31 декември 2009 г.

***

Ах, тялото ми как копнее
в едно със Нея да се слее!

Устните ми как жадуват
устни чужди да целуват!

Духът ми как желае
дух друг да обладае!

Аз пък просто искам
само
малко
близост...

Миниатюри

На дърветата пред прозореца ми

Протягате ръцете си зелени,
покрити с хиляди листа...
Какво, какво ли искате от мене?



***


Жена


Колкото и сълзи за тебе да изплача,
колкото и болка да ми причиниш –
ах, ти за мене всичко, всичко пак ще значиш!



***


Нощ


Душата ми е черна –
черна като тази черна нощ...
А искам само малко нежност!
Нима съм толкоз лош?



***


Пак


Пак ще ги чакам,
пак ще ги пиша –
нощем във мрака
с молив по листа.



***


На Нея


Ах, мила моя, ах, моя скъпа,
денят ти скоро, знам, ще настъпи.
Очите с длани ще ми притвориш
и всички рани ще се затворят.

30 декември 2009 г.

Нима?

Нима на душата моя млада
носи наслада
да се къса и да страда?
Нима за мен е радост
да погубвам свойта младост?
Нима да те желая
мога аз до края
и нивга да не обладая?
Нима ще бъда вечно сам,
макар да знам,
че ти си там –
сама?
Нима ще приема нежност
чужда,
все тъй вгледан
в тъмната безбрежност?
Нима в плен на
мрачна безнадеждност,
от несподелена
нежност
имам нужда?
Нима греша
и отдавна
руша безпощадно
своята душа?
Нима носи само болка,
нима е толкоз жестока
любовта?

Нима?
Не знам.

Приятелки



Както лист на теменуга
и капчица роса,
винаги една до друга –
с усмивка и сълза.

Вятър буен във морето
и прииждаща вълна –
така сте вие двете
вечерта и през деня.

Тайничка усмивка
и протегната ръка,
и снимки – толкоз снимки
пълни с радост и тъга...

Приятелството ваше вечно
разцъфва нежно всеки ден.
Но защо сте тъй далече,
тъй далече вий от мен?

Покоят на нощта безкрайна
и най-красивата звезда –
все заедно, без тайни, всеотдайни...
под слънце жарко и в дъжда.

Като лазурът син на небесата
и птица със разперени криле –
ръка в ръка, душа в душата
топлота когато сещате, и лед.

Кой ще дръзне да дели:
две скали вековни, неразделни,
две звезди, запалени от вечността,
две реки не знаещи предели,
две вълни, преплетени в смъртта...

Две морета кой дели?

Аз посмях и търся прошка
във вашите очи.
И все пак искрено и просто
ето тъй аз виждам ви:

Лястовички две във полет,
щастие във всеки поглед,
а в усмивките ви – пролет...

Ако зарад туй виновен съм, простете,
и стихът ми вие двете
вместо цвете приемете.
Ах, прощавате, нали...

Мариета? Натали?

29 декември 2009 г.

Океан



Океан

Душата ти е океан безбрежен
и там дълбоко зад чертите нежни –
усмихнати, спокойни, белоснежни –
крият се усърдно и прилежно
стотици рибчици сребристи,
кротки като мислите ти чисти
и малки мидички златисти,
които пазят своите мъниста...

Душата ти е океан безкраен;
ревниво пази свойте тайни –
отвън блестят водите му сияйни,
на дъното съкровища незнайни
от любопитни погледи са скрити...
Насила усмирени са вълните,
на плитка сплетени косите,
в очите угасени са лъчите.

Покой и тишина.
Винаги е вечер...
Блещука в тъмнина
тъжната луна
и се взира отдалече
в тъмните води. Сама.

Покой и тишина.
Впити в тебе са очите
на непрогледната тъма –
изгубила е тя съня
от взиране във дълбините
на тихите води. Сама.

Така редят се дни, месеци, години
повърхността ти гладка е като коприна –
скрити са мечтите,
тихи са вълните,
леки колебания
на потиснати желания...
Единствено подводните течения
издават твойто настроение.

И грее слънцето горещо,
и духат ветрове студени,
и птици в своите премени
нашепват тихо нещо...
Отиват си вълните и се връщат,
бреговете нежно те прегръщат
и сушата поглъщат –
все едни и същи...

Но знам, ще дойде ден във който
след отлив океанът ще придойде
и черни облаци небето ще забулят,
стихии скрити ще пробудят...
Ще вият ветровете,
ще стенат бреговете...
И изведнъж
ще плисне дъжд!
Ще може таз свирепа буря
единствена покоя да разтури:
и ще кипят и врат водите,
сърдити ще се появят вълните;
и ще разпуснеш ти косите,
и лъчи ще заблестят в очите...

Но туй ще стане след години –
време много дотогаз ще мине.
Океанът днес спокоен е и тих –
аз стоя със мъничко тъга
до десетки други на брега
и пиша бавно своя стих...

Тайните ти че разкрих прости ми –
заслушан бях във малка раковина.

28 декември 2009 г.

Мъничко момиче

Усмивка свети в две очи
на мило мъничко момиче;
очите пълни са с мечти,
които тихо устните изричат...

Една любов насища мислите
на крехко мъничко момиче,
любов лъчиста, свята, искрена,
която дава път, и цел, и Истина,
и прави я от другите различна –
като малка розичка разлистена...

Искра гори във тези две очи
и пълно е с живот лицето,
разпуснати са нейните коси,
разтворено широко е сърцето...

Колко болка ли животът е донесъл,
колко труден пътят и невесел
бил е... колко пъти наскърбил е
туй сърце тъй доверчиво, нежно,
туй лице открито, белоснежно;
как успя таз вещица съдбата
да заличи искрата във душата?

Къде изчезнаха мечтите?
Защо прибрани са косите
и лъчите угасени във очите?
И онази страст къде изчезна;
любовта как тъй залезна
в бездна тъмна и беззвездна?
Как потъна в мрак лицето
и затвори се сърцето?

И нима забрави чувството,
което носеше изкуството...
И цветята, подарени лично
от дребно, миличко момиче?

Нима останаха във снимката
мечтите, радостта, усмивките...


Питам с болка тез очи,
но мълчи, мълчи, мълчи
мъничкото весело момиче
и ноти срича, срича, срича...

Маска



Забавно е, нали?
И ти се усмихваш –
Грейват пламъчета весели в очите ти,
десетки белички мъниста ми откриваш ти,
И прихваш –
и звънват весели звънчета във ушите ми.
Забавно съществото е пред теб.
И молиш, молиш го да спре.

И смешно е, нали?
Как ли ги измисля тези?
Как все успява да разсмее?
Този – този... шут.
И проплакваш весело през сълзи:
Ти си – ти си... луд!
Забавно е, нали?

