Пътуване в автобуса

Пътувах си вчера със рейса.
Бях влязъл за малко у фейса,
когато качи се девойче,
попита дали е свободно.
"Свободно е!" рекох "За тебе!"
С жест един съвсем непотребен.
Автобусът пътуваше бавно,
а на мен не ми беше забавно,
защото я виждах как чати,
с хора от мен по-непознати!
Докосваха се раменете,
за кратки минути блажени,
аз мислех трепетно как цвете
ще има за спомен от мене!
Някой ден...
А сега седяхме толкоз близо!
Че направо бе голяма низост
да се правя, че не виждам
хубостта й как приижда
към мене пропита с парфюма
и да не продумам и дума!
Налегнаха ме тежки мисли -
от близост дали има смисъл,
когато чатиш в прозореца
така далече от хората,
и всъщност си извън света
сляп за толкоз красота!

Пътувах вчера в автобуса
и шанс прекрасен аз пропуснах...

Век на непрестанно бързане!

О, век на непрестанно бързане!
Бързаме,
бързаме,
бързаме...
Бързаме за работа,
за рейса,
за метрото,
постоянно сме във фейса,
там минава ни живота.
Но - вече слепи -
ний не заблязваме,
че не живеем,
че само прескачаме
от работата - вкъщи...
А децата ни?
Децата ни растат без майки
без бащи,
също като нас във нета
поглъщат всичко,
досущ като прасета...
О, век на непрестанно бързане!
И себе си,
а и децата си побъркахме!