия? Векове? Нямах идея. Времето сякаш бе спряло за мен.
От самите тях знаехме датата, на която щяха да се съберат всички, за да уточнят военните действия.
В уречения ден се появихме сред събранието. Движехме се сигурно и без да спираме – с високо вдигнати глави. В началото никой не ни забеляза, но когато се приближихме до трибуната, хиляди ръце ни сочеха и се чуха викове: „Отлъчените идват!” „Махайте се! Не ви искаме тук!”
Направихме знак на председателя – изглежда онзи човек в черния костюм бе председател – и му казахме, че имаме важно съобщение, което ще трае не повече от минута. Той ни пусна.
Двамата със Здравка се качихме на подиума. Тя започна речта си:
– Братя! Ние осъзнахме грешката си и ви молим...
Знаех какво ще каже, затова не следях внимателно думите ù. Оглеждах залата. Стотици хиляди защитници и лечителки се бяха събрали тук с една цел – да завладеят отново планетата. Как успя за толкова кратко време прочистеното човешко съзнание отново да възжелае да властва над всичко, да покорява вместо да се адаптира... да подчинява... Взрях се в хилядите жълти и сини очи. Не заслужаваха втори шанс. Грешка беше, че изобщо ги спасихме. Дано новата раса да бъде различна...
– ... А сега ме погледнете!
Думите на Здравка ме стреснаха. Тя не ме бе предупредила за тях. Тонът ù беше толкова суров и подчинителен, че инстинктивно я погледнах. Тя ми прошепна тихо: „Съжалявам, трябва да го направя. Това е единственият ни шанс. Така трябва. Моля те прости ми. Сега си затвори очите плътно и не ги отваряй за нищо на света.” Здравка ми подаде ръката си и аз я поех. „Сбогом.” – прошепна.
– Вижте ме всички!
Единственото, което видях преди да затворя очите си бе как синият пламък се разгаря и светлината става непоносимо силна.
През затворените си клепачи усетих светлината... Имах чувството, че едно огромно синьо слънце избухваше на няколко метра от мен. Не отворих очи. Ръката ù бавно изстиваше. Ставаше все по-мека... и накрая сякаш се изпари.
Отворих очи. Здравка бе изчезнала. Погледнах към трибуните – стотици хиляди хора се бутаха и взираха невиждащо в мен. Очите им бяха потъмнели.
Някой ме хвана за ръката. Отблъснах го и той падна на земята. На подиума зад мен лазеха жалко няколко защитника.
– Защо го направихте? Защо ни отнехте очите!?
И тогава осъзнах – Здравка ги беше ослепила. Беше се пожертвала, беше жертвала и труда си, и смисъла на съществуването си, за да спаси... нечовеците. Дано да беше права... Но дълбоко в сърцето си знаех че е.
В същия момент ми причерня. Мракът забули всичко.

Събудих се над компютъра. Екранът се бе изключил и бе минал на скрийнсейвър. Символите на матрицата се редяха пред уморения ми учуден поглед. Значи все пак бе сън? Или... Размърдах мишката. Редовните закони на Мърфи. Всичко си бе като по старому. Хмм, дванайсет и половина... Какво се случи, нима е било просто сън?

Аз вярвам, че това което ми се случи е истина. Аз го знам. Преживях го – от появата на бога до самия край и саможертвата на Здравка. Сигурно всичките ù познати си мислят, че тя цял живот е живяла без цел, но грешат. Тя имаше цел и я изпълни. Аз знам това и бях длъжен да го опиша.
Каква ирония само... Аз, пълният нихилист и атеист да се опитвам да ви накарам да повярвате в такива небивалици. Не, далеч съм от тази мисъл. Приемете това като обикновен фантастичен разказ. Започнах впрочем да пиша доста такива напоследък. Може би намерих призванието си, а може би просто си запълвам времето, което ми остава да живея... може би вече съм изпълнил целта на живота си и ми остава само да умра щастлив... И да отнеса истината в гроба... защото не храня илюзията, че някой ще повярва на това. Освен ако също не го е преживял или е един от Другите. Може би те съществуват и са сред нас.
Може би...

Тя

Тя го целуваше, а ноктите ù се впиваха в кожата му и я разкъсваха.
Кръвта му изтичаше.
Прекъснатите сухожилия и мускули му причиняваха непоносима болка.

Вампирката се надигна и бледата светлина освети лицето ù.
„Какви хубави очи...” - изхриптя той, преди зъбите ù да се впият в гръкляна му.

Лоша майка

„Моля те накарай го да спре моля те да спре моля те моля те...”
Детето шептеше, защото само за това имаше сили, но този шепот отекваше в съзнанието й като отчаян, раздиращ вик.

Тя се пречупи.

Отиде до кухнята, взе ножа за хляб и си преряза вените.

След половин час гологлавото дете млъкна. Само.


Тя беше лоша майка.

Бутонът

Човекът се огледа отново. В помещението нямаше абсолютно нищо, освен един тесен и висок цилиндричен статив, завършващ с бутон. На него пишеше „Унищожение на света”. Той светеше.

Нямаше прозорци, нямаше врати.

Не знаеше откога не бе ял и вече губеше сили.

Жаждата го изгаряше.

Времето не съществуваше.

Мракът го поглъщаше.

Тишината бе навсякъде.


Човекът се приближи към бутона...

Животът е прекрасен

Имаше едно време едно момиче, което обичаше целия свят. То беше не по-малко красиво от „царската дъщеря” в приказките и не по-малко умно от „бедната мома” в същите тези приказки. Само че, съвсем не като в приказките, живееше в едно провинциално градче на една провинциална държавица. И, съвсем не като в приказките, се влюби в едно момче, което по нищо не отстъпваше на „най-малкия брат” или на „красивия принц”, но пък орисниците, за зла съдба, му бяха лепнали етикета „без бъдеще” на красивото челце още от раждането. И то си порасна с него. А покрай него порасна и момичето.
Двамата, разбира се, се ожениха и, по някакво небивало чудо (може би единственото в този разказ), останаха в същото това провинциално градче на същата тази провинциална държавица, за която идеше реч в първия параграф. Но поради въпросния етикет ли, поради що ли друго, отново съвсем не като в приказките, животът им протичаше напълно безбурно, безшумно, безпарично и нормално.
Порасналото момиче беше запазило своята любов към всичко живо и своята безкрайна доброта. Откакто се бе родило, то не беше наранявало никого и никога нямаше да го стори. Тази негова доброта и красота му бяха достатъчни да живее точно като в приказка. То обичаше своето пораснало момче и не можеше да си представи живота без него. Неговата любов бе такава, че не му беше нужна същата взаимност, но въпреки това я имаше. Момичето обичаше точно толкова силно и предано, колкото бе обичано. И това му беше предостатъчно, за да бъде щастливо. А двете деца, които се родиха на влюбените, бяха просто венецът на това щастие и плодовете на искрената им любов. Но за беда….
Защо за беда ли? Защото не всеки живот е като приказка. Не всеки има толкова малко и в същото време толкова безкрайно много, колкото това момиче. А и не всеки може да бъде щастлив с малкото, което има. И момичето накрая стана жертва на злобата, която никога не беше изпитвало през живота си.

