8 март 2016 г.

Най-силната любов

Знаете ли кой е най-силният вид любов?
Родителската? Синовната? Братската? Между мъж и жена?

И аз смятах като вас, че е една от тези. Но съм бил сляп.


Всичко в живота ми беше наред. Малцина могат да се похвалят с подобно нещо. В училище бях популярен, без да съм празноглав; имах гадже, красиво, без да е кифла; родителите ми бяха любящи и строги, без да са обсебващи. Имах няколко много добри приятели, с които постоянно излизахме. Спортувах, ядях здравословно. Прякорът ми беше тигърът, заради бързите ми рефлекси. Но... съдбата е кучка, както е известно.

Всичко започна на втория учебен ден на 12 клас. Седях си на чина и решавах стереометрични задачи – пропуснах да кажа, че бях бог на математиката, физиката, и всички точни науки  - и изведнъж усетих напрежение в главата. Игнорирах го. Реших задачата и ме пуснаха по-рано. Тъй като това беше последен час, реших да се поразходя. Това напрежение в главата се засилваше, вместо да престава от свежия въздух. Намерих аптека и пих аулин. Почаках половин час – никаква реакция. И тогава започнаха. Хиляди мисли – от сериали, от филми, от стихове и разкази, на български, английски, руски... имах чувството че полудявам. Прибрах се вкъщи, хвърлих раницата и легнах.
Мислите и напрежението заедно ме изкарваха извън кожата ми. Изгасих лампата и покрих лице с дланите си. Не помогна. Опитах с лента да притисна главата си. Мъчих се 5 часа. Към 10 нашите влязоха, но решиха, че съм уморен и спя.

Когато преспах, всичко изглеждаше по-различно. Реших, че е някакво моментно излизане от нервите, стрес. Излязох с Пенка, гаджето ми, понатискахме се. После отидох на училище.

Минаха два дни и на третия, докато играхме карти, се случи същото. Първо стискане в мозъка, после мислите... мислите на различни езици и различни теми... Опитах да продължа да играя, но беше невъзможно. Мозъкът ми беше зает с всичко това и дори говоренето беше прекалено усилие. Извиних се, че трябва да тръгвам. Не помня как съм се прибрал. Чудо е, че не ме е блъснало нещо.
Когато ме видяха нашите, ми се усмихнаха и ме поканиха на вечеря – ние рядко вечеряхме заедно, но скоро бях спечелил един трофей на математическо състезание и искаха да го отпразнуват.
- Наистина ли не виждате какво ми е? – насилих се да попитам.
- Ами мръсен си и са ти малко разширени ирисите, да не си пушил.

Обясних им доколкото можах двата случая и те веднага решиха да ме водят на психиатър. Той отсече – натрапливи мисли, или накратко – натрапливости. Каза обаче, че те се лекуват много трудно медикаментозно и затова трябва помощ от психолог.
Предписа ми едни хапчета, купихме ги и зачакахме следващия признак.

Баща ми го скъратиха същата седмица, заради кризата и не можехме вече да си позволим психолог.

12 клас. Знаете колко стрес. А стресът го обостряше. Случваше се всяка седмица по два до три пъти, предимно след обяд. Слава богу, че бяхме първа смяна. Когато се случеше да имаме късни часове или станеше по-рано, се извинявах с травма или главоболие или нещо от сорта.

Завърших как да е.

Не ходих на бала, защото малко преди него започна натрапливостта.

Започнах да чета за натрапливите мисли и пробвах стотици методи – всичките действаха.... за две седмици.

След като кандидатствах и ме приеха в местния университет – по-реномираните университети искаха свидетелство за психично здраве, а и така можех да живея с родителите си – се започна още по-голяма мъка. Лекциите не бяха задължителни, задължителни бяха упражненията. Най-ужасно от всичко беше чакането... чакането на спирката, чакането за влизане, чакането за изпит.

Аз съм човек със силна воля. Успях да завърша. Все пак това е пиклив местен университет. И какъв можех да стана, завършил го? Дребен държавен чиновник. Супер! Ама не – не знам дали знаете, но 89% от хората, които идват в НАП са умствени инвалиди и трябва да им дадат 100% ТЕЛК. По цял ден се разправях с пълни идиоти, обяснявах едно и също на пенсионери, намразих себе си и света. Когато имаше натрапливост, просто затварях касата и отивах до тоалетна. Хапчето помагаше за известно време, но от офиса научиха и ме уволника.

