30 юни 2013 г.

Inmortuorum

Преди никога не съм посягал към клавиатурата, за да опиша нещо, което съм преживял. Все пак съм полицай, а не писател. И освен това така ми е писнало от рапорти и доклади, че дори и да ми се случи нещо интересно, нямам желание да го описвам. Но това, което ми се случи преди няколко седмици, не ми дава покой, затова простете за грубия изказ.

По време на нощно дежурство, ми сигнализираха за код – самоубиец. По принцип не ме бива много с думите, така че това е най-омразния ми код, но какво да се прави – работа. Когато пристигнах по средата на моста, там седеше едно момче, видимо недостигнало пубертета. Беше седнало на ръба и се държеше с една ръка за железните греди.

- Ей, малкия, какво правиш там? Високо е, ще паднеш! – в началото реших да се правя на ударен, понеже не ми се беше случвало да говоря с толкова невръстен самоубиец.
- Не, няма да падна. Ще скоча. – отвърна то спокойно.
- Ъъъ... Повярвай ми, каквото и да се е случило, не е толкова ужасно, че да си струва да се убиеш заради него... Какво е станало – двойка в училище, зарязало те е гаджето...?
- Нямам гадже. – момчето ме погледна усмихнато, но в усмивката му имаше нещо зловещо – Не съм имал гадже от петстотин години, а на училище никога не съм ходил.
- Пет... петстотин години? – заекнах аз. Не изглеждаше момчето да се шегува, лъхна ме някаква студенина и някак си не можех да приема думите му за детинско бръщолевене. – Ъъъ... да не си избягал от... – тук прескочих думата „лудница” поради естеството на ситуацията – ...някъде? Родителите ти знаят ли, че си тук?
- Родителите ми са мъртви от векове. А дом нямам. – отново детето звучеше адски сериозно и просто не знаех какво да кажа. Спокойствието му беше ужасяващо.
- Виж, малкия, не знам какво става тук, но работата ми е да те върна на... попечителите ти... защото те вероятно се притесняват и...
- Млъкни! – заповяда то изведнъж. – На тази земя съм доста по-дълго отколкото ти, и отколкото някога ще бъдеш, затова млъкни, и ме чуй! Твоят елементарен мозък едва ли може да проумее причината да искам да започна отначало, пък и не ми се губи много време. Но знаеш ли какво е да се скиташ векове из този проклет свят без самоличност, без име, без близки и роднини... измъчван от самота и глад... прокълнат да не старееш и да не можеш да умреш? Знаеш ли?
- Аз н-н-н-не... – заекнах аз.
- А искаш ли да знаеш? – не знаех какво да отговоря, затова просто кимнах, а то продължи, сякаш говорейки на себе си. – Няма значение. Може би някой все пак трябва да го знае... – продължи то и вдигна ръкава на блузата си. Там беше залепена една ламаринка, на която беше записана със ситни букви думата “inmortuorum”. То я дръпна силно, отваряйки рана и я хвърли към мен. – Но не и аз!

След това, преди да мога да реагирам, детето скочи от моста в тъмните води.

Тялото така и не се намери.

Не предадох ламаринката с думата като веществено доказателство. Погледът на момчето и думите, които ми каза то, се бяха впили в мозъка ми и не ми даваха покой. Не знаех какво значи тази дума, нито на какъв език е и не ми хрумваше как да разбера, докато дъщеря ми – на възраст колкото момчето – не ми каза простото „питай гугъл”.
Въведох думата в гугъл и след няколко часа ровене из страниците, намерих документ, написан на латински, в който, след грубия превод на един приятел, пишеше горе-долу следното:

Inmortuorum. Да, това си ти. Думата, залепена за тялото ти... единственото нещо, което знаеш за себе си след като се е вдигнала мъглата на Безвремието. Думата, която си търсил месеци или години преди да се сетиш – и да имаш възможност – да я потърсиш и тук. Думата, която те е побърквала и се е забивала в мозъка ти като свредел всяка нощ. Знам, че имаш много въпроси, но ще отговоря само на три, които са най-важни.
1. Какво си ти?
Ти си същество, което не старее и не може да умре. Физиологическата ти възраст е 13, а физическата ти е няколко века. Тялото ти не старее, а ако бъде принудено да умре поради някаква насилствена причина, след определен период от минути до часове, атомите му се пренареждат в същото положение както са били, малко преди да умреш за първи път. Всички спомени, които си събрал през това време изчезват и не знаеш нищо друго, освен това, което си знаел тогава.
2. Защо си такъв?
Над теб тегне хилядолетно проклятие на вещица, която се грижеше за теб, след като уби родителите ти. Ти разбра за ужасното й деяние и една вечер я прободе с кинжал докато спеше. Преди да умре, тя изрече ужасното проклятие, а последната й дума е сега залепена за тялото ти. Inmortuorum. След като я уби, се разболя от неизвестна болест, вероятно причинена от проклятието, която погълна спомените ти. Докато още ги имаше, написа писмо, от което знаеш причината за положението си. От тогава внимаваш да не умреш без писмо или някакъв друг начин да разбереш отговорите на тези три въпроса.
3. Как да вдигнеш проклятието?
Не можеш да знаеш със сигурност. Думите на вещицата бяха неразбираеми за теб, затова не знаеш дали има някакво условие, което е поставила в клетвата. Единственото, което ти остава, е поне да не се мъчиш с отговори, които пораждат още повече въпроси, така че премахни от себе си думата, която яде съзнанието ти от векове. Inmortuorum.