През един хубав летен ден, когато слънцето, както винаги, грееше и птичките пееха, двамата влюбени се връщаха от разходка с двете си деца – момченце и момиченце. Вярно, връщаха се малко по-рано от предвиденото, защото на малкото им момиченце му беше станало лошо, но все пак всички бяха усмихнати, защото знаеха, че „няма страшно, зъбчето ще мине”. Порасналото момче, таткото, отвори странно открехнатата врата повече с изненада, отколкото със страх, и се сблъска с гледка, която не бе очаквало да види през живота си – двама от милите им съседи най-спокойно тършуваха из дома му, а третият услужливо изключваше от контакта стария цветен телевизор – единствената що-годе ценна вещ в цялата къща. Порасналото момче не се обиди, нито изпита дори капчица ярост. В този същия миг сърцето му се изпълни единствено със съжаление – безкрайно съжаление към нещастните хора, които посягаха на бедния им дом, от който нямаше какво да вземат; които посягаха на бедния им живот, от който не можеха нищо да вземат...
И точно това съжаление, което така ярко се изписа в очите му (защото то не можеше и не искаше да крие нищо), допълни последната капка, която преля чашата. Милият съсед, който стоеше отдясно на момчето и извън полезрението му, без да сваля усмивката си, описа чудесна дъга с щангата, която държеше, и напълно като по книга свали на земята своя противник. После повтори движенията си и към двете дечица. Порасналото момиче/майката/, което обичаше целия свят, нито избяга, нито се развика истерично – не само защото това нямаше да възкреси мъртвото й момче и дечицата й, нито да спаси самата нея, но и защото цялата й същност упорито отказваше да проумее това, което очите й виждаха.
Другият мил съсед, който вече бе успял да измъкне телевизора и съвсем вещо да го увие с кабела, за да не му се пречка, го остави леко на земята и ненужно бързо скочи към порасналото момиче...
А през това време слънцето си грееше не по-малко силно, птичките пееха не по-малко красиво и нежно, хората се връщаха изморени от работа, подготвяйки се само за три неща – вечерята, спречкването с любимия човек и оттеглянето в собствената стая, за да се почне пак отначало на другия ден...
… Момичето, което обичаше целият свят, прегръщаше мъртвото тяло на порасналото си момченце и трупчетата на двете си дечица и за пръв път в живота си плачеше горчиво. То нямаше нито сили, нито желание да изключи оставеното да работи нарочно радио, което „пееше” не по-малко сладко от птичките за намалената престъпност и за повишения жизнен стандарт в милата провинциална държавица ...

…Разследването продължи около седмица, през която изключително „компетентните и некорумпирани” органи на реда за жалост не успяха да открият и заловят похитителите, но пък за сметка на това още по-изключително „моралната и услужлива” преса успя да раздуха и изкриви до такава степен „случая”, че куцо и сакато коментираше вещо съдбата на „като по чудо спасилата се от обира” млада жена …
… Порасналото момиче лежеше на болничното легло с очи, зачервени от плач. Не, то не плачеше заради лицемерните „съболезнования”, които му изпращаха всеки ден ненадейно изпълзяващи от всички дупки наоколо „близки”; нито за това, че не можеше да иде на гроба на съпруга и децата си; нито заради срамната болест, която изгаряше плътта му, то плачеше просто защото единственото му желание бе да отиде при децата и своето пораснало момче, а единственият начин, по който можеше да го стори, беше грешен пред дядо Господ.
…Момичето, което обичаше целия свят, така и не успя да зарадва милите съседи, като бъде благополучно изписано от болницата и не им даде възможност да повторят благословиите си този път по-успешно, довършвайки го напълно. Не, то, съвсем не като в приказките, просто почина без да има кой да го съживи. И дори, съвсем не като в приказките, смъртта му не беше причинена от липсата на душа, от любов или от нещо поетично и възвишено, а чисто и просто - от онази опустошаваща болка на безсилие, безизходност и срам, с която беше „благословено” за добрия си праведен живот и която спря сърцето му.
Преди да умре, то каза: „ЖИВОТЪТ Е ПРЕКРАСЕН! НО, УВИ, …”

Алтруизъм и егоизъм

Посвещавам на всички, които си мислят, че са безкористни човеколюбци и едва ли не всичко, което правят през животите им е подбудено от светъл алтруизъм и желание да помогнат на другите. (защото именно тези хора ме дразнят дори повече от самовлюбените егоисти, които поне не отричат истинските си мотиви)

Егоизмът е инстинкт. Той не е нещо, което избираш придирчиво от някой щанд и можеш да оставиш, ако не ти харесва. Егоизмът е вграден в характера и съзнанието ни, в манталитета и начина ни на мислене и да отричаме това, означава да отричаме самата си същност.
Всяко живо същество се стреми да оцелее и да отдаде генетичния си материал. Дали това се ръководи от слепите ръце на Еволюцията или на някаква друга сила, в момента не ни интересува. Факт е, че естественият подбор съществува и именно по този начин различните видове оцеляват във времето, приспособяват се към промените в средата и еволюират. Природата е организирана в множество цикли за усвояване и изразходване на енергия, изпълняващи се от хранителните вериги. В основата на пирамидата са растителноядните, а над тях са хищниците. Тревопасните имат най-силно развито чувство за самосъхранение, понеже те са под непрекъсната заплаха. С изкачването нагоре, степента на заплаха и самият инстинкт намаляват докато се стигне до хищниците от втори вид, които на практика нямат естествени врагове. Те трябва да се пазят единствено от себеподобни. Слабите и неприспособимите умират, а силните предават генния си материал на поколението. Това са железните закони на природата и никое живо същество не може да ги престъпи...
До появата на разума.
От момента, в който първата искрица съзнание е проблеснала в съзнанието на маймуната, до днес, човечеството е извървяло огромен път. Минали сме през почти всички звена на веригата, за да се настаним накрая на самия ù връх. И през всичкото това време инстинктите са отстъпвали на разума, докато накрая той почти напълно ги е изместил. Когато човекът се е научил да създава и използва оръжия – от най-простото копие или пръчка до водородната бомба, той вече се е настанил безусловно на върха на хранителната верига, превръщайки се в господар на природата и консумент от последен тип. Тъй като вече не е имал естествени врагове, нормално е да се предположи, че инстинктите му почти напълно са изчезнали, но това не е станало по редица причини.
Първо, само на пръв поглед не е имал естествени врагове – всъщност, враговете са били от самия му вид и то много по-опасни и жестоки отколкото който и да е било хищник може да бъде, понеже не са имали мярка и не са се водили от глад и от желание за оцеляване, а от друг вид желания, които са се зародили заедно със създаването на първите племена и материални предмети – власт и вещи. Егоизмът всъщност е разновидност на инстинкта за самосъхранение, който се е нагодил според изменената среда. А именно – цивилизацията и още по-точно, обществения живот.
И второ, колкото повече се разраствало човечеството, толкова по-голям ставал броят на естествените му врагове – всеки един от другите можел да му завиди за нещо, което има или да пожелае същото, което той иска.
С развитието на разума, заплахите върху организма нараснали значително и така, паралелно със социалния инстинкт се е развивал и друг, на места допълващ, на места отричащ го, егоцентричен инстинкт.
Днес възможните начини по които можеш да умреш всеки ден са обезпокоително много:
Това може да е плод на нелепа случайност – да те блъсне кола, например, или да паднеш някъде, или дори някое желязо да ти падне на главата от висок строеж – всичко това, колкото и глупаво да изглежда, е напълно вероятно. А може и да пипнеш някоя силно смъртоносна болест и да си отидеш без време.
Може и да бъдеш убит без някой да има нищо лично към теб – късно вечер да те ограбят и убият крадци на улицата, да речем, или дори някой да влезе в собствения ти дом и не само да те обере до шушка, но и да те убие, защото си се противил. Може да се озовеш на неподходящото място в неподходящото време и да отнесеш чуждия куршум или да станеш изкупителна жертва и да получиш смъртна присъда заради някой друг.
А може и някой много да те мрази и просто да те убие или да плати на други да го сторят... Във всяка хапка храна която ядеш може да има отрова, в колата ти всеки ден може да бъде поставена бомба (особено ако е западна с черни стъкла и някой те обърка с мутра), може въздухът, който дишаш да е заразен с бактериологично оръжие... или пък някой да ти промива мозъка по телевизията...
И към всичко това се прибавя напълно реалната възможност да бъдеш изпарен за част от секундата в една атомна война или да бъдеш облъчен и да умреш в мъки.
Така че няма как да закърнее инстинктът ни за самосъхранение – просто му се налага да се видоизмени и приспособи към новите условия. И тъй като няма как да предотвратиш нито една от изброените по-горе възможности, остава ти да изстискаш максималното от живота и да изживяваш всеки ден като последен (така обикновено лудите глави доста скъсяват животите си с различни пороци и не им се налага да чакат много дълго този последен ден).
Освен това, човекът е единственото същество, което осъзнава напълно съществуването си, а заедно с него – неизбежната си смърт и много хора се отдават на всякакви зависимости и, водени от мисълта „ако ще мра, поне да знам от какво и да си направя кефа”, грубо пренебрегват близките си и бавно се погубват.
В днешното общество обаче, има далеч по-неприятни алтернативи от добрата стара бърза смърт, позната ни от векове. До такава степен сме се пригодили към живота в общество, че попаднем ли извън него сме загубени. Дори самата мисъл да прекараме животите си някъде далеч от града и цивилизацията ни изпълва със страх. Защо е така? Дали защото сме свикнали да мислим, че щом нещо е организирано, то от него все пак има някаква полза, или защото така е по-лесно, отколкото да изработваме сами храната си? По-скоро е второто.
Дали праисторическият ловец, зъзнейки от студ и гледайки със страхопочитание звездите в тъмната нощ след цял ден ловуване е могъл да си представи дори, че някой ден неговите прадеди по същото това време на нощта ще се изтягат блажено в топлия креват, зяпайки малоумни предавания и дъвчейки долнопробни полуфабрикати? И дали е мечтал за нещо подобно? Едва ли. Но от друга страна тогава разумът му е бил още неразвит и може би ако е можел да проумее същността на днешния живот, той би му допаднал.
Може би...