Работих още няколко подобни работи, но винаги се разбираше, че нещо не е наред. И си извадих ТЕЛК, подготвяйки се никога повече да не изкарам стотинка през живота си... не подозирах колко съм грешал...

Разгръщах една стара книга и там пишеше нещо, за някакъв извънземен паразит, който се загнезвал в мозъка и не знам си какво, вече не го помня този разказ, но той ми оказа огромно влияние. Замислих се – ние не знаем нищо за съзнанието...  ако в моето съзнание се е зародило друго съзнание, както се ражда дете? Шантава теория? Но трябваше да я тествам...

Натрапливостите не следваха график, но ако няколко дни не беше се появявала някоя, можех с пълно основание да очаквам да се яви скоро. И отидох на караоке. Клубът беше фраш и не след дълго усетих напрежението и мислите. Седнах в едно празно сепаре и започнах да МУ говоря. Знам, че те е страх. Няма да те нараня. Обичам те. Ти си част от мен. Можеш да заемеш съзнанието ми, да ползваш спомените ми, разгледай всичко. Аз няма да ти преча. Ударих две уискита и след пет часа ме изритаха, защото затваряха заведението.

Започнах да съобразявам. Ако наистина в мен се е родило ново съзнание, може би това не се отнася само за мен. Трудно ми беше да повярвам, че съм уникален. Но ако разберях със сигурност, може би щях да се спогодя с него.
Ако беше новозародено, а по всички признаци – беше, то тогава то не разбираше езика ми и всъщност не знаеше, че ме наранява и съсипва живота ми. Може би дори не осъзнаваше, че съществува.

Говорих за това с психиатри и психолози, а те ми се присмяха.
Дори родителите ми не ме взеха насериозно.

Майната им.

И от този момент нататък започва лудия ми период. Всеки път когато имах натрапливост, започвах – първо наум, после на глас, да МУ говоря. Знаех, че не разбира мислите, но може би усещаше тона, тембъра. Успокоявах го, уверявах го, че е в безопастност, че никой няма да го нарани. Че го обичам.

След време просто казвах – прави каквото искаш, просто не ми причинявай болка. И напрежението мигом изчезваше.
Но мислите на английски, руски, и български продължаваха.
Реших, че то опознава света – в случая, моя мозък и действа напосоки. Седнах и написах историята на страната ни, някои основни факти за хората и животните и когато започнеше натрапливост, ги четях или просто мислех за тях.

Минаха няколко години преди да ГО чуя за пръв път? Бях на хотел, сам в стаята.

- Какво съм аз?
- Не знам. Мисля, че си съзнание, родено в моето съзнание.
- Какво е съзнание?
- Съжалявам, но и на това не мога да ти дам отговор.
- Аз ти преча. Ти не живееш както преди.
- Да, вярно е, живея различно и може би you present a little challenge to me, но кой е казал, че е лошо.
- Какво е лошо?
- Лошо е когато нещо вреди. Например, преди няколко години когато имах изпит и ти изрови първата ми любовна среща и продължението й, ти ми навреди. Това беше лошо.
- Лошо е да се свързвам с теб?
- Какво имаш предвид под свързвам?
- Трудно ми е да обясня. Тук при мен е празнота. Когато искам да изляза от празнотата, аз... не знам... просто пропадам надолу и виждам верига от светлини... импулси, мисля, че ги наричате.
- Невроните ми. Слушай, знаеш ли дали има други като теб?
- Не зная.
- Знаеш ли къде се намираш точно?
- Не.
- Сега въпросът е, как да съжителстваме заедно без да ми съсипваш живота. Ти вече престана да ме нараняваш, за което ти благодаря. Тези твои появявания, можеш ли да ги контролираш?
- Да, мисля, че да.
- Виж, има един въпрос, но не знам как да ти го обясня. Ако разкажем на едни хора – нелоши хора – за теб и те поискат да поговорят с теб, би ли се съгласило?
- Да.
- Но условието е да се появиш когато аз ти кажа, а досега не сме успявали. Ако не стане, ще ме помислят или за лъжец, или за мошеник.