Не зная дали това не е някаква шега или момчето наистина не беше в ред, обаче аз повярвах на всяка една негова дума. Не мога да спра да мисля за историята му и за тази проклета дума, която се е забила като свредел в съзнанието ми и не ми дава да спя. Имам температура, която никакви хапчета не могат да свалят. Чувствам се отпаднал и лекарите не знаят от какво е. Хрумна ми глупавата идея, че вещицата го е омагьосала и проклела със самата дума... Трябва някак да я махна от себе си, затова пиша тези редове. И какво ли изобщо значи? Inmortuorum.


26 юни 2013 г.

Кученцето

- Честит рожден ден, Димо!
- Благодаря ви, мамо, татко!
- Това е от баща ти и от мен – каза майката на момчето и му подаде голяма кутия с дупки отстрани.
- Какво е това?
- Отвори я! – извикаха в хор родителите му и тогава от кутията се чу излайване.
- Кученце! – извика развълнувано момчето и отвори кутията.

Няколко мига момчето гледаше кученцето. Беше на няколко месеца, мъничко, пухкаво и сладко, но...

- Това някаква подигравка ли е? – попита момчето уязвено. – То е сакато! Кой подарява сакато куче на детето си?!
- Димо, не говори така... – каза майката на момчето и извади малкото куче от кутията. – Намерихме го на улицата и решихме, че ще му се зарадваш.
- И е много умно – добави баща му и подхвърли една топка на кученцето. – Също като теб.

Кучето се втурна след топката, тичайки с трите си крачета, и падна, когато се опита да я захапе.

- Да, умно! – извика момчето, смеейки се злобно. – Колкото и да е умно, е тромаво и за нищо не става! Не го искам!
- Димо... – майка му го погледна със съжаление. – И то се нуждае от любов.

Докато говореха, кученцето вече беше успяло да донесе топката и я остави на земята пред момчето.

- Знае и номера... – усмихна се бащата. – Как ще го кръстиш?
- Никак няма да го кръстя! – кресна момчето все още ядосано. – Тъпо куче! За нищо не ставаш! – каза то и ритна топката.

Кучето компенсираше недъга си с неизчерпаема енергия. Отново падна.

Момчето се засмя.

- Хайде, пробвай го! – каза бащата окуражително. – Ще видиш, че е умно.
- Легни! – каза момчето.

Кучето легна на земята.

- Прави се на умрял! – прозвуча втората команда.

Кучето протегна крака и притихна – точно като умряло.

Момчето се усмихна отново.

- Хайде, Кьопчо! – каза то. – Да поиграем навън!

Момчето взе патериците си и се насочи към вратата, опирайки се на единствения си крак.

24 юни 2013 г.

Със поглед ти...

Със поглед ти очите ми прогаряш
до нервите оголени.
С усмивка във душата ми отваряш
врати към чудни спомени.

Прокарвам пръсти през косите твои -
остават грозни белези.
"Не ме докосвай, по-далече..." - молиш, -
но наркотик за мене си.

Целувам те по огнените устни -
по тях тече отровата...
Мълвя, доде живота ме напуска:
"Кра-си-ва и су-ро-ва си..."


Написано по следните два кратки разказа:

Огън

Тя

Какво пишеш, поете...

Какво пишеш, поете?
Изтъркани глупави рими,
защо ли - "E, нека да има..."
Метафори някакви странни
оставащи все неразбрани.

Защо пишеш, поете?
Дали е защото сърби те...
или да опишеш съдбите
на хората близки за тебе?
А може би просто потребност?

А какво е поезия всъщност?
Да нанижеш няколко срички
във ритъм и стъпки, и всичко?
Да опишеш няколко случки -
да кажеш - "Я, май се получи..."

Или пък е нещо насъщно?
Да излееш душата на листа,
със думи - красиви мъниста?
Да извадиш сърцето на показ?
Да стенеш и виеш от болка?


Какво е... май никой не знае?
Защо ли се мъчиш тогава?
На село иди да копаеш...

Май само това ти остава.

Дотук добре...

Вдъхновено от песента на Антибиотика - "Хладно пространство"

Във влака първата ни среща
след много време
премина и без страст гореща,
и без проблеми.

Получи поща виртуална
и мойто име,
и викнах подир теб банално:
"Хей, потърси ме!"

Писмото ти - признавам - мило
ме изненада.
Във него писа ти, че сила
съм ти предала.

Дотук добре. Но среща втора
от мен поиска.
Помислих как да отговоря
и съгласих се.

Дотук добре. Но не престана
ти със писмата.
Написа стих, красив и странен,
и ми го прати.

Във влака втората ни среща
бе пак случайна.
Изчака с мен ти час и нещо.
Загатнах тайна.

Дотук добре. Но май не схвана,
че нямам време.
И още стих... и в скайп... и стана
за мене бреме.

И пак добре. Издържах някак.
Май от учтивост.
Но чак такава нужда нямах
от твойта близост.

***

Поиска честност...
Това е лесно:

Не искам тайни за теб да зная!
Не искам свои да ти призная!

Така ми писна да настояваш!
Дотук дойде ми - не ме познаваш!

Хей, освести се, не ме притискай!
Осъзнай, човече, какво изискваш!

Не искам връзка, така ти казах!
Не си ми близък - май ти показах!

Дотука беше! Търси си друга!
Не искам вече от теб услуги!


***

Допуснах много,
премного грешки.
Да го призная...
е тъй човешко.

Бе малко рязка,
но те раздразних
с това звънене
тъй безобразно.

И съжалявам,
че те ядосах.
Сега покорно
аз кръста нося.

Не искам нищо
от тебе вече.
Туй що ми даде
ще помня вечно...