По Малкия принц

Там някъде далеч
зад реки и планини
растяло красиво цвете
имало си то стопанин мил
грижовен
всяка сутрин го поливал
всяка вечер го завивал
предпазвал го от ветрове
студени
и от насекоми настървени

тъй минали години доста
живели те живота просто
но цветето започнало да линее
"Малко ли ти е водата"
питал стопанинът с грижа?
"Не е от водата, тате."
отвърнало цветото със болка
"Не усещам нищо от живота
Всяка вечер ме завиваш
и не виждам небосвода
изпъстрен с хиляди звезди,
на морето хладните води
за мен се чужди
знаеш, има други нужди
освен заслона и водата
липсват ми вечер небесата
ветрове вечерни, пеперуди
нощни, като въглен черни
изобщо, звуците вечерни."
"Не, не мога, съжалявам"
стопанинът със болка рекъл
"На опасност те оставям,
ако покривалото не слагам"
И линеело от болка скрита
хубавото цвете ден и нощ
цветовете му - разкош,
бавно посивявали
цветето линеело
и накрая
във една ужасна нощ
изсъхнало напълно
под покривалото си тъмно.
Стопанинът разбрал тогава
разбрал тогава всичко,
но късно,
както всичко във живота, става,
загубил всичко що обичал.