Тренирахме обратната връзка няколко месеца и когато бяхме сигурни, отидох до едно от светилата на психологията в нашата страна. Платих огромната такса и влязохме.
Обясних му случая, той беше видимо заинтересуван.
- Може ли да поговоря твое „второ” съзнание?
Отпуснах се. И след една минута, вече говореше ТО.
- Здравейте, докторе?
- Здравей... но как да те наричам?
- Наричам? Какво е това?
- Име, как ти е името?
- Аз нямам име, но хостът ми ме нарича Оникс.
- Здравей, Оникс? Как си?
- Не разбирам.
- Очевидно така няма да стане. Засега нямам основание да смятам, че си лъжец, Оникс или каквото и да си. Но при науката всичко трябва да се докаже.
- Какво значи докаже?
- Значи да докажеш, че съществуваш?
- „Мисля, следователно съществувам”, казал го е Рене Декарт.
- Да докажеш, че си отелна полу-автономна част от хоста си! – докторът започна да губи търпение.
- Добре. – каза Оникс след кратко мълчание. – Как предлагате да направим това?
- Опиши ми какво виждаш в момента.
- Виждам галактики от светлинки, в постоянно движение, наричам ги връзки.
- Можеш ли да ги манипулираш?
- Манипулираш?
- Да променяш връзките, потока на информация...
- Мога да опитам.

Тогава докторът извади един дебел том и започна да казва на Оникс какво да прави. Горният диалог е възстановен от спомени на Оникс, но какво го е карал да прави с тялото ми, не каза. Нямам представа какво са правили двамата, но докторът ми каза да отида на следващия ден, където случаят ми ще бъде разгледан от комисия.

Само дето на следващия ден, така наречената комисия, след като се увери в думите на доктора, ме върза, и завлече на неизвестно място, където започнаха да правят опити с мен. Ако си мислех, че натрапливостите са кошмар, то часове с чуждото съзнание, на мястото на моето, часове мрак и студ, бяха направо АД.

Не знам колко време съм бил в тази... тази... може би лаборатория е точната дума, защото всичко беше бяло и чисто. Но през по-голямата част от времето Оникс беше заел цялото ми съзнание. Кратките часове когато ме оставяха на мира, той каза, че от него са извличали данни за квантовата механика, астрономията, тъмната енергия, хикс бозонът, ядрената физика, тъмната материя и още сума ти неща. А на въпроса ми откъде ги знае, ТО просто отговори – „Има ги в мен”.

Тогава започнахме да говорим. Имам предвид истински да говорим. Те го бяха научили – по неизвестен за мен начин – на повечето думи на тези три езика и ние говорехме на който ни скимне. Той беше единственото нещо, което ме държеше да не полудея с всички тестове, инжекции и тъмни петна.

И сега ще ви кажа нещо, което може би ще ви учуди, или просто ще ви разсмее. Най-силният вид любов не е родителската нито синовната нито братската нито между съпрузи. Да, детето е част от майката 9 месеца, носи половината нейни гени. Но Оникс беше ЧАСТ ОТ МЕН. И през тези месеци аз го заобичах повече от всичко друго на света.

- Господин Иванов, трябва да ви съобщим нещо.
- Какво?
- Проведохме тестове и се оказа, че така нареченият Оникс е растящ тумор във фронталният ви лоб. Ако не го извадим, ще умрете.
- Глупости! Лъжете!
- Първо, мерете си приказките, и второ – родителите ви вече се съгласиха.
- Но аз не съм съгласен!
- За ваше добро е! – каза парамедикът, преди да ме завърже с каиши за носилката.

Операцията е траяла 3 часа, като не усетих нищо.

Дадоха ми шестцифрена сума, за "неприятностите", но ми беше намекнато, че е по-скоро за да си мълча.

Няколко години след инцидента вече имах магистратура и хубава работа, но след като отстраниха Оникс, аз се преместих на самостоятелна квартира, скъсах връзките си с всички хора и не преставах да го викам. Нито за момент не мислех, че е тумор. Просто са взели цялата информация от него и за да не попадне тя в ръцете на друг, са премахнали хирургически моста между него и мен.

Но аз вярвам, че част от него е още в мен. Част от първата ми истинска любов.

1 коментар: