Тя: Беше дошла на това събиране с един близък приятел, но не очакваше да има толкова много хора. Скоро дискусията започна и всички се сляха в едно същество, което обсъждаше космическите полети. Всички, освен един.
Той: Този вид събирания го отегчаваха, но тъкмо когато решаваше да спре да присъства, се появяваше интересна тема. И докато се чудеше как да сподави прозявката си, Я видя. Тя беше... странно, но единственото прилагателно, което му хрумваше докато я гледаше беше необикновена. Впрочем той не я гледаше, е, поне не цялата. Беше се взрял в очите й, в тези искрящо сини очи и поглъщаше жадно същността й.
Тя: Той беше различен. Веднага го разпозна по зелените очи, които се впиваха в нейните. Бяха настоятелни. Той искаше. Не, настояваше, изискваше, заповядваше й да се подчини.
Той: Тогава започна болката. Тя раздираше душата му като изригващ вулкан, като сблъсък на континенти, като удар на комета, като взрив на супернова звезда... Разкъсвайки я на части. Защо? Да, тя беше твърде голяма, да, той нямаше практически опит и дори минималните изисквания за да я свали, но не това беше проблема, а факта, че бяха от различни светове. Или по-точно той си беше въобразил, че са. Издигнал беше ледена стена, която и преди беше охлаждала отношенията му с другия пол, но точно сега... точно сега погледът й прогаряше тази стена.
Тя: Притесняваше се, че го зяпа, но нямаше как да гледа настрани. След малко се хвана, че изобщо не следи какво говорят, а си мислеше дали червилото й не е прекалено крещящо... но не, той не гледаше външността й, той проникваше в душата й като със свредел и тя не знаеше колко още ще издържи. Пак се взря в него.
Той: Всички в клуба го познаваха и той не искаше да издава новото си увлечение, за да не тръгнат клюки, но не можеше да не я гледа. Свеждаше поглед от време на време, но очите му сякаш не регистрираха нищо освен синьото на нейните. И тогава, стената падна.
Клубът свърши и те излязоха навън.
Тя: Здравей!
Той: Здравей! Искаш ли да пийнем кафе?
Той: Този вид събирания го отегчаваха, но тъкмо когато решаваше да спре да присъства, се появяваше интересна тема. И докато се чудеше как да сподави прозявката си, Я видя. Тя беше... странно, но единственото прилагателно, което му хрумваше докато я гледаше беше необикновена. Впрочем той не я гледаше, е, поне не цялата. Беше се взрял в очите й, в тези искрящо сини очи и поглъщаше жадно същността й.
Тя: Той беше различен. Веднага го разпозна по зелените очи, които се впиваха в нейните. Бяха настоятелни. Той искаше. Не, настояваше, изискваше, заповядваше й да се подчини.
Той: Тогава започна болката. Тя раздираше душата му като изригващ вулкан, като сблъсък на континенти, като удар на комета, като взрив на супернова звезда... Разкъсвайки я на части. Защо? Да, тя беше твърде голяма, да, той нямаше практически опит и дори минималните изисквания за да я свали, но не това беше проблема, а факта, че бяха от различни светове. Или по-точно той си беше въобразил, че са. Издигнал беше ледена стена, която и преди беше охлаждала отношенията му с другия пол, но точно сега... точно сега погледът й прогаряше тази стена.
Тя: Притесняваше се, че го зяпа, но нямаше как да гледа настрани. След малко се хвана, че изобщо не следи какво говорят, а си мислеше дали червилото й не е прекалено крещящо... но не, той не гледаше външността й, той проникваше в душата й като със свредел и тя не знаеше колко още ще издържи. Пак се взря в него.
Той: Всички в клуба го познаваха и той не искаше да издава новото си увлечение, за да не тръгнат клюки, но не можеше да не я гледа. Свеждаше поглед от време на време, но очите му сякаш не регистрираха нищо освен синьото на нейните. И тогава, стената падна.
Клубът свърши и те излязоха навън.
Тя: Здравей!
Той: Здравей! Искаш ли да пийнем кафе?
Няма коментари:
Публикуване на коментар