А знаеш ли в душата ми какво е?
В душата ми, която днес е само твоя?
Чувстваш ли сълзите, напиращи в очите ми?
Не чувстваш.
Шиповете виждаш ли, раздиращи гърдите ми?
Не виждаш.
Чуваш ли душата ми как стене,
чуваш ли сърцето как се къса?
Не чуваш.
Чуваш веселите глуми само.
И гледаш, гледаш ме засмяна...

Забавно е, нали?
А маската какво ще стане ако махна?
Ако вместо тези празни глуми,
започна с искрените думи?
Какво ще стане, питам те, тогава?
И наместо пак поредната закачка,
сервирам ти:
за тебе вчера плаках!
или
от тази сграда ми се скача!
(и скочил бих да знаех,
че ще пролееш две сълзи поне,
но ти и толкоз няма да пролееш...)
Или наместо нещо да иронизирам,
извикам аз:
сърцето ми раздираш!
или
за бога! как не ме разбираш!

Но аз мълча – сърцето ми е нямо.
И чуваш... чуваш веселите думи само.

И смешно е, нали?
Добре съм си със маската.
Сваля ли я дори за кратко, зная –
ще изчезне и от устните усмивката,
ще се скрият и от моя глед мънистата,
ще угаснат бързо пламъчетата в очите ти,
ще заглъхнат и камбанките,
нежно галещи ушите ми.
И ще стана мигом сив за тебе –
скучен, тъп и непотребен.
Също, също като всички други...

Добре, добре съм си със маската.
С нея и за тебе е добре, изглежда.
Тя ми дава, може би...

Ах, забавно е, нали?
Нищо, нищо, че боли...

27 декември 2009 г.

Желание

Ах, как искам,
ах, как искам някой ден
ей тъй – във ъгъла да те притисна,
до стената:
без да можеш да се скриеш
зад думи,
зад преструвки...
да няма нищо помежду ни...
разтворена да е душата ти,
обезсилена
и гола.
И тогава може,
да, тогава може да ме чуеш...

Ах, как искам,
ах, как искам да не можеш
настрани очите свои да извърнеш
от моите.
Да се слеят наште погледи
и да пия,
да поглъщам
жадно светлината от очите ти...
разтворено да е сърцето ти,
отпуснато,
открито.
И тогава може,
да, тогава може да ме видиш ти...

Ах, как искам,
ах, как искам да сме близо –
толкоз близо, че сами да се усетят те,
телата ни.
И да ти разкрие туй докосване
трепета,
огньовете
които палят в мен очите ти...
разтворени да са ръцете ти,
жадуващи
и нежни.
И тогава може,
да, тогава може да почувстваш ти...


Ах, как искам,
ах, как искам някой ден
ей тъй – във ъгъла да те притисна,
за да ти кажа,
да ти кажа просто колко те обичам.

Глупак

Нещастник съм, признавам.

Не умея, някак си, да притежавам;
само мога май да
съзерцавам,
опознавам,
обожавам...
Глупаво е, зная, стихове да посвещавам,
вместо просто често
да докосвам,
да целувам,
да тормозя...
Пък и тъй май по е лесно.


Нещастник съм, признавам.

Не умея, някак си, да те притискам.
И затуй аз, отдалече –
ей тъй кротко, без да преча,
просто гледам те в очите,
просто съм около тебе.
И в моя поглед, зная, виждаш –
само искам
да си близо.
Глупаво е, зная, дълго да обмислям
как от времето ти да открадна
и – без да искаш – как да те зарадвам.
Глупаво цветя е да ти подарявам...
глупаво все още е да се надявам...
и за всичко вечно да прощавам...


Не умея, някак си, и да се боря.
Не мога просто.
Не знам дори... не знам, кажи
какво да сторя –
аз нямам воля.
Нямам воля
и затуй сега те моля –
виж, чуй, почувствай, мила моя.

Глупаво е, зная, да те съзерцавам...
Глупаво е вече да те опознавам...
Глупаво е днес и да те обожавам...

Е, и?

Глупак съм, да. Не го отричам.
Глупакът, който те обича.

26 декември 2009 г.

Не заслужаваш!

Нищичко не заслужаваш ти.
Нито стихче, нито ред.
Нито думичка,
чертичка,
точка.
Не заслужаваш вечно да вървя след теб.
Не заслужаваш просто нищо!


Не заслужаваш!
Нищичко не заслужаваш ти:
Да се оглеждам всяко междучасие,
за да те зърна, уж случайно...
И след всяко малко разногласие
да бъда аз така отчаян...
Или през ден да търся поводи –
за плана, за контролната, за диска –
(макар добре да знаеш – просто искам)
пак случайно уж, „по път” през вас да мина
и тъй – помèжду другото – и да те видя.
И туй дори не заслужаваш!

Нищичко не заслужаваш ти.
Нито мисъл, нито стон.
Нито думичка,
сълзичка,
болка.
Не заслужаваш даже капчица любов.
Не заслужаваш просто нищо!


Не заслужаваш!
Нищичко не заслужаваш ти:
Да те изпращам вечерта до вас,
дори когато казваш ми, че „не е нужно”...
От себе си да давам всичко аз
усмивката да задържа на твойте устни.
Когато тъжно ти е – да скърбя.
Когато радваш се – да се засмея…
Заболи ли те – да ти съчувствам
и в душата ми да бъде пусто.

Не заслужаваш даже тези чувства!

Нищо ти не заслужаваш!
Е, хайде стига – никой
никъде не притежава
чак такива хубави очи!

Пък и други има в този свят проклет...
Но какво? Нали аз искам само теб!

Щастлива?



По Mudvayne - „Happy?”



От духа ми ме откъсна.
И сърцето ми разкъса.
Отне съня ми нощем.
Отне ми ти надеждите.
Отне ми и копнежите.
(Но теб желая още!)
Мечтите ми отне.
Отне ми равновесието
и по стръмното понесох се.
Ти всичко ми отне...
И какво? Какво от това?
Прави ли те туй щастлива?
Прави ли те туй добра?


Защо ти трябват тез очи,
щом за любовта са слепи?
Какво като красиви са и живи?
И тез уши защо са ти,
щом не чуват нежни думи?
Какво като улавят звуци сиви?

И тез ръце – тез нежни длани,
защо ти трябват те,
щом като не милват, искат, палят?
И устните...
ах, устните защо са ти,
ако останат недокоснати?

От духа ми ме откъсна.
И сърцето ми разкъса.
Отне съня ми нощем.
И какво? Какво от това?
Нима сега си по-щастлива?
Нима сега си по-добра!

Отне ми ти надеждите.
Отне ми и копнежите.
(А теб желая още!)
И какво? Какво от това?
Нима сега си по-щастлива?
Нима си по-добра сега!


.......
Е, хайде, усмихни ми се поне...
Сега, когато всичко ми отне.

25 декември 2009 г.

Тетрадка



Донесох ти тетрадка.
Такава мъничка...
и като тебе сладка.


А ти ме гледаше в очите.
Гледаше и се усмихваше.