Но аз се отклонявам. Мисълта ми беше, че днес например, една по-ужасна алтернатива от смъртта е безработицата – или поне тази в страните от третия свят надолу. Защото ако някое безмозъчно мафиотче те гръмне, поне ще ти спести мъките, непрекъснатия глад, неудовлетворението от света, живота и твоето място в него и всички други сладки неща, над които разсъждават безработните докато скубят отчаяно косите си. Да, излиза, че е доста по-страшно да не успееш да завършиш или пък дори да нямаш възможността да влезеш в някой що-годе приличен университет поради било то парични, било други причини, отколкото някой да отнеме насилствено живота ти. Защото при втория вариант всичко ще свърши бързо, а при първия ще се проточи с години и смъртта ще настъпва бавно, съпровождана от непрекъсната неудовлетвореност, потиснатост и депресия. А освен това към теб ще се навържат и партньор, и деца, и близки... и един куп гърла на които ще трябва да пълниш, а няма да има с какво...
А като оставим настрана специализацията, след като веднъж се уредиш и започнеш работа, има толкова много неща, които могат да се спънат по пътя ти и се налага всекидневно да се бориш с такива пречки, че няма как да не мислиш за себе си. Та за една дребна забележка към някой високопоставен можеш като нищо да изхвърчиш или дори да влезеш в затвора и да провалиш живота си! Няма как да не правиш компромиси със своята съвест, която впрочем също е едно от абстрактните понятия на разума.
И най-лошото е, че никога не отговаряш единствено за себе си, а към теб за навързани много други хора и пропаднеш, пропадат и те... В този случай борбата за отстояване на честта и достойнството ти се превръща в нещо смешно и жалко.
Изобщо цялата действителност благоприятства за деформиране на инстинкта за самосъхранение в друг един инстинкт – да гледаш ти да се уредиш и на теб и на най-близките ти да ви е добре, пък другите каквото щат да правят.
Толкова ли е чудно тогава, че хората са егоисти?
Като се замисли човек, другояче и не може – не можеш да се бъркаш в чуждите животи, още повече, че няма и кой да ти позволи. А и... не е нужно.

Двете най-важни неща, с които разполага всеки човек и които никой не може да му отнеме са времето и потенциалът. Потенциал като възможности и като желание да ги развива. Той се разгръща благодарение на целите, които си поставяме и изпълняваме една след друга (или не успяваме да изпълним).
А всички тези цели, понеже идват от съзнанието ни, дълбоко в своята същност са користни и егоистични – толкова дълбоко, че често дори не си даваме сметка за това или просто да не искаме да го повярваме. Абсолютно всички.
Не вярвате? Кажете тогава кои не са. Нека започнем с най-често сочените като себеотрицателни:
1. Грижата на родителите за децата им, започваща от самото им раждане (и то не на всички родители, ама карай).
Ами какво според вас е майчиният инстинкт, ако не едно средство за продължаване на вида? Нима го няма и при животните? Напротив – налице е при всички утробни бозайници и не можем да го наричаме себеотрицание освен ако някой не смята, че съществуват, например, кози алтруисти.
Всички чувства на роднинска обич и привързаност в своята същност са породени от чист егоизъм. Чувството, че се грижиш за своята кръв и плът, че предаваш спомени и опит, надеждата да не си сам когато остарееш, желанието ти твоите деца да те надминат и да постигнат това, което ти не си могъл... Нима това не е чиста проба егоизъм?
2. Синовната обич.
Това е абсолютно същото, само че от страна на децата – в момента, в който бебето осъзнае, че майката, и съответно източникът на храна, не е част от неговото тяло, а напротив – извън него е и е напълно възможно да не се появи мигновено когато се породи гладът, то започва да обича. В ранното детство обичта е породена от страх майката да не си отиде, защото тя се грижи за него и детето е напълно беззащитно без нея. Тази връзка остава за цял живот, и много рядко нещо може да я разруши.
Но отново, в същността си тя си остава егоистична.
3. Саможертва.
В името на някой човек. Ясно е, че ако този човек означава нещо за нас и не ни е безразличен, то ние няма как другояче да постъпим. Ако знаем, че сме могли да го спасим с жертвата си, цял живот би ни боляло и на практика ние избавяме себе си от тази болка.
В името на човечеството. Отново частен случай на инстинкта за съхранението и продължението на рода, който важи и за човешкия вид като цяло. Пък и няма какво да надяваме романтичните очила – подобни мъгливи понятия като жертва „в името на човечеството” се срещат само в скъпите екшъни и нямат никакво покритие в нашия свят. Не са наблюдавани случаи някой да е спасил цялото човечество.
В името на идея, идеал, виждане. Въпреки абстрактната същност на обекта, това действие отново се причислява към избавянето от по-късно съжаление и болка. Пък и тази идея до такава степен ни е обсебила, че ние я защитаваме като част от себе си.
4. Връщане на намерени пари. Това не е алтруизъм, а дълг. Както отстъпването на мястото на по-възрастен и редица други неща, това е плод на доброто възпитание. Хората, които не постъпват по този начин просто не са добре възпитани.
5. Даване на пари на бедните.
От богати хора. Меценатите не правят това за другите, а за да оставят диря в историята – те имат достатъчно и да пръскат, и да живеят охолно, и да си позволят да даряват, така че не може да говорим за себеотрицание.
От други бедни. Подсъзнателна нужда да помогнеш на друг като теб. В основата ù е желанието и на теб да ти помогнат.

Да обобщим – всяко действие, в резултат на което индивидът получава някаква материална облага или някакъв вид удоволствие, та било то и душевно, е подбудено от вкоренения в съзнанието му егоизъм.
По тази логика единственият възможен случай на алтруизъм, колкото и странно да звучи, остава да бъде когато чрез действията си индивидът си причинява не радост, а болка и то противно на логиката и желанията си.
Вероятно в момента си мислите, че такъв случай не съществува, но грешите. Съществува и се нарича мазохизъм – тоест, когато в разговори и каквито и да е било отношения, най-често ти поемаш негативите.
Разбира се, и този вид дейност, както всички други води началото си от егоизма, понеже по някакъв не особено нормален начин, индивидът все пак получава някакво удовлетворение или просто е свикнал с болката и това не му прави никакво впечатление, а продължава единствено в името на навика.

Аз обаче не осъждам егоизма. Той е неизменна част от нас и без него нямаше да оцелеем до днес. Но просто ми се струва, че докато не го премахнем от съзнанията си, няма да се различаваме съществено от животните. А премахването определено няма да е лесно... И едно е сигурно – няма да стане само с биене в гърдите и голи думи.

Мазохизъм и садизъм

Известно е, че човек има свободна воля и има много възможности как да си изживее живота. Но на практика тези възможности могат да бъдат сведени до две категории: мазохист или садист. Не ме разбирайте строго буквално. През живота на човек на него много пъти му се налага да се сблъсква с останалите хора по един или друг начин, било то като приятели, любими, близки или само временни познати, с които е длъжен да се съобразява. Именно при тези отношения се оказва, че той има само две линии на поведение, между които може да избира – дали да наранява себе си, или другите. През повечето време характерът на човек се колебае между тези две състояния и нито едно не взема превес. Но мине ли пубертета, в повечето случаи вече се е нагодил към по-добрата за него.
Аз съм мазохист. Избора си направих сам, но до голяма степен той бе подготвен и обусловен от външните условия.
Целта на този текст е не да събуди съчувствие или присмех, а напротив – да докаже тезата ми и да разкрие как точно човек става такъв и как да бъдат разпознавани подобни хора.

Болката е неизбежна част от животите ни. Не става дума само за физическата болка, най-често свързвана с някаква травма, а и за психическата; става дума за неудовлетвореността, самотата и вътрешната пустота. Болката има много различни лица.
През своя живот аз съм виждал отблизо повечето от тях.
Започвам с физическата.
Като малък съм боледувал много – просто се чудя как нашите са ме издържали. А най-лошото е, че всичките ми болести се отличават с едно – никой, ама абсолютно никой: ни доктор, ни билкар, ни ирисолог – не може да каже какво, по дяволите, не ми е наред. Първите им заключения всеки път са, че не би трябвало да ми има нищо. Да, обаче на мен винаги ми има!
Най-ранният ми съзнателен спомен е от една много продължителна болест, чието име така и не се разбра. Стомахът ме разкъсваше от болки, а нито хапчетата, нито капките, праховете, нито инжекциите променяха положението. Направиха ми изследвания с всички апарати, познати на човечеството и въпреки всичко не откриха абсолютно нищо.
Трябваше да се примиря с болката, тъй като просто нямах друг избор.
И аз се примирих.
В началното училище помня само стотиците отсъствия – този път заради синузита си и всички „приятни” последствия от него. Само за информация на читателите – периодът на боледуване при мен винаги е един и същ – от проста настинка, през бронхит, до бронхопневмония – и обикновено не са необходими повече от пет дни за да стигна до усложненията. Прекарал съм бронхопневмония три пъти, като един от тях беше двустранна.
В основното двеста отсъствия на година за мен бяха нищо. През по-голямата част от времето си учех сам и преписвах чужди тетрадки. А през зимата почти нямаше две седмици, през които да ходя редовно на училище.
Вярно, в средното поех нещата в свои ръце и за всичките пет години нямах повече от петдесетина отсъствия по болест, тъй като си казах – или ще се оправиш без антибиотик (това го казах на тялото си, де), или ще мреш! Тактиката подейства учудващо добре.
Но има и още. Почти няма част от тялото, която да не съм си чупил поне по веднъж, а за навяхванията си мога да изпиша цял роман. Сега, каква част от тях са причинени от външни обстоятелства и са били неизбежни, колко се дължат изцяло на невниманието ми и колко – може би на някакво подсъзнателно желание да си причиня болка, не се наемам да кажа.
Просто обичам да скачам от високи места и да прескачам всичко, което е високо под метър и трийсет (пределната граница за мен), било то бюра, чинове, столове или ракли, какво да направя?
Най-вероятно предпочитанието ми именно към този начин на изливане на хормоните и изразходване на енергията е подтикнато от начина ми на живот, тоест от характера ми. Някои хора се освобождават от излишната енергия като се бият, други подхващат някакъв спорт, трети тичат за здраве... Аз скачам. Е, не е толкова просто, разбира се. Може да се каже, че и моето е вид спорт – понякога когато усетя, че съм стоял твърде много време неподвижен и аз тичам и играя баскетбол или футбол, а скачането е постоянно мое занимание – практикувам го винаги, когато нещо ми се стори достойно предизвикателство.
А сега – психическата.
Тук нещата са по-сложни и объркани. Най-елементарно, психическата болка може да се раздели на две части – „болка, предизвикана от чувства” и „болка, предизвикана от думи, действия или отношение”.
Първата е тази, която сам си причиняваш, тоест, предизвикана е от твоите собствени чувства, които не намират ответ. Най-често става дума за несподелена любов или за някакъв вид неразбиране от страна на другите, поради прекалени различия във възгледите или други причини, които обаче не зависят пряко от тях.
Аз съм класически пример в това отношение. За несподелените си любови и неразбирането от страна на другите съм изписал толкова неща, че каквото и да кажа сега, ще се повторя, затова просто ще си замълча. (Още не съм открил причината за всичко това, макар и да съм почти убеден, че се крие в светогледа и отношението ми към собствената ми личност – отново продиктувано от горчивия ми опит.)
А втората е причинена изцяло от другите хора. Тази болка е неизбежна и я има във всеки спор, във всеки сблъсък на интереси или виждания. Рано или късно всеки индивид разбира, че не може да се противи на обществото (или групата, или цялото в което се намира) и се конформира. Разбира се, понякога това не става и той започва по някакъв начин да доминира над останалите, но това вече е проява на садизъм, за който няма да говоря сега.

Виждате ли, работата е там, че не става дума за единичен случай. Всеки човек инстинктивно се стреми да избегне болката – това е заложено в нас и като се замислиш, е задължителен инстинкт на всяко живо същество. Но когато тя се превърне в постоянно явление, когато постепенно тъгата и разочарованието заменят обичайното състояние на щастие – тогава възприятията ти започват опасно да се изменят. Съзнанието се стреми към спокойствие и щастие, но когато пречките за постигането им са твърде големи и не зависят от него, то автоматично възприема като добро настоящото състояние, за да избегне тежките сътресения и да спаси организма от побъркване.
Аз съм един такъв индивид. Знам, че това състояние не може да се нарече нормално, но ви питам: а кое тогава е нормално?
Дефиницията за нормално всъщност е много проста – тъй като не може да се избегне нито едно от двете състояния (садизъм и мазохизъм), то нормално съзнание е това, което съумее да намери равновесното положение между двете, с други думи – да уцели златната среда. Но там е работата, че пример за такова съзнание няма и вероятно никога няма да се появи, тъй като няма начин да избегнеш комуникацията с другите – и съответно споровете и различните мнения. И болка винаги ще има...
Следователно, нормални са тези хора, на които психическото отклонение (садизъм или мазохизъм) не пречи на отношението с другите, нито на начина на живот и професионалното развитие и дори въпреки него могат да постигнат душевно спокойствие.
Аз в момента се намирам в душевно спокойствие. Моето съзнание, подобно милиарди други, е успяло да се деформира до такава степен, че постоянната болка и незадоволеност да се възприемат като нормални и сега в душата ми цари мир. Мога да се усмихвам и смея искрено, а и да карам другите да се смеят – което е и всъщност условието на мен да ми е добре, но това е друга тема...
Всичко това е в реда на нещата. Никой не е съвършен, това не е и нужно. Опасното е друго – страх ме е, че душата ми, веднъж белязана с болка и тъга, няма никога да може отново да се зарадва истински. Страх ме е, че ще мога да обичам единствено хора, които ме нараняват; страх ме е, че един ден може и да срещна човек, който е готов да ме разбере и да ми бъде истински приятел и да го отхвърля, тъй като неразбирането му не ми причинява болка.
Вероятно ви е чудно след като осъзнавам всичко това, защо не се опитам да го променя, при положение, че като всички хора, имам право на избор.
Отговорът е прост – защото не искам.
Работата е там, че промените, особено цялостните – разбирайте на светоглед, отношение и възприятие на света, житейска философия, ако щете – изискват огромно количество енергия и сили за осъществяването си. А тази енергия ми трябва – тя е необходима на всеки, тъй като без нея не можеш да постигнеш нищо. Човек разполага с твърде малко време за да постигне само основните си цели, за да си позволи да го изразходва за промяна на избора си.
Освен това, каква друга алтернатива имам? Ето го и другият полюс:

Садизъм.
За разлика от мазохиста, садистът се отличава с по-силно изразена агресия, която винаги е насочена навън. В повечето отношения садистът живее по-добре, тъй като не задържа всичко в себе си и последиците от чуждите, както и от собствените му действия не рефлектират върху него.
Няма да коментирам проявите на физическо насилие, тъй като те са в границите на ненормалното и болното. Говоря за психическите садисти, тоест тези хора, които не зачитат чуждото мнение и не се интересуват какво причиняват с поведението и думите си.
Възможен е и така нареченият „неволен садизъм”, тоест, когато в една или в серия ситуации, лицето не съзнава болката която носят думите и действията му.
Проблемите на садистите произтичат от това, че в повечето случаи те самите не разбират колко проблеми и страдания причиняват на другите и всяко скъсване на отношенията с приятели, близки или любими им се струва необосновано; те веднага прехвърлят вината на другите.
Има още някои особености, които отличават мазохизма от садизма. Те се отнасят до количеството енергия, което е необходимо за поддържането им, тоест до усилията и времето, което трябва да се влага в тях.
Първо трябва да се отчете фактът, че насочената навън агресия е вградена в нас, което означава, че за да я потиснем или пренасочим, се налага да изразходваме много жизнена енергия. Но от друга страна двата компонента на психическата болка спестяват доста усилия и време на мазохистите и по този начин уравновесяват постоянното ù изразходване.
Садисти са били първите хора в зората на човечеството, когато цивилизацията още не е съществувала, а с нея и обществото. Садисти са и малките деца, преди възпитанието да им даде представата кое е лошо и кое добро. Можем съвсем спокойно да направим една аналогия между малките деца и предците ни, тъй като манталитетът им е почти еднакъв.
Тогава, за да си отговорим на въпросите защо и как са се появили мазохистите в миналото, е нужно да помислим как едно дете се научава че да причинява болка е лошо и че не може да получава всичко, което иска за сметка на другите.
Голяма роля в този процес играят родителите му, но основната част от работата върши собственото му съзнание, което се нагажда постепенно към социалния живот. Независимо дали ни харесва или не, ние сме социални животни и без това общество не ще оцелеем, а дори и да оцелеем, животът ни ще наподобява по-скоро този на животните, отколкото този на разумните хора. И ето какво става:
Детето, което в началото е свикнало да получава без да дава и да наранява без да се грижи за последиците, постепенно се приучава към покорство и в известна степен към мазохизъм – това е единствения начин да бъдат потиснати незадоволените му желания и да свикне с болката от неосъществяването на всичко, което си пожелае. По-късно, когато поеме само контрола над съзнанието си, то ще избере кой от двата пътя да следва – дали да потъпка всичко създадено в името на спестяването на време и усилия, или да продължи да изразходва жизнената си енергия за поддържането на мазохизма.
Положението с цялото човечество е аналогично. За да има някакъв прогрес и да могат отделните личности да се обединят в племена, а оттам и в нации и народи, влизащи в състава на цивилизацията, се налага у всеки да се изгради някакво ниво на поносимост и на пренебрегване на собствените желания в името на цялото. Естествено, и там е имало хора, които да потъпкат тези правила и да станат водачи, като вложат останалата излишна енергия в управлението на другите.
В основата на всяко управление се корени садизъм.
Не може да съществува общество изцяло състоящо се от садисти. Някои неизбежно ще бъдат по-силни и ще поемат властта, докато другите ще бъдат поставени в неизгодно положение. Напрежението, което ще се натрупва между двата лагера, ще причини или превръщането на управляваните в мазохисти, или ще избухне, водейки след себе си вълна от преврати, революции и граждански войни, които в крайна сметка ще доведат до разцепването на обществото и превръщането му в стадо животни.
Не може да съществува обаче и общество само от мазохисти. Като изключим факта, че няма кой да го ръководи (понеже не можеш да управляваш без да причиниш някому болка), няма да има кой да причинява болка и съответно някои хора ще се принудят да изберат садизма.
Садизмът и мазохизмът са взаимнозависими и взаимодопълващи се човешки... нека ги наречем философии. Основата им е една и съща – нормалният стремеж на всяко човешко същество да избегне или намали болката за сметка на щастието и удовлетвореността. Те преливат една в друга и до зрялата възраст на човека почти никога не може да се определи коя от двете е избрал.
Да обобщим – садизмът е добър за индивида, тъй като насочва агресията навън и тя не се натрупва. Мазохизмът е добър, тъй като след време човек престава да се страхува от болката, а освен това не я причинява на другите.
Всичко дотук беше не особено интересна теоретична част. Време е за практиката.
Въпросът е: след като съществуват тези два вида, как да ги познаем?
За всеки от вас вече няма да представлява трудност да разпознае едната от двете философии в лицето на близките, приятелите или познатите си, но въпросът е как да разберем при ограничено време или контакт с някого какъв е той всъщност – да речем, от един разговор или дори от една реплика? Или пък как да разберем самите ние към кой от двата типа принадлежим, при положение, че повечето пъти нямаме особено обективна оценка за действията си?
Във всяка ситуация има два типа поведение – нападателен и отбранителен. Тоест, има два начина да кажеш едно и също нещо. Например, класическата ситуация: някой ви е казал да свършите нещо като ви е посочил конкретно как, но по-късно работата се прецаква, защото методът е грешен и сега този човек ви търси сметка. Можете да съобщите за грешката по два начина, които означават едно и също, но носят различни чувства – „Ти така каза.” или „Аз така разбрах”. Усещате ли тънката разлика между двете? В обикновен диалог няма да обърнете внимание, но ако се замислите малко, първото е нападателно, а второто отбранително, тоест, в първото обвинявате другия, а във второто себе си.
Ако внимавате много добре и анализирате всяко изречение на другия, за вас няма да представлява особен проблем дори от няколкоминутен диалог да прецените нападателна или отбранителна позиция заема той. Не и много трудно да се досетите, че нападателната позиция обикновено заема садистът, а отбранителната – мазохистът. Възможно е, разбира се, по някаква причина индивидът да се преструва – тогава е необходимо повече време за разкриване на лъжата.
А сега по-трудното – да определите себе си. Ако от всичко казано дотук вие все още не знаете кой от двата типа сте, можете да изпробвате същия метод – при появата на такива конфликтни ситуации наблюдавайте и се опитайте да определите поведението си – дали е отбранително или нападателно.

На тези, на които тепърва им предстои да избират една от двете си алтернативи, искам да кажа следното: знайте, че изборът си е изцяло ваш, но ако не вземете предвид обстоятелствата и някои особености на характера си, то последиците от грешния избор ще ви струват много време и усилия, които можете да оползотворите за други, далеч по-смислени неща. Тъй че, умната!

Ела при мен

За Вероника


Ела при мен
в тоз хубав ден.
Ела и нежно прегърни ме.
Но ти далеч
си днес и веч
все тъй ще бъде в мене зима.

Аз чакам сам,
но ти си там -
далеч от мойте топли устни.
И хич не знам
дали със плам
до твойте ти ще ме допуснеш.

Мечтая си...
Оставаш си
все пак едничка ти за мене.
Макар далеч
да си и с реч
едва ли нещо се променя.

За Вероника

Аз да те погледам искам само -
как искри в очите твои пламък,
как гори в косите златно слънце
и без нищо грозно, даже зрънце...

Аз да те докосна искам само -
да погаля нежното ти рамо,
да целуна устните ти меки,
с пръсти да допра косите леко...

Аз да бъда с тебе искам само
и в живота нищо по-желано
няма. Шанс едничък искам, мила -
да ти устоя аз нямам сила.

Чувствата в гърдите ми бушуват;
само в интернет със теб общувам -
в месеца веднъж дори е много...
Мъчиш ме така до изнемога.

Но не мога да ти кажа сбогом.

Ако бях със теб сега...

За Вероника

Ако бях със теб сега
под небесната дъга
много щях да съм щастлив
и животът - скучен, сив

щеше да ме завърти.
И до мен да бъдеш ти
щеше да е чуден дар
от небесния олтар...

Ако бях със теб сега
щяхме да сме на брега
и да газим със крака
из студената река.

Но не съм със теб, уви...
Лесно ти ме улови
и не пускаш ме до днес.
Без да имаш интерес.

Ако бях със теб сега
просто нямаше кога
да се мъча и скърбя.
А животът ми - борба

тъй е труден и суров
щом те няма теб. Готов
да забравя вси мечти
щом до мене дойдеш ти.

Ако бях със теб сега...

Пародии: D2 - Старите дни

Стари жени - зъболекарски ремикс


Аз те моля, разтвори зъби...
ти недей да плачеш, няма да боли,
от мойта стая бяла със безброй машинки
къде ще бягаш?

Бяла стая, във нея двамата...
Защо затвори бързо своите уста?
Защо света погледна с насЪлзени очи?
Лицето ти се сгърчИ, усмивката промених,
парите ти заличих.

И не искам вече да поглеждаш назад
в кабинета мой със безброй машинки,
върви при другите с ченета фалшиви;
мечтая лудо за стари жени...

Стоя спокойно с машинка във ръка...
Зъбът умира бързо и с него плаката.
Политам там при Касата...
Лицето ти се сгърчИ, усмивката помрачих,
зъбите ти заличих – моля те спри.

[припев]

Аз те моля, разтвори зъби,
Мечтая лудо...


[припев] 2x

На Ками

За тебе мисля нощ и ден,
за тебе, мила, съм роден,
за тебе, мила, ще умра,
но не навън, и не в гора -

не като хайдутин мощен,
а вътре в стаята пред скайп,
и с терзанията денонощни,
че фейсбук-а засича, вай.

За тебе мисля миличка,
дори навън, на биричка,
с пр'ятелите свои верни,
на запоите вечерни.

Ах, ти си слънце, ти - луна!
Толкоз силно те желая;
теб - най-красивата жена -
чак от ада та до рая.

Ех, ти си въздух, ти си дух!
Да, ти си моят Мечо Пух...
Искам само да те гушна,
думи мръсни да ти шушна.

Но трябва ти да си послушна ;)

Цикъл Другите сред нас: Войната.

- Кога ще се върнеш?
- Знаеш, че не мога да се върна. Имат нужда от мен тук.
- Аз имам нужда от теб!
- Зная. Но за момента не мога да направя нищо. Съжалявам.
- Не, не бива да съжаляваш, просто така стоят нещата.Трябва да прекъсвам. До скоро. Обичам те!
- До скоро.
- Какво, за мен няма ли обичам те?
- Виж, казах ти, не знам какво би се получило, ако можехме да бъдем заедно. Обучавахме се заедно, но тогава ти нищо не каза и не направи. Защо?
- Бях глупак.
- Не, просто не му беше времето. Съдбата си знае работата.
- Съдбата... Не вярвам в съдбата. Съдбата е извинение за ленивите да се оставят на течението на живота...
- Виж, ще ти мине, с времето. Ще си намериш момиче, което да е по-близо от пет хиляди километра. Може и да е от твоите.
- Но аз не искам да ми мине. Не искам и друго момиче. Искам теб!
- Съжалявам, но не можеш да ме имаш. Наистина... съжалявам.
- И аз...


- И аз... искам кафе, Мария.

Даниел се върна към програмата, която пишеше. Отначало мислеше, че никога няма да може да работи така, но постепенно свикна.
- Даниеле, усетих, че пак си мислиш за нея, какво стана, нали щяхте да „късате”.
- Иване, познаваме се от пет години, за това време колко пъти ти казах че кавичките наистина ме дразнят?
- Мии... Около един зилион, Даниеле!
Усмихнато лице.
- Ще видиш ти! Добре, казвай какво е толкова важно, че да не може да ми го съобщиш по видео-чата.
- Добре. Утре ще има Проверка. И да знаеш, че ще бъде много по-добра от последния път. Тези мъгъли стават все по-добри в технологиите, гледай да не те открият.
- Иване, слушай ме внимателно. Ти не си магьосник. Ти си телепат. И то не особено добър, по отношение на следването на прости заповеди. Наричай ги както всички нас – неутрални.
- Швейцарци да ги наричам, значи?
- Виж, нямам време за глупости. Доскоро.
- Доскоро, Даниеле, и недей да си мислиш много за Ея, че току виж хванали някой ваш „разговор”.
- Рррр!
Тиранозавър, който хапе във въздуха.
- Чакай, могат ли вече да засичат разговори?
- Не, спокойно, но скоро – кой знае? Господи, как мразя технологиите!
- Да, затова и стана програмист, нали?
Смеещо се лице.
- Нали трябваше да прекъсваш? Изпращам ти и данните за Проверката...
- О, да, вярно. Благодаря...

- Благодаря... Мария. Две, захарчета, нали?
- Разбира се, както винаги - две.


************



- Пак ли си говори с него?
- Той се свърза с мен. Знаеш как.
- Не разбирам, при целите налични технологии, защо все още използвате този вид комуникация?
- Даниел мрази технологиите. А и аз не ги обичам много. Те ни въвлякоха в това.
- Какво е положението с вас двамата?
- Не знам, Катя, наистина не знам. Иска ми се да го чакам, но тук е страшно. Тук всеки трябва да си има някого, нали знаеш?
- Тези телекинетици са много странни, освен това... сещаш се... са непропорционални...
- Ууу, Катя, колко си безсрамна!
- Просто ти казвам истината, Ея. Момчето е добро. И се бори за добра кауза.
- Ние всички се борим за добра кауза.
- Наистина ли? Замисляла ли си се някой път по-сериозно... Какво всъщност правим тук?
- Помагаме на нашите братя, разбира се. Катя, ние сме Лечители, това е нашето предназначение!
- Ами Даниел? Той просто прави услуга на Другите. И междувременно си гледа кефа.
- Не бих казала, че да се опитваш да работиш докато хиляди гласове ти минават през главата е точно „гледане на кефа”. Той не прави услуга на Другите, а на цялата планета. А освен това там е територия на неутралните. Пълно е с микрофони, камери и всякакви мръсни технологии... А и нали знаеш за Проверките... Господи, моля се да не го хванат...
- Значи все пак мислиш за него...
- Катя, имаш ли идея колко хубави картини, стихове и звуци ми праща той всяка седмица... имам чувството, че отделя цялото си свободно време, колкото и малко да е то... тишината в главата му... за мен. Няма как да не си мисля поне малко за него. Само ме боли, че не мога да отвърна на чувствата му така както той се надява...
- А защо не можеш?
- Ами защото съм на пет хиляди километра и може никога повече да не се видим...
- Но можеш поне да го зарадваш. Хайде, Ея, хвърли му кокалче.
- Той е телепат, Катя. Не мога да го излъжа.
- Пристигат.
- Да се залавяме за работа...



************



- Драги колеги... Тук сме за да присъстваме на редовната Проверка. Както знаете, мутантите са повече от всякога и най-лошото е че все още някои от тях се крият сред нас. Отцепниците скоро ще бъдат ликвидирани, но трябва да се справим и с телепатите, които подриват...
- Сенаторе, откъде сме толкова сигурни, че телепатите са заплаха за нас? А и останалите, все пак те само се защитават. Досега не са направили никакви опити за нападение...
- Префект Джонсън, телепатите могат да се ровят из главите ни, да ни внушават мисли, те могат в скоро време да управляват цялата планета, ако не ги спрем... Технологиите напреднаха до такава степен, че вече създадохме лекарство, което може да потисне дяволските им сили за около час. Освен това нашите Проверки стават все по-успешни и скоро ще можем да ги ловим като мишки... и да ги изследваме...
- Сенаторе, струва ми се, че вие просто искате да се доберете до възможностите им и да ги използвате за...
- Префекте, ще ви помоля да се въздържате от подобни твърдения, които са напълно безпочвени. Да ви припомням ли какво е наказанието за действия против общото благо...
- Не, не е нужно, Сенаторе. Извинявам се пред Сената.
- Добре, да започнем с Проверката.


*******************


- Е, как върви?
- Ами добре. Нали знаеш, все същото... те ни затрупват с ракети, роботизирани танкове, самолети и всъдеходи, а ние ги спираме и разрушаваме. Страх ги е да пращат войници, защото мислят, че има телепати сред нас... Я ми обясни още веднъж, защо няма телепати сред нас?
- Защото ние никога не се събираме на едно място. Опасно е. А и не трябва никой да разбира истинската ни самоличност. Телекенетиците и Огнярите са повече, освен това те нямат толкова важна работа като нас...
- Даниеле, учили сме история, но така и не разбрах защо се е случило всичко това... на лекциите ни говореха за Другите – Пазителите и Разрушителите, но те за мен представляват нещо отвлечено, нещо нереално. Аз никога не съм ги виждала или говорила с тях... Ами ти?
- Трябва да разбереш, че Пазителите не са като нас. Те изобщо не са хора. Не мислят като хора, разумът им не е обременен с болка, страх, алчност... те не могат да се възпроизвеждат, затова умовете им не са в постоянен плен на нагона... При тях няма постоянен страх от смъртта. Те просто не са хора, Ея.
- А ние сме, така ли? Наричат ни мутанти, отцепници, мислят, че сме зло...
- Нищо, свиква се...
- А най-ироничното е, че ние... тоест, вие ги пазите и всъщност вие сте единственото, което стои на пътя на Разрушителите и края на света... това е толкова несправедливо...
- Ами какво да ти кажа, Ея, живът не е честен. Никога не е бил, и никога не ще бъде...
- Но защо не им кажете?
- Ти сама каза – наричат ни мутанти, отцепници, никога няма да ни послушат. Освен това Пазителите са наредили да не издаваме на неутралните за съществуването им...
- Но защо? Та те са неуязвими...
- Виж, Ея, има доста неща, които не разбираме... И може би така е по-добре. Никой смъртен не може да разбере Пазител. Ние сме тук да вършим това, което изисква нашето предназначение...
- Да, прав си.
- А сега, моля те, погледни в огледалото.
- Мога просто да се свържа с теб по видео-чата и...
- И да ни засекат и да ме превърнат в лабораторна мишка...
- Добре де, добре... Така.
- Прекрасна си!
- Ами ти?
- Мен няма какво да ме гледаш. Аз съм си същия.
- Ами и аз съм си същата.
- Не, забравяш че виждам през очите ти, тоест, пречупено през твоето съзнание, а твоето съзнание непрекъснато се променя, всъщност никога не съм виждал нещо толкова сложно и красиво като твоя ум, Ея!
- Благодаря. А сега трябва да тръгвам. Пристигат още ранени.
- Добре, до скоро.


*****************


- Резултатите от Проверката са незадоволителни. Мозъчната активност през определени часове от деня не ни доведе до уличаване на никой със сигурност. Имаме няколко заподозрени, които в момента разпитваме и които вече са под действието на лекарството.
- Това е добре, Префект Иванович. А какво става с отцепниците?
- Те все още държат фронта срещу нашите роботизирани кораби. Досега нито бомбандирането, нито ядрените ракети, нито танковете, самолетите, всъдеходите, нито дори бактериалните оръжия не дадоха резултат...
- Защо не стана с бактериалните оръжия?
- Ами както знаете, те са облечени в някакви странни костюми, с които излизат на повърхността. Очевидно те имат някакви непознати за нас свойства. Снимките от сателитите не са достатъчно точни, за да се различат някакви по-големи детайли.
- С какво друго разполагаме?
- Ами има възможност за прокопаване на тунели, директно до бункерите им, но телепатите им ще ни усетят още отдалеч...
- Зарежете това. Друго?
- Но най-голямата ни надежда е спътникът „Окото на Ра”. Това е спътник, който има на борда си лазер, с който можем да изпепелим всичко до около сто метра под земята...
- Как върви проектът?
- Скоро ще бъде пуснат в орбита...
- Ами телепатите, те ще опитат да го спрат!
- Проектът е строго секретен и никой няма достъп до информация за него, дори повечето разузнавания...
- За бога, Префект! Те са ТЕЛЕПАТИ! И освен това от доверен източник знам, че имат хора дори в правителството!
- С цялото ми уважение, Сенаторе, ако знаеха за него, не мислите ли, че щяха да саботират самите планове?
- Няма значение! Докато не излезе в орбита, проектът е в опасност! Искам да бъдат взети всички мерки проектът да остане секретен. Проверете учените, проверете хората, които отговарят за пускането. Проверете ги добре!
- Но, Сенаторе, няма как да разберем кой е вербуван и кой не, дори да ги разпитаме.
- Не ме интересува! Ще намерите начин! Сенатът се разпуска.



**********************



- Здравей.
- Здравей, как мина Проверката?
- Нямат нищо срещу нас. Технологията им иска доста усъвършенстване, за да ни открият. Лошото е, че напоследък Потенциалните стават все по-трудни за контролиране. И не е само при мен, а при всички телепати. Явно психологията също напредва с бързи стъпки. Господи, как мразя науката!
- Науката ни е превърнала в доминиращия вид на планетата...
- Глупости. Науката... добре де, признавам, че досега ни е била полезна, но вече не. Ние с теб сме последното звено към Другите, а те нямат нужда от наука, от познания, философия или каквото и да е... Те са Богове!
- Но ти сигурно имаше да ми казваш нещо, извинявай че те отвлякох от темата...
- А, да. „Окото на Ра” е много близо до пускане в орбита. Вече съм уведомил твоите началници. Ще се наложи да организираме атентат.
- Атентат? Искаш да кажеш да предприемем действия срещу неутралните? Но това е...
- Против клетвата ни, да! Но се боя че нямаме избор...
- Пазителите не могат ли да направят нещо?
- Те имат друга работа, а и от известно време не можем да се свържем с тях... Как върви при вас, има ли някакви жертви?
- Никакви. Ние Лечителите си вършим много добре работата...
- Фукла!
- Мислокрадец!
- Мислокрадец ли?
- Фукла ли?
- Ами... добре де, извинявай, беше само шега.
- И все пак... Какво ти говори липсата на жертви?
- Че вие Лечителите си вършите много добре работата... Чакай, усмихваш ли се?
- Да, как разбра?
- Усетих те. Виж, може да прозвучи нахално, но... може ли да изпитам едно от излекуванията, които правиш?
- Може разбира се, стига и ти да ми разкриеш част от нещата, които ти се въртят из главата.
- Няма проблем.
- Добре , ще започнем когато пристигне някой ранен...


- Здравей, Ея, изглеждаш добре.
- А ти приличаш на швейцарско сирене, Зак.
- Ами не можах да спра една бомба и шрапнелите ме надупчиха. Трябва да подобрим тези костюми. Добри са срещу лазерите, но шрапнелите ги продупчват като нагрят нож масло. А да, провери ме и за бактериална инфекция, защото целостта на костюма ми... Е, ти сама виждаш. И стой зад стъклото.
- Няма проблем.

Ея протегна ръце и цялата засвети.
- Усещаш ли, Даниеле?
- Значи това е Абсолютът?
- Именно.
- Какво е това?
- Когато използваме Абсолюта, за да създаваме материя, трябва да си представяме абсолютно всичко много точно. Иначе няма начин. Създаваме го от самите кварки, после протоните, електроните и неутроните и така... спиралите на ДНК-то...
- Значи това в момента са белите и червените кръвни телца?
- Да, именно. Аз ги създавам по модела на вече съществуващите...

А сега да затворим раните... Така. Добре, Зак, а сега да проверим за инфекция...

- Уау, явно доста си учила биология...
- Пет семестъра. Докато ти си губи времето с психологията.
- Психологията е много важна, Ея. Без нея нямаше да можем да контролираме Разрушителите и тогава Сенатът щеше да е последната ни грижа...
- Мислех, че те са грижа на Пазителите.
- Принципно да, но честно казано не знам къде се намират или какво правят в момента и ако има пробив просто не знам какво ще стане...
- Не мисли за това.
- Добре, Зак. Готов си. Отивай да почиваш. Има кой да те замести, нали?
- Да, Ея. Благодаря, чувствам се като нов.
- Донякъде си...
- Ея, разкажи ми по-подробно за Абсолюта. Изучавал съм го, но не разбрах много в курса на обучението. Пък и досега не бях го изпитвал.
- Ами добре. Ще започна от нещата, които вероятно вече знаеш... Абсолютът е навсякъде около нас. Той не е нито материя, нито енергия, но чрез него могат да се контролират и двете. Доколкото знаем, никоя технология не може нито да го улови, нито да го използва. Затова обикновените хора никога няма да го почувстват или видят.
- Ти виждаш ли го, Ея?
- Да, ние Лечителите сме по-близо от всички останали до Другите, понеже работим с Абсолюта. Може би сме напълно еднакви, като изключим факта, че те са Преобразувани. Аз го виждам като жълто-зелена светлина.
- А вие можете ли да постигнете това? Преобразуването?
- Можем, но предназначението ни е друго. Да помагаме на братята си тук, на Земята. А освен това въображението ни не е толкова развито и затова можем само да лекуваме, не да воюваме.
- А Създателите? Каква е разликата между вас и Създателите?
- Създателите, както показва името им, са строители. Те пък са изкарали курсове по архитектура и инженерни науки. Те създават материални неща, в това са специализирани. Те създадоха бункерите под земята за няколко дни. Те се грижат за цялата технология зад тях. Дължим им живота си.
- Значи все пак сте зависими от технологията.
- Всички на тази планета са зависими от нея, Даниеле. Но ние я използваме за защита, не за да убиваме други видове като неутралните. По това се различаваме от Другите. На тях не им трябва технология.
- Разбирам.
- Сега е твой ред.
- Добре, веднага. Най-добре ще е да легнеш някъде и да затвориш очи. Не мисли за нищо. Отпусни съзнанието си, аз ще те водя...

- Господи! Та това е цяла Вселена! Как се оправяш сам в нея?
- Свиква се. В началото може да бъде доста объркващо.
- Без съмнение. Толко ва много връзки, толкова...
- Знам за какво искаш да говорим. Хайде, кажи го.
- За Разрушителите. Не смяташ ли, че това, което им причинявате е неморално?
- Да, това ме мъчи много, Ея, но няма друг начин. Те всички страдат от раздвоение на личността. Да вземем за пример Деймос. Това е Николай Степанович. Като дете е бил подлаган на физически и психически тормоз. Мутацията в пубертета е причинила щети на дела, в който се съдържат абстрактните понятия като добро и зло и той не може да прави разлика между тях. Той няма морал, но за разлика от Пазителите, не смята, че Земята трябва да продължава да съществува. Той знае много повече от нас за Пазителите и счита, че ражданията им трябва да престанат, защото ще станат прекалено много и това ще намали дела му от Вселената. Той все още е човек, но претърпи ли Преобразуване, целият живот на планетата, особено хората, няма да струват и пет пари за него. Психичните му проблеми и другата личност – Деймос, ще вземат връх при Преобразуванието и единствената му цел ще бъде да разруши Земята възможно най-бързо преди да са го спрели. Съдейки по последните симулации това ще му отнеме няколко минути...
- Това е ужасно!
- Зная. Но както виждаш, държим го добре. Деймос стои в латентна форма и не се е показвал от месеци.
- Да, вършиш си добре работата. Но трябва ли да му причиняваш шизофрения?
- Съжалявам Ея, няма друг начин. Трябва да прекратя разговора.
- Добре, до скоро. И се пази.
- Нямаш грижи.
Намигащо лице.


**************************


- Сър, спътникът е в орбита и е напълно функционален.
- Чудесно, въведете координатите на отцепническите бункери.
- Веднага, сър! ... А, сър!
- Какво има?
- Спътникът не отговаря. Изглежда в програмата ни има вирус. Сега в момента спътникът зарежда главното оръжие и първата му цел е един телекомуникационните спътници...
- Спрете го!
- Сър... не можем...



******************


- Будна ли си?
- Да, какво има.
- Искам първа да разбереш – поехме контрола над „Окото на Ра” без нито един загубен живот. Освен това разрушихме всички стратегически важни спътници на Сената. Без да пипаме базите.
- Това са добри новини.
- Да, скоро няма да помислят за подобен проект и вие сте в безопасност... Какво има, защо не се радваш?
- Не знам дали да ти кажа...
- На мен можеш да кажеш всичко!
- Сънувах един странен сън... Ето, виж го.
- ... Това е Деймос. А това е единият от начините да разруши Земята. Но ти не си присъствала на симулациите, откъде може да знаеш за него?
- Там е работата, отникъде.
- Винаги съм се доверявал на интуицията ти. Нещо ще става скоро. Нещо много лошо...



*****************


- Драги колеги от Сената! Драги зрители! Днес се обръщам към вас с лоша вест. Строго сектретен проект бе декласифициран и опропастен. В резултат на това, отцепниците предприеха първата си атака към Сената и цялото Човечество. Братя, намираме се във война. Всеки от вас може да помогне. Последното научно достижение е личният модул за Проверка. Вземете го безплатно и следете с него хора, които смятате за подозрителни, той улавя силни предавания на мисли. Трябва да намерим телепатите и да ги обезвредим.
- Чу ли това?
- Чух го, Иване. Дори си купих такъв модул. Няма начин да има толкова голям скок в технологиите за такова кратко време без помощ от някой телепат.
- Казваш, че в редиците ни има предател?
- Точно това казвам. Намерете го и го обезвредете незабавно! Предай на всички! Той е заплаха за сигурността ни!
- Но нали винаги си ми казвал, че няма начин да вербуват някой от нашите, защото всички имаме вградено чувство за предназначение. А ако не могат да ни открият, няма как да ни предложат каквото и да е било. Пък и един обикновен неутрален не може да изкуши с нищо някой от нас...
- Явно се е намерило нещо. Стягай се, Иване, нещо много лошо идва отвън. Ще настъпи съвсем скоро...


******************

- Какво става, Даниеле, не си ме търсил от много време.
- Боя се че имам много лоши новини... Иван е мъртъв!
- Господи!
- Той и още стотици мои братя паднаха в жертва на новите устройства. Знам, че той не е издал нищо, бях с него до последния му час, но няма гаранция че някой от другите няма да се пречупи. Тук не е безопасно за мен, а и за много други. Скоро ще дойдем при вас. Кажете на Създателите да направят място за нас...
- Но ти винаги си казвал, че не бива да се събирате на едно място...
- Нямаме избор, Ея. Много се радвам, че скоро ще те видя, но жалко е, че по такъв начин... Освен това много бързо трябва да поемем огромно количество Потенциални. Деймос вече не е моя грижа.
- Но съня ми...
- Нямах друг избор, ние работим по приоритети, а както ти казах, той е латентен от месеци. Трябваше да поема по-належащи случаи. Трябва да вървя.
- До ско...


***********************


- Е, друго е да си говорим на живо, нали?
- Да, друго е. Жалко само за причината да се видим.
- Да, наистина. Е?
- Какво е?
- Ами това...
- Какво правиш?
- На какво ти прилича, целунах те.
- Защо?
- Защото си мислех за това през последните три години и просто трябваше да го направя...
- И?
- И какво, почувствах се добре. А ти?
- Ами аз...
- О, не!
- Какво има?
- Деймос. Освободил се е.
- Как...
- Нямам идея, в момента всички телепати се опитваме да го затворим отново... Но...
- Какво но?
- Започнал е Преобразуванието... Вече е Разрушител... Не! Спри, спри!... Изглежда сънят ти все пак се оказва истински...
- Какво ще правим сега?
- Ами най-вероятно ще умрем. Той прави същото като на симулацията. Ще унищожи планетата с малка супернова. А за остатъците ще се погрижи черната дупка. Процесът вече е започнал...
- Даниеле, страх ме е.
- Прегърни ме и се приготви за ударната вълна... Той е далеч, може да разруши само половината Земя, защото няма време...


- Къде сте, Пазители? В момента имаме ужасна нужда от вас. Молим ви...

За повече информация, посетете следните постове:

Другите сред нас - основи.

Другите сред нас - допълнение.

Пародии: Нети - Луната спи

Петелът спи.


Петелът спи безплътен призрачен сън.
И песът спи – със кучешко търпение.
Петелът спи – кокошки квакат навън.
Петелът спи, петееелът спи.
Петелът спи, а някой краде жици, друг
изкъртва греди.
Съвсем тихо.
Петелът спи, а някой плете чифт терлици
Петееелът спи.

Петелът спи, а също стадо кози.
И песът спи със тъпо упоение.
Петелът спи, а някой друг пък коси.
Петелът спи, петееелът спи.

Петелът спи, а някой краде жици, друг
разбива коли.
Съвсем тихо.
Петелът спи, а някой плете чифт терлици.
Петееелът спи.

Петелът спи безплътен призрачен сън.
И песът спи – със кучешко търпение.
Петелът спи, а чужди мургави вън...
Петелът спи, петееелът спи.
Петелът спи, а някой краде жици, друг
изкъртва греди.
....

На един много скъп за мен човек

Пътищата ни пресичат се толкова за малко.
Жалко.

Когато ти събуждаш се, затварям аз очи.
Горчи.

Връзка в мрежата веднъж за месец общо.
Лошо.

Две-три думи надраскани набързо в чата.
Без дата.

Две-три снимки във фейсбук поглеждам.
С надежда.

Как е в унито, как изглежда твойта стая.
Не зная.

Чужди са за мене твоите привички.
Всички.

Отвчера ти намираш се далече.
Вече.

Но чувствата, които аз откривам.
Са живи.

И да ти кажа чувства имам много.
Не сбогом.

Мантра

Обичам родителите си, защото са ми дали живот.

Обичам приятелите си, защото те го правят поносим.

Обичам враговете си, защото те ме карат да вървя напред.


Превърни гнева ми в Любов.


****


Превърни страха ми в Любов.

Мъка

Мъката мори ме.
Мъката без име.
Мъката в гърдите ми гнездо е свила.
Мъката гори ме
Мъката без име.
Мъка с ястребови нокти
душата къса и раздира.
Мъка със дъха си огнен
във гърдите ми пожари пали.
Стиснала във здрава хватка
тя сърцето мое беззащитно...
Мъка със нокте на хищник
във гърдите тихо дебне.
Волята ми слаба дреме -
да я прогони няма сили.
Волята безсилна вехне
във отпуснатите жили...

Няма капчица надежда
в мрака непрогледен.
Увити във железни мрежи
чувства, мисли и копнежи
врат в затвора леден.