Разговор между две души

- Здравей, как си?

- А, бива, ти? Не, не съм добре, баща ми почина, изревах си очите докато подготвях погребението. Боли ме. Душата ми се разкъсва.

- Чувствам, че нещо те притеснява. Може би си загубил някой близък. Не тъгувай. Знам, че те боли, но ще премине. Аз съм тук. Как мина интервюто?

- О, страхотно, започвам от понеделник. При пълни миндили и завистници, които вместо да работят, се клепят един-друг. Но това е навсякъде.

- Има много гняв във душата ти – усещам го – червен и огнедишащ. Сякаш змей впил се е в сърцето ти и изгаря всичко хубаво. Ами да черпиш с първата заплата!

- Ами ти, още ли си на старото място? Ти каза, че го мразиш, че те задушава, още ли се мъчиш там?

- Да, за съжаление, трябват ми пари? Майка ми е болна и трябва да се грижа за нея. Не мога да я оставя.

- А, как е любовния живот, още ли си с Виктор? Или би шута на това тъпо копеле, което не те заслужаваше.

­- Не, разделихме се. Просто искрата изчезна. За разлика от искрата му с бившата ми най-добра приятелка.

- Съжалявам. Ти трябва да си с мен. Ще те почитам като богиня. И ще си материално обезпечена да довършиш образованието си и да не седиш на тъпи работи.

­- И аз. Ах, как ми се иска да съм с теб, но ти вероятно си имаш други цели, разликата ни е 5 години, за какво ти е пикла като мен?

- Ами това е. Не знам кога пак ще дойда в този район, но се надявам да се видим. Не искам да тръгвам, искам да те хвана за ръка, да те докосна, да милвам косите ти, да те целуна.

- Да, задължително ми се обади. Не, моля те, не тръгвай! Остани с мен. Искам те в живота си, разбери. Само тебе искам.