Ах, как зарадвах се, когато
на корицата изписано
видях аз името познато
и бързичко разлистих я...
Дълго взирах се във буквите,
във чертиците и в точките,
в изречения едва започнати,
пълни с думички изпуснати.
(Ще каже някой, зная –
Тоз луднал май бая е:
какво ги гледа тез ченгелчета,
защо се взира в запетайките?
Добре, тетрадката намерил е,
това разбрахме го...
Е, и? Голяма работа –
защо ни занимава ся?
Този някой, или тези,
ще помоля да си трайкат те!)
Сякаш виждах как ръката ти
листа нежно е докосвала
и на хартията ядосвах се,
че залъгва ме с остатъци.
А на страницата ù последна
когато стигнах и погледнах –
ах, колко смях се на звездичките;
и на думите в кавичките;
и на малките човечета
със глави като гевречета;
на подсказки неизречени;
на забавните ти списъци;
и на дробите с излишъци...
Там, на тези листове изписани,
аз четях ти сякаш мислите.
Всичко туй си спомних аз
и огря ми устните усмивката.
Помнех всичко в този час,
но не споделих, разбира се.
Вместо туй мълчах и гледах
все в очите кадифени.


Но понеже беше леко глупаво
само да се гледаме усмихнати
(не че не е туй за мене хубаво,
просто твърде скоро, зная, писва ти)
ей тъй, запитах нещо,
какво – не помня вече.
Заговорихме...
(Е, по-право – заговори ти,
а аз те слушах:)
За математиката ми разказваше –
как всичките в класа сте си изпатили.
За тез задачи – сложни, гадни;
за векторите безпощадни;
за жегата; и за уроци нови –
за лъчи, за мед и за олово;
и как – за пусто! – точно днес
сте правили по немски тест!
... Говореше, разказваше ми живо,
на устните с усмивката игрива.
А аз мълчах и слушах –
свит, кротичък, послушен.
И мислех само колко си красива
и тази дреха колко ти отива...


И разбрах тогаз, че заслужаваш
всичкото старание,
всичкото страдание,
което причиняваш!


Но не казах нищичко, разбира се.
А пък времето си се изнизваше...
На тебе писна ти. Сбогува се.
И аз отидох си. С „До утре”-то.

Донесох ти тетрадка.
За толкоз мъничко...
отново нищо. Жалко.

Вече не обичам

Всичко е така различно.

Не руменее днес небето синьо,
целунато от влюбеното слънце,
и не пее днеска всяко зрънце,
погалено с лъчите от коприна.

Не се усмихва срещу мене всеки
и стъпките, доскоро толкоз леки...
Но, по дяволите този стих!
Просто нищо не върви!
Сърцето ми така кърви...
Но стига вече. Престани!
Просто не е същото...
Не е същата усмивката,
не свети пламъка в очите ми,
всяка дума не е поздрав,
сухи днеска са сълзите ми,
и на топка в гърлото се връщат...
Мелодия ума ми не привлича
на нежни, колебливи струни...
Но за какво са всички тези думи,
нали стената пак е помежду ни?!
А всичко е така, така различно.
И толкоз просто...

Вече не обичам.

24 декември 2009 г.

И ти ли?



И ти ли тъй, душичке?
И ти ли като всички?
Нали различни бяха
твоите очички ярки?
И ти ли, малка птичке
ще бъдеш днес самичка?
Ах, как със своите стрелички
накара ме след теб да тичкам,
на глупаче да приличам
и да твърдя, че те обичам!
И как отново не разбра –
нима си сляпа, болна, глуха,
та и твоите уши не чуха
моите молби. И таз добра!
С тез, невинните очички,
как безмислостно гориш ти
сърцето, мозъка, душата,
и зарад тебе колко страдам!

Какво сега?
Нима тъга
следва отново?
Твойта отрова
ли от днес потича
в вените? Отлично!
Ще се помъча. Ще поболи.
Ще капнат няколко сълзи.
Ще полежа с температура,
ще побълнувам може би
за две преплетени съдби...
(и за две очи маслинени,
и за дните ни отминали...)
Но ще утихне скоро бурята.
Две-три светкавици, гърмежи,
на пепел станали надежди.
Ще секнат силните валежи
над поля увехнали копнежи...
После слънцето ще се покаже.
И... това е!
Туй е всичко.
Ще бръмнат весели пчелички.
И по клони ще запеят птички.
И... магията ще се разтури.
Не, не ме е страх и не за туй боли ме.
Ще забравя, знам, и твойто мило име.
Но яд ме хваща, мила, задето си се скрила
тъй дълбоко в себе си и не пускаш мене ти.
Яд ме е че всичко осъзнаваш,
а никога не ще признаеш...
Нищо.
Ти ще съжаляваш.
Знам, ще стана от леглото скоро
и ще видя през стъклото хора
весели, усмихнати, щастливи
и ще събера отново сили
топлина да търся и лъчи
в други две маслинени очи...

Само яд ме е, душичке,
че и ти си като всички...

Как искам...

Ах, как искам да те мразя
за тази болка, що ми причини!
Но все по-нежен аз съм
и все по-скъпо пазен
е споменът за твоите очи.

Споменът за тебе, Натали!


Ах, как искам ти да страдаш
както мен ме всеки ден боли!
Но ти душата моя притежаваш
и когато в миг се натъжаваш
сълзите мокрят моите страни.

Сълзи за тебе, Натали!


Ах, как искам да почувстваш
какво разтупва моите гърди!
Но толкоз слабо е изкуството
и всички опити напусто са
сърцето твое то да покори.

Сърцето ти студено, Натали!


Но най-копнея аз от всичко –
и моля те, заклевам те дори –
да бъдеш днес до мене близко,
пък утре твоята усмивка
ще казва друго, друго може би...

Ще каже, че си моя, Натали!

23 декември 2009 г.

Защо ти пиша туй...

Защо ти пиша туй… не зная вече –
толкова вода изтече
откак те зърнах първи път,
а очите ти все тъй блестят...
(Но стига, стига с тез очи,
сега, езико, замълчи!).
Май мина веч една годинка
от срещата в оназ градинка,
където всичко се реши за мен
и бях от теб завинаги пленен.
(Ако прозявката, читателю,
едва сподавяш в този миг,
тоз увод ако искаш прескочи,
ако пък не – чети внимателно.)
И какво след цялата година? –
срещнахме се ний, и се разминахме...
Това, разбира се, е с две-три думи,
а какво се случи точно помежду ни
за да разберете вие по-добре
ще бъдат нужни доста редове:
В началото ми беше интересна –
Кое е туй момиче?
Защо е тъй различна?
И тъй странно се облича...
Какво ли тя обича?
И какво ли я привлича?
После... нещо в тебе ми хареса.
Ах, бога ми, и днес не зная още
защо понякога се будя нощем
и не мога после да заспя,
защо унесено се вглеждам
отвън в зелените листа
и името ти аз шептя...
И сърцето ми е пълно с нежност.
И, бога ми, не зная също
защо ме радостта обгръща
когато близо съм до теб
и жадно пия твоите очи,
а ти замислено мълчиш,
защото още си дете...
Дете си ти и не желаеш
„велики тайни” да узнаваш,
а искаш само още миг
да се смееш, да копнееш,
да цъфтиш и да живееш
още миг преди... преди...
Дете си ти и се страхуваш
да разбираш, да чувствуваш –
като цвят да се разлистиш
в плен на поривите чисти...

И не искаш... да си близка.

Дете си ти, а аз копнея
да погледна в теб, да видя Нея,
до душата ти да се докосна
нежна като теменуга росна,
великото във тебе да открия
и на света да го разкрия...
Но защо ли да те лъжа всъщност,
друго, друго май ми е насъщно,
туй причина само е частична –
истинската е... така различна...
Заради нея боря се безсмислено,
заради нея действам необмислено
и всеки път се радвам искрено
когато се отрони някой камък
от стената, която строиш ти сама
(срещу хора чужди и срещу света),
но това се случва толкоз рядко...
(и често пада върху моята глава)
Сценарият е друг обикновено –
говоря плахо аз и откровено
на... стената тежка и огромна.
По-напред и да съм бил... не помня.
И се блъскам, и се блъскам в нея,
и на слабостта си аз се смея.
Ах, не мога иначе, прости ми –
отвъд тъй искам да премина!

Просто искам... да си близко.

Но скоро хваща ме умора
и преставам да се боря...
Забравям, заравям тогава
чертите, очите кафяви
ръцете, сърцето и всичко
отричам, разкъсвам, съсичам.
И се умирявам...
Без мисъл, без чувство, без плам –
добре, най-добре ми е сам.
Но уви...
когато забравям почти...
(ах, тез очи, пак тез очи!)
смирено се връщам отново
и почвам борбата наново.
Ден... след ден... след ден...
А когато, от теб огорчен,
се отново от всичко отчая,
и угасне надеждата в мен,
че ще дойде на мъката края,
аз пак мечтая... за последно
само да те зърна аз
и да чуя твоя глас.
И сърцето ми е пълно с нежност.
Но допуснала си ти един човек
зад стената ти да бъде с теб.
Научихте ме вие двете с нея,
как за друг до тебе се живее,
как със него да се смееш,
да скърбиш и да копнееш.
И разбрах тогава аз, че можеш
ръката си във чужда да положиш,
мечтите си със друг да споделиш
и всичко тайно да му довериш...
(Двете с нея толкоз близки сте,
че приемаш даже грижите,
които с дните нижат се.)
Доверие на нея имаш само,
и на крехкото ù рамо
глава спокойно свеждаш ти
и притваряш сънено очи...
тогаз ръката ти – отпусната небрежно
намира нейната ръка
и всичко е така... така...
така е просто и красиво,
така е искрено и мило...
така... така... така...
косите ти като река
докосва бавно с устни тя
и те целува с майчина тревога...
(И те целува тя,
а аз не мога!)
тогава сплитат се ръцете ви
и ти като дете притихваш,
и в съня си кротко се усмихваш...
А сърцето ми,
сърцето ми е пълно с нежност.


Май мина веч една годинка
от срещата в оназ градинка...
Мина май, че и премина,
и още толкова ще мине,
а ние пак ще се разминем...
Ще стоиш ти скрита зад стената
а аз пред нея пак ще те очаквам...
без мисъл, без чувство, без плам,
самотен, убийствено сам,
крепящ се на една надежда
тънка, тънка като струна.
И сърце, преливащо от нежност.
Но стената...
Стената стои помежду ни,
стената, излята от думи.
Бутни я! Строши я стената!
Разкрий, отвори си душата –
лъчиста, красива, разлистена.
Не казвай, че туй е безсмислено,
не казвай, че туй е излишно,
не казвай, че там няма нищо...
Не казвай... Не искам да слушам.
Грешиш.
В песента ми ти се вслушай
помисли и помълчи.
Дали е толкова безсмислено?
Дали са чувствата неистинни?
Дали съм заблуден, или греша;
дали откриваш капчица лъжа
дотук в това, което ти изложих?
Дали не ме боли
за тебе, Натали?
Това е невъзможно!

Но дори така да ти изглежда,
дори да не повярваш в мойте думи,
дори стената да остане помежду ни...
Това отново нищо не променя –
ще си остане същото за мене:
един след друг ще си минават дните,
а аз ще чакам все тъй упорито.
Сломил желания, копнеж и воля,
крепящ се само на една надежда
невидима и тънка като струна,
все теб ще чакам и ще моля...
Защо ли?
Сърцето нека отговори...
Сърцето ми, преливащо от нежност.

Защо ти пиша туй... не зная вече
та ти си толкова далече...

22 декември 2009 г.

Аз виждам...



Аз виждам в устните ти огън –
как чувства непознати, нови
палят в взора ти огньове
и знам, че да обичаш можеш.

И чувствам аз в ръцете нежност –
като цвят красива; жива, чиста,
готова всеки миг да се разлисти.
Ти можеш да даряваш вечност...

Усмивка щом лицето ти огрее:
ту весела, игрива, ту наивна,
тайна, хищна – всички ти отиват –
и светът със теб се смее.

Аз виждам в тебе чистота;
аз чувствам в тебе нежността
и чувам във гласа ти любовта
като славей тихичко да пее.
Обичта във теб цъфти и зрее,
но сърцето свито леденее.

Модел прекрасен зад витрина –
оградена вред си от стъкла,
а в тебе крие се една богиня
пленила хиляди сърца...

Защо строиш ти все прегради?
Защо са всичките стени?
Не свикне ли сърце да страда,
за него няма и наслада.

Защо се плашиш от промяна
и живота гледаш отстрани?
Все някога и тя ще стане,
затуй готви се ти отрано.

Ти мълчиш,
но във теб да видя мога
аз през двете ти очи:
и надежди, и тревоги,
и лъчи във извор чист...

Каквото знам за теб дотук

Каквото знам за теб дотук
(не повече от всеки друг)
ще пробвам в стихове да ти изложа...
И ето с туй, начало ще положа:

Внимателна към всяко цвете,
със страст велика към конете,
ти страж си на треви и на дървета...

Всичко що живее ти обичаш:
на гадните стоножки,
на малките светулки даже
защитничка си, еколожке.
За всеки, тровещ със боклук
природата, си божи бич
и чук...
Е, поизчерпах майче тази тема,
и дори
това е малко множко,
затова ще млъкна тук
и
само туй ще кажа –
на природата ще те наричам
вечна СТРАЖА.

До тук-а всичко е от „общо естество”,
(демек, разтягал съм локуми)
прелюдия към истинските думи –
но ето, нека караме „по същество”:

Преди шестнадесет години
зора огряла те е първи път;

сестра ти учи във чужбина;
кафяви лещи взора ти красят –

ах, тез очи, тез езера омайни,
усещам аз че крият свойте тайни...

Но май ще е добре да се съвзема
и да продължа избраната си тема:

Пред решения разбрах че чакаш
щом са важни те за теб. И всяко

считаш взето, минал ли е срокът.
(а веднъж видях лакиран нокът!)

С тъга промените посрещаш –
девизът ти – „Обичам всяко нещо

както досега съм правила, да правя –
нима човек е съден заради забава?”

(да коментирам ще ми се, но нямам право,
не мога просто тъй целта си да забравя,
и ще продължа ей тъй тогава: )

Аз мляко прясно знам че обожаваш,
че десетина чаши пила си направо....

Но прости ми, искрено се извинявам,
че с една и съща рима продължавам,

но тъй се случи – лесна е, признавам –
много думи свършват със такава.
Но хайде стига с ней, че взе да ми призлява...

Май поизчерпаха се знанията ми за тебе –
ще пробвам другото лице, и в друго време:

Тази, що сърцето ми без битка завладя
е фенка предана на Уикеда...

Туй видение безплътно, таз химера
вкъщи никога не мога да намеря,

макар и да твърди, че „вред е скука”
или „за малко няма я”, или пък „не е тука”.
Човек направо да изкука!

А когато, след мъки и страдания безчет,
след стотици разговори телефонни,

Съдбата пак за мен си спомни
и след вихъра студен, свиреп

звънлива и игрива реч слуха ми стопли,
за да усмири отчаяните мои вопли,

ангелът небесен щик в сърцето ми забива
леден; и преглъщам думите горчиви...

А те са много, нямат брой – „къщата”, „прането”,
„чистене”, „на село”, „настроение”, „детето...”
или просто „цепи ме глава – чакам си кафето”.

И какво на бедното сърце тогаз остава,
освен забрава...
освен забрава?

Любимата другарка може би –
forever faithful mp3:

„Тя,
със своя странен поглед е могла
да превръща хора
във вещи със сърца”
И ето,
чакам във мъгла
някаква опора
за своята душа-а-а.

О-о... питам се защо,
О-о... туй дивно божество
яви се днес пред мен,
за да го видя а-ааз...

Без да мо-о-ога и минута да получа,
аз живе-е-ея като пич без телефон
и навя-а-арно няма да се случи
теб
да открия аз във дом.

Виждаш, вмъкнах даже свойте песни,
дано не са те твърде много те потресли...

Сега на времето ни общо ще се върна пак,
и лицето ще е първо – твое, няма как.

Характерът ти, виж, си е нормален –
е, понякога си откровено странна,

(на ум ми идва пример веднагически,
за изгледа ти повече от некласически

върху бъдещето твое, и живота,
и онази негова последна нота...

[тук позволи ми скоба в скобата да вмъкна –
как не си единствената във тези дни на мъка,

която в бъдещето светло вижда само мрак,
и че не ще го стигне сигурна е, само мисли как...]

или пък онзи път когато ти спокойно
съобщи, че имаш си прасе настолно.

Но нека секнат мойте примери,
че дотягат тези случки минали!)

друг път си ти дори обикновена –
изпита, тъжна... леко бледна....

Изпаднеш ли в поредното от твойте
„тъжни настроения”, блажен е този, който

от теб е в най-далечно положение,
(и туй май не е само мое мнение)

Но нека караме спокойно,
за да те опиша по-обстойно:

Постоянна – като електричните машини
(девиз си има местният транспорт и той един е –
я днеска дойде, я утре... я мине, я не мине...)

Сериозна си – като великите комици,
речта ти истинна е,
„нее, изобщо няма в ней бъзици!”

А също с твойта точност си известна –
в изразяването непринудено и лесно;

способна знам си само в дума ти
да затвориш чувства сумати –

а и аз споделям твойта неподправена любов
към тази дума тъй удобна – думичката „офффф”!

Обичаш да живееш и на Еванесънс песнички да пееш,
и със всички си на „ти”, и смехът ти искрено звънти...

Не искаш рози, не правиш пози,
вярваш в себе си, и от вяра белези

да носиш предпочиташ,
отколкото да не зачиташ.

Остана ми едничко нещо само
макар и да не е така голямо

и „ясно” толкоз както досега...
Но стига увърталки, казвам веднага:

На гроба на една покойна блуза моя,
пострадала за справедливост в боя

заклех се аз тържествено и честно
(макар че никому не е известно)

на парчета плат, със статус – втора кожа
внимание да не обръщам нивга. Тоже

да съдя за човека по душата,
а не като че ли е птица – по перата...

Лета търкулнаха се много оттогава
и верен бях на клетвата си величава,

додето... додето ти не се яви
и клетвата принуди ме, уви,

да престъпя в миг, без съжаление,
зърнал твоя лик със преклонение...

Понеже не е малко вероятно
туй малко слово да е много непонятно

на други хора... и на теб дори,
с какво ме толкоз силно покори,

ще последва картина недостойна, бегла,
която, не за жалост, за днес ще е последна:

Кажи, читателю, дали си виждал нявга
поляна суха, пълна с тръни, опустяла? –

Как я жарко слънце лете пресушава,
как я силна буря есенна опустошава
как я студ ужасен зиме замразява...

и над нея смърт кръжи.
Виждал ли си туй, кажи?

Но когато пролет спусне се над нея
и роса я тихо милва, птиците запеят –

как от земя поникват скрити пъпки,
как сърнички малки правят плахи стъпки,

как разлистват се нежно цветята,
и разпръскват вредом аромата

и как сред живата зеленина,
се раждат пъстрите петна:

синчец, жълтурче, момина сълза,
иглика, теменужки – целите в роса?

Как алените рози се разтварят
и пчелици се за тях преварят,

и как красиви, крехки пеперуди
пърхат над море от изумруди...

Таз метафора далечна е, нищожна –
да опише истината тя е невъзможно

за промяната, наставаща във тебе,
когато те в различен ден погледна.

Навярно ти, читателю, сега се смееш,
неспособен мислите да проумееш

и струва ти се всичко тъпо, лицемерно,
безпощадно, безпричинно изкривено

и че просто то гъмжи
от лъжи, лъжи, лъжи...
Но зарежи!

Ще последват пояснения,
глупави определения,

много яд, и много срам,
но „твореца” неразбран

накрая пак ще си остане –
така е с всички излияния!

Напълно те изменя
облеклото ти. Това е.

Различна си за мене
всеки ден. Да позная
в тебе мога хора много –

Ту хищна, ту лишна,
ту нежна, небрежна,
изящна, ужасна,
радостна, тягостна....

една усмивка те променя,
и самото твое изражение

те прави винаги различна:
всеотдайна?
или пък себична?

и очите ти сияйни –
тъй открити...
тъй потайни.

Туй лице да кажа мога,
ще изпълва със тревога

и ще носи някому покой;
и ще потъва в него той,

обгърнат в сладостна забрава,
но дотогава...

Ще бъдеш ти самичка,
ти, мила бяла птичке,

защото ти така реши
и тъй грешиш....

Но ето – свършвам таз поема злополучна
и можеш вече да отдъхнеш звучно

ти, читателю многострадални,
отегчен от римите банални,

но позволи ми още малко своеволие –
вместо епилог, да оправдая таз история.
И почнах аз защо ли я?

След миг пред погледа премрежен твой
ще се разкрие:
подобно слънце жарко след пороен дъжд,
подобно гледка дивна след мъгла противна –
стихийно,
бясно
изведнъж,
смисълът, значението и, разбира се, целта
на туй произведение...

Удивително не е ли ми кажи,
как от толкоз малко чуто-недочуто –
от полуистини, оплетени в полулъжи,
гарнирани със остроумие непрословуто,
да ти сервирам аз успях кажи-речи
към двеста стиха непарливи и нелюти?

21 декември 2009 г.

Нищо




Нищо че се правиш на добричка –
нищо че се водиш „ученичка”,
или там „поредната женичка”;
нищо че си уж самичка –
като всички си и ти лисичка...

Нищо че не носиш „дрехи модни”,
да развяваш „дарбите природни”;
нищо че от пози си свободна,
нищо, че си благородна –
ще потърсиш даже ти изгода...

Нищо че се водиш непукистка,
нищо че си „твърде напориста”
или че не си със „никой близка”;
нищо че си толкоз чиста –
като всички нещо искаш...

Нищо че не си модел, душичке,
и няма грим по твоите очички,
нищо че не грабваш всички
и не се тревожиш хич ти,
че не си от тези „яки пички”...
много симпатична си и лично
на мене действаш ми различно –
понякога тъй силно те обичам,
че туй на нищо не прилича,
а пък друг път аз изрично
отричам ти да ме привличаш.

Да те харесва
теб човек, е лесно...
Но трудно става вече
да иде по-далече!

Нищо че си тиха
и мълчиш си,
туй очите ти
ми го разкриха...

20 декември 2009 г.

Какво?




Какво харесвам в теб не зная:
дали са нежните черти;
дали ме със очите си омая…
дали, дали, дали?

Гласът ти ли навява нещо,
или разпуснатите ти коси;
или са устните горещи,
или, или, или...

Сякаш нещо в теб говори –
тялото, ръцете; ясните очи;
сякаш нещо в теб ме моли:
вземи ме ти, вземи, вземи...

Да поискам повече не мога –
нали сме с теб приятели добри;
нали туй значи толкоз много,
нали, нали, нали?

Една целувка ще обърка всичко,
или към по-добро ще промени;
или я искаш даже ти самичка,
или, или, или...

Е, приятелко скъпа...
Е, приятелко мила,
не чуваш ли –
навън вали...
Вали навън, вали
и сърцето ми застила
със сълзи, сълзи, сълзи...

Е, скъпа...
Е, мила –
смили се, смили,
дай ми сила:
Защото тъй
боли ме, боли!

Какво харесвам в теб не зная,
но май ме с всичко покори:
и ще стане нещо най-накрая –
и ще стане май – нали?
Нещо ще се промени ли –
огънят дали гори
и прехвърчат ли искри?
или сърцето бързо да затворя...
или... или... или?
ти ще кажеш, мила моя,
мила моя, Натали!

Искам



Искам
само да си близко…
със ръцете
до сърцето си
да те притискам…
Копнея
до тебе да живея…
и с тебе да се смея…
Жадувам
устните ти да целувам…
На чертите,
на очите ти
да се любувам…
Желая
край теб да съм до края…

Но – О, нещастие! – не зная
коя си ти,
и как да те намеря –
моя приказна химера,
строителко-рушителко
на моите мечти,
на древния безсмъртен храм,
мъчителко-лечителко
на мойта търсеща душа…

За теб едно-едничко нещо знам –
че колкото и устни да покрия,
додето двете твои не открия
аз винаги ще бъда сам.

19 декември 2009 г.

Момиче



Дете.
В душата ти
светла
кълни радостта –
живее, расте.
В душата ти е светло.
Дете.

Усмихваш се. Грееш.
Цъфтиш и живееш.

От приказния свят на свойта младост,
ти сееш радост.
Ти сееш радост!

В сърцето ти огън гори…
В кръвта ти се гонят искри.
Неспокойна си,
нямаш мира и за миг.
Pъцете ти –
вечно разделени полюси
на един искрящ магнит.

Очите ти – очи магични.
Докоснеш ли –
докосваш с пръсти електрични.
Жестовете –
винаги различни.
А ти оставаш си все същото момиче.
Страните ти –
две нежни рози…
И знам –
глупак ще бъде този,
който друго иска, за да те обича…

Дете.
Срещу света –
страшен, сив и суров…
воюваш ти
с любовта –
твойта безкрайна и жива любов!
Дете.
Светът е само част
от твоите мечти.
Над него имаш власт –
господарка си му само ти!
Поникнала в студа
като кокиче –
бяло,
чисто,
хубаво момиче.

Но понякога,
когато замълчиш…
Когато те обгърне тишина
и вгледам се във твоите очи,
в миг стряскат ме объркващи слова
и разбирам аз че си
дете,
но и въпреки това
жена…

Най-хубавият цвят



Разпусната коса.
Блестящи очи.
Огнени устни.

Идваш ти към мен –
сама,
разцъфнала.
Гледам те смутен –
в погледа студен
вливаш топлина.
Ти си светлина!

Ти носиш слънца в очите си.

Ти цяла си нежност:
в косите,
в ръцете –
блажена безбрежност…
Ти си цвете!
Моето цвете…

Усмихваш се.
Светът притихва.
Ти грееш
и гледа те целият свят.
Ти шепнеш –
млъкват всички:
и реки,
и птички…
Светът се вслушва.
Ти пееш
и слуша те целият свят.
Ти си цвят!
Най-хубавият цвят.

18 декември 2009 г.

Всичко напусто е...



Всичко напусто е –
сълзите,
и раните...
увехна чувството,
изстинаха устните,
мечтите напусна ти…
бутайки под ред
лъжите,
забраните…
остави само лед.
Лед и мигове пропуснати…

Ти




Ти така изкусно заплете душата ми!
Обърка ме.
Не знам
днес обич ли чакам, разплата ли?
“Мила!”,
“Любима!” –
думи без стойност,
изтъркани.
Но тебе те има!
Тъй шепнат листата
от порив разклатени…

17 декември 2009 г.

Истина




Тишина.
Лежа…
на сивата стая във здрача
от болка откачам.

Тъмнина.
Гледам…
на тъжната есен във здрача
сърцето ми плаче.

Листата опадват – тъга…
Студът се прокрадва – тъга…
Облаци черни в небето – тъга…
Сенки вечерни в сърцето – тъга…
Докога! Докога! Докога! Докога!

Празнота.
Пустота.
Самота.
Наслояват се в мойта душа.
Лежа…

Трепет на клоните – любов…
Шепот на вятъра – любов…
Песен на птица – любов…
Защо? Защо? Защо?

Тежка скръб.
Бавна смърт.
Суха твърд.
Тровят без милост бедно сърце.
Лежа,
протегнал ръце…

Лежа и си мисля за теб:

В очите ти блясък на нежност кристална,
по устните сянка на дума прощална…
вятърът гали косите ти жално,
тръпне земята навеки печална
под стъпките леки, заглъхващи бавно…
И ето те – нежна, сияйна и жива,
пристъпваш безшумно във роклята бална,
насищаш наоколо всичко в сребристо –
чертите ти меки усмихват се чисто…

Толкова истинска,
толкова искрена,
нежно разлистена
в злато пречистена –
ти си наистина!
Вечната истина –
безкрайна,
безплътна,
безначална…
Толкоз нереална!
Ефирна си и призрачна.

Докосна ли те – болка…
Усетя ли те – болка…
Още колко? Колко!

Но аз зная –
тъй ще е до края…
на света и на живота,
защото:
Ти си нереална,
но не си измислена!
Ти същата си,
каквато си на листа:
сребриста,
лъчиста
и чиста.
Чиста като утринна роса,
като извор бистър –
чиста си като сълза,
като недокосвано мънисто.
Живееш във мене,
с безкрайното време,
със вечната истина.
Ти си, наистина!

16 декември 2009 г.

Жажда



Пролог


Боли ме.
Лекът е пред мен.
Прости ми! –
ликът ти изчезва…
ден след ден

поражда се жаждата…

Гори ме.
Водата е пред мен.
Спаси ме! –
душата пресъхва…
ден след ден

разяжда ме жаждата…



Жажда



Жажда!
В душа се заражда.
Жажда!
Огъня подклажда.
Жажда!
Отвътре ме разяжда.
Жажда!
Душата ми обгражда.
Жажда!

Жаждата неугасима,
жаждата неутолима,
жажда да те имам,
жаждата гори ме,
Жажда – твойто име,
жаждата неустоима.
Жажда!

Тъгувам
Сънувам
Жадувам
те съща,
насъщна;
обгръщаш,
поглъщаш,
прегръщаш;
превръщаш
ме в зов,
Любов.

Неясна,
прекрасна,
ужасна,
опасна;
изящно
блестяща
отново…
И все тъй сурова.

Тигрица гладна,
с нокте –
стомана хладна,
разкъсват те
бавно, изрядно
и безпощадно…
зеници хищни
на
жрица всевишна,
впити са те –
ледни нокте
в мойта душа.
Бледна е тя.
Последна целувка,
последна искра
не ще я спаси –
лед я смрази,
смърт я грози.
Тъма непрогледна,
откак тя прогледна,
откак я погледна,
отдавна…
тлее тя
в тъма,
сама,
ненужна…
Бавно се
пробужда,
разгръща
и връща се
назад – хлад,
тъга и лед,
и пръст…
без теб,
без храм,
без кръст,
във срам…
Да спре?
Да изсъхне и
умре?
Добре!
Но не!
Не може,
не! с живота
да скъса –
твърде е късно –
щом огън видя,
щом в огън горя,
щом огън владя,
безсмъртна е тя:
ще умира и ще се
възражда,
ще се руши и ще се
изгражда,
милиони пъти тя ще се
преражда,
милиони пъти ще избира
свойта смърт,
милиони пъти ще се връща
в родна твърд,
но ще си остава същата:
огън ще я грее,
с огън ще живее,
огън ще гори във нея…
и ще заражда
и ще подклажда
вечната
Жажда!

Ето
порасна,
прекрасна,
разлистена,
нежна.
Разцъфна –
млада,
чиста,
белоснежна
и уханна.
И погледна
мигом
към небето.
Нужда сети
от лъчи.
Да засвети
слънце ново,
слънце чуждо
във небето.
Нова светлина,
за живот да я пробужда,
нова топлина,
студа вечерен да прокужда.
Ведрина
и свежест,
красота
и нежност…

И засвети
слънце ново,
слънце топло,
лъчисто,
златисто,
жълто,
искрящо…
сурово!
Отрова!
Ето ти нежност,
ето ти ласки –
огнени страсти,
изгарящи сласти
поемаха власт и
бавно,
заразно,
безпощадно
заемаха мястото
на соковете живи,
на кръвта
пенлива…
Буйна вълна се разлива,
облива душата –
залива я огъня,
запалва я огъня,
изгаря я огъня –
преди да узрее,
сама да изгрее!

Тя страда…
Тя тлее.
Тя крее.
Изстива.
И пада
бездиханна.
Покрива я пепел…
Но още е жива!
От своята пепел
сама се заражда…
И трови я мигом –
разгръща,
поглъща –
все същата
Жажда!

Проглежда.
Поглежда нагоре –
в простора,
в небето, където
изначалните Сили
се борят:
Мрака с Зората.
Сега е вечер.
Във битката вечна,
кой малко повежда
душата не знае.
Гадае
и моли се…
За коя ли?
Сама не знае –
за тъмнината,
която
към нейната обич
отвежда…
за светлината,
която понякога
в ней се
процежда…

Душата –
сама е
в тъмата.
Поглежда нагоре,
в простора,
а там –
между Зората
и Мрака
сияе
невидима почти
за зрака,
една малка светлинка,
в която се оглеждат
всичките мечти,
която ги отглежда
може би:
светлинката
всевечна,
наречена

Надежда!

15 декември 2009 г.

Обичам те, защото...



Обичам те, защото си лоша.
Задето в сърцето ми забиваш
надълбоко ножа…
Обичам те, защото си отиваш.
Обичам те, защото си
високо…

Обичам те, защото ме боли.
Задето лицето ти във мене
вечно ще гори…
Обичам те, защото ми изменяш.
Обичам те, защото си
далечна…

Обичам те такава –
лоша,
далечна,
незрима…
Обичам те, защото ми донесе вечна зима.
Задето небето чернее над мен.
Обичам те заради вятъра студен.
Задето сърцето от болка замръзва.
Обичам те, защото няма ден…
Задето лицето ти ми се изплъзва
и не мога в зениците да го запазя.
Обичам те – не мога да те мразя…

Обичам те просто защото те има.

14 декември 2009 г.

Приказка



Срещнаха се двама души…
Да разказвам по-подробно, смятам,
е излишно.
Допаднаха си явно
и си паснаха
отлично.
Но тясна беше им земята –
небето пък
видя им се високо…
Затова летяха ли, летяха
по средата
и всичко бе чудесно.
И всичко беше лесно!
Но умориха се крилата
след толкова летене,
и надолу ги прогони синевата,
и наказа ги с омраза
любимото им Време…

Щом докоснаха тревата
мека и зелена –
ж е с т о к о
нараниха се крилата;
болка мина
през сърцата,
тъма затъмни
светлината.

Боли ли те, любима?
Любовта ни… още ли я има?
Мене много ме боли…
и толкоз безнадеждно липсват ми
крилата…

Боря се



Боря се със себе си…
с чувствата измамни,
с мислите коварни,
с думите издайни,
и със погледите тайни.

Боря се за себе си…
за свойта обич свята,
за своята мечта позната,
за свойте дни щастливи,
и за миговете сиви.

Боря се със теб…
със твоите очи засмени
с твоите черти съвършени
с твоята усмивка мила
и със твойта нежна сила.

Боря се за теб…
за всеки миг чудесен,
за всяка твоя дума – песен,
за всеки поглед споделен,
и за твоя бъдещ ден.

Боря се… но вече съм пленен.

13 декември 2009 г.

Буря




Любовта ме връхлетя:
като Лятна буря
и подслона ми разтури;
като люта хала
и сърцето ми запали;
като Южен полъх
и стопли моя дъх;
като юлски ден
и беше само за мен.

Любовта ме плени:
като Боен вик
с копие и щик;
като буен враг
нападащ в мрак;
като Огнен пламък
и срути моя замък;
като остър аромат –
нов и толкова познат.

Любовта ме обзе:
като Вълна…
като вихър…
като видение…
като вълнение…

Любовта ме прие.
И аз я приех…

12 декември 2009 г.

И до края на света



Искам при теб да стоя,
да бъда тон
във твойта песен –
вчера, днес
и до края на света.


Искам до теб да вървя,
да бъда слънце
в твойта утрин –
днес, утре
и до края на света.


Искам за теб да цъфтя,
да бъда цвете
в твойта есен –
днес
и до края на света.


Искам със теб да летя,
да бъда птица
във твойте синева –
сега,
и до края на света.

11 декември 2009 г.

Когато




Когато любовта стане
удобна,
тогава е лъжовна.

Когато любовта намери
покой,
тогава е в застой.

Когато любовта върви
по план,
няма в нея плам.

А заглъхне ли тихият
зов,
тогава няма, няма любов.

10 декември 2009 г.

Мълча



Мълча.
Мълча и те гледам:
В очите ти – подпухнали
сълзите говорят;
очите ти ме молят
и търсят какво са изпуснали.

Мълча.
Мълча и те слушам:
В думите ти – уморени
тонове във мен се взират;
думите ти ме презират,
святкат яростни, червени.

Мълча.
Мълча и те разбирам:
В ръцете ти – охладнели
пръстите не сещат нежност,
ръцете ти със дъх на снежност
не напояват сетивата ожаднели.

Мълча.

6 декември 2009 г.

Война



Предадох се без бой,
без обсада и без жертви,
молейки за миг покой
и отмора да намеря.

Предадох се във плен
на вражески целувки
и сам раздавах упоен
прегръдки и милувки.

Предадох се на любовта,
която беше чиста, свята
и сетих даже радостта
най-голяма на земята.

Предадох се и после
избягах аз от тежък плен
на мисли грозни, пошли,
от глупоста си заслепен…

А сега аз сам я търся таз война –
да се изправя пак на първите редици
и повтарящ тръпно думата: Жена!
да потъна цял във нейните зеници. . .

5 декември 2009 г.

Дълго в нощта



Дълго в нощта,
в черна тъга
аз престоях
и шепнех слова,
и чаках смъртта
в душата със страх.

После деня,
с светла дъга
най-после видях
и в мойта душа
се роди радостта –
че Нея познах.

И очите ми се свиха
от тази ярка светлина
на усмивката ù лиха,
една на цялата земя.

И сърцето измори се,
от толкоз много лекота.
“Събуди се, събуди се!”
шепнеше до мене Тя.

И удавих се в морето,
ненаучил се да плувам
във чертите на лицето
на което днес робувам.

4 декември 2009 г.

На едно хубаво, мило коте



Днес чувствам се силен,
днес чувствам се смел,
ведно с твойта мисъл,
ведно с мойта цел.

******

Ти още ден
мисли за мен,
за моята магия...
И скоро сам
ще дойда там,
и всичко ще разкрия.

***

Със туй сърце
и с тез ръце
аз твоите ще стопля,
а пък с очи
ти излечи
душата ми от вопли.

***

Ах, само миг
и твоят лик
пред мен ще се открие!
Да можех аз
във този час
в усмивка да се скрия!

3 декември 2009 г.

Плът




Зове плътта със свойта хубост,
зове плътта със свойта страст.
И всеки знае, че е просто лудост,
но пада пак под нейна власт.

Не може да я спре морала,
не може да я спре ума.
От всеки тя търпи възхвала,
неподчинена на срама.

Ту послущница мила,
ту хищница зла,
първо с нежност те милва,
после трови с жила...

Зове плътта със свойта младост,
зове плътта със свойта жар.
И всеки знае, че не носи радост,
но става роб на нейний чар.

Не познава тя забрани,
не познава тя и отказ –
който тръгва да я брани,
да се готви той за болка...

Ту вдъхновителка-муза,
ту ужасна медуза –
обещава тя наслада...
и изгаря те на клада!

Зове плътта, зове...
зове със рев на зверове,
зове със вой на ветрове,
зове плътта, зове...

Зове те тихо, с нежност...
зове със дива прелест,
зове със сочна свежест,
зове те тихо, с нежност...

От нея да избягаш ти не можеш,
от нея да избягаш ти не искаш,
а на всички богове се молиш
още миг, миг само още да е близко....

2 декември 2009 г.

Думи...

Думи неясни, объркани
в душата ми бясно се гонят.
А листата й в туй време ронят
фрази безстрастни, изтъркани.

Слова неизказани, скрити
във ума ми се зараждат.
А мечтите ми прояждат
лъжи доказани, открити.

Кажете, как да ви пусна,
да ви покажа на хората вън,
когато знам – сам ще съм
и ще бъде туй напусто?


Защото виждам, чувам, усещам
накъде всичко върви –
как стават хората зли
и доброто никой не среща.

Не, не вървят вече
в този тежък, безрадостен свят,
от лъжи и от болка излят,
гордите, смелите речи.

Не, не вървят вече
красотата и нежността тук,
където господарят неук
от тях се отдавна отрече.

Не, не вървят, не вървят
хубави, искрени думи –
купуват се вече със суми
и вещи,
и хора,
и свят…

1 декември 2009 г.

Очи



В две черни очи,
в забулений мрак
на черна Вселена,
се раждат ята от звезди –
галактики ярки мечти
във мисъл вселени
със дума, със знак,
що смисъл роди.

Понякога



Понякога, когато
в огледалото погледна,
виждам в него сянка бледна
на нещо непознато.

Може би е грях забравен
или несторен още грях,
може би е смях забавен
или изтъркан вече смях.

Може би е в мен доброто,
което сторил съм в живота.
Може би е нещо чисто,
хубаво като мънисто.

Може би съм аз самия,
моя двоен, странен лик –
бил съм долен
и велик
и не трябва туй да крия.

Понякога, когато
в огледалото погледна,
виждам сянка в него бледна,
сянка тъй